№ 1851
гр. София, 12.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Надежда Св. Масова
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20211100506636 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 42173 от 17.02.2019 г. по гр.д. № 10380/2017 г. Софийски
районен съд, 87 състав признал за установено на основание чл. 422 ГПК вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Д. АНГ. Ц., ЕГН **********, и Н.Т. П.
(по лична карта Ц.), ЕГН **********, дължат на СН. ЦВ. Ж., ЕГН
**********, сумата 230 лв., представляваща невърнат депозит по прекратен
договор за наем на недвижим имот, сключен на 11.04.2011 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на
заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 22.02.2016 г., до окончателното й
изплащане, както и сумата 4.29 лв., представляваща лихва за забава върху
главницата за периода от 12.12.2015 г. до 16.02.2016 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 9580/2016 г. по описа на СРС, 87 състав, като отхвърлил иска за
мораторна лихва за разликата до пълния му предявен размер от 43.35 лв. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците са осъдени да заплатят на ищцата
сумата 278.56 лв. – разноски в заповедното производство, и сумата 329.87 лв.
– разноски в исковото производство; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата е
1
осъдена да заплати на ответницата Н.Т. П. (Ц.) разноски по делото в размер
на 42.87 лв.
С определение № 309833 от 28.12.2019 г., постановено по същото дело
по реда на чл. 248 ГПК, е оставено без уважение искането на Н.Т. П. (Ц.) за
изменение на решението в частта за разноските.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата Н. Т. Ц.
(фамилното име уточнено и извършена констатация по лична карта в открито
съдебно заседание на 13.04.2022 г.), която го обжалва в частта, с която
предявените срещу нея искове са уважени, с оплаквания за неправилност -
неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Ищцата установила
наличие на наемно правоотношение – договор с фиксиран краен срок, но не
установила, че с изтичането му е освободила наетия имот и че е заплатила
консумативните сметки до този момент – не бил съставен приемо-
предавателен протокол, не били представени квитанции за заплатени суми за
времето на наемния срок. Така исковете останали недоказани. От показанията
на свидетелката П.А. не се установило нито времето на напускане, нито дали
изобщо наемателката е освободила жилището. Свидетелката не живеела в
София, не посещавала приятелката си, а единствено й помогнала да се
пренесат вещи с личния й автомобил в провинцията. Това се било случило
четири години преди съдебното заседание, а и пренасянето на определени
вещи не установявало, че наемното правоотношение е прекратено.
Свидетелката не се връщала повече в София и не знаела къде живее нейната
приятелка след „напускане“ на процесния апартамент, дори не познавала
местоположението на апартамента в града, не присъствала при връщане на
ключовете за имота. Поради това неправилно районният съд кредитирал
показанията й. От друга страна, свидетелите на ответницата имали по-ясни
спомени, защото единият ремонтирал апартамента по време на ползването му
и след напускането, което станало м. декември 2014 г.; Другият свидетел
видял в апартамента наличие на вещи – собственост на ищцата, намиращи се
там след април 2014 г. – картини, цветя и др. Относно задържането на
депозита до по-късна дата и възстановяване на част от него следвало да се
има предвид, че изравнителните сметки за парно и топла вода се изготвят
едва м. август 2015 г., и дори да се приеме, че напускането е през м. април, то
изравнителната сметка за наемния период се изготвяла и съобщавала през м.
2
август и дотогава депозитът не можело да се върне, за да се обезпечи именно
изравняването, ако такова се дължи. Безспорно било ползването през целия
зимен сезон и затова представените платежни документи били от м.
октомври. Поради това се иска отмяна на решението в атакуваната част.
Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното
производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение
за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение. Съображения излага в писмена защита от 13.04.2022 г.
Въззиваемата страна СН. ЦВ. Ж. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да я остави без уважение. Претендира разноски
за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна Д. АНГ. Ц. не се е присъединила към жалбата на
другата ответница по реда на чл. 265, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание
на 13.04.2022 г. чрез пълномощник пледира за уважаване на жалбата и отмяна
изцяло на атакуваното решение по съображения, изложени в писмена защита.
Претендира разноски, като съгласно списъка по чл. 80 ГПК същите се
претендират в качеството й на въззивник.
От ответницата Н. Т. Ц. е подадена и частна жалба срещу
определението по чл. 248 ГПК. Поддържа, че определението е
незаконосъобразно. Правото на страната да иска изменение на решението в
частта за присъдените на насрещната страна разноски не било обусловено от
представяне на списък по чл. 80 ГПК, като страната винаги имала право да
претендира намаляване на хонорарите поради прекомерност в срока за
обжалване, което в случая било направено. Освен това липсата на списък,
представен в последното съдебно заседание, затруднявало ответника да заяви
несъгласието си с претендираните разноски. Поради това се иска отмяна на
атакуваното определение и вместо това въззивният съд, в случай че не уважи
въззивната й жалба, да намали присъдените на ищцата разноски поради
прекомерност.
Насрещната страна по частната жалба СН. ЦВ. Ж. с отговор по реда на
чл. 248, ал. 2 ГПК оспорва частната жалба и моли съда да потвърди
атакуваното определение като правилно.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
3
акт. Въззивният съд приема, че за въззивницата Н.Ц. е налице правен интерес
да обжалва решението за целите размери, до които исковете са уважени,
доколкото в същото не е посочено отговорността на ответниците да е
разделна.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски
съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства
съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи,
при което намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно и
субективно пасивно съединени положителни установителни искове:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 230
лв. – главница, представляваща невърнат остатък от депозит по прекратен
договор за наем от 11.04.2011 г., и
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
43.35 лв., представляваща лихва за забава в плащането на главницата за
периода 11.04.2014 г. - 16.02.2016 г.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.02.2016 г., до изплащане на
вземането. За сумите е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 9580/2016 г. на СРС, 87 състав, с която
същите са присъдени солидарно.
В исковата молба се твърди, че договорът за наем бил прекратен на
11.04.2014 г. След отправена покана, получена от ответниците на 12.12.2015
г., същите върнали на ищцата само част от платения при сключването на
договора депозит в размер на 430 лв. – 200 лв., а остатъкът от 230 лв. не бил
върнат, въпреки че нямало основания за задържането му.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК,
ответницата Н.Ц. е оспорила предявените срещу нея искове. По договор
срокът бил 11.04.2014 г., но на практика наемателката напуснала имота пет
месеца по-късно – т.е. през м. 09.2014 г., като останали неплатени сметки за
консумативи, а депозитът служел за гаранция за оставащи сметки и бил
използван именно за това. Искала е от съда да отхвърли исковете.
Ответницата Д.Ц. не е депозирала отговор по реда на чл. 131 ГПК и не е
4
взела становище по исковете.
В проведеното първо открито съдебно заседание в първата инстанция
пълномощникът на ответницата Н.Ц. твърди, че наемателката напуснала
имота през м. декември 2014 г.
Видно от възраженията по чл. 414 ГПК в приложеното заповедно
производство, с тях длъжниците са твърдели, че наемателката обитавала
имота под наем до м. 11.2014 г.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части.
Предмет на въззивна проверка е първоинстанционното решение само в частта,
с която исковете са уважени срещу ответницата Н.Ц.. Същата не е
процесуален субституент на ответницата Д.Ц., като дори сумите да се
претендират при условията на солидарност, солидарните длъжници не са
необходими, а обикновени другари. Ответницата Д.Ц. не се е присъединила
към жалбата на съответницата си по реда на чл. 265, ал. 1 ГПК, поради което
решението в частта, с която исковете срещу нея са уважени е влязло в сила.
С оглед оплакванията в жалбата решението ще следва да бъде
потвърдено в обжалваните части по следните съображения:
Не е било спорно, че между страните е съществувало валидно
облигационно правоотношение по срочен договор за наем, сключен на
11.04.2011 г. Не е било спорно и че договорът за наем е прекратен, спорен е
само въпросът кога е станало това. Ищцата твърди това да е станало на
11.04.2014 г., а ответницата Н.Ц. в хода на производството е заявявала
твърдения, че договорът е прекратен през м. ноември 2014 г. (във
възражението срещу заповедта), през м. септември 2014 г. (в отговора на
исковата молба), през м. декември 2014 г. (в първото открито съдебно
заседание в първата инстанция), като последното се поддържа и във
въззивната й жалба.
5
С оглед спорния по делото факт – кога, а не дали е прекратен наемният
договор, въззивният съд приема, че свидетелски показания са допустими за
установяване на този факт.
Разпитаният свидетел П.А. познавала ищцата от детството си, били
приятелки от 4 клас. Около три години след завършването им ищцата дошла
да живее в София. Към момента на разпита ищцата живеела в Копривщица,
където се преместила през 2014 г. Преди това около три години живеела под
наем в София, на „Петте кьошета“. Не била споменавала да е имала
пререкания с наемодателя преди да се изнесе. Изнесла се около средата на
април 2014 г., помолила свидетелката, която имала бус, да й помогне да се
пренесе в Копривщица. Свидетелката й помогнала с буса на два пъти да
пренесат багажа на ищцата, след което в апартамента не останали нейни
вещи, изнесли всичко.
Свидетелят П.П., бивш съпруг на ответницата Н.Ц. познавал ищцата,
живяла като наемател в апартамента три години. Свидетелят поддържал
апартамента, правел козметични ремонти. Поддържал отношения с бившата
си съпруга заради дъщеря им, която завършвала в чужбина. Свидетелят ходил
да отстранява разни повреди, едно счупено легло през ноември 2011 г.,
развален патрон на брава, пак през 2011 г. Ищцата останала в апартамента от
2011 г. до края на ноември 2014 г., последните дни на ноември се изнесла
оттам. Свидетелят не присъствал на изнасянето, „жена му“ го помолила да
присъства като подписват приемо-предавателен протокол, но бил на работа и
не могъл да присъства. Не си спомнял преди изнасянето кога за последно е
бил там, може би лятото бил ходил в апартамента и ищцата била там. След
това отишъл в началото на декември 2014 г., може би 10 – 15 декември било,
апартаментът бил освободен. Имало развален фотьойл, изгорял контакт, било
мръсно и трябвало да се чисти.
Съдът, след преценка по реда на чл. 172 ГПК: Кредитира показанията на
св. А. като достоверни, преки и логично последователни. Противно на
поддържаното в жалбата, свидетелката описва местоположението на имота
(известно като малките „Петте кьошета“), че апартаментът е бил на последния
етаж и нямало асансьор; От тях се установява, че в средата на м. април 2014 г.
ищцата е освободила наетия имот и се е преместила да живее в Копривщица;
Не кредитира показанията на св. Павлов като недостоверни и пристрастни и
6
вътрешно противоречиви – свидетелят твърди, че ищцата останала в имота
три години (от 11.04.2011 г., когато не се спори, че имотът й е предаден, а и се
установява от приетия приемо-предавателен протокол), и същевременно – че
останала в имота до края на м. ноември 2014 г., т.е. 3 години и 7 месеца;
Спомените му да е ходил в имота през лятото на 2014 г. са неясни, като не
сочи и по каква причина твърди да е ходил в имота, а същевременно ясно си
спомня причините за посещение на имота през м. ноември 2011 г.
Показанията на този свидетел в една част са и неотносими за спора,
доколкото в исковото производство ответницата Н.Ц. не твърди депозитът да
е задържан поради причинени вреди в имота и/или за почистването му, а само
че с част от депозита били погасени задължения за консумативни разходи за
имота за м. октомври и ноември 2011 г.
С оглед така установеното, съдът приема, че договорът за наем е бил
прекратен на сочената от ищцата дата – 11.04.2014 г., когато същата е
освободила имота, а наемодателите до 12.12.2015 г., когато са получили
поканата на ищцата, не са върнали дадения от нея при сключване на договора
депозит от 430 лв. Няма спор, че едва след поканата същите са върнали част
от депозита в размер на 200 лв., като с остатъка от 230 лв. се твърди да са
погасени задължения на ищцата за консумативни разходи за вода,
електрическа и топлинна енергия за м. 10.2014 г. и м. 11.2014 г. С оглед
приетото от съда обаче, че договорът е прекратен през м. април 2011 г.,
ищцата не дължи консумативни разходи за посочените месеци, в които
имотът не е ползван от нея. Противно на поддържаното в жалбата,
изравнителната сметка за потребена топлинна енергия за отчетен период м.
05.2013 г. – м. 04.2014 г. се изготвя на 31.07.2014 г., като не се твърди
изравнителният резултат да е бил сума за доплащане, нито са представени
доказателства за това. Дори да беше доказано твърдението, че ищцата е
ползвала имота до края на м. 11.2014 г., изравнителна сметка за отчетен
период м. 05.2014 г. – м. 04.2015 г. се изготвя на 31.07.2015 г., но и за този
период не са представени доказателства изравнителният резултат да е бил
сума за доплащане, представени са само съобщения към фактури за месечни
сметки за м. 10.2014 г. и м. 11.2014 г., определени по прогнозна консумация.
Доводите в жалбата са неоснователни, а в голямата си част нямат връзка
с установените по делото факти. Наемният договор първоначално е бил
сключен за срок от една година, но по силата на уговореното в чл. 6 същият се
7
е трансформирал в безсрочен, поради което няма как ищцата да доказва
освобождаване на имота в срок, какъвто не е имало; Не се твърди ищцата да
не е погасила задължения за консумативи до прекратяване на договора през
м. 04.2014 г., така че не е било в тежест на ищцата да доказва плащане на
консумативи до този момент; В договора не е предвидено при прекратяването
му да се съставя приемо-предавателен протокол - такъв е предвиден в чл. 1,
ал. 2 само относно предаването при сключване на договора. Нещо повече –
самите ответници не твърдят при прекратяването (в противоречиво
твърдените моменти - септември, ноември или декември 2014 г.) да е бил
съставен приемо-предавателен протокол, нито са представили такъв, макар
според показанията на свидетеля Павлов протокол да бил съставен, но
свидетелят не могъл да присъства на приемо-предаването; Няма разпитан
втори свидетел на ответницата Н.Ц., както се твърди в жалбата, а допуснатият
такъв правилно е бил заличен от районния съд с оглед недовеждането му
въпреки предоставената двукратна възможност за това.
След като не се установява ответниците да са върнали остатъка от
депозита след прекратяване на договора, нито причина за задържане от
наемодателите на този остатък, предявеният главен иск срещу ответницата
Н.Ц. е основателен и първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено в тази част. Жалбата в частта й срещу решението по акцесорния
иск е бланкетна – в нея не са наведени никакви конкретни оплаквания за
неправилност, поради което и съобразно чл. 269 ГПК въззивният съд следва
да го потвърди и в тази част.
По частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК:
Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.
248, ал. 3 вр. чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт.
По същество частната жалба е неоснователна.
За да остави без уважение искането на ответницата Н.Ц. за изменение
на решението в частта за присъдените на ищцата разноски районният съд е
счел, че заявеното едва с искането за изменение на решението възражение за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е преклудирано, тъй като не е
заявено до приключване на устните състезания в първата инстанция.
Този извод е правилен.
8
Разпоредбата на чл. 248 ГПК дава възможност при пропуск или грешка
на съда при произнасяне относно разноските, с допълнителен акт да отстрани
това по искане на страната. Този ред предполага, че съдът е бил сезиран със
съответно искане за разноските, във всички случаи преди постановяване на
акта, чиято корекция се цели по реда на чл. 248 ГПК. Изменението на
решението в частта за разноските не е средство за сезиране на съда с нов
спор, какъвто е този за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Съгласно константната практика на ВКС по чл.
274, ал. 3 ГПК, искането по чл. 78, ал. 5 ГПК следва да бъде направено до
приключване на устните състезания по делото, до който момент е ограничено
упражняването на правото да се иска намаляване на адвокатското
възнаграждение, заплатено от насрещната страна. Когато искането по чл. 78,
ал. 5 ГПК се прави за пръв път по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, то е
несвоевременно. Както едната страна не може да представи списък на
разноските едновременно с молбата по чл. 248 ГПК, така и насрещната
страна не разполага с право да иска намаление на адвокатското
възнаграждение едва с искането за изменение на решението в частта за
разноските. Искане по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на размера на
адвокатското възнаграждение, заявено с молбата по чл. 248 ГПК, е
преклудирано, ако за страната е съществувала процесуалната възможност да
го заяви в откритото съдебно заседание, когато е бил представен списъкът по
чл. 80 ГПК (така определение № 167/05.03.2012 г. по ч.т.д. № 119/2012 г. на
ВКС, І ТО; определение № 263/02.05.2011 г. по ч.гр.д. № 188/2011 г. на ВКС,
ІV ГО; определение № 372/16.05.2012 г. по ч.гр.д. № 223/2012 г. на ВКС, ІV
ГО и много други).
В случая въпрос за намаляване размер на адвокатско възнаграждение
изобщо не е повдиган от страните до постановяване на съдебното решение,
чието изменение в частта за разноските се претендира. Противно на
поддържаното в частната жалба, в проведеното на 10.10.2018 г. открито
съдебно заседание, в което е даден ход на устните състезания, ищцата е
направила искане за присъждане на разноски и е депозирала списък по чл. 80
ГПК (а такъв е бил представен и с исковата молба). Списъкът съдържа
описание на претендираното от страната адвокатско възнаграждение.
Ответниците са били редовно уведомени за откритото съдебно заседание, но
9
не са се явили и не са направили възражение за прекомерност, вкл. с
подадената от пълномощника на ответницата Н.Ц. молба от 10.10.2018 г.,
поради което това възражение се е преклудирало до края на откритото
съдебно заседание. Молбата по чл. 248 ГПК е основана на прекомерност на
заплатеното адвокатско възнаграждение, което обаче не би могло да бъде
намалявано, след като искането по чл. 78, ал. 5 ГПК не е своевременно
заявено. Само за пълнота въззивният съд намира за необходимо да отбележи,
че претендираното адвокатско възнаграждение от 300 лв. е в минималния
размер по чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, с оглед на което дори да беше своевременно
заявено, възражението за прекомерност би било неоснователно. В същия
минимален размер е и възнаграждението за заповедното производство,
съгласно чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1/2004 г.
По изложените съображения атакуваното определение следва да бъде
потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата
инстанция се следват на въззиваемата С.Ж.. Доказано направените такива са в
размер на 450 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой
съгласно удостовереното в представената разписка от 24.05.2019 г. Съобразно
обжалваемия интерес от 234.29 лв., минималното възнаграждение,
определено по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 300 лв. Пред настоящата
инстанция делото не е било усложнено от фактическа и/или правна страна,
поради което въззивният съд намира възражението за прекомерност по
смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК за основателно, като възнаграждението следва да
бъде намалено на 300 лв. Следва да се посочи, че разноски във връзка с
частната жалба не се дължат. В производство относно дължимостта и размера
на разноските не се допуска кумулиране на нови задължения за разноски,
поради което разпоредбата на чл. 81 ГПК не намира приложение - в този
смисъл е трайната практика на ВКС, обективирана определение №
393/17.09.2018 г. по ч.гр.д. № 2845/2018 г., ІV ГО, определение №
489/17.10.2017 г. по ч.гр.д. № 3926/2017 г., ІV ГО, определение №
52/19.03.2019 г. по ч.гр.д. № 740/2019 г., І ГО, определение № 75/14.02.2019 г.
по ч.гр.д. № 4561/2018 г., ІІІ ГО, определение № 76/14.02.2019 г. по ч.гр.д. №
4562/2018 г., ІІІ ГО, определение № 158/08.04.2019 г. по ч.гр.д. № 87/2019 г.,
10
ІІІ ГО, определение № 119/04.07.2019 г. по ч.гр.д. № 1975/2019 г., ІІ ГО и др.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 42173 от 17.02.2019 г., постановено по
гр.д. № 10380/2017 г. на Софийски районен съд, 87 състав в обжалваните
части, с които предявените от СН. ЦВ. Ж., ЕГН **********, срещу Н. Т. Ц.,
ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД са уважени.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 309833 от 28.12.2019 г., постановено
по гр.д. № 10380/2017 г. на Софийски районен съд, 87 състав, с което е
оставено без уважение искането на Н. Т. Ц., ЕГН **********, за изменение по
реда на чл. 248 ГПК на постановеното по делото решение в частта за
разноските.
ОСЪЖДА Н. Т. Ц., ЕГН **********, гр. София, ул. ****, да заплати
на СН. ЦВ. Ж., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 300.00 лв.
(триста лева), представляваща разноски за въззивното производство.
В необжалваните части решението по гр.д. № 10380/2017 г. на
Софийски районен съд, 87 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11