РЕШЕНИЕ
№ 116
гр. В., 28.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В., I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми юли през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:А. М. П.
Членове:В. Й. М.
В. Р. Г.
при участието на секретаря А. А. Т.
като разгледа докладваното от В. Й. М. Въззивно гражданско дело №
20231300500263 по описа за 2023 година
Делото е образувано по въззивна жалба на М. О. П., чрез адв. Д. с ЕГН
**********, от гр. В. против Решение №380 от 05.05.2023 г. по гр.д. №
94/2023 г. на РС-В., с което е оставена без уважение молбата на М. О. П. с
ЕГН ********** против М. А. М. с ЕГН **********, с правно основание чл.4
от Закона за защита на домашно насилие, за налагане на мерки за защита от
домашно насилие и за издаване заповед за защита от домашно насилие, за
извършен акт на домашно насилие от ответника спрямо ищеца на 21.01.2023г.
и е осъдена да заплати на Районен съд-В сумата от 50.00 лева държавна такса
по делото, както и разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400
лева.
Моли да се отмени обжалваното решение и да се постанови друго, с
което да се уважи подадената молба.Твърди, че са налице всички
предпоставки по чл. 2 от ЗЗДН. Твърди, че първоинстанционния съд не е
анализирал и съобразил представените доказателства, като вследствие на това
е формирал неправилен извод.
Иска от съда да бъде издадена заповед за защита, както и да бъдат
наложени на ответника подходящи мерки за защита. Не представя
доказателства и не прави доказателствени искания.
В законния тридневен срок по чл.17,ал.4 от ЗЗДН е постъпило
възражение от ответната по жалбата страна М. А. М. с ЕГН **********, чрез
1
адв. Д.. Счита, че жалбата е недопустима, няма нови доказателствени
искания. Изразява становище, че обжалваното Решение е правилно,
законосъобразно и обосновано, съобразено изцяло със събраните по делото
доказателства. Прави анализ на събраните доказателства в
първоинстанционното производство.
Моли да се отхвърли подадената въззивна жалба и да се потвърди
решението на РС- В. Моли за присъждането на разноски.
При извършената служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК,
настоящият съдебен състав намира, че обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, поради което същият дължи произнасяне по
съществото на правния спор в рамките на въведените с въззивната жалба
доводи.
От данните по делото във връзка с направените оплаквания,съдът
приема за установено следното:
Районен съд- В е сезиран с молба на 24.01.2023 г., подадена от М. О. П.,
с искане да се издаде заповед за съдебна защита от домашно насилие срещу
М. А. М.. Въведени са обстоятелства за упражнено от М. спрямо П.
психическо и емоционално насилие на 21.01.2023г., изразяващо се в обиди и
заплахи: „ще те вкарам в затвора в С”, „ще се върна след малко и ще видиш
какво ще ти се случи”, „не забравяй какво работя”.Отправено искане до съда
да бъдат наложени мерки спрямо ответника.
По делото е приложена декларация от молителя по чл. 9 от ЗЗДН. В нея
е посочено, че на 21.01.2023г М. е започнал да крещи, обижда и заплашва,
изполвайки горецитираните думи.
Съдът е издал Заповед за незабавна защита на 27.01.2023 г. по делото в
полза на молителката, с която на ответника са наложени предвидените мерки
за защита по чл. 5, ал. 1, т. 1 и 3 от ЗЗДН.
Ответника М. М. е оспорил иска. В постъпилия писмен отговор, с който
оспорва изцяло молбата, като неоснователна, прави възражения, че не е
извършил цитираните актове на домашно насилие. Излага обстоятелства за
силно влошени отношения с ищеца и настоящ въззивник, след
прекратяването на техния брак, както и за възникнали спорове между тях при
осъществяването на личните му контакти с детето им О. М. М..
По делото са приети писмени доказателства, включително и социален
доклад, както и прокурорска преписка вх.№ 267/ 2023г. по описа на РП- В,
изслушвани са аудиозаписи от от телефон 112, регистрирани на 21.01.2023г.
по сигнали на всяка от страните, разпитвани са и свидетели.
Между страните не е спорно, че са имали сключен граждански брак и
имат 2 деца. С решение по гр.дело 222/2020 г. гражданският брак е прекратен
по взаимно съгласие, като родителските права върху малолетните деца са
предоставени на М. П.. Със същото решение на М. М. е определено право да
ги вижда и да ги взима при себе си.
2
Също така не е спорно, че на 21.01.2023 г. около 7.00 часа ответното по
молбата лице М. А. М., , след предварително съгласуване с молителката се
явил в уговоР.я помежду им час - около 7.00 часа в дома й, за да вземе детето
О. М. М. , за осъществяване на лични контакти с него. Като го чуло детето се
разплакало, поради което молителката отказала да го предаде, при което
възникнал спор.
По делото са събрани гласни доказателства, като са разпитани две
групи свидетели - посочени от молителя и съответно от ответника.
От показанията на разпитаните свидетели безспорно се установи, че при
взимане на детето е възникнал спор между страните в настоящото
производство. И двете страни са разговаряли на висок тон, след като малкото
им дете се е разплакало. Не е и спорно обстоятелството, че М. М. е заявил, че
ще „я вкара в затвора в С“.
Пред втората инстанция от страните не са представени нови
доказателства и не са правени доказателствени искания.
При тези данни съдът достигна до следните изводи:
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта му в обжалваната му част, а по
всички останали въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивният съд не може да се произнася по основания за неправилност
на въззивното решение, извън посочените във въззивната жалба, освен в
случаите, когато прилага материалния закон, определяйки сам точната правна
квалификация на предявените искове и на насрещните права и възраженията
на страните. Вън от това той проверява само посочените в жалбата правни
изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия
и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на
първоинстанционния съд. В този смисъл е и установената задължителна
съдебна практика, обективирана в решения на Върховния касационен съд,
постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 57 от 12.03.2012 г. по гр. д.
212/2011 г. IV г. о.; решение № 230 от 10.11.2011 г. по гр. д. № 307/2011 г. II г.
о., решение № 385 от 18.04.2012 г. по гр. д. № 1538/2010 г.
Съгласно задължителните указания и разясненията относно
правомощията на въззивната инстанция предвид разпоредбата на чл.269 от
ГПК, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. на ОСГТК, въззивният съд се произнася служебно само по
въпросите относно валидността и процесуалната допустимост на
първоинстанционното решение, а при проверката относно правилността на
същото - само за приложението на императивни материално правни норми и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за
интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при
произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права,
личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното
жилище; като по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от
релевираните във въззивната жалба основания и в рамките на заявеното с нея
искане за произнасяне от въззивния съд.
3
Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно и
допустимо - постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на
родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е
подписано. Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в
преклузивния срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес,
поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, въззивната
жалба се явява неоснователна, поради следните съображения:
Въззивната жалба е формална и бланкетна, като основание за обжалване
на решението на РС-В е посочено, че не е анализирал и съобразил
представените доказателства, като вследствие на това е формирал
неправилен извод.
При така направените констатации и изложеното по-горе относно
правомощията на въззивната инстанция, настоящият състав намира, че е
ограничен от исканията и възраженията на страните, и че съобразно принципа
на диспозитивното начало, предметът на делото и дължимото от съда
произнасяне се определя от тях. Настоящата инстанция е обвързана от
обективните и субективните предели на въззивната жалба и от изложените в
нея конкретни оплаквания, не може да ги подменя, а е длъжна да основе
решението си при съобразяване с посочените.
ВОС намира, че първоинстанционния съд правилно е преценил събрания
доказателствен материал и е направил правилни и законосъобразни изводи.
Безспорно се установи по делото, че страните са бивши съпрузи и
родители на две малолетни деца, като родителските права са предоставени на
ищцата и въззивник в настоящото производство. Също така е установено, че
при предаване на детеото за свиждане с баща си, между страните е възникнал
скандал и е проведен разговор на висок тон. Безспорно е установено, че
ответникът се е заканил да изпрати ищцата в Сливенския затвор.
Спорно по делото е обстоятелството извършен ли е акт на домашно
насилие на 21.01.2023г., изразяващо се в обиди и заплахи: „ще те вкарам в
затвора в Сливен”, „ще се върна след малко и ще видиш какво ще ти се
случи”, „не забравяй какво работя” от ответника спрямо молителката.
Настоящата инстанция намира, че от събраните пред
първоинстанционният съд доказателства не изясняват обстоятелствата
твърдени с молбата на молителя М. П.. Въззивникът П. не е установила при
условията на пълно и главно доказване, да е извършен от ответника спрямо
нея акт на домашно насилие.
Въззивният съд споделя установената фактическа обстановка от
първоинстанционния съд и направените въз основа на нея обосновани изводи,
като не намира основания за изграждане на различни изводи въз основа на
така приетата доказателствена съвкупност. Освен това, първоинстанционният
съд, е събрал всички поискани от страните, относими и допустими
доказателства и е изяснил изцяло делото от фактическа страна. Въззивният
съд препраща към тези доказателства и изводи, на основание чл. 272 ГПК,
като предвид изложените с въззивната жалба оплаквания, които са общи, и на
основание чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, излага и свои мотиви.
4
Следва да се отбележи, че предмет на разглеждане в настоящото
производство не са междуличностните отношения между страните в тяхната
цялост, а само конкретно действие или действия съставляващи акт на
домашно насилие, извършени в предвидения в чл.10,ал.1 ЗЗДН срок, който е
преклузивен (така Решение № 1001 от 14.11.2008 г. по гр. д. № 962/2008 г.,
IIIг. о. на ВКС). От легалната дефиниция, дадена в чл. 2, а и от разпоредбата
на в чл.10,ал.1 ЗЗДН срок, следва, че идеята на закона е да се изследва
поведението на страните не абстрактно и изобщо, а конкретния акт на
домашно насилие, индивидуализиран по време, място, начин и проявна
форма.
Настоящата инстанция не кредитира и представената по делото
декларация. Действително, в производствата по ЗЗДН законодателят е създал
изключителното улеснение на лицата, които твърдят да са пострадали от
домашно насилие, като съгласно чл. 13, ал. 3 ЗЗДН, когато няма други
доказателства по делото, основание за издаване на заповед за защита би могла
да бъде и единствено приложената декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Когато
обаче, освен декларацията по делото, са налице и други доказателства,
последните могат само да кореспондират изцяло с представената декларация,
да я допълват и от тях да се установяват факти и обстоятелства последващи
или предхождащи извършените от ответника актове на домашно насилие. В
процесния случай от събраната доказателствена съвкупност не се установи по
еднопосочен и категоричен начин, че на процесната дата - 21.01.2023г г. са
извършени от въззиваемата страна - ответник действия, съставляващи
домашно насилие спрямо въззивника. На второ място следва да се отбележи,
че в показанията, дадените пред РС-В. от свидетеля Ц. има частични
разминавания, по отношение на изречените от ответника думи. На трето
място в депозираната молба за защита няма твърдения, а и по делото няма
данни, поведението на ответника да създава непосредствана заплаха и
опасност за живота и здравето на молителя и същият да изпитва страх от тези
действия.
Доказателственият материал по делото не кореспондира с
представената декларация и при наличие на свидетелски показания, които
оборват заявеното в декларацията, не би могло да се приложи правилото на
чл. 13, ал. 3 ЗЗДН.
Не е неправилна извършената преценка на свидетелските показания,
като при обсъждането им първата инстанция не е допуснала нарушение на
съдопроизводствените правила. Задължение на съда е да цени гласните
доказателства, съвкупно с целия доказателствен материал по делото, по
вътрешно убеждение и по правилата на логиката. Фактическата обстановка е
установена от разпитаните по делото свидетели пред РС-Видин, обясненията
на страните, социалния доклад и приетите по делото писмени доказателства
и аудиозаписи.
По изложените съображения Окръжният съд намира въззивната жалбата
за неоснователна и следва да потвърди решението на РС- В. Несъгласието на
въззивника с изводите на първоинстанционния съд не се отразява върху
правилността на решението. Решението на РС-В е постановено след
5
обсъждане на всички относими към предмета на спора доказателства и при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни разпоредби. Настоящият съдебен състав споделя мотивите
на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции обжалваното
решението следва да се потвърди.
На основание чл. 17, ал. 2 от ЗЗДН въззивникът дължи държавна такса
за въззивното производство, а на основание чл. 11, ал. 3 от ЗЗДН – дължи и
разноските на въззиваемата страна, чийто доказан размер под формата на
платено адвокатско възнаграждение възлиза на 400 лв.
Мотивиран от така изложените съображения и на основание чл. 17, ал. 5 от
ЗЗДН, Видински окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №380 от 05.05.2023 г. по гр.д. № 94/2023 г. на
РС-В.
ОСЪЖДА на основание чл. 11, ал. 3 от ЗЗДН, М. О. П. с ЕГН
**********, от гр. В., да заплати по сметка на Районен съд - В сумата от
15.00/петнадесет/ лева, представляваща държавна такса за настоящото
производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, М. О. П. с ЕГН
**********, от гр. В., ДА ЗАПЛАТИ на М. А. М. с ЕГН **********, от гр. В.,
сумата от 400.00/четиристотин/ лева, представляваща направени от ответника
разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението, на основание чл.17, ал.6 ЗЗДН, е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6