№ 1010
гр. Варна, 10.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Красимир Т. Василев
Членове:Светла В. Пенева
Деница Славова
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от Красимир Т. Василев Въззивно гражданско
дело № 20253100501190 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.268 от ГПК и е образувано по жалба на
М. К. Т. против Решение № 1490 от 29.04.2025 година, постановено по гр.дело
№ 11 234/2024 година, по описа на ВРС, с което са били отхвърлени
претенциите за осъждане на Г. С. М., както следва:
- за заплащане на сумата от 1 970 (хиляда деветстотин и седемдесет)
лева, претендирана като дължимо, но незаплатено адв. възнаграждение по
в.гр.д. №920/2019г. по описа на ВОС, поради оттеглянето на правомощията на
ищеца, ведно с лихва за забава върху тази сума в размер на 1123.66 лв. за
периода от 05.09.2019г. до дата на завеждане на исковата молба - 03.09.2024г.;
-за заплащане на сумата от 8 000 (осем хиляди) лева за причинени
неимуществени вреди изразяващи се в душевни терзания, емоционално
страдание и стрес, накърняване на честта и доброто име и други от
договорното неизпълнение, изразяващо се в оттегляне на пълномощията по
в.гр.д. №920/2019г., ведно с лихва за забава върху тази сума в размер на
1
4563.07 лева за периода от 16.09.2019 година до дата на завеждане на исковата
молба - 03.09.2024г.;
-за заплащане на сумата от 15000 (петнадесет хиляди) лева за причинени
неимуществени вреди изразяващи се в душевни терзания, емоционално
страдание и стрес, накърняване на честта и доброто име и др., от
неоснователното искане до АС - Варна за възбуждане на дисциплинарно
производство, ведно с дължимата лихва за забава върху тази сума в размер на
8530.75 лв. за периода от 17.09.2019г. до дата на завеждане на исковата молба
- 03.09.2024г.;
-за заплащане на сумата от 12 000 (дванадесет хиляди) лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и
страдания, вследствие на отправени клеветнически и обидни твърдения за
ищеца в публикации направени от ответницата в нейния личен „Фейсбук“
профил на 01.01.2020 г. - 02.01.2020 г., ведно с лихва за забава върху тази сума
в размер на 6 824.60 лева, за периода от 01.01.2020г. до дата на завеждане на
исковата молба - 03.09.2024г., ведно със законната лихва върху главниците от
датата на завеждане на исковата молба 03.09.2024г. до окончателното им
изплащане.
Съобразно отразеното в жалбата се сочи, че решението е неправилно и
необосновано, както и че не изпълнява критериите за справедливост. Излага
се, че поведението на съда граничи с отказ от правосъдие, както и че съдът не
е поставил акцента върху поведението на ответницата – дали е нарушила
имуществената и неимуществената сфера на ищцовата страна; сочи се още, че
първия иск не е бил подложен на разглеждане през призмата на Договорното
неизпълнение, както и задължението на ответната страна да бъде почтена;
излага се още, че ВРС не е изпълнил задължението си да обсъди относимите
към делото факти и че това прави акта му необоснован. Сочи се още, че ищеца
е придобил положението на „жертва“, както от Договорното неизпълнение,
така и от нанесените му клевети и набедявания; излага се още, че ВРС не е
провел старателно съдебно разследване, като не се е съобразил нито с
националната , нито с международната съдебна практика. Цитират се
множество решения и се излагат множество аргументи в тази насока.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор от страна на Г. С. М., с
които въззивната жалба бива оспорена. Излага се, че твърдяните пороци в
2
съдебното решение не са налице и че съдът е провел обективен процес. По
същество искането е атакувания съдебен акт да бъде потвърден.
В съдебно заседание пред въззивния съд, въззивника е редовно
призован, явява се лично и поддържа жалбата си.
Въззиваемата Г. С. М., редовно призована, се явява лично и с адв. А.,
които оспорва жалбата и моли съдът да потвърди решението на ВРС.
С Писменна защита Вх.№ 28 363 от 06.10.2025 година въззивника Т.
излага аргументи в подкрепа на въззивната си жалба.
След като се запозна с материалите по делото и застъпените от страните
становища, ВОС установи следното:
Установено е и не се спори от страните, че на 20.11.2014 година Г. С. М. е
упълномощила адв. М. К. Т. от АК-Варна да води дело за делба против лицето
Л. В. Б., като в адвокат Т. действително е подал искова молба. По тази молба е
било образувано гр.дело № 14936/2014 година на ВРС.
По това дело е било постановено Решение № 771 от 24.02.2017 година,
като съдът е приел, че делбеният имот е неподеляем и е постановил да бъде
изнесен на публична продан.
Срещу решението е била подадена въззивна жалба, като с Решение №
377 от 06.03.2018 година, по в.гр.д.№ 911/2017г., ВОС е потвърдил атакувания
съдебен акт.
Против решението на ВОС е била подадена касационна жалба до ВКС
от адв. М. К. като пълномощник на Г. М.. Същата била допусната до
касационно обжалване, като с Решение № 52/10.05.2019г. на ВКС, по к.гр.д.№
2217/2018г., ВКС отменил Решение № 377/06.03.2018г., на ОС Варна по в.гр.д.
№ 911/2017г. и върнал делото на окръжния съд на друг състав.
Пред ОС - Варна било образувано под нов номер в.гр.д.№ 920 по описа
на съда за 2019 година, като с Определение № 2082/11.07.2019г. на ОС Варна,
в.гр.д.№ 920/2019г., с доклада по делото, съдът допуснал поисканата от ищеца
нова СТЕ, като дал указания за внасяне на депозит от 200 лева, по сметка на
ОС Варна.
С молба Вх. №2686/12.09.2019 година въззиваемата Г. М. е оттеглила
дадените на адв. М. Т. пълномощия да я представлява по делото, а на
3
26.08.2019 година ищецът е изготвил Фактура № 000000000013/26.08.2019г. за
заплащане на адв. възнаграждение във въззивното производство по в.гр.д.
№920/2019г., което Г. С. М. да му заплати по банков път.
По иска с правно основание чл.79 от ЗЗД:
Съгласно задължителната за съда съдебна практика, намерила израз в
решение на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, а именно №№ 495 от 25. 06.
2010 г. по гр. д. № 1669/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о., 623 от 1. 12. 2010 г. по гр. д. №
1744/2009 г., ІV г. о., 2ЗЗ от 17. 05. 2011 г. по гр. д. № 1588/2010 г., ІV г. о. и По
224 от 11. 07. 2011 г. по гр. д. № 371/2010 г., ІV г. о. основните характеристики
на Договора за оказване на правна защита и съдействие, включително на
процесуално представителство по дела, дават основание тези договори между
адвокат и клиент да се определят като Договор за поръчка. Отношенията
между адвокат и клиент обаче са предмет на специална регламентация
по Закона за азвокатурата. В отклонение на общото правило на чл.286 ЗЗД,
съгласно което възнаграждението за изпълнение на поръчката се дължи само
когато е уговорено, възнаграждението по договор за адвокатска защита,
съдействие и процесуално представителство, сключен с адвокат, се дължи
винаги - чл. 36, ал. 1 ЗА. По начало законът предполага дължимото
възнаграждение за положения от адвоката труд да бъде уговорено с договор
/аргумент от чл.36 ал.2 ЗА/, но това не е задължително - договор може и да
няма, без това да лишава адвоката от правото да получи възнаграждение /чл.
36, ал. 3 ЗА/. В цитираното задължително за съда Решение № 224 от 11. 07.
2011 г. на ВКС по гр. д. № 371/2010 г., ІV ГО е дадено разрешението, че когато
страните по договора не са определили размера му, то адвокатското
възнаграждение е съгласно действащата Наредба за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, а изискуемостта на вземането настъпва от
момента на изпълнение на поръчката - от извършването на уговореното от
страните правно действие. В случаите, когато договорът за процесуално
представителство е до окончателното свършване на делото във всички
съдебни инстанции, то вземането за възнаграждение възниква от
извършването на последното съдопроизводствено действие по делото.
Съобразно константната практика на ВКС на Р България договорът за
поръчка по правило е неформален, като тежестта докаже мандатното
правоотношение е за страната, която го твърди. От своя страна
4
Пълномощието е отделна правна сделка, която може да се прибави или не към
договора за поръчка. Също по правило договорът за поръчка е едностранен,
но е възможно да е уговорено възнаграждение. Наличието на допълнителни
уговорки, не променят характера на мандатното правоотношение, а ако бъдат
установени, могат да имат значение за намаляване на претенцията /напр. чрез
прихващане/. Тежестта да докаже тези допълнителни уговорки е за този,
който ги твърди. Тук важи ограничението за събиране на гласни доказателства
в хипотезата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, ако стойността на възнаграждението е
над 5 000 лв. и в хипотезата на чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК, когато договорът за
поръчка е сключен в писмена форма. Плащането на възнаграждение, когато е
уговорено, подлежи на доказване от довереника и той може да го установи с
всички доказателствени средства.
С оглед обсъдените по-горе писмени доказателства следва да се приеме,
че между страните е бил сключен Договор за поръчка - за осъществяване на
правна защита и съдействие и процесуално представителство във връзка с
конкретно визирани дела на ответницата, като сделката е от категорията на
двустранните възмездни договори при уговорено задължение за доверителя за
заплащане на конкретна сума /чл. 286 ЗЗД/.Размерът на възнаграждението се
определя в договор между адвоката и клиента. Този размер трябва да бъде
справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба
на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа- чл. 36, ал. 2 от
ЗА. Нещо повече, съгласно чл. 36, ал. 3 от ЗА, при липса на договор, така и
когато страните по договора не са определили размера на възнаграждението,
по искане на адвоката или клиента, то се определя от Адвокатския съвет
съгласно действащата Наредба на Висшия адвокатски съвет за минималните
адвокатски възнаграждения. Разпоредбата на чл. 36, ал. 4 от ЗА предвижда, че
възнаграждението може да се уговори в абсолютна сума или процент върху
определен интерес с оглед изхода на делото/с изключение на
възнаграждението за защита по наказателни дела и по граждански дела с
нематериален интерес/.
В отклонение от правилото на чл. 286 ЗЗД, според което доверителят
дължи възнаграждение на довереника само ако е уговорено, в чл. 36 ЗА е
залегнал принципът за възмездност на адвокатския труд. Съгласно чл. 36, ал. 1
ЗА адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на
5
възнаграждение за своя труд, което по начало се определя с договор с клиента.
Неговият размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде
по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за
съответния вид работа- чл. 36, ал. 2 ЗА. Разпоредбата на чл. 36, ал. 4
ЗА постановява, че възнаграждението може да се уговори в абсолютна сума
и/или процент върху определен интерес с оглед изхода на делото, с
изключение на възнаграждението за защита по наказателни дела и по
граждански дела с нематериален интерес. В случая, обаче заявената претенция
не е такава и това е така, по причина, че ищеца претендира възнаграждение не
само за процесуално представителство по конкретно дело, а за продължително
осъществявана работа (извършване на множество действия за реализиране на
правата на доверителките си). Съгласно чл. 36, ал. 2 ЗА – наличието на
съгласие за заплащане на възнаграждение и неговият размер се определят в
договор. Съдът не е компетентен да определя възнаграждение на адвокат без
наличие на сключен договор. Единственият, на когото законът (чл. 36, ал. 3
ЗА), е предоставил пълномощието да определя възнаграждение на адвокат при
липса на договор, е Адвокатският съвет.
В конкретния случай, по представения Договор са възникнали
задължения за довереника – адв. М. К. Т. да извърши определени правни
действия и за доверителката му, в лицето на въззиваемата Г. М., да му заплати
уговореното в абсолютна сума възнаграждение, чиято изискуемост настъпва
от момента на изпълнение на поръчката – от извършването на уговореното от
страните правно действие, изключая заплащането на уговореното
възнаграждение за правна защита в принудителното изпълнение, което по
волята на страните е поставено в зависимост от събиране на присъдените
суми.Принципно доказването на извършеното плащане на адвокатско
възнаграждение за ползвана адвокатска услуга може да се извърши по
различни начини - с документ за банков превод, разписка, която може да е
изрична или инкорпорирана в договор за правна помощ, и други, годни да
установят кога, какво, на какво основание и между кого е извършено плащане.
Единствената допустима от закона хипотеза на лишаване на адвоката от
правото му на възнаграждение се съдържа в нормата на чл. 35, ал. 4 от ЗА ,
когато съдебното производство бъде прекратено по вина на адвоката без
възможност същото да продължи, но това прекратяване логично трябва да е в
ущърб на представляваната страна.
6
Законът за адвокатурата като специален закон не предвижда никакви
други имуществени последици, свързани с намаляване, връщане или
неплащане на възнаграждение на адвоката при различните форми на пълно
или частично и/или некачествено изпълнение на задължението му.
Възможност за редуциране на адвокатското възнаграждение до размера на
положения труд е предвидена само в хипотезата на чл. 26, ал. 2 от ЗА, когато е
налице основателно оттегляне на пълномощията от възложителя. При
некачествено изпълнение отговорността на адвоката се реализира по друг ред.
Същият отговаря дисциплинарно по реда на чл. 131 и следващите от ЗА и
имуществено спрямо клиента си за обезщетяване на вреди от неизпълнен
договор. Това са евентуални последици от неизпълнението, които не влияят на
възникването на задължението на доверителя за заплащане на уговореното в
абсолютна сума, дължима при сключване на договора, адвокатско
възнаграждение.
От доказателствата по делото обаче става ясно, че въззиваемата е
изпълнила задълженията си, т.к. писмените документи свидетелстват за
заплатени и надхвърлящи по Наредбата суми. Така например М. е заплатила,
както следва:
На 13.01.2015 година – сумата от 1 500 лева по гр.дело № 14 937/2015
година.
На 24.03.2015 година – сумата от 1 000 лева – частично плащане.
На 25.05.2016 година – сумата от 300 лева – плащане по разписка.
На 05.07.2026 година - 2 350 лева - - хонорар за обжалване решението
пред ВОС.
На 19.11.2016 година – 500 лева – плащане по разписка.
На 16.12.2016 година – 800 лева – обжалване решението пред ВКС.
На 30.10.2017 година – 2 950 лева, хонорар за втора фаза на делбата.
На 29.11.2017 година – 503 лева – плащане за частна жалба пред ВОС.
На 16.02.2018 година 603 лева – плащане в брой за частна жалба пред
ВОС, или сборувана сумата е в общ размер на 10 006 лева.
В случая обаче от приложеното на л.34 в гр.дело 14 937/2014 година
Пълномощно е видно, че не е била уговорена сума между довереник и
7
доверител.
При тези данни, както и катко съобрази дела на въззиваемата в делбения
процес, съдът приема, че същата акуратно е изпълнила своята част от
задълженията, а именно да овъзмезди труда на своя процесуален
представител. Нещо повече - от представената разписка по делото – вж.л.120
е видно, че е уговорена и заплатена сумата от 1 500 лева, като се обръща
внимание, че сумата е заплатена на въззивника К. и че същкия е приел и
получил изцяло сумата. Възнаграждения са му били изплащани във всяка една
фаза на процеса и съвсем правилно решаващия съд е стигнал до извода за
неоснователност на претенцията.
По подобен начин е било процедирано и по гр.дело № 14 936/2014
година със страни М. и Б..
На 24.03.2016 година – сумата от 1 170 лева – хонорар.
На 04.07.2016 година – сумата от 430 лева
На 04.04.2017 година – сумата от 1 550 лева – заплатена изцяло.
На 13.04.2018 година – сумата от 800 лева – плащане по фактура.
На 28.07.2018 година – 220 лева, също плащане по фактура.
На 05.04.2019 година – сумата от 1 000 лева, безкасово.
На 15.04.2019 година – сумата от 900 лева, по фактура.
На 25.04.2019 година – сумата от 900 лева, по фактура. В случая общия
сбор на полученото от въззивника е в размер на 6 970 лева или сума
предостатъчна, като се вземе предвид дела на въззиваемата в процесната
съсобственост. С факта на оттегляне на пълномощияна от въззивника, като
адвокат, което е извършено на 11.09.2018 година, е неясно по каква причина
същия е продължил да изпълнява задълженията си и правното основание за
това. И тук на л.24 от гр.дело № 14 936/2014 година на ВРС липсва
уговорена сума.
По иска с правно основание чл.45 от ЗЗД за заплащане на сумата от
8 000 (осем хиляди) лева за причинени неимуществени вреди изразяващи
се в душевни терзания, емоционално страдание и стрес, накърняване на
честта и доброто име и други от договорното неизпълнение, изразяващо се
в оттегляне на пълномощията по в.гр.д. №920/2019г., ведно с лихва за
8
забава върху тази сума в размер на 4563.07 лева за периода от 16.09.2019
година до дата на завеждане на исковата молба - 03.09.2024 година:
По иска за заплащане на сумата от 15000 (петнадесет хиляди) лева
за причинени неимуществени вреди изразяващи се в душевни терзания,
емоционално страдание и стрес, накърняване на честта и доброто име и
др., от неоснователното искане до АС - Варна за възбуждане на
дисциплинарно производство, ведно с дължимата лихва за забава върху
тази сума в размер на 8530.75 лв. за периода от 17.09.2019г. до дата на
завеждане на исковата молба - 03.09.2024 година и по
Иска за заплащане на сумата от 12 000 (дванадесет хиляди) лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди –
болки и страдания, вследствие на отправени клеветнически и обидни
твърдения за ищеца в публикации направени от ответницата в нейния
личен „Фейсбук“ профил на 01.01.2020 г. - 02.01.2020 г., ведно с лихва за
забава върху тази сума в размер на 6 824.60 лева, за периода от
01.01.2020г. до дата на завеждане на исковата молба - 03.09.2024г., ведно
със законната лихва върху главниците от датата на завеждане на
исковата молба 03.09.2024г. до окончателното им изплащане:
И трите иска черпят основанието си от нормата на чл.45 ЗЗД. В правната
теория относно института на непозволеното увреждане противоправността се
определя като противоречие на деянието с императивна правна норма,
формулирана като забрана или определяща задължения на лицата. Когато
поведението на едно лице е в отклонение от предписаното с посочените
правни норми е налице противоправно деяние. Противоправността в тези
случаи се изразява в нарушаване на изрично формулирана в правната норма
забрана, в неизпълнение на задължения, които според императивната норма е
следвало да се изпълнят. В теорията се приема, че най-важната забранителна
норма в областта на непозволеното увреждане е чл.45 ЗЗД. Според цитирания
текст всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму,
като нормата въвежда забрана да се причиняват вреди другиму. Ако едно лице
наруши тази забрана и причини вреди деянието осъществява състава на чл.45
ЗЗД – т. е. деянието е противоправно. Поради това в правната теория
противоправността на непозволеното увреждане е определена и като
нарушение на общата императивна забрана да не се вреди другиму.
9
Противоправно е причиняването на вреди другиму, само ако вредите са
настъпили в правно защитената сфера на друго лице.За да е основателен иска
по смисъла на чл.45 от ЗЗД и за да възникнат предпоставките за отговорност
по него следва да са налице четири кумулативно изискуеми условия:
противоправно деяние, вреди и причинно – следствена връзка между деянието
и вредите, както и вина.На база на наличните по делото материали събрани и
обсъдени от решаващия съд, настоящата инстанция прави извод, че
фактическите положения по делото са правилно установени и от тях са
направени обосновани изводи относно липсата на противоправност, като
причината за деянието, респективно деликта. Характерно за отговорността,
възникваща с основание чл.45 от ЗЗД е обстоятелството, че въззивника е
нарушил пряко свое задължение „да не вреди другиму”.На база представените
по делото писмени и гласни доказателства или по скоро на липсата на такива,
съдът приема, че тези искове са изцяло неоснователни.Съобразно
конкретните, посочени в самата Искова молба обстоятелства – въззивника е
изразил твърдение, че е претърпял болки и страдания, че е било накърнено
доброто му име и прочее.
На първо място е редно да се посочи, че от материалите по делото е
ведно, че с нарочно волеизявление до съда, въззиваемата М. е оттеглила
пълномощията си от адв. К., в качеството му процесуален представител. В
този случай съдът приема, че не е налице противоправност и / или
необоснованост по простата причина, че съответно на нормата на чл.35 от
ГПК доверителят има право да оттегли във всяко време пълномощието си,
като уведоми съда, но това не спира разглеждането на делото. Съгласно изр.
2 от разпоредбата на същата норма всички действия, извършени законно от
пълномощника до оттегляне на пълномощното, остават в сила. Доколкото
законодателят е вменил в задължение на доверителя да уведоми съда при
оттегляне на пълномощното, правилно районния съд е счел, че депозираното
оттегляне на пълномощията е в рамките на закона и процеса, като се изисква
единствено съдът да бъде уведомен за това.
На следващо място закона и процеса изискват тези болки и страдания да
бъдат доказани по несъмнен начин, изхождайки от противоправността на
деянието / деянията. За да докаже терзанията си въззивника е ангажирал
гласни доказателства, в лицето на свидетеля И.Н.. От тези показания обаче, и
10
въобще от данните по делото става ясно, че свидетеля Н. се е намирал в
близки отношения с въззиваемата М., но освен тях е приел, че тя е
неизчепрпаем финансов ресурс, които той може да използва. Достоверността
на тези показания е силно смутена, предвид обстоятелството, че осен
интимност този свидетел е заявил и намерението си да оглави управлението в
организацията, собственост на М.. Отказът на същата да се превърне в
неизчерпаем източник на финансиране силно е влошил отношенията по
между им и е дало основание за прекратяване на връзката им. Нещо повече –
двамата са прекратили всякъкъв контакт, което е дало повод на М. да прецени
реално ситуацията и да прекрати отношенията си, освен със свидетеля, и със
въззивника, като нейн процесуален представител. Представените по делото
писма, фрапантни с вулгарността си, изразяват точното отношение на
свидетеля към М. и личността й, и свидетелстват за правилното решение,
което тя е взела. Ето защо, доказателствата за претърпените от страна на
въззивника неимуществени вреди не са налице. Въззиваемата не е нарушила
закона, като е оттеглила пълномощията си от въззивника; не е налице
нарушение на закона и сезирането на АС - Варна, предвид обстоятелството, че
въззивника непрекъснато й е напрапвал позицията си да получил
допълнително средства от нея; не е налице и противоправност в заявеното във
„Фейсбук“ профила й, защото / и тук ВРС е формирал правилни мотиви / , че
нито тя го е постнала, нито е било споменато името /конкретно/ да
въззивника. По скоро както свидетеля Н., така и въззивника са подценили
решимостта на въззиваемата да прекрати отношенията си с тях, като не се
поддава и на финансов натиск. Ето защо, по тези съображения съдът се отнася
резервирано към показанията на свидетеля Н., не ги кредитира и ги приема за
несъответни на останалите доказателства по делото.
Практиката на съдилищата ясно и недвусмислено указва, че размерът на
обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане е свързан с
критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл.52 ЗЗД, спрямо който
настъпилата вреда се съизмерява.От своя страна справедливостта, като
критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва
винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са
имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на
чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, съгласно Постановление № 4 от 1968
година на ВКС – напротив тя се извежда от преценката на конкретни
11
обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на
увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносни
последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на
увредения, неговото обществено и социално положение. От друга страна пък
самия принцип за справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на
вредите на увреденото лице от вредоносното действие.Самата вреда, като
понятие е обективирана с настъпване на непозволеното увреждане, с факта на
осъществяване на деликта - личното засягане на защитените ценности, поради
което дължимото обезщетение следва да се определи към този
момент.Следователно, за да определи размера на обезщетението, съдът следва
да съобрази всички обстоятелства, свързани с причиняването на
непозволеното увреждане, които обуславят настъпилите вреди. В този случай
те не бяха доказани.
По разноските и по възражението за прекомерност:
Съгласно постановеното Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на
СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна
организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално
определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл.101, § 1
ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и
пораждащ правни последици за тях. В акта на СЕС е посочено, че подобни
действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което
разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията,
независимо от размера на определената минимална цена, като такова
ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано
с преследването на "легитимни цели". Прието е, че това води до абсолютна
нищожност на Наредбата, която няма действие в отношенията между
договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като
нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи
последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в
споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да
се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от
12
всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за
прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната
нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, както и предвидените в посочената
наредба минимални размери. Въз основа на тези съображения, СЕС е
постановил, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на чл.
101, §. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно
позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална
правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, § 1
ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.
С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване
определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на
адвокатските възнаграждение не са задължителни при договаряне на хонорара
между страните по договора за правна услуга, вкл. когато се касае за заварени
договори, като не обвързват съда при извършване на преценката му по чл. 78,
ал. 5 ГПК поради тяхната нищожност като нарушаващи забраната на чл. 101,
пар. 1 ДФЕС. Предвид посоченото действие на решение С-438/22 г., което е
задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в
държавите членки, съдът не може да определи следващото се на основание чл.
38, ал. 2, изр. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 1 от ЗАдв възнаграждение съгласно
размерите, определени в посочената Наредба на Висшия адвокатски съвет.
Наличието на празнота в закона относно конкретния размер на
възнаграждението, следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 36,
ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, с изключение на частта, с която се препраща към наредба
на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на
адвокатските възнаграждения. В разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 вр. ал. 1
от ЗАдв. се посочва, че възнаграждението на адвоката е за положения от него
труд и по размер следва да е справедливо и обосновано. Предвид степента на
положен труд и характера на производството, както и като съобрази вида и
13
броя на исковете, въззивния съд намира, че следва в полза на въззиваемата да
се присъдят разноски в размер на 3 000 (три хиляди) лева.
С оглед горното, ВОС,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 1490 от 29.04..2025 година,
постановено по гр.дело № 1 234/2024 година, по описа на ВРС, четиридесет и
осми състав.
ОСЪЖДА М. К. Т., ЕГН ********** да заплати в полза на Г. С. М., ЕГН
********** сумата от 3 000 (три хиляди) лева, представляващи съдебно –
деловодни разноски пред ВОС – адвокатски хонорар.
Решението не подлежи на обжалване в частта, досежно исковата
претенция по чл.79 от ЗЗД за сумата от 1 970 лева и съпътстващата лихва за
забава в размер на 1123.66 лева, а в останалата му част решението подлежи на
касационно обжалване пред състав на Върховен Касационен Съд на Р
България, в едномесечен срок от съобщаването на страните, при условията на
чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14