Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 24.04.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на десети
октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: РОСИ МИХАЙЛОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 4691 по описа за 2018
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 245926 от 23.10.2017 год., постановено
по гр.дело № 7173/2016 г. на СРС, Г.О., 24 състав, е осъден Я.Л.Л., с ЕГН **********,
с адрес: ***, чрез адв.Б. да заплати на Я.В.С., с ЕГН **********, с адрес: ***,
чрез адв.Х., сумата от 11720 лв./ единадесет хиляди, седемстотин и двадесет
лева/, по иск с правно основание чл.240, ал.1, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, във връзка
със сключен между страните договор за заем от 04.10.2012 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда/
31.07.2013 г./ до окончателното изплащане на сумата. С решението на съда е
осъден на основание чл.78, ал.1 ГПК, Я.Л.Л., с ЕГН **********, да заплати на Я.В.С.,
с ЕГН **********, сумата от 2018,80 лв.- сторени по делото разноски.
Срещу
решението на СРС, 24 с-в е постъпила
въззивна жалба от Я.Л.Л., подадена чрез пълномощника адв.Л.Б.,
с искане същото да бъде отменено изцяло, като неправилно и незаконосъобразно, и
вместо това да бъде постановено друго, с което предявения осъдителен иск да
бъде отхвърлен изцяло, като неоснователен и недоказан. В жалбата се излагат
доводи, за неправилност на обжалваното решение, поради противоречие със закона,
нарушение на съдопроизводствените
правила правила и необоснованост. Претендира присъждане на направени разноски
по делото.
Въззиваемата страна- ищец Я.В.С., чрез пълномощника
си адв.В.Й. оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по
делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна
да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба
е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски
съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се
установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция са изслушани показанията на свидетелят на
ответника- К.Г.К., но същите не променят приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на
настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата
инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Съгласно чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от ищеца Я.В.С.
срещу ответника Я.Л.Л., иск с правно основание чл.240,
ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 11720 лв., ведно със законната лихва, считано от 31.07.2013
г. до окончателното изплащане на сумата. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си
върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по
делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да
се добави и следното:
Съдът приема, че доводите в жалбата за
допуснато нарушение на съдопроизводствените правила от СРС са без значение към
законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по
същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни са
процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на
обжалваното решение. Съдът приема, че доводите изложени в жалбата за допуснато
процесуално нарушение от първоинстанционния съд, биха били основание за допускане
на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция, в
случай на направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК, като в случая
такова искане е направено със въззивната жалба. Пред настоящата въззивна инстанция е допуснат
до разпит и са изслушани показанията на свидетелят на ответника- К.Г.К.,
но същите не променят приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. От друга
страна, неоснователен е изложения довод във въззивната жалба, че съдът в
нарушение на съдопроизводствените правила- чл.146, ал.1 от ГПК, при изготвяне
на доклада по делото не е обсъдил подробно обстоятелствата, визирани в текста
на разпоредбата и не е дал указания на ответника относно кои факти и
обстоятелства не сочи доказателства. Противно на изложеното от ответника, в
процесния случай, съдът не е допуснал нарушение на съдопроизводствените
правила. Направеното в
този смисъл възражение е неоснователно. Видно от изготвения проекто-доклад по делото, приет за окончателен
с определение в публично съдебно
заседание, на което не е присъствал
процесуален представител
на ответника, съдът точно
и ясно е разпределил доказателствената тежест в процеса, като е указал кои правнорелевантни
факти и обстоятелства следва да бъдат установени от страна на ответника. Съдът няма вменено
по закон задължение да указва на страната какви конкретни доказателства следва
да представи по делото. Противното
би означавало да бъде нарушено диспозитивното начало в гражданския процес,
което би довело до опорочаване на принципа за равнопоставеност на страните в съдебното производство.
По наведените във въззивната жалба доводи досежно материалната
незаконосъобразност на обжалваното
съдебно решение, съдът приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или
други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи
от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е реален - той се смята за
сключен от
момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума или
друга заместима вещ, а не от момента на писмения договор или от постигане на
съгласието за сделката, независимо от формата на волеизявленията. Фактическият състав на договора за заем, регламентиран
в разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, се състои от няколко елемента, които
следва да бъдат доказани в производството по иска за връщане на предоставената
на заем сума: 1/ съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост
на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при
настъпване на падежа; 2/ реално предаване на тази сума от заемодателя на
заемателя. Посочените елементи от фактическия състав на договора за заем, както
и настъпването на падежа за връщане на заема, следва да бъдат установени при
условията на пълно и главно доказване, като доказателствената тежест се носи от
ищеца - заемодател, защото той извлича изгода от сключения договор за заем с
ответника – заемател и търси изпълнение на договорно задължение на заемателя.
Ответникът провежда насрещно доказване на своите правоизключващи или
правопогасяващи възражения, от които цели да извлече благоприятни правни
последици. В тази връзка следва да се
отбележи, че съгласно безпротиворечивата съдебна практика, договорът за заем е
реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнато
съгласие между страните, едната страна даде, а другата получи в заем парична
сума, като в производството по иск с правно основание чл. 240, ал.1 от ЗЗД
доказателствената тежест да установи, че е дал заемните средства е върху ищеца,
претендиращ връщането им, а при оспорване на иска ответникът следва да докаже
възраженията си – че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок
на волята, че задължението е погасено и други факти, съобразно въведените
възражения срещу иска.
В настоящия случай, съдът приема, че между
страните е възникнало валидно облигационно отношение по договор за заем,
сключен на 04.10.2012 год., в гр.София. С чл.1, ал.1 от процесния договор за
заем, страните са се споразумели, че заемодателят /Я.В.С./, предава в
собственост на заемателят/ Я.Л.Л./, сумата от 11720 лв./ единадесет хиляди, седемстотин и двадесет
лева/, наричана за краткост заемна сума, а заемателят се задължава да върне
заемната сума по реда и съгласно условията на договора. Видно от чл.1, ал.2 от
договора, страните са постигнали съгласие, че заемната сума се предава от
заемодателят на заемателят в брой срещу разписка. Съгласно чл.1, ал.3 от
договора, срокът за който се предава заемната сума е 6 месеца, считано от
датата на подписване на настоящия договор. Тълкувайки действителната воля на
страните по представения договор за заем от 04.10.2012 г., съдът намира за неоснователен изложеният във
въззивната жалба основен довод, че сумата от 11720 лв. не е предадена на
ответника. Неоснователен е и довода изложен във въззивната жалба, че процесния
договор за заем от 04.10.2012 год., не може да служи, като разписка за
предаване, респективно получаване на сумата от 11720 лв., тъй като с договора
за заем сумата от 11720 лв. не е предадена на ответника, видно от разпоредбата
на чл.1, ал.2 от договора. В настоящия случай, противно на изложеното във
въззивната жалба, представеният по делото договор за заем от 04.10.2012 год.,
на който ищецът основава исковата си претенция срещу ответника има характер и
на разписка, удостоверяваща получаването на сумата от 11720 лв. от ответника,
т.е. установява реалното предаване на процесната сума от 11720 лв. от ищеца на
ответника, което е една от основните характеристики на договора за заем. Това
обстоятелство се установява от съдържанието на сключения между страните договор
за заем на 04.10.2012 г. Възражението на ответника, че е подписал процесния
договор за заем, но не е получил сумата по него се явява неоснователно.
Съгласно разпоредбата на чл.1, ал.2 от процесния договор за заем, заемната
сума/ 11720 лв./ се предава от заемодателят/ Я.В.С./ на заемателят /Я.Л.Л./ в
брой срещу разписка. От друга страна в разпоредбата на чл.10, изр.2-ро от
договора за заем изрично е посочено, че настоящият договор служи и като
разписка за платена сума в размер на 11720 лв. С оглед на което съдът приема,
че заемната сума в размер на 11720 лв. е реално предадена, респективно получена
от страна на ответника. В тази част договора за заем има характер и на
разписка, удостоверяваща получаването на 11720 лв. от ответника, т.е. установява
реалното предаване на процесната сума от 11720 лв. от ищеца на ответника.
От съдържанието на посочените по-горе разпоредби
на процесния договор за заем, сключен на 04.10.2012 г. следва по безспорен
начин изводът за реалното получаване на сумата от 11720 лв. от страна на
ответника, и съответно за съществуването на заемно правоотношение между
страните. Съдът приема, че разписката се предоставя от кредитора на длъжника и
доказва изпълнението на задължението съгласно чл. 77, ал. 1 от ЗЗД. Предвид
реалния характер на договора за заем по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД разписката служи
като доказателство за сключването му и за изпълнение на задължението на
заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума. След като по
делото се установява, с оглед разпоредбата на чл.10, изр.2-ро от договора за
заем, сключен между страните на 04.10.2012 г., че сумата по заема в размер на
11720 лв. е била реално платена, респективно получена от ответника, то следва
да се направи обоснован извод за наличие на възникнало валидно заемно
облигационно отношение между страните по делото. На следващо място, съдът
приема, че при така обективираното съдържание на договора за заем „заемодателят
предава в собственост на заемателят сумата от 11720 лв.” задължението на
заемодателя се явява изпълнено, за което свидетелства и подписът на заемателя–
ответник по делото. В тази връзка тълкувайки формулировката, „предава” в
представения по делото договор за заем/ чл.1, ал.1 от договора за заем/,
несъмнено се стига до извода, че се касае за действие, извършвано в момента на
подписване на договора и удостоверява получаването на процесната заемна сума от
страна на ответника, с оглед чл.10, изр.2-ро от договора за заем. Няма
твърдение, нито доказателства заетите парични средства да са върнати на ищеца. С
оглед на обстоятелството, че в процесния случай ответникът не е доказал, че е
изпълнил поетото към ищеца задължение да върне заетата сума са налице
предпоставките за ангажиране на договорната му отговорност, съгласно чл.79,
ал.1, пр.1, във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД. В тази връзка правилно първоинстанционния съд е уважил предявения иск с правно основание чл.240,
ал.1 от ЗЗД за сумата в размер на 11720 лв., ведно със законна лихва за забава,
считано от 31.07.2013 год./ датата на подаване на исковата молба в съда/ до
окончателното изплащане на сумата, като основателен и доказан.
При така изложените съображения и
поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва
да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
При
този изход на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за настоящата
въззивна инстанция. С оглед изхода на
спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК въззивникът-
ответник Я.Л.Л., следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна-ищец Я.В.С.,
своевременно поисканите и дължими разноски в размер на сумата от 1500 лева –
уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция,
съгласно договор за правна защита и съдействие от 16.02.2018 год.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 245926 от 23.10.2017 год.,
постановено по гр.дело № 7173/2016 г. на СРС, Г.О., 24 състав.
ОСЪЖДА Я.Л.Л., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати
на Я.В.С., ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 1500 лв. /хиляда и петстотин лева/,
представляваща направените пред въззивната инстанция разноски /заплатено
адвокатско възнаграждение/.
РешениеТО
може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.