Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 12.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ E състав
в публично съдебно заседание на двадесет и шести юни две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с-я КОНСТАНТИНА
ХРИСТОВА
при участието на секретаря Елеонора
Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров въззивно гражданско дело № 7185 по описа за 2019 г.
на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №46337 от 20.02.2019 г., постановено по гр. д. № 2667/2017
г. по описа на СРС, 37 състав, ответникът „С.а.” ЕАД е осъден да
заплати на ищеца И.П.М. сумата от 1572,67 лв., представляваща остатък от
обезщетение за причинените му имуществени вреди при осъществено ПТП на
22.03.2016 г., ведно със законната лихва от 22.03.2016 г. до окончателното
плащане, като е отхвърлен иска над сумата от 1572,67 лв. до пълния предявен
размер от 3000 лв., ведно със законната лихва от 22.03.2016 г., като
неоснователен. Със същото решение „С.а.” ЕАД е осъдено да заплати на И.П.М.
сумата от 2500 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени
вреди от настъпилото ПТП на 22.03.2016 г., ведно със законната лихва от
17.01.2017 г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен над сумата от
2500 лв. до пълния предявен размер от 5000 лв., ведно със законната лихва от
17.01.2017 г., като неоснователен. Съобразно уважената част на исковете
ответникът „С.а.” ЕАД е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК 809,43 лв., а ищецът И.П.М. е осъден да заплати на ответното дружество на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 247,27 лв., съразмерно на отхвърлената
част от исковете. Решението е било постановено при участието на третите лица
помагачи на страната на ответника - С.С.С. и З. „А.” АД.
Решението не е обжалвано в частта, в която са отхвърлени предявените
от ищеца искове за имуществени и неимуществени вреди за разликата над уважения
размер до претендираните с исковата молба размери, поради което и в тази си
част същото е влязло в сила.
В частта, с която предявените искове са били частично уважени
е подадена въззивна жалба от ответника „С.а.” ЕАД с оплаквания за неговата
неправилност, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон и необоснованост. Оспорват се изводите на съда, че е налице
причинно-следствена връзка между поведението на водача на автобуса, служител в
ответното дружество, и настъпилия вредоносен резултат, тъй като по делото не
било безспорно установен механизма на настъпване на процесното ПТП. Обратно на
възприетото от първата инстанция, ответникът поддържа, че е налице
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца. Оспорва по основание
и размер присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 2500 лв. с оглед
вида и характера на травматичните увреждания. Възразява, че съдът изцяло е
кредитирал показанията на ищцовия свидетел относно емоционалното състояние на
пострадалия, без обаче да отчете, че свидетелят не може обективно да извърши
преценка за физическите и емоционални преживявания на И. М., а подобно
състояние е следвало да се установи със съответните медицински документи и
експертиза от компетентните за това лица - психолози психиатри и пр. В този
смисъл въззивникът счита, че не е налице проведено пълно и главно доказване от
страна на ищеца на твърдените факти и обстоятелства, които биха довели до
обоснования извод за размера на обезщетението за претърпените неимуществени
вреди. Предвид изложеното моли първоинстанционното решение да бъде отменено,
като му бъдат присъдени сторените в производството разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Въззиваемият ответник И.П.М., чрез пълномощника си - адв. Н.
Б. с надлежно учредена представителна власт по делото, оспорва въззивната жалба
по подробно изложени съображения и моли първоинстанционното решение да бъде
изцяло потвърдено като правилно. Претендира разноски.
Третото лице помагач
на страната на ответника „З.А.Д.А.“ АД е депозирал отговор на въззивната жалба,
в която подържа, че същата е основателна. Счита, че при постановяване на
решението си съдът е нарушил принципа на справедливост, заложен в чл. 52 от ЗЗД,
при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, като не е
съобразил в достатъчна степен релевантните и доказани за спора обстоятелства.
Третото лице помагач на страната на ответника - С.С.С. не е
изразило становище.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано
лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради
което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и
правни изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в
настоящия съдебен акт. По конкретно наведени доводи във въззивната жалба, съдът
намира следното:
Пред СРС са предявени осъдителни искове по чл. 49, вр. чл.
45 ЗЗД за ангажиране гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника в
качеството му на работодател на С.С.С., който като водач на автобус № 1905,
движещ се по линия №248 противоправно е причинил ПТП, следствие на което са
настъпили твърдените в исковата молба имуществени и неимуществени вреди.
Фактическият състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД изисква
наличието на следните предпоставки: противоправно поведение от страна на
служител на ответното дружество, в причинна връзка с което са настъпили
имуществени и неимуществени вреди за ищеца.
Предметът на
доказване в първоинстанционното производство се очертава от твърденията на
ищеца и релевираните от ответника оспорвания и възражения. В тази връзка следва
да се отбележи, че с отговора на исковата молба ответникът не е въвел конкретни
оспорвания относно настъпването на процесното ПТП поради виновно поведение на
негов служител, а доводите му са били в насока недоказаност размера на вредите.
Нещо повече, представеният с исковата молба и неоспорен от
ответника протокол за ПТП №1645440 от 22.03.2016 г., подписан от служителя на
ответника - С.С.С., съдържа признание за неизгодни за служителя факти относно
настъпването на ПТП по посочения в протокола начин – при маневра завой наляво
водачът на автобус на „С.а.” ЕАД не е пропуснал управляващия мотоциклет ищец, поради
което е реализирал ПТП. Без съмнение с това си поведение служителят на
ответното дружество е нарушил разпоредбата на чл. 37 от ЗДвП, поради което
поведението му е виновно и поначало предпоставя ангажиране отговорността му,
респективно тази на неговия работодател, за причинените на ищеца вреди. В
противовес на чл. 45, ал. 2 ЗЗД са оспорванията на ответника, че не е доказана
вината на шофьора, тъй като при установено деяние този елементи от фактическия
състав на деликтната отговорност се презюмира, а оборването му е в тежест на
въззивника.
Привлеченото пред първата инстанция трето лице помагач на
страната на ответника - „З.А.Д.А.“ АД в депозираното становище е оспорило исковата
молба с твърдения, че липсват елементите от фактическия състав на деликтната
отговорност, но без да излага никакви конкретни доводи в тази насока. Отделно
от това между страните не съществува спор по отношение на обстоятелството, че
застрахователят извънсъдебно е заплатил на И.П.М. застрахователно обезщетение
за причинени от същото ПТП имуществени вреди, в размер на 1877,33 лв., поради
което следва да се приеме, че застрахователното дружество е признало наличието
на деликт от страна на водача на автобуса С.С.С. и с това си
поведение сам опровергава въведените в настоящото производство възражения.
Предвид гореизложеното, настоящият състав намира за неоснователни
оплакванията във въззивната жалба, че по делото не е безспорно установен
механизма на процесното ПТП и противоправното поведение на водача на автобуса.
В доказателствена тежест на ответника и привлеченото на негова страна като
трето лице помагач застрахователно дружество е било да установят възражението
за съпричиняване вредоносния резултат от страна на ищеца, който се твърди да е
нарушил разпоредбата на чл. 47, ал. 1 от ЗДвП, но доказателства не са
ангажирани, поради което и оплакванията във въззивната жалба в тази насока са
неоснователни.
По отношение на уважената част от иска за имуществени вреди
– до размера на 1572,67 лв. липсват доводи във въззивната жалба, поради което
по аргумент от чл. 269, изр. 2 ГПК въззивната инстанция не дължи служебна
проверка на правилността на решението в тази му част и доколкото съдът не
констатира нарушения на императивни правни норми същото следва да бъде
потвърдено.
С оглед наведените от въззивника конкретни оплаквания
относно размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди релевантни
към определянето му са приетите пред СРС съдебномедицинска експертиза и
изслушаните показания на свидетеля Иван Тотев.
Свидетелят излага личните си впечатления относно
емоционалното състояние на ищеца след инцидента, който е бил умислен, затворил
се е, изживявал е случилото се, тъй като е осъзнавал реалната опасност от
прегазването му от автобуса. В първоначалните около шест месеца е изпитвал
притеснения да управлява мотор.
От приетата и неоспорена от страните медицинска експертиза,
която съдът кредитира като обективна и компетентно изготвена, се установява, че
в причинна връзка с процесното ПТП ищецът е получил следните травматични
увреждания: синкаво кръвонасядане на дясната предмишница 4/2 см. и овално интензивно
мораво кръвонасядане 5/3см. вляво на корема. Тези увреждания не налагат някакво
специално лечение и преминат за около 10 дни до две седмици, без да оставят
последствия за живота и здравето на пострадалия.
Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Тъй като
неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични,
нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона
обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно
критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от
съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда
при определяне на размера на обезщетението.
Установените по делото травматични увреждания не са от
естество да предизвикат силни болки и страдания, но съществено в случая е
обстоятелството, че инцидентът е настъпил при сблъсък между автобус и
управляван от ищеца мотоциклет. С оглед значителните размери на управляваното
от служителя на ответното дружество МПС и същевременно силно уязвимия към
наранявания мотоциклетист, то и логични и обосновани са твърденията на ищеца,
подкрепени и от свидетелските показания, за изпитано след инцидента силно
емоционално сътресение от евентуалната възможност да бъде прегазен от автобуса,
което е продължило няколко месеца. Именно силната уплаха у ищеца за живота му с
оглед механизма на ПТП мотивира настоящият състав, в съвкупност с причинените
леки телесни увреждания, да определи справедливото обезщетение за причинените
на пострадалия неимуществени вреди в размер на 2500,00 лв.
Поради съвпадение на крайните
изводи на СГС с тези на СРС, първоинстанционното решение следва да бъде изцяло
потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.
На основание чл. 78, ал. 1, вр. чл.
273 ГПК, въззивникът дължи на въззиваемия сторените от последния разноски за
адвокатско възнаграждение пред СГС, в размер на 300,00 лв., което е под
минималния размер, установен в чл. 7, ал. 2, т. 2 от НМРАМ и не се явява
прекомерно.
С оглед цената на всеки един от
предявените искове и по аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал.
1, т. 1 ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №46337 от
20.02.2019 г., постановено по гр. д. № 2667/2017 г. по описа на СРС, 37 състав,
в обжалваната част, с която ответникът „С.а.” ЕАД е осъден да заплати на ищеца И.П.М.
сумата от 1572,67 лв., представляваща остатък от обезщетение за причинените му
имуществени вреди при осъществено ПТП на 22.03.2016 г., ведно със законната
лихва от 22.03.2016 г. до окончателното плащане, както и сумата от 2500,00 лв.,
представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от настъпилото
ПТП на 22.03.2016 г., ведно със законната лихва от 17.01.2017 г. до
окончателното плащане.
РЕШЕНИЕТО
в необжалваната част е влязло в сила.
ОСЪЖДА
„С.а.” ЕАД, ЕИК*********, със съдебен адрес:***, да заплати на И.П.М., ЕГН **********,
със съдебен адрес: ***, офис 101, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК, разноски за адвокатско
възнаграждение за производството пред СГС, в размер на 300 лв..
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
2.