Р Е Ш Е Н И Е
№ 824
гр. Пловдив, 04.05. 2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Пловдив, II отд., VII състав, в открито заседание на десети април през две хиляди двадесет и трета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ШОТЕВА
при секретаря Румяна Агаларева и участието на прокурора Владимир Вълев,
като разгледа докладваното от председателя Мариана Шотева адм. дело № 339 по
описа за 2022 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния
кодекс (АПК) във връзка с чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и
общините за вреди (ЗОДОВ).
Ищецът А.И.Й., ЕГН ********** с адрес *** чрез пълномощник адв. С. е
предявил срещу ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” (ГДИН) -
София, бул. „Ген. Николай Столетов” № 21 претенция за присъждане на обезщетение
в размер на 300 000 лева, представляващо обезвреда за причинените му неимуществени
вреди, изразяващи се в обида, възмущение, стрес, притеснения и психологичен
дискомфорт, в т.ч. получен инсулт, следствие от незаконосъобразно бездействие
на служители на ГДИН в Затвора Пловдив. Твърди се в тази насока, че на
31.12.2019 г. в затвора е починал брат му – С.И.Й., който е бил единственият му
близък и е починал, защото е лекуван неадекватно – лекуван е от СПИН, а е
починал от кръвоизлив. Вредите се сочи, че търпи от 06.03.2018 г. до датата на
завеждане на исковата молба в съда. Претендира законната лихва, считано от
датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на
обезщетението.
Ответникът – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - София чрез
процесуалния си представител юриск. Ч. счита предявения иск за неоснователен, поради
което настоява за отхвърлянето му. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност
на исковата молба.
Пловдивският административен съд – Второ отделение, Седми състав, след като
прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство
доказателства, намира за установено следното.
Не е спорно между страните, че по НОХД № 2537/2017 г. на Окръжен съд –
Пловдив, С.И.Й. е признат за виновен на основание чл. 199 от НК и осъден за
срок от четири години „лишаване от свобода“ с начало на изтърпяване –
12.07.2017 г., като на 31.12.2019 г. е починал (така справка за правно
положение на л. 35). В Затвора Пловдив С.Й. е постъпил на 29.12.2017 г., като
до 31.12.2019 г. няма данни да е пребивавал в друго затворническо заведение
(така становище на л. 32). Установява се също така, че в периода от 11.09.2019
г. до 07.02.2020 г. ищецът е бил изпратен като ученик в СУ „М. Орозов“ към
Затвора Враца и не е бил на територията на Затвора Пловдив, когато е починал
неговият брат (така становище на л. 34). А съгласно Докладна записка от д-р Р.Д.
лекар ординатор МЦ Затвора Пловдив, ищецът А.Й. не е получавал инсулт след
31.12.2019 г., към датата на изготвяне на докладната (04.03.2022 г.) е страдал от
остро хронично заболяване „панкреатит“, лекуван е в УМБАЛ „Свети Георги“, след
което е приведен в СБАЛЛС София, след завръщането му от там, отново е с болков
синдром, настанен в стационара на МЦ при Затвора Пловдив за наблюдение и
04.03.2022 г. състоянието му е влошено (л. 31).
В хода на настоящото съдебно производство е изслушано и прието без заявени
възражения от страните заключение по съдебно-медицинска експертиза, изготвено
от д-р М.К.Б.. След запознаване с представената по делото медицинска
документация (с писмо рег. № 2392/13.05.2022 г. от Затвора Пловдив на л. 81-132
и с писмо изх. № 1941/17.05.2022 г. от УМБАЛ „Свети Георги“ ЕАД на л. 134-245),
вещото лице е установило, че лицето С.И.Й. е страдало от: ХИВ; Хроничен Хепатит
С; Полиневропатия неуточнена; ИБС; Нестабилна стенокардия. Болен от ХИВ –
инфекция, серопозитивен от 2017 г., никога не е провеждал лечение до 2019 г. От
12.03.2018 г. е с диагностицирани ИБС и Нестабилна стенокардия. Констатирано е,
че липсват медицински документи, които да доказват с категоричност причината за
смъртта, но по доклада на д-р Д., лекар-ординатор при МЦ на Затвора Пловдив, С.Й.
е починал в затвора с тежка форма на ХИВ, съпроводени със сърдечна и дихателна
недостатъчност. Същият е бил лекуван адекватно и по повод на ХИВ инфекцията,
която е предизвикала други инфекции и е пролежавал неколкократно в Инфекциозна
клиника при УМБАЛ „Свети Георги“ ЕАД, където му е провеждано адекватно лечение
и съобразно стандартите за добра лекарска практика. Относно ХИВ-инфекцията
вещото лице посочва, че на лицето е било изписано лечение от същата клиника и Й.
е получавал медикаменти безплатно да се лекува в затвора от Инфекциозна клиника
при УМБАЛ „Свети Георги“ ЕАД гр. Пловдив, където се е водил на диспансерен
отчет. На следващо място експертът посочва, че поради късното започване на
лечение – 2 години след поставянето на диагнозата ХИВ-инфекция, серопозитивен,
перспективите са били много песимистични и всичко е било въпрос на време, като уточнява,
че излекуване от ХИВ-инфекция няма, на този етап в медицината посочва, че не е
открито лекарство за борба с ХИВ-инфекцията. Съдът
кредитира съдебно-медицинската експертиза като компетентна и безпристрастно
изготвена, като същата ще бъде коментирана при разглеждане на спора по
същество.
Като свидетели са разпитани И. С. Р. и А.С.Й..
От показанията на свидетеля Р. се установява, че същият познава С., тъй
като е бил в неговата стая и са били заедно 6-7 месеца. Твърди, че С.е искал да
го изпращат в болница, но никой не му е обърнал внимание. Свидетелят е ходил с
него до лекаря, а той казал, че нищо не може да се направи, тъй като е имал
СПИН, един-два пъти са го карали в болница и никой не му е обръщал внимание,
лекарката дори го е псувала, но сега вече я нямало, тъй като са я махнали от
Затвора Пловдив. С.е казвал на свидетеля, че е болен от СПИН и че от затвора го
е получил. Свидетелят заявява също така, че познава брата на С., който е бил в
Затвора Ловеч, когато брат му е починал и много тежко е изживял смъртта на С.,
не знаел къде се намира, няколко месеца след неговата смърт го е видял, но
когато е починал, не го е виждал. За ищеца посочва, че е бил здрав и като е
научил за смъртта на брат си, се е разболял, плачел е постоянно, писал е жалби,
но никой не му обръщал внимание.
От показанията на свидетеля Й. се установява, че се познават с ищеца от
деца и той е приятел на неговия брат, който е починал – били са в затвора в
една стая – в килия № 8 в Затвора Пловдив. Твърди, че С.се е разболял в затвора
от СПИН, вън не е бил болен и когато е паднал в тоалетната, тогава са го извели
в болницата. Свидетелят заявява също така, че: „Братът на А. почина в болницата и тогава брат му не беше на себе си.“.
Приятели са му казали, че ищецът е приел много тежко смъртта на брат си, не е
бил на себе си и не е говорил с него, на каре са били заедно с ищеца и от там е
разбрал как се чувства. Свидетелят не може да каже дали е имал напрежение
ищецът преди да почине брат му. Не може да разбере душата на ищеца към брат му
дали го обича или не, двамата са се разбирали, говорили са си и понякога имало
караница. Ищецът след смъртта на брат си е бил объркан и са го закарали в
Ловеч, след като се е върнал от Ловеч, свидетелят не го е виждал.
Съдът приема свидетелските показания за логични, последователни и почиващи
на непосредствени впечатления и спомени на свидетелите, като същите ще се
преценяват от съда, с оглед на всички други данни по делото.
Други доказателства не са ангажирани от страните.
При така установеното от фактическа страна, съдът формира следните правни
изводи.
Съгласно разпоредбата на чл. 203 от АПК, исковете за обезщетения за вреди,
причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия
или бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по
реда на тази глава, като за неуредените въпроси за имуществената отговорност се
прилагат разпоредбите на ЗОДОВ или на Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража (ЗИНЗС).
Според чл. 1 от ЗОДОВ пък, държавата и общините отговарят за вредите,
причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия
или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение
на административна дейност, като исковете се разглеждат по реда, установен в
АПК. А съгласно чл. 205, ал. 1 от АПК искът за обезщетение се предявява срещу
юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт,
действие или бездействие са причинени вредите.
Съдът констатира, че както ищецът, така и ответникът ГДИН са легитимирани
да бъдат страни в производството по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Това е така, защото
ищецът е физическо лице, което твърди настъпили неимуществени вреди от
незаконосъобразни бездействия от страна на административен орган, следователно исковата
молба е подадена от лице с надлежна активна процесуална легитимация. От друга
страна, ответник е ГДИН, който съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС е юридическо
лице към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола
върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част
от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на наказанията“
съгласно чл. 12, ал. 1 и 3 от ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни
актове, действия и/или бездействия на администрацията на затворите и областните
служби „Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази
администрация, отговаря юридическото лице. При това положение ГДИН за исковия
период има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря
по предявения иск.
На следващо място следва да бъде съобразено, че за да възникне правото на
обезщетение, задължително е необходимо наличието на няколко кумулативно
предвидени предпоставки, а именно: причинена вреда – имуществена или
неимуществена; незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или
длъжностно лице на държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието
или бездействието да са при или по повод изпълнението на административна дейност;
пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието
или бездействието, и настъпилата вреда. При липсата на който и да е от
елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността
на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
В разпоредбата на чл. 204 от АПК са въведени и специални предпоставки за
допустимост на предявените искове по Глава ХІ от АПК. Така, съгласно
разпоредбата на чл. 204, ал. 1 от АПК, иск може да се предяви след отмяната на
административния акт по съответния ред. Изключение от това правило е предвидено
в разпоредбите на ал. 3 и 4 от АПК, където липсва изискване за предварително
произнасяне с влязъл в сила административен акт или съдебно решение относно
нищожността на административния акт, респ. незаконосъобразността на действието
или бездействието. Така, съгласно изричното правило на чл. 204, ал. 3 и 4 от АПК
нищожността на акта, респ. незаконосъобразността на действието или
бездействието се установява пред съда, пред който е предявен искът за
обезщетение. Т.е., когато твърдените вреди са настъпили от нищожен
административен акт, незаконосъобразни действия или бездействия на
административен орган или длъжностни лица, при или по повод изпълнение на
административна дейност, предварителното установяване на нищожността или
незаконосъобразността, не е процесуална предпоставка нито за завеждане на
делото, нито за ангажиране на отговорността. Необходимо е обаче, в исковото
производство сезираният съд да установи нищожността на акта, респ. незаконосъобразността
на действието или бездействието, което може да стане по два начина:
преюдициално в мотивите на решението, а когато има обективно съединяване на иск
за обезщетение с оспорване на административния акт по чл. 149, ал. 5 от АПК
и/или с искане по Глава ХV от дял III на АПК, съдът се произнася с един съдебен
акт.
С оглед посоченото в исковата молба основание за настъпилите вреди, първият
елемент от фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата в лицето
на ответника, който следва да е осъществен, е наличието на незаконосъобразни
бездействия на длъжностни лица от администрацията на ГДИН, осигуряващи
медицинско обслужване на лишените от свобода. В конкретния случай се
претендира, че настъпването на неимуществени вреди по отношение на брата на
починалото лице и ищец по делото, са последица от незаконосъобразни бездействия
на служители на ГДИН, които не са осигурили адекватно и ефективно медицинско
обслужване на лишения от свобода С.И.Й..
Следва в тази връзка да бъде съобразено, че съгласно чл. 256 от АПК
бездействието представлява неизвършване на фактически действия, които
административният орган е длъжен да извърши по силата на закона. Наличието на
незаконосъобразно бездействие означава административният орган, респ.
длъжностно лице при съответната администрация, да е задължен по силата на
нормативен акт да извърши определени фактически действия.
Съгласно чл. 81, ал. 1 от Закона за здравето, всеки български гражданин има
право на достъпна медицинска помощ, като това право се осъществява при
прилагане на следните принципи: своевременност, достатъчност и качество на
медицинската помощ (чл. 81, ал. 2, т. 1 от ЗЗ). Медицинското обслужване на
лишените от свобода е уредено в глава Десета от ЗИНЗС, глава III от ППЗИНЗС и
издадена от Министъра на здравеопазването и Министъра на правосъдието на
основание чл. 128, ал. 3 от ЗИНЗС Наредба № 2 от 22.03.2010 г. за условията и
реда за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода.
Съгласно чл. 128, ал. 1 от ЗИНЗС при изпълнение на наказанието лишаване от
свобода се създават условия за опазване на физическото и психическото здраве на
лишените от свобода. За всеки лишен от свобода се създава медицинско досие,
което съдържа информация и постоянно поддържани данни за здравословното му
състояние. При преместване на лишения от свобода в друг затвор медицинското
досие се изпраща незабавно на приемащата териториална служба.
В чл. 129, ал. 1 и ал. 2 от ЗИНЗС е регламентирано, че медицинското
обслужване на лишените от свобода се осъществява в медицински центрове и
специализирани болници за активно лечение, разкрити към местата за лишаване от
свобода по реда на чл. 5, ал. 1 от Закона за лечебните заведения, които са част
от националната система за здравеопазване и медицинската помощ, която се
осъществява в тях, съответства на общите медицински стандарти.
Съответно, съгласно чл. 5, ал. 1 от Наредба № 2 от 22.03.2010 г. за
условията и реда за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода,
при осъществяване на медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода
се спазват правата на пациента и Кодексът на професионалната етика, като
качеството на медицинската помощ, оказвана в лечебните заведения в местата за
лишаване от свобода, съответства на медицинските стандарти и на правилата за
добра медицинска практика, утвърдени от министъра на здравеопазването.
С нормата на чл. 133, ал. 1 от ЗИНЗС е регламентирано създаването на
медицински центрове към затворите, затворническите общежития и поправителните
домове, в които съгласно чл. 134, ал. 1 от ЗИНЗС, се осъществяват спешна
медицинска и дентална помощ; първична медицинска помощ; специализирана
извънболнична медицинска помощ; дентално обслужване; профилактична,
рехабилитационна и хигиенно-противоепидемична дейност за поддържане и укрепване
на физическото и психическото здраве на лишените от свобода и медицинско
освидетелстване на здравословното състояние на лишените от свобода. Изпращането
на лишените от свобода в лечебни заведения извън местата за лишаване от
свобода, се извършва когато в лечебните заведения към местата за лишаване от
свобода няма условия за провеждане на необходимото лечение или са необходими
консултативни прегледи или специализирани изследвания (чл. 135, ал. 1 от ЗИНЗС).
Анализът на посочената нормативна уредба води до извод, че нормативно
установеното задължение на администрацията на местата за лишаване от свобода, е
създаването на условия за опазване на физическото и психическо здраве на
лишените от свобода при изпълнението на наложеното им наказание. Това задължение
произтича от основно право на лицата, изтърпяващи наказание, регламентирано с
нормата на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС, че осъдените не могат да бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко или нечовешко отношение по смисъла на ал. 2, включително
на поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи
се в лишаване от медицинско обслужване.
По отношение на понятието „медицинското обслужване“ липсва легална
дефиниция, но настоящият съдебен състав приема, че същото може да бъде
извлечено от понятието за „медицинска помощ“ по смисъла на § 1, т. 9 от Закона
за здравното осигуряване, която представлява система от диагностични, лечебни,
рехабилитационни и профилактични дейности, осигурявани от медицински
специалисти. Следователно съдържанието на административното задължение за
осигуряване на медицинско обслужване се свързва от една страна с изискване за
предприемане на активни действия по превенция на евентуалните заболявания, така
и с изисквания за осигуряване на своевременно диагностициране и лечение при
възникване признаци на заболявания.
В спорното съдебно производство, в т.ч. и исково такова, двете страни -
ищец и ответник по иска са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за
извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на
доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното
право. Доказателствената тежест не е равнозначна на задължение да се представят
доказателства. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния
административен процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт
върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от
страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната
страна по административния спор, или пък са издирени служебно от съда. При това
положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от
недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на
съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е
доказан. В този смисъл с определението за насрочване на делото в открито
съдебно заседание, е разпределена доказателствената тежест и на страните са
дадени указания за подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването.
От събраните по делото доказателства се установява, че С.Й. е болен от
ХИВ-инфекция, серопозитивен от 2017 г., като е постъпил в Затвора Пловдив на
29.12.2017 г., поради което и доколкото липсват други данни, следва да се
приеме, че не се е разболял в Затвора Пловдив, каквито са показанията на
свидетеля Р.. Независимо от гореизложеното, от представените по делото
множество медицински документи, в т.ч. и заключението по СМЕ, се установява, че
същият е лекуван многократно, включително и чрез хоспитализирането му в УМБАЛ
„Свети Георги“ ЕАД, където му е провеждано адекватно лечение и съобразно
стандартите за добра лекарска практика, като по отношение на ХИВ-инфекцията му
е било назначено лечение и е получавал безплатно медикаменти от Инфекциозната
клиника към УМБАЛ „Свети Георги“ ЕАД, където се е водил на диспансерен отчет. Или,
не се установява С.Й. да е имал някакви здравословни оплаквания и да не е
получил адекватно медицинско обслужване, като тук е мястото да се посочи, че
ищецът не оспорва обстоятелството, че брат му е лекуван от ХИВ-инфекция, а
твърди, че е лекуван от СПИН, но е починал от кръвоизлив. От събраните по
делото доказателства обаче, в т.ч. и приетото и неоспорено от страните
заключение по СМЕ, не се доказва това негово твърдение. Това е така, защото от
една страна не се установява по категоричен начин каква точно е била причината
за смъртта на С.Й., доколкото от страна на ищеца, чиято е доказателствената
тежест, не са представени доказателства в тази връзка. А от друга, от приетата
и неоспорена от ищеца Докладна записка от д-р Р.Д. лекар ординатор МЦ Затвора
Пловдив, се установява, че С.Й. е починал с диагноза ХИВ в тежка форма,
съпроводена със сърдечна и дихателна недостатъчност. До извод в обратната
насока не водят и показанията на разпитаните по делото свидетели, като от тях
не се установява дори и дали изобщо лицето е починало в Затвора Пловдив или в
болницата, доколкото свидетелят Й. твърди, че братът на ищеца е починал в
болница.
Тук е мястото да се посочи, че за разлика от производствата по чл. 284 и
сл. от ЗИНЗС, в производството по чл. 1 от ЗОДОВ ищецът е този, който следва да
докаже наличието на кумулативните предпоставки, в случая: причинена неимуществена
вреда; незаконосъобразно действие или бездействие на органи на ГДИН;
незаконосъобразното действие или бездействие да са при или по повод
изпълнението на административна дейност; пряка и непосредствена причинна връзка
между незаконосъобразното действие или бездействие, и настъпилата вреда. В тази
насока и с определението за насрочване на делото в о.с.з. на ищеца са дадени
нарочни указания, в т.ч. и за последиците от недоказването. Ето защо, с оглед
доказателствената тежест в процеса и липсата на ангажирани доказателства от
страна на ищеца, настоящият съдебен състав приема за недоказани твърденията за
незаконосъобразни бездействия от органи на ГДИН. Това е така, защото, за да е
налице бездействие при осигуряване на адекватно и ефективно медицинско
обслужване, трябва лишеният от свобода обективно да е имал нужда от определени
диагностични, лечебни и/или профилактични дейности във връзка с негово
обективно състояние, които да не са били осигурени, каквото в случая не се
доказа – напротив, всички събрани по делото доказателства сочат, че лицето е
страдало от ХИВ-инфекция, лекувано е адекватно, починало е от ХИВ-инфекцията,
но не защото не е лекуван адекватно, а защото на този етап в медицината не е
открито лекарство за борба с това заболяване. Казано по друг начин, по делото
не се доказа да са допуснати незаконосъобразни бездействия, както и действия,
нарушаващи правилата за осигуряване на адекватни медицински грижи и
диагностициране в съответствие с медицинските стандарти и с основните принципи
на медицинската помощ, поради което не е налице първият задължителен елемент от
сложния фактически състав по възникване отговорността на държавата. Поради това
не следва да се обсъжда наличието на другите предпоставки по чл. 1 от ЗОДОВ, а
исковата претенция като неоснователна следва да бъде отхвърлена изцяло.
За пълнота е необходимо да се посочи още и че съгласно практиката на ВАС по
глава VI на Наредба № 2 от 22.03.2010 г. за условията и реда за медицинското
обслужване в местата за лишаване от свобода, в която по императивен начин е
определен обхватът на упражняваните от служителите на сектор „Медицинско
обслужване“ дейности, свързани с упражняване на лекарска практика, тези
дейности не съставляват административна дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. По аргумент от чл. 129, ал. 3 от ЗИНЗС и чл. 66 и сл. от Наредба № 2 от
22.03.2010 г. за условията и реда за медицинското обслужване в местата за
лишаване от свобода, администрацията на затвора няма правомощия на контрол
върху дейността на съответния лекар и същата не подлежи на преценка в
настоящото решение. Именно медицинските специалисти са тези, които определят
диагнозата на лишените от свобода и най-подходящото за всеки конкретен случай лечение.
Правомощията във връзка с медицински въпроси, които съставляват административна
дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ са единствено регламентираните в
чл. 128 и следващите от ЗИНЗС (в този смисъл Решение № 8452 от 20.06.2014 г. на
ВАС по адм. д. № 15459/2013 г., III о.).
Независимо от гореизложеното, за пълнота следва да бъде съобразено, че
терминът „вреди“ е легално установен предвид използването му в редица
нормативни актове, съдържанието му обаче не е дефинирано от законодателя.
Според трайното разбиране, наложило се в теорията и съдебната практика, вредите
са последица от засягане на субективни права, на защитени от правото блага,
които не са предмет на права, както и от накърняване на фактически отношения,
които правото защитава. Вредата представлява смущение, накърняване или
унищожаване на благата на човека, представляващи неговото имущество, права,
телесна цялост и здраве, душевност и психическо състояние. Традиционно вредите
се делят на имуществени и неимуществени. Във връзка с претендираните тук
неимуществени вреди, ще следва да бъде съобразено още и че те се изразяват в
засягане на нематериални блага и личната сфера на правните субекти, обхващат
последиците от засягането на личността и достойнството на пострадалия и
неговото добро име в обществото, неговия емоционален живот, физическите и
морални страдания, предизвикани от действия и актове на други лица, както и последиците
от накърняване на естетическите му чувства.
В т. III на ППВС № 4/1961 г. ВС е приел, че обезщетение за неимуществени
вреди възмездява най-близките на пострадалия в случай на неговата смърт, като
предмет на установяване са действителните им лични отношения. Прието е също, че
отчуждение или взаимна привързаност може да е налице, както в ранна, така и при
по-късна възраст. Възрастта, както на пострадалия, така и на низходящите му не
съставлява самостоятелен критерий за съдържанието на връзката между тях. При
причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му
положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за
неимуществени вреди. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е
длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер
обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. От страна на
ищеца обаче не са ангажирани доказателства в подкрепа на твърденията му за
претърпените неимуществени вреди, въпреки дадените му с определението за
насрочване в о.с.з. указания. До извод в обратната насока не водят и
показанията на разпитаните по делото свидетели, доколкото от същите не се
установява взаимна привързаност между двамата братя, още повече, че двамата
живеят на различни адреси (когато не са в затвора), отделно от това в различни
периоди от време са били в затвора, включително, когато С.Й. е починал,
неговият брат и ищец в настоящото производство, по собствено желание е бил в
Затвора Враца. Казано по друг начин, в случай, че е била налице силна
привързаност между двамата братя, при положение, че към 11.09.2019 г. вече е
било ясно, че С.е болен от ХИВ-инфекция, която е ноторно, че е нелечима,
житейски оправдано е неговият брат да иска да е близо до него, т.е. в същия
затвор, а не да иска да бъде преместен. Друг е въпросът, че по делото не се доказа
и следващото наведено твърдение, а именно, че след смъртта на брат си, ищецът е
получил инсулт – доказателства в тази насока не са ангажирани, а и от
докладната записка на д-р Р.Д. се установява, че същият страда от „панкреатит“,
но след 31.12.2019 г. не е получавал инсулт. При тези данни по делото, дори и
да беше доказано твърдяното незаконосъобразно бездействие от органите на ГДИН, не
може да се приеме, че същото е изненадало ищеца и е предизвикало в личната му
сфера необичайни негативни емоционални изживявания. По друг начин казано, незаконосъобразността
на действията, респ. бездействията на административните органи, не презюмира
отговорност на държавата и/или общините за настъпилите от ищеца вреди.
Необходимо е да се докаже настъпването на тези вреди, които да са реално
претърпени, за да се определи техният паричен еквивалент. Това обаче, също не е
достатъчно, а следва вредите да са пряка и непосредствена последица, т.е. да са
настъпили като естествен резултат от незаконосъобразния акт. А както вече се
посочи и по-горе, в случая ищецът не събра достатъчно убедителни доказателства
в подкрепа на твърденията си за причинените неимуществени вреди, поради което и
исковата претенция като недоказана при условията пълно главно доказване,
подлежи на отхвърляне.
С оглед изхода на спора, на ответника следва да бъде присъдено
възнаграждение за осъществената юрисконсултска защита на основание чл. 10, ал. 4
от ЗОДОВ, което според настоящия съдебен състав следва да бъде определено в
размер на 100 лева, което е в съответствие с разпоредбата на чл. 24 от
Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка чл. 37, ал. 1 от Закона
за правната помощ, при съобразяване с фактическата и правна сложност на делото и
именно тази сума следва да бъде присъдена на ответника.
Ищецът ще следва да бъде осъден да заплати и по сметка на Административен
съд – Пловдив сумата в размер на 250 лева, представляваща заплатено
възнаграждение за вещо лице от бюджета на съда.
Воден от горното, Административен съд – Пловдив, II отд., VII състав,
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ, предявения иск от А.И.Й., ЕГН ********** с адрес ***, срещу Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията” - София, бул. „Ген. Николай Столетов” № 21 за присъждане
на обезщетение в размер на 300 000 лева, ведно със законната лихва, считано от
датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на
обезщетението, представляващо обезвреда за причинените му неимуществени вреди, следствие
от незаконосъобразно бездействие на служители на ГДИН, изразяващи се в
неадекватно лечение на брат му С.И.Й. следствие от което той е починал.
ОСЪЖДА А.И.Й., ЕГН ********** с адрес *** да заплати на Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията” - София, бул. „Ген. Николай Столетов” № 21 сумата в размер на 100
(сто) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА А.И.Й., ЕГН ********** с адрес *** да заплати по сметката на
Административен съд – Пловдив за държавни такси сумата от 250 (двеста и
петдесет) лева, представляваща направени по делото разноски за заплатено
възнаграждение за вещо лице.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
административен съд в четиринадесетдневен срок от съобщаването на страните за
неговото изготвяне.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: