№
94/13.04.2020г.
Град Варна
Варненският Апелативен съд - Наказателно отделение, на десети април, година
две хиляди и двадесета, в закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТОСЛАВА КОЛЕВА
ЯНА ПАНЕВА
като
разгледа докладваното от съдия П. Димитрова ВЧНД № 90 по описа на съда за 2020г., за да се произнесе взе
предвид:
Производството е по реда на чл.
249 ал. 3 вр. ал. 2 от НПК.
Образувано
е по протест на прокурор при ОП-Варна срещу определение на
Окръжен съд – Варна, постановено в разпоредително заседание на 19.02.2020
г. по НОХД № 1480/2019 г. по описа на същия съд в
производство по реда на глава XIX НПК, с което съдът e
прекратил съдебното производство и върнал
делото на прокурора за отстраняване на допуснати на досъдебното производство съществени
нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване на процесуалните
права на наследниците на пострадалата от престъплението, както и на обв. А.Г.. Прокурорът оспорва съжденията на съда, доколкото счита, че
първоинст. съд е преекспонирал акцесорния характер на процесуалните
правила за участие на пострадалия в наказателния процес за сметка на основния
предмет на наказателното производство - установяването на вината или
оправдаването на предадените на лица на първо място; оспорва се и виждането на ВОС досежно задължението на
органите на ДП във връзка с действията им по актуалността на издирването на обвиняемия Г, с оглед данните за настъпилата му смърт преди внасяне
на обв. акт в съда. Прави се искане за отмяна на
ревизирания съдебен акт и връщане на делото на ВОС с указание за насрочването му в открито заседание.
Варненският Апелативен съд, в настоящия си съдебен състав, като съобрази доводите, изложени в протеста и след цялостно запознаване с материалите по делото прие следното:
Протестът е подаден срок и е допустим, а по същество – неоснователен.
Производството
по НОХД № 1480/2019 г.
по описа на ВОС е образувано по внесен обвинителен акт за деяние по чл. 123 ал. 1 от НК срещу трима
обвиняеми, а именно П.В.К., К.Д.Я. и А.Г. Г, като по
отношение на последния обвиняем ДП е било задочно.
В проведеното на 19.02.2020 година
разпоредително заседание ВОС е констатирал допуснати на ДП две процесуални нарушения, довели до
ограничаване на процесуалните права на наследниците на пострадалата от
престъплението, както и на обв. А.Г., квалифицирайки ги като съществени, поради
което е прекратил съдебното производство и върнал делото на прокурора за
отстраняването им.
На първо място, ВОС е констатирал неуведомяване на всички
наследници на пострадалата за воденото наказателно производство срещу обвиняемите лица,
доколкото са налични данни за такива, посочвайки като пример едноутробните й
братя К.Т.и Р.Т., както и бабата - Е.У..
Липсата на данни за извършени подобни действия от разследващите при проведеното
ДП е обосновало за ВОС извода, че по този начин се нарушават съществено техните
процесуални права /да правят искания, възражения и всякакви други действия по досъдебното производство, които законът позволява/, като неиздирването на
всички наследници и съответно неуведомяването им за образуваното ДП, съществено е ограничило процесуалните им права.
На второ място, първостепенният съд е приел, че са
били съществено ограничени процесуалните права на единият от подсъдимите по
делото, а именно на А.Г., доколкото ДП е
проведено задочно при наличие на данни, че същият живее в Торонто –Канада без
да е правен опит той да бъде открит и уведомен, че срещу него се води ДП за
извършено престъпление по чл.123 от НК, същият е починал през м. декември 2018г, а
обв. акт срещу него е бил внесен през м. януари 2020г.
За да се произнесе по наведените в
протеста доводи, въззивният съд в настоящия си съдебен състав, счита за
необходимо преди всичко да изложи съображения във връзка с понятието
„пострадал“ и неговото качество в наказателното производство, с произтичащите
от това последици, детерминиращи фигурите на частния обвинител и на гражданския
ищец:
Няма
спор, че наказателното право защитава интересите на гражданите от посегателства,
като най-широкото съдържание на правото на защита предполага задължение на
Държавата, чрез законодателството и прилагането на законите, да обезпечи
ефективна възможност на гражданите да защитят нарушените или застрашените си
права пред съдебните органи. Това не се отнася само до обвиняемия, но и до
пострадалия, и то само когато той попада в кръга на участниците в процеса,
разполагащи с такава възможност, изрично дадена им от закона.
Постановление
№ 4 от 1961 г. на ВС, Постановление № 5/1969 г. на Пленума на ВС, Постановление
№ 2/1984 г. на ВС, и действащата Директива № 2012/29 на ЕС
установява минимални стандарти за подкрепа и защита на жертвите, според които
лицата, които биха могли да претендират вреди в резултат смъртта на лицето, могат да са съпруга, съпругата, респективно лице, което
живее с жертвата, ангажирано в
постоянна и стабилна връзка в общо домакинство, роднините по пряка линия, братя
и сестри и издържаното от жертвата лице. В Декларацията относно основните
принципи на правосъдието, отнасящи се до жертвите на престъпления и жертвите на
злоупотреба с власт, ратифицирана от Република България на 29.11.1985 г. в т.
1, б. "А" е дадено понятието за " жертви на престъпление",
според което под "жертви" се разбира лица, на които индивидуално или
колективно са били причинени щети, включително телесни повреди или морални
щети, емоционални страдания, материални щети или съществено накърняване на
техните основни права в резултат на действие или бездействие, нарушаващо
действащите национални закони на страните – членки, включително законите,
забраняващи престъпна злоупотреба с власт. Действащият НПК „регламентира фигурите на гражданския ищец и на
частния обвинител, основавайки ги на един общ фундамент - фигурата на
пострадалия в наказателния процес, който е претърпял имуществени и/или
неимуществени вреди от престъплението. От друга страна - като се има предвид,
че въпросът за определяне на кръга на лицата, материално легитимирани да
получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена при непозволено увреждане
смърт на техен близък, няма нормативно разрешение, а се основава на
постановките, съдържащи се в тълкувателната практика на върховната съдебна
инстанция. Както е добре известно, до 2018 г. в това отношение бе валидно
решението, дадено с ППВС № 4/61 г., ППВС № 5/69 г. и ППВС № 2/84г., по силата
на които този кръг бе ограничен до лицата, намиращи се в пряка родствена връзка
с починалия (родители, деца), съпругът, намиращият се във фактическо съпружеско
съжителство с жертвата и взетото за отглеждане, но неосиновено дете. С ТР №
1/2018 г. на ОСНГТК този кръг бе разширен, като към него бяха добавени братята,
сестрите, възходящите и низходящите до втора степен.
Липсва
понастоящем разлика в процесуалната правоспособност на едно лице да участва в
досъдебното производство като пострадал, а в съдебната фаза като граждански
ищец и/или частен обвинител. Аргументите за този извод се съдържат в самия
процесуален закон, доколкото и за трите фигури процесуалната правоспособност е
очертана по идентичен начин - „лице, което е претърпяло имуществени или
неимуществени вреди от престъплението.“ Т.е. характеристиката на субекта,
осъществяващ частното обвинение е ограничена до това, че той е пострадал от
престъплението, понесъл е имуществени и/или неимуществени вреди (чл. 76 НПК),
като по аналогичен начин е характеризирана и фигурата на гражданския ищец в чл.
84, ал. 1 НПК. Разликата в режима, на който са подчинени тези процесуални
фигури в наказателното производство е свързана единствено с вида на субекта,
който може да участва в едното и в другото качество и характера на
производство, в рамките на което е допустимо участието му. /съгласно становище,
изготвено от аналитичното звено при наказателна колегия на ВКС, прието на
31.10.2019г като решение на Общото събрание на НК относно кръга на лицата,
които могат да претендират в наказателното производство претърпени
неимуществени вреди от престъплението и да се конституират като гр. ищци,
съгласно ТР от 21.06.2018г, постановено по ТД № 1/2016г на ВКС, ОСНГТК/.
Основанието,
предпоставките за допускане на пострадалия до участие като граждански ищец и
като частен обвинител е едно и също - това, че лицето е понесло вреди от
престъплението, които са пряк и непосредствен резултат от него. И в двата
случая се касае за акцесорност на субекта - и в двата случая участието на
лицето не е задължително, а практически се определя от собствената му преценка
за личния му интерес и желание за участие. В този интерес неизменно се преплита
и осъждането, както, за да се постигне възстановяване на нарушената с
престъплението социална справедливост, така и с оглед гарантиране на бъдещото
обезщетяване на вредите от престъплението. Няма разлика и в срока, в който
лицето може да заяви желание да участва във всяко от двете качества, едни и
същи са изискванията относно начина, по който може да заяви това си желание. А
за да може то да заяви евентуално участие, то преди всичко следва да бъде уведомено
по съответния ред от органите на ДП при отпочнато разследване.
В контекста на
изложеното по-горе,
виждането на първоинст. съд се явява правилно и обосновано. Както бе отбелязано вече, европейското
и национално законодателство са дали възможност за такава претенция на правните
субекти, чиято неимуществена правна сфера е засегната от престъпното деяние,
между които попадат и всички наследниците на
пострадалата С.Е.,
а не само баща й - Г.Е., единствено с когото разследващите са се задоволили да установят
контакт, провеждайки разпит на ДП.
Необходимо е и да се подчертае, че цитираната
правна уредба не прави разграничение на естеството на самите наследници на
пострадалото лице – едноутробни или еднокръвни братя и сестри, баба и дядо по
майчина или бащина линия. Органите на ДП се били длъжни да съберат информация
за кръга от наследници /включително и по линия на международно-правното
сътрудничество /и да ги уведомят за отпочнатото наказателно производство и
процесуалните им права или най-малкото да направят опит да сторят това, и вече
на базата на писмени документи да направят извод, че родствениците „не се интересуват по никакъв начин от
развитието на процеса“ /цитат от протеста/. Няма спор, че съдебното
производство заема централно място в наказателния процес и ДП има само
подготвителен характер, но това не следва да
се тълкува стеснително в насока задължаване на съда да извършва всички онези
действия, които законодателят е вменил именно на органите на ДП в тази
подготовителна фаза на процеса.
Обобщено, всяко определимо съгласно горните критерии като
"жертва" на престъпление лице, има право да се установи в
наказателния процес като допълнителна страна – частен обвинител (чл. 76 от НПК) и/или граждански ищец (чл. 84 от НПК). Дали това лице изобщо и
доколко е претърпяло вреди, е въпрос по същество на делото и на този етап от
производството не може да бъде лишено от правото да ги претендира.
По отношение на второто процесуално
нарушение, прието като съществено от страна на първоинстанционния съд:
Наличните към момента на провеждане на
разпоредителното заседание данни за това, че обвиняемият А.Г. е починал дава основание да се приеме, че допуснатите
нарушения по отношение на процесуалните му права от момента на образуване на
наказателното производство и привличането му в качеството на обвиняем, са
неотстраними на този етап, поради което е безпредметно връщането на делото на
прокурора. Прекратяването на наказателното производство може да бъде сторено и
от съда. Следва обаче да се подчертае, че след първото прекратяване на
съдебното производство на 25.07.2018г, не е било сторено нищо в течение на 16
месеца за актуализиране на данните по ОИМ спрямо обв. Г, респ. да се направи
опит за връзка с близките /както е сторил това съдът/ и директно на 28.11.2019г
се е пристъпило към предявяване на разследването на служебния му защитник. Ако
това бе сторено, не би се стигнало до правния абсурд да се внася обвинителен
акт на 31.12.2019 в съда срещу починало една година по-рано лице!
Доколкото поначало е налице основание за
прекратяване на съдебното производство поради ограничаване
на процесуалните права на наследниците на пострадалата от престъплението,
следва и този пропуск да бъде отстранен от прокурора и съобразен при внасянето
на нов обв. акт в съда.
С оглед на всичко изложено,
определението на ВОС се явява правилно и обосновано, поради което същото следва
да бъде потвърдено
Водим от горното и на основание чл. 345, ал. 1 вр. чл. 249, ал. 3 от НПК, Варненският апелативен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение
на
Окръжен съд – Варна, постановено в разпоредително заседание на 19.02.2020г. по НОХД № 1480/2019 г. по описа на същия съд
Определението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.