№ 26715
гр. София, 11.02.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 87 СЪСТАВ, в закрито заседание на
единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ ИЛЧ. ИЛИЕВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ИЛЧ. ИЛИЕВА Гражданско дело №
20241110155232 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Глава Тринадесета от Гражданския процесуален кодекс
(чл. 124 и сл. ГПК).
Предявени са осъдителни искове за осъждане на ответника „...............“ ДП, ЕИК
.........., да заплати на ищеца М. Б. В., ЕГН **********, сумата в размер на 28800 лева
представляваща обезщетение в размер на брутно трудово възнаграждение на работника за
шест месеца, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
вземането от датата на подаване на исковата молба в съда – 17.09.2024 г. до
окончателното изплащане на вземането, и сумата от 7163,13 лева, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху главницата
за обезщетението за периода от 03.10.2022 г. до 16.09.2024 г.
Ищецът чрез процесуалния си представител твърди, че с ответника били обвързани от
валидно възникнало трудово правоотношение по Трудов договор № 55 от 02.03.2022 г., по
който ищцата бил назначена при ответника на длъжност „Експерт маркетинг“, срещу
основно месечно възнаграждение в размер на 3800 лева, изменено по съгласие на страните
на 4800 лева считано от 03.05.2022 г. с Допълнително споразумение № 294 от 03.05.2022 г. за
длъжност „Ръководител отдел реклама и дигитален маркетинг“. На 28.06.2022 г. страните
подписали Допълнително споразумение № 472 от 28.06.2022 г., по силата на което се
съгласили, че при прекратяване на трудовия договор, независимо от основанието за това, с
изключение на основанията по чл. 326, чл. 327, ал. 1, т. 12, чл. 328, ал. 1, т. 10, т. 10а, т. 10б, т.
10в, чл. 330, ал. 1 и ал. 2 от КТ, работодателят дължи обезщетение в размер на 6 брутни
работни заплати, платимо в срок от един месец от прекратяването на трудовото
правоотношение. На 01.09.2022 г. със Заповед № 243 от 01.09.2022 г. трудовото
правоотношение на ищцата било прекратено на основание чл. 328, ал. 2 от КТ, считано от
02.09.2022 г., като понастоящем обезщетението по т. 1.4 от Допълнително споразумение №
472/28.06.2022 г. към Трудов договор № 55/02.03.2022 г. не е изплатено. С оглед изложеното
прави искане да й бъде заплатена описаната сума, както и обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за периода от 03.10.2022 г. до 16.09.2024 г. в размер на
7163,13 лева. Претендира разноски.
В срока за отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК такъв е постъпил от
ответника чрез упълномощения адвокат, в който оспорва предявените искове. Не оспорва, че
страните са били в трудово правоотношение с описаното съдържание. Твърди, че със
Заповед № ЗА-181/28.06.2022 г. актуализирал Вътрешните правила за работна заплата в ДП
като според чл. 21 „Правото за получаване и размерите на възнаграждението за платен
отпуск и обезщетенията, които могат да получават работниците и служителите в ДП БТС са
1
тези, определени в нормативната уредба.“, а подписаното в същия ден споразумение с
ищцата пряко го нарушава.
Предявява инцидентен установителен иск за обявяване за недействително, на т. 1.4
от Допълнително споразумение № 472/28.06.2022 г. към Трудов договор № 55/02.03.2022 г.,
според която „при прекратяване на трудовия договор независимо от основанието за това,
с изключение на основанията по чл. 326, чл. 327, ал. 1, т. 12, чл. 328, ал. 1, т. 10, т. 10а, т.
10б, т. 10в, чл. 330, ал. 1 и ал. 2 от КТ, работодателят дължи на работника обезщетение в
размер на брутното трудово възнаграждение на работника за шест месеца, ведно с други
дължими съгласно трудовото законодателство обезщетения. Обезщетението по
предходното изречение е платимо в срок от един месец след прекратяването на трудовото
правоотношение“, по изложените доводи и на посочените в отговора основания.
Съгласно чл. 212 от ГПК в първото заседание за разглеждане на делото ищецът, а с
отговора на исковата молба - ответникът, може да поиска съдът да се произнесе в решението
си и относно съществуването или несъществуването на едно оспорено правоотношение, от
което зависи изцяло или отчасти изходът на делото.
Обективното съединяване на искове е допустимо тогава, когато по инициатива на
страна, с една искова молба (чл. 210, ал. 1 от ГПК) или с последваща молба (чл. 211, чл. 212
от ГПК) са предявени искове, родово подсъдни на един и същ съд.
В хипотеза на вече прекратено трудово правоотношение страните по трудовия
договор имат правен интерес от обявяването на недействителността му (или на отделна
негова клауза – чл. 74, ал. 4 и чл. 75, ал. 2 от КТ), когато недействителността (по-точно –
претендираната такава от заинтересованата страна) е от преюдициално значение за
законосъобразността на съответното основание, на което е прекратено трудовото
правоотношение (на уволнението – в широк смисъл), и/или за възстановяването на работа на
работника или служителя, т.е. – за исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, или за
дължимостта на трудови възнаграждения, на обезщетения по КТ или на други престации по
трудовото правоотношение (такива хипотези са разгледани в решение № 218/05.07.2011 г. по
гр. дело № 775/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 252/24.06.2011 г. по гр. дело №
1743/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 663/02.11.2010 г. по гр. дело № 1477/2009 г.
на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 533/30.06.2010 г. по гр. дело № 309/2009 г. на ІV-то гр.
отд. на ВКС). В тези случаи е процесуално допустимо съдът да бъде сезиран с
преюдициалния спор за недействителността на трудовия договор (или на отделна клауза от
него), както чрез иск, който е обективно съединен със съответния друг иск (искове) – за
законосъобразността на прекратяването на трудовото правоотношение (уволнението в
широк смисъл – чл. 344, ал. 1 от КТ), за заплащането на трудово възнаграждение (чл. 128, т.
2 от КТ), на различни обезщетения по КТ, на неустойка по трудовия договор (чл. 92 от ЗЗД),
за връщане на платени такива без основание (чл. 55, ал. 1 от ЗЗД) и пр. – при първоначално
съединяване на исковете (чл. 210, ал. 1 от ГПК) или при последващо съединяване на иска за
недействителност (предявен като насрещен иск по чл. 211 от ГПК или инцидентен иск по чл.
212 от ГПК), а също – и чрез възражение (съобразно цитираната по-горе задължителна
практика на ВКС – така Решение № 161 от 08.05.2015 г. по гр. дело № 4848/2014 г. на IV ГО
на ВКС.
В настоящия случай доколкото се оспорва основанието/дължимостта на престация,
която е парична, искът за прогласяване на нищожност на клаузата от споразумение е
оценяем, като неговата цена съвпада с исковата сума от 28800 лева.
Ето защо на „...............“ ДП, ЕИК .........., следва да бъдат дадени указания в
едноседмичен срок от получаване на разпореждането да представи квитанция за внесена
държавна такса по иска.
Предвид изложеното и на осн. чл.129, ал.2 ГПК вр. 212 от ГПК, съдът
РАЗПОРЕДИ:
2
ОСТАВЯ БЕЗ ДВИЖЕНИЕ исковата молба по инцидентния установителен иск.
УКАЗВА на „...............“ ДП, ЕИК .......... в едноседмичен срок от получаване на
съобщението:
1/ да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на Софийски
районен съд за държавни такси в размер на 1152 лева.
УКАЗВА на ищеца по инцидентния иск, че при неизпълнение на указанията изцяло и
в срок, исковата молба с която искът е предявен ще бъде върната.
Разпореждането не подлежи на обжалване.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3