Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 2355
гр. Пловдив, 13.06.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XXII граждански състав, в публично заседание на петнадесети май две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Районен съдия: Кирил Петров
при участието на секретаря Лиляна
Шаламанова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 792 по описа на съда за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
по делото е образувано по искова молба с вх. № *** г. от “Теленор България“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, против Б.М.Д., ЕГН:
**********, с адрес ***.
В исковата молба се твърди, че между „Теленор България“ (с предишно наименование „Космо България Мобайл“
ЕАД) и ответника бил сключен договор за мобилни услуги от 11.11.2015 г., за
моб. № ***, по програма G Web&Talk, за
срок до 19.11.2017 г. Ответникът ползвал предоставяните от ищцовото дружество
мобилни услуги, фактурирани за клиентски номер № ***. Твърди се, че ответникът не
бил изпълнил своите парични задължения по 2 броя фактури – фактура № *** г. за
отчетен период на потребление 18.01.2016 г.-17.02.2016 г., с начислена сума за
плащане 57.82 лв. в срок до 04.03.2016 г. и фактура № *** г. за отчетен период на
потребление 18.02.2016 г.-17.03.2016 г., с начислена сума за плащане 20.02 лв. в
срок до 02.04.2016 г. От общата сума за плащане 77.84 лв. след извършена
корекция била сторнира сумата от 6.46 лв. и останал незаплатен остатък в размер
на 71.38 лв. за потребени мобилни услуги за двата отчетни периода. Тъй като ответникът
не е изплатил задълженията си по договора, то ищецът подал заявление по чл. 410 ГПК срещу ответника, по което било образувано частно гр. дело № *** г. по описа
на ПРС, но тъй като длъжникът подал възражение срещу издадената заповед, се предявява
настоящия установителен иск за съществуване на вземане по договор за мобилни услуги
от 11.11.2015 г. – 71.38 лв. остатък от незаплатена далекосъобщителна услуга.
Предявява и кумулативно съединен осъдителен иск, който не
е предмет на заповедното производство /съобразно т. 11б от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
Сочи се, че съгласно чл. 75 от ОУ на
оператора при незаплащането на фактури за ползване на мобилни услуги в срок,
Теленор България ЕАД има правото да прекрати едностранно договора, а според т.
11, стр. 2 от индивидуалния договор за мобилния номер, в случай на предсрочно
прекратяване на договора за мобилни услуги в първоначалния срок, по вина или
инициатива на Потребителя, същият дължи неустойка за предсрочно прекратяване в
размер на сумата от стандартите за съответния абонаментен план месечни
абонаменти за съответната СИМ карта до края на този срок. Договорът бил прекратен едностранно, клиентът
бил в неизпълнение от 04.03.2016 г., а договорът бил деактивиран на 13.05.2016
г. В съответствие с уговорените условия между страните, на ответника му била начислена
неустойка в общ размер на 819.20 лева, за която сума била издадена фактура № ***
г. Месечният абонамент, за който бил сключен процесният договор бил в размер на
49.99 лв. Размерът на претендираната неустойка бил формиран съгласно
договореното в процесния договор – чл. 11/стр. 2/, а именно цената на дължимите
месечни абонаменти от издаването на крайната фактура до изтичането на срока на
договора. Моли се ответникът да бъде осъден да заплати 819.20 лева
неустойка за предсрочно прекратяване на договор
за мобилни услуги от 11.11.2015 г.
Моли кумулативно съединените искове да бъдат уважени, ведно със законната лихва върху главницата по установителния иск за далекосъобщителни услуги от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Претендират се и разноски.
В законоустановения срок по чл. 131,
ал.1 ГПК е ангажиран отговор на исковата молба от ответника Б.М.Д.. Не се
оспорва дължимостта на сумата за далекосъобщителни услуги в размер 71.38 лв.,
оспорва претенцията за неустойка. Твърди, че синът му взел телефонна карта на
негово име, не бил купувал нищо на лизинг от ищеца. Нямал и парични средства. В
съдебно заседание на 15.05.2018 г. ответникът изрично заявява, че оттегля
възражението си по ч. гр. д. № *** г. в частта, с която е оспорил дължимостта
на сумата от 71.38 лв. – за дължими далекосъобщителни услуги.
Пловдивски районен съд, като прецени
събраните по делото доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от правна и фактическа страна следното:
Относно установителния иск:
Ответникът Б.М.Д. лично в съдебно
заседание на 15.05.2018 г. е оттеглил възражението си по чл. 414, ал. 2 ГПК в частта, с която е оспорил
дължимостта на сумата от 71.38 лв. – за дължими далекосъобщителни услуги.
Разпоредбата на чл. 264, ал. 2 ГПК, според която предварителен отказ от право на обжалване е недопустим, не
препятства възможността жалбоподател да оттегли подадената от него жалба и да
десезира съда. По аргумент от тази разпоредба, законът не забранява длъжникът
да оттегли възражението си, което би имало като последица стабилизиране на издадената
заповед за изпълнение /виж решение №
6/21.01.2016г. по т.д.№ 1562/2015 г. І т.о. , определение № 145/30.05.2016 г., ч. гр. д. № 1448 /2016 г. на I г. о. на ВКС/. Доколкото с частичното
оттеглянето на възражението заповед за изпълнение относно сумата от 71.38 лв.
се стабилизира и срещу нея липсва подадено възражение, то настоящото
производство, в установителната си част, се явява недопустимо. С влизането в
сила на заповедта за изпълнение, същата представлява изпълнително основание и
липсва правен интерес у ищеца от иска по чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ето защо и поради липсата на предпоставките на чл. 415, ал. 1 ГПК и заличаване на действието на възражението, поради оттеглянето му, исковата молба в установителната си част, с която се иска да се признае за установено спрямо Б.М.Д., че дължи на ищеца сумата от 71.38 лв. – главница за потребени и незаплатени далекосъобщителни услуги, въз основа на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № *** г. по описа на ПРС, ще се върне, а производството ще се прекрати.
Относно осъдителния иск:
Всеки съд, е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК). Съдът следи служебно и при незаявено основание за нищожност на договора, когато:
- е нарушена норма предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства;
- е относимо е до формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/;
- е налице противоречие с добрите нрави - виж решение № 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС, т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др.
- е налице неравноправна клауза, както и някои други особени от правна или фактическа страна хипотези, но всички свързани с охраняването на блага от специфичен обществен порядък, които преодоляват поради изключителната си значимост основния принцип на диспозитивността в гражданското съдопроизводство.
Относно действителността на
клаузата за неустойка в процесния договор:
Съгласно т. 11 от сключения договор за мобилни услуги от 11.11.2015 г. между Б.М.Д. и „Теленор България“ ЕАД /л. 41/ – в случай на прекратяване на договора през първоначалния срок, за която и да е СИМ карта/номер посочени в него по вина или инициатива на Потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една СИМ карта/номер до края на този срок. Договорът от 11.11.2015 г. е сключен за първоначален срок от 24 месеца, като е предоставена СИМ карта за предпочетен телефонен номер ***, с абонаментен план GLOBUL Web & Talk с месечен абонамент 49.99 лв.
Настоящият съдебен състав намира, че предвидена в договора клауза за неустойка противоречи на добрите нрави, поради следното:
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Клауза за неустойка предвиждаща задължение за длъжника за заплащане на неустойка, равняваща се на дължимите до края на договора за предоставяне на процесния вид услуга абонаментни такси, независимо от момента на разваляне на същия, несъмнено се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Тя излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер, какъвто би получил, ако договорът не беше развален, без обаче да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по договора, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. В този смисъл са решение № 219/09.05.2016 г. по т.д. № 203/2015г. на ВКС, І т.о. и решение № 193 от 09.05.2016 г. по т. д. № 2659/2014 г. на ВКС, І т.о.
Аргумент за това е и разпоредбата на чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, уреждаща отговорност за нарушен негативен интерес, при който обезщетението няма компесаторен характер. Допустимо е уговаряне от страните на неустойка за вредите от развалянето, но само в рамките на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Целта и начина на формиране на уговорената в случая компенсаторна неустойка излиза извън присъщите й функции, т. е. същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта й нищожна, съгласно задължителните разяснения на т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК. За съответствието на тази уговорка със закона съдът следи служебно, като валидността й се преценява към момента на сключване на съответния договор, а не с оглед конкретно неизпълнение.
Относно нищожността на подобна клауза на „Теленор България“ ЕАД – виж и решение № 1743 от 9.11.2015 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2291/2015 г. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. Уговорката за неустойка при прекратяване /разваляне/ на договора, определена в размер на дължимите до края на договора месечни абонаментни такси за предоставения телефонен номер до края на този срок, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Действително няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза обаче е да дoведе до неоснователно обогатяване на оператора спрямо потребителя, който да получи престация в пълен обем за срока на договора, без да престира насрещната услуга, което е в контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона.
Освен това така уговорената клауза във връзка с гореизложените съображения се явява и неравноправна на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП. Б.М.Д. има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а ищеца е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Уговорката за дължимост на всички месечни абонаментни такси до крайния срок на договора при прекратяването му по вина на потребителя, обуславя необосновано висока неустойка, тъй като предварително дава възможност на ищеца да получи насрещната престация по договора, дори при прекратяването му по вина на потребителя.
Не са основателни исканията от ищеца при преценка, че неустойката е прекомерна, съдът да присъди неустойка в размер на 3 месечни абонамента, какъвто размер бил приложим към настоящите договори за мобилни услуги сключвани от него. В случая съдът не обсъжда прекомерна ли е неустоечната клауза или не. Съдът намира клаузата за нищожна – изначално към датата на сключването на договора, отсъствието на валидно съглашение за заплащане на неустойка води до частична недействителност (нищожност) на сключения договор в тази му част. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва изводът, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка в какъвто и да било размер.
Ето защо осъдителният иск е изцяло неоснователен и следва да се отхвърли. Оттук и съдът не следва да разглежда налице ли са били основанията предвидени в договора за начисляване на неустойка – неизпълнение на ответника на договорни задължения и прекратяване на договорното правоотношение.
По разноските:
Доколко производството е прекратено в частта относно установителния иск, поради оттеглянето на подаденото възражение в хода на исковото производство, то в тази му част разноски по настоящото производство са дължими на ищеца. Ето защо ответникът ще се осъди да заплати на ищеца сумата от 25 лв. за заплатена държавна такса по установителния иск, както и адвокатско възнаграждение в размер на 14.43 лв. по съразмерност.
Относно отхвърления осъдителен иск за претендираната неустойка, разноски се дължат на ответника, който обаче не е претендирал такива, поради което и разноски не следва да му се присъждат.
Така мотивиран, ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от “Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, ж. к. Младост № 4, Бизнес Парк София, сграда 6, срещу
Б.М.Д., ЕГН: **********, с адрес ***, иск за осъждането на Б.М.Д. да заплати на
“Теленор България“ ЕАД, сумата от 819.20 лв. - неустойка за предсрочно
прекратяване на договор за мобилни услуги от 11.11.2015 г., сключен между Б.М.Д.
и „Теленор България“ ЕАД /с предишно наименование „Космо България Мобайл“ ЕАД/,
поради виновно неизпълнение от страна на Б.М.Д. на задълженията по договора.
ВРЪЩА
исковата молба в частта й относно предявения установителен иск за признаване на
установено, че Б.М.Д.,
ЕГН: **********, с адрес ***, дължи на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж. к. Младост № 4,
Бизнес Парк София, сграда 6, сумата от
71.38 лв. – главница за потребени и незаплатени далекосъобщителни услуги по договор
за мобилни услуги от 11.11.2015 г., която сума е включена в крайна фактура № ***
от 18.05.2016 г., въз основа на заповед за изпълнение от 30.10.2017 г. по ч.
гр. д. № *** г. по описа на ПРС, поради оттегляне на подаденото от Б.М.Д. възражение
по чл. 414, ал. 2 ГПК с вх. № *** г. по ч. гр. д. № *** г. по описа на ПРС, в
тази му част, и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 792 по описа
за 2018 г. на Пловдивски районен съд, XXII гр. с., в тази му част.
ОСЪЖДА Б.М.Д.,
ЕГН: **********, с адрес ***, да заплати на „Теленор
България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление - гр. София,
ж. к. Младост № 4, Бизнес Парк София, сграда 6, сумата от 25 лв. за заплатена държавна такса в исковото производство по
установителния иск, както и 14.43 лв.
за заплатено адвокатско възнаграждение за исковото производство по
съразмерност, съобразно прекратената част от производството.
Решението в частта, в която производството по делото е прекратено, има характер на определение и подлежи на обжалване с частна жалба пред Пловдивски окръжен съд в едноседмичен срок от връчването му на страните, а в останалата си част решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Пловдивски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ЛШ