Р Е
Ш Е
Н И Е
№45 Разград
29.І.2018г. Разградски
окръжен
година Град
2017
съд
18
ХІІ.
На Година
публично РАЯ
ЙОНЧЕВА
В
заседание в следния състав:
Секретар:Светлана
Лазарова ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИРИНА ГАНЕВА ДИЛЯНА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:
Като разгледа докладваното от СЪДИЯ ЙОНЧЕВА
В.ТЪРГОВСКО 2017 №130
дело по описа за година
за да
се произнесе, съобрази следното:
Производство по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №110/27.VІІ.2017г. по гр.д.№92 по
описа му за 2017, състав на КРС е
уважил исковете, предявени в условията на обективното им кумулативно съединяване от “Начала 2007“ЕАД,ЕИК175240448, гр.София
против А.Д., Р.С., Г.О., А.А. и К.К.
като е осъдил А.Д.,
в качеството му на кредитополучател, а останалите четирима – като обезпечили
изпълнението по кредитния договор поръчители, да заплатят на ищеца солидарно,
както следва: сумата от 3 864,71лв. като главница, дължима на осн. чл.7 ЗЗД във вр. с чл.430 ТЗ и
чл.139 и сл ЗЗД ведно със законна лихва
в изпълнение на поето по договор за потребителски кредит задължение; сумата
от 954,33лв. , дължима по т.2.3.3
от договора за потребителски кредит като
месечна такса за управление, ведно със законна лихва; сумата от 9,25лв—дължими
ведно със законна лихва разноски по
договора; сумата от 71,97лв.-дължима на осн.чл.86 ЗЗД в обезщетение за забава, изчислено в размер
на изтекла до дата на иска лихва.
Недоволни от така постановеното решение Г.О., А.А. и Р.С. обжалват
същото в частта, с която като поръчители
по договор за потребителски кредит са осъдени да заплатят на ищеца - „Начала
2007“ЕАД претендираните по иска вземания солидарно с кредитополучателя А.Д.. Позовавайки се
на неправилност, необоснованост и незаконосъобразност, жабоподателите молят за
отмяна на първоинстанционното решение и за постановяване на ново такова, с което
предявените срещу тях искове бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани. В основание на
възраженията си за неоснователност на
исковете поддържат твърдение за настъпила по отношение на тях преклузия по
чл.147 ЗЗД ; нищожност на договора поради неравноправност на ангажиращите отговорността
им клаузи и конкретно - нищожност на т.2.3.3.
от процесния Договор поради противоречието й с императивни норми на ЗПК.
В с.з., чрез процесуално
представляващият ги по пълномощие адв.Л.
П. въззивниците заявяват, че поддържат въведените в жалбата основания за отмяна
на решението. Представят писмени бележки. Претендират присъждане на доказано
направени по делото разноски.
В законоустановения и
предоставен й за това срок, насрещната
по жалбата страна се е възползвала от
правото си на отговор. С подаването му оспорва жалбата като неоснователна. Моли
за потвърждаване на решението като правилно, обосновано и законосъобразно
постановен съдебен акт. Твърди, че с предявяван срещу кредитополучателя иск пред АС при БТПП срокът по чл.147 ЗЗД е съобразен и че отнасянето на спора пред съда на дата, последяваща изтичането на този срок, е по независещи от тях, обективно настъпили
причини. Излагат аргументи в подкрепа на твърдението си за валидност на
договора и за доказано настъпили предпоставки за обявяването на предсрочната му
изискуемост по отношение и на
въззивниците, респ. за ангажиране отговорността им по изпълнението му солидарно с кредитополучателя. В съответствие с дадените му по редовността
на исковата молба указания, конкретизира като период на претендираната в забава
мораторна лихва времето от 26.ІV.2016 до 14.ІІ.2017г. Претендира разноски, в
това число и 300,00лв. за юрисконсултско
възнаграждение. При редовност в призоваването, въззиваемият не се явява и не
изпраща свой представител в с.з.
Като
подадена в срок, при редовност от формална страна и от легитимиращи интерес
от обжалването страни, жалбата е допустима.
Разгледана по същество, жалбата
е основателна. При служебно
дължимата се по реда на чл.269 ГПК преценка, съдът констатира, че решението на
първоинстанционният съд е валидно, а в обжалваната си част и процесуално допустимо. Постановено е от законен съдебен
състав, в рамките на правораздавателната му компетентност.
Както при разглеждане на
делото, така и при постановяване на решението, първоинстанционният съд е изпълнил задълженията си по чл. 131 и сл. ГПК и не е нарушил процесуалните
правила, гарантиращи правото на участие и защита на страните. Правилно и съответно на търсената с
исковете защита е разпределил доказателствената тежест и в
рамките на дължимото се по см. на чл.140
и сл. ГПК е възложил на всяка, подлежащите на доказване от нея факти. При иначе
правилно установената по делото фактическа обстановка, която се споделя и от
настоящи съдебен състав, от правна страна първоинстанционният съд е обективирал
незаконосъобразен несъответен на фактите и приложимия материален закон, извод за основателност
на предявените му на
производство по чл.7 ЗЗД във вр. с чл.43 ТЗ и чл.139, и
сл.ЗЗД искове срещу въззивниците, в качеството им на обезпечили изпълнението по
кредитния договор поръчители.
Въз основа на съвкупно проведения
доказателствен анализ, в този си състав съдът намира за установено следното: Като
доказателство по делото е приет Договор за потребителски кредит № 301939/ 14.ІІІ.2013
г., доказващ установени между страните облигационни отношения по търговска
сделка. Видно от съдържанието му, сумите
по договора са били предоставени в заем на физическото лице А.Д.
за потребителски нужди. Договорът е сключен за
срок до 14.ІІІ.2018г. Съответно на предвиденото в т. 6.1.1.
от договора изпълнението му е обезпечено с договори за
поръчителство, сключени за срока на
действието му с въззивниците и въззиваемия К.К.. Към датата на подписване на договора са
договорили общо реално годишно оскъпяване от 14.6 %, включващо: годишна лихва в размер 0%;
еднократна такса за проучване, разглеждане и разрешаване на заема в размер на
10 % върху стойността му; еднократна индивидуална рискова застраховка за
времетраенето на заема в размер на 293.37 лева; месечна такса управление по
заема в размер на 1 % върху първоначалния размер на отпуснатия заем, включена
в месечната погасителна вноска по погасителния план. По делото са приложени
доказателства, от които е видно, че в обезпечение на изпълнението, кредитополучателят на 19.ІІІ.2013г. е издал и
запис на заповед, авалиран от въззивниците и въззиваемия К.К..
Относно тези обстоятелства, потребителския
характер на обезпечения от тях договор, както и досежно обективираното до
размера на исковите претенции неизпълнение от страна на кредитополучателя, страните не спорят. Не въвеждат спор и
по обстоятелствата, на които ищецът е позовал предсрочната изискуемост на
вземането си по договора - неизправност на длъжника, забава за повече от 30 дни на дължима по договора
анюитетна вноска , отправени и връчени
на длъжника, както и на всеки от поръчителите уведомления за приетата от него на
27.V.2016г. предсрочна изискуемост. Същите се явяват и безспорно доказани от
писмените доказателства и заключението на назначената по делото, приета от
страните и съда, съдебно –счетоводна експертиза.
Спорът между страните, въведен от въззивниците
с възражение в срока за отговор и поддържан в
настоящото производство като релевантен за изхода на делото, е относно
наличието на договор за поръчителство, ангажиращ отговорността им по иска, относимо
към дата на предявяването му пред КРС . В тази
връзка същите са се позовали на предвидената в чл.147, ал.1 ГПК преклузия,
твърдейки, че от дата на обявената предсрочна изискуемост на вземането –
27.V.2016г. до 14.ІІ.2017г. -дата на предявяване на иска пред КРС, ищецът
е в бездействие спрямо кредитополучателя за повече от шест месеца.
Ищецът “Начала 2007“ЕАД е оспорил
така направеното възражение с факта на предявения от него на 4.VІІ.2016г. иск
пред АС при БТТП, в срока на чл.147 ЗЗД и съгласно договорената в т.8.5 от ДПК
подсъдност на споровете по изпълнението му. Твърди последващи на предявения иск
законодателни промени, предпоставили
прекратяването на производството пред АС с влязло в сила определение
№../6.ІІ.017г. по ВАД№153/2016г., връчено
му на 10.ІІ.2017г.
В мотиви на решението си
първоинстанционният съд е приел, че е
допустимо сезиран, в срока по чл.147 ЗЗД с
осъдителен иск срещу длъжника – кредитополучател. В тази връзка и в отговор на
направеното от въззивниците възражение,
съобразявайки датата на предявения от ищеца иск пред АС и
обстоятелствата, наложили прекратяване на производството по този му иск, КРС е направил, неследваща се от разпоредбата
на чл. 147 ЗЗД аналогия между предвидения в тази разпоредба преклузивен срок с предвидените в чл. чл. 115, б.
„ж", чл. 116, б. „б" и чл. 117 от ЗЗД предпоставки за спиране на
давностните срокове при висящност на арбитражното производство. Приел е, че поддържаните от въззивниците доводи, за
недопустимост на образуваното по инициатива на ищцовото дружество арбитражно
производство са неоснователни, с оглед договорената между тях в т.8.5 от договор за кредит и договор за поръчителство
арбитражна клауза. Приел е, че производството пред АС е прекратено по
обективни, независещи от ищеца причини, визирайки като такива, предвидените в § 6, ал. 2 от ПРЗ на ЗИДГПК, във вр. с чл. 19, ал. 2 ГПК( ДВ.
бр. 8/2017г.) изменения в ГПК и ЗМТА, изключващи
арбитрируемостта на потребителските спорове.
Въззивният съд приема, че при така
установената фактическа обстановка същината на правния спор е съсредоточена
именно върху основателността на правопогасяващото възражение на
въззивниците за недължимост на
претендираното вземане поради прекратяването на поръчителството в хипотезата на
чл. 147, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.
По делото е безспорно, че между
страните по делото са установени облигационни отношения, съответно по договор
за потребителски кредит и по обезпечаващия изпълнението му договор за
поръчителство , сключен с всеки от въззивниците.
Съгласно чл. 141, ал. 1 от ЗЗД
отговорността на длъжника и на поръчителя към кредитора е солидарна. Такава е и
отговорността на самите поръчители към кредитора, в случаите по чл. 141, ал. 2
от ЗЗД, т. е.при множество поръчители за едно и също задължение. При това по
силата на чл. 139 от ЗЗД поръчителят отговаря при същите условия, при каквито
отговаря и длъжника, освен ако не е налице уговорка в друг смисъл.
Освен, че отговорността на поръчителя е за
пълния размер на задължението на длъжника и при същите условия, то по силата на
чл. 140 от ЗЗД, тя обхваща и всички последици от неизпълнението на главното
задължение. От
разпоредбите на чл. 138 и сл. ЗЗД следва, че отговорността на поръчителя е в
зависимост от задължението на прекия длъжник. Тя съществува дотолкова,
доколкото е налице главното задължение. Въпреки тази акцесорност на
задължението на поръчителя неговата отговорност не винаги е в зависимост от
съдбата на основното задължение. Така, ако кредиторът продължи срока за
изпълнение от страна на длъжника, продължението няма действие спрямо поръчителя
освен при неговото съгласие - чл. 147, ал. 2 ЗЗД.
Също така по разпореждане на чл.
147, ал. 1 ЗЗД поръчителят не остава задължен към кредитора за изплащане на
главния дълг безусловно и безконечно, а само при условие, че кредиторът е
предявил иск против длъжника в срок от шест месеца от падежа на главното
задължение. Ако кредиторът не е предявил иск в този срок против длъжника,
погасява не само правото му на иск
против поръчителя, т. е. правото му да търси защита чрез съд, но се погасява и
самото му субективно право. Това е така, защото според закона, условие да
остане да съществува задължението на поръчителя е предявяването на иск срещу
длъжника в
посочения срок. Ако такъв иск бъде предявен срещу длъжника, поръчителят остава
задължен към кредитора, който може вече в определен давностен срок да иска
солидарното изплащане на задължението от поръчителя. Ако искът срещу длъжника
обаче не бъде предявен в шестмесечен срок от падежа на главното задължение,
отпада условието за съществуване на отговорността на поръчителя спрямо
кредитора. Това показва, че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е преклузивен.
Според приетото в постановеното по
реда на чл. 290 от ГПК Решение № 40/17.VІ.2015 г.по т.д.№ 610/2014 г.на ВКС,ТК,
I т.о,началният момент на преклузивния срок по чл. 147, ал.1 от ЗЗД се определя
от датата, на която волеизявлението на банката/кредитодателя, че счита кредита
за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника-кредитополучател и то, ако към
тази дата са били налице обективните предпоставки за изгубване преимуществото
на срока. Съгласно чл. 147 от ЗЗД поръчителите не отговарят за падежирало
задължение, ако в 6- месечен срок срещу главния длъжник не е бил предявен иск.
Предвид на горното се налага преценка на характера на срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД. По силата на посочената разпоредба поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца. По аргумент на противното от същата, ако в посочения срок такъв иск не бъде предявен задълженията на поръчителя отпадат. Този срок не може да бъде определен като давностен, тъй като не третира срок, в който може да бъде упражнено правото срещу самия поръчител. Правилата относно давностните срокове при поръчителството се съдържат в разпоредбата на чл. 148 от ЗЗД. От същата е видно, че при поръчителството се прилагат общите правила на погасителната давност по чл. 110 и следващите от ЗЗД. Срокът по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД обаче е предвиден в специална разпоредба, извън уредбата на давностните срокове. При това последиците от нето настъпват автоматично. Липсва препращане към разпоредбата на чл. 120 от ЗЗД, съгласно която давностните срокове не се прилагат служебно, а само след като заинтересованата страна се позове на тях. Т.е., последиците от изтичането на погасителната давност се прилагат в отношенията между страните само по волята на ползващата се от давността страна. По аргумент на противното, в останалите случаи последиците от изтичането на срока настъпват автоматично при осъществяване на предвидените в правната разпоредба предпоставки и за да породят същите действие, не е необходимо да има позоваване на страната, че желае да се ползва от изтичането на срока. Такъв е и случая по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД. Същевременно от редакцията на разпоредбата е видно, че предвиденият в нея срок не е такъв за предявяването на иск за принудително реализиране на вземането, а пропускането му води до погасяване на самото задължение на поръчителя. От това следва, че предвиденият в разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД срок е преклузивен такъв и за изтичането му съдът следи служебно.
По
изложените мотиви, в този си състав съдът не споделя аналогията, приета от КРС в основание за уважаване на иска , между предвидения в чл.147, ал.1 ЗЗД преклузивен
срок и давностните срокове. И
докато, съобразяването на преклрузивния срок е служебно дължимо от съда, то
погасяването на вземанията по давност, респ. наличието на предпоставките за
спиране или прекратяване на давностните срокове, предполага позоваване на
страна, с каквото в случая съдът не е бил сезиран. В този смисъл се следва съобразяване и със
задължителната за съдилищата практика, проведена с ТР№4/2014 по тд №4/2013 на ВКС, ОСГТК.
Срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е
краен и преклузивен. С изтичането му не се погасява възможността за
принудително изпълнение, а се прекратява самото поръчителство. В хипотезата на
чл. 60, ал. 2 ЗКИ, начало на срока поставя настъпването на предсрочната
изискуемост. Изтичането на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД към датата на подаване
на иска пред съда е абсолютно основание за отхвърлянето му. Преклузивните
срокове не подлежат на спиране и прекъсване, недопустим е отказ от тях след
изтичането им, както и продължаването им. В този смисъл съдът съобрази
постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 81/
8.VІІ.2014 г. на ВКС по т. д. № 1705/2013 г., I т. о., ТК .
Както бе посочено и по горе, по делото е безспорно, че сключеният между
страните договор е потребителски. Както длъжникът –кредитополучател, така й
въззивниците-поръчители по договора са потребители по смисъла на даденото в § 13, т. 1 от ДР на
ЗЗП определението – същите са физически лица, задължили се по договор
за заем за задоволяване на лични потребности /т.е. действайки извън рамките на своята търговска
или професионална дейност/. Съгласно действащата към дата на иска разпоредба на
чл.9 ГПК (ДВ,бр.8/2017) спорът между страни по потребителски договор е
неарбитрируем, а постановените по такива спорове арбитражни решения се прогласяват на основание чл. 47,
ал. 2 ЗМТА за нищожни. В последователната
си практика по такива спорове, при
съобразяване на мотивите към т. 3 на Решение № 9/24.Х.2002 г. по к. д. №
15/2002 г. на КС на РБ, ВКС приема, че,
независимо от това, че арбитражното производство е приключило преди въвеждането
на посочените изменения, при образувано съдебно производство за отмяна,
арбитражното решение подлежи на проверка и за валидност с оглед въведената
законодателна забрана за арбитрируемост по отношение на определена категория
спорове.
Правомощието на ВКС по
прогласяване нищожността на арбитражните
решения се обосновава и с новата ал. 5 на чл. 405 ГПК(ДВ бр. 8/2017 г.),
съгласно която съдът отказва издаване на изпълнителен лист въз основа на
нищожни решения по смисъла на чл. 47, ал. 2 ЗМТА. Разпоредбата на чл. 405, ал.
5 ГПК е процесуална и поражда незабавно действие от влизането й в сила, което
означава, че се прилага и за постановени преди това арбитражни решения,
покриващи критерия за нищожност по чл. 47, ал. 2 З. С чл. 405, ал. 5 ГПК
преценката за нищожност на арбитражното решение е възложена на окръжния съд,
компетентен да се произнесе по молбата за издаване на изпълнителен лист.
Цитирането на тази практика се
следва, доколкото такава не се установи по въпроса за допустимостта на
предявените и заварени от законодателните промени искове пред
АС.
С § 6, ал. 2 на ПЗР на ЗИД на ГПК е
предвидено изрично, че започналите към момента на влизане в сила на закона
арбитражни производства по потребителски спорове, чиято неарбитрируемост се
въвежда с него, не могат да приключат с решения по същество и подлежат на
прекратяване. Процесуалните норми, изключващи
арбитрируемостта на потребителските спорове, не могат да се разглеждат самостоятелно и независимо от материално правната норма на чл.
3. (4) ЗЗП, с която законодателят
обявява за недействителна всяка клауза,
с която по сключените между тях договори, търговецът и потребителят са възложили решаването
на споровете си по този договор на
арбитражен съд. В тази връзка, съдът намира, че в духа и
буквата на закона е разбирането за недопустимост на предявения пред АС иск.
Доколкото с измененията на ГПК е предвидено прекратяване на висящите пред АС
производства без задължение за препращането им по подсъдност на компетентния
съд, то изводът за недопустимостта на предявения пред АС иск се следва и по аргумент на чл.270, ал.3,
предл.І ГПК.
Предоставянето на потребителски кредит
е вид финансова услуга и за нея са приложими разпоредбите на Закона за защита
на потребителите. Съгласно чл. 143, т. 16 от този закон, неравноправна е клауза
в договор с потребител, която задължава потребителя да се обръща изключително
към определен арбитражен съд, който не е предвиден по закон. Такава клауза се
съдържа в т.8.5 от договора. След като не се касае за процедура за алтернативно
решаване на потребителски порове по смисъла на ЗЗП, то тази клауза и по
императив на предвиденото в чл. 3, ал. 4 от ЗЗП
е нищожна.
Вярно е, че тази материално
правна разпоредба е влязла в сила след сключването на договора и след предявяването
на иска пред АС, но съдът намира, че с процесуално предвидената
неарбитрируемост и на висящите към влизането й в сила спорове, законодателят не валидира нищожността й с
обратна сила. Липсва и изрична законова
норма, предвиждаща действието й само
занапред, както това е сторено в §5ПЗР на ЗКП по отношение приложението на чл.
10а. (1 ЗПК, в сила от 23.VІІ. 2014 г.)
В обобщение, съдът намира, че
исковете, предявени срещу въззивниците, в качеството им на солидарно задължили
се с кредитополучателя по ДПК поръчители, следва да се отхвърлят като
неоснователни поради позоваването им на доказано настъпила по отношение на тях
преклузия по чл.147, ал.1 ЗЗД. Факт е,
че същите са се задължили към ищеца и в качеството си на авалисти по запис на
заповед, но такова основание за вменяваната им по изпълнение на договора
отговорност, не е въведено по делото.
Поради несъвпадане на правните
изводи на настоящата инстанция с тези на КРС, обжалваното решение следва
да се отмени като неправилно и незаконосъобразно в обжалваната част и вместо
него да се постанови друго решение за отхвърляне на предявените срещу
въззивниците искове.
Необходимо е да се отбележи, че
първоинстанционното решение следва да бъде отменено само по отношение на въззивниците.
Ответникът К.К. не е депозирал въззивна жалба против
първоинстанционното решение, както и не се е присъединил към въззивната жалба по реда на чл. 265, ал.1 ГПК, поради което и
независимо, че извода за неоснователност на предявения иск се основава на общ
факт, тъй като същите са обикновени другари, а не необходими такива, то
решението по отношение на него е влязло в законна сила и не може да бъде
ревизирано (арг. от чл. 271, ал.3 ГПК).
Като необжалвано, решението е влязло
в сила и по отношение на ответника А.Д..
В зависимост от изхода на делото и
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на въззивниците се следва присъждане на
доказано направените от тях разноски, вкл. и адвокатско възнаграждение за двете
инстанции. Постъпило е от въззиваемия възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение.
Същото се преценява от съда като основателно по отношение на платеното от всеки
от ответниците адвокатско възнаграждение
за представителството им пред първоинстанционния съд, удостостоверено със
списък за разноски и разписка за платено по договор за правна помощ в размер на
1 400,00лв.
В този си състав
съдът намира за неприложима на разпоредбата на чл. 2, ал. 5
от Наредба № 1/2004 г. на ВАС, според която за процесуално представителство,
защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно
вида и броя на предявените искове за всеки поотделно. Факт е, че срещу всеки от
въззивниците са били предявени четири, обективно и кумулативно съединени
искове, но за вземания, обосновани от една
и съща фактическа обстановка, произтичащи от един и същи факт-неизправност по кредитен
договор. Когато главния и акцесорните искове са
позовани на един и същи факт и са предявени заедно възнаграждението за процесуално
представителство е едно и определянето му се следва по правилото на чл.7, ал.2,
т.2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС. Изчислено по
правилото на цитираната
разпоредба, заплатеното от всеки от
ответниците възнаграждение за първа инстанция следва да бъде намалено от
1 400,00лв. до 576,50лв., в който
размер се следва и заплащането им като разноски от въззиваемия. Претендираните пред РОС разноски за адвокатско
възнаграждение са в предвидения от наредбата миниум.
По изложените мотиви и на осн.чл.271 ГПК, Съдът
Р Е Ш И
:
ОТМЕНЯ като неправилно и незаконосъобразно Решение
№110/27.VІІ.2017г. по гр.д.№92/2017 по
описа на КРС В ЧАСТТА, с която Г.О., А.А. и Р.С., в качеството
си на
поръчители по договор за потребителски кредит №301939/14.ІІІ.2013г. са
осъдени да заплатят на „Начала 2007“ЕАД, ЕИК17524044 в условия на
солидарна отговорност, както следва: сумата от 3 864,71лв. като главница, дължима на осн. чл.7 ЗЗД във вр. с чл.430 ТЗ
и чл.139 и сл ЗЗД ведно със законна
лихва в изпълнение на поето по договор за потребителски кредит задължение;
сумата от 954,33лв. , дължима по т.2.3.3
от договора за потребителски кредит като
месечна такса за управление, ведно със законна лихва; сумата от 9,25лв—дължими
ведно със законна лихва разноски по
договора; сумата от 71,97лв.-дължима на осн.чл.86 ЗЗД в обезщетение за забава, изчислено в размер
на изтекла до дата на иска лихва, както и в частта, с която са осъдени за
разноски и вместо това ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ исковете, предявени от „Начала 2007“ЕАД,ЕИК175240448, със седалище
и адрес на управление по търг. регистрация в гр.София, р-н Лозенец,
ул.“Кокиче“№11 против Г.С.О., ЕГН**********, А.М.А., ЕГН********** и Р.В.С., ЕГН**********, в
качеството им на поръчители по сключен с А.Д. договор за
потребителски кредит №301939/14.ІІІ.2013г. за дължими в условия на солидарна
отговорност, както следва сумата от 3
864,71лв. като главница, дължима на осн.
чл.79ЗЗД във вр. с чл.430 ТЗ и чл.139 и сл ЗЗД
ведно със законна лихва в изпълнение на поето по договор за потребителски
кредит задължение; сумата от 954,33лв. ,
дължима по т.2.3.3 от договора за
потребителски кредит като месечна такса за управление, ведно със законна лихва;
сумата от 9,25лв—дължими ведно със законна
лихва разноски по договора; сумата от 71,97лв.-дължима на осн.чл.86 ЗЗД в обезщетение за забава, изчислено в
размер на изтекла до дата на иска лихва.
На осн.чл.78, ал.5 ГПК уважава
искането на „Начала 2007“ЕАД,ЕИК175240448 за прекомерност на
претендираното като разноски пред първа инстанция адвокатско
възнаграждение на всеки от ответниците- Г.С.О., ЕГН**********, А.М.А., ЕГН********** и Р.В.С., ЕГН********** като
намалява същото от 1 400, 00лв. до размера на 576,50лв.
ОСЪЖДА „Начала 2007“ЕАД,ЕИК175240448 да заплати на Г.С.О.,
ЕГН**********, А.М.А., ЕГН********** и Р.В.С., ЕГН********** разноски по
делото за две инстанции в общ размер на 2578,13лв.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.