№ 9165
гр. С, 01.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:С И
при участието на секретаря П А
като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20231110100086 по
описа за 2023 година
Предявен е иск от М. Г. П., ЕГН **********, с адрес гр.С, ж.к.Л бл...., чрез адв.Г. съсъ
съдебен адрес гр.С, ж.к.Л бл...., за признаване за установено по отношение на „И А М“ АД,
ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ж.к.Л, бул.“ДЖ Н“ №..., С център ет.2,
офис 40-46, представлявано от Г Т и по отношение на „Ф Б” ЕООД, ЕИК .., със седалище и
адрес на управление гр.С, ж.к.Л, бул.“ДЖ Н“ №..., С център ет.2, ап.40-46, представлявано
от П Д, че сключеният между ищеца и първия ответник договор за паричен заем
№.../17.06.2022 г. е нищожен на основание чл.26, ал.1, предл.2 и 3 от ЗЗД вр. чл.11, ал.1,
т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК вр. чл.22 от ЗПК, както и че договорът за гаранция, сключен между
ищеца и втория ответник с №.../17.06.2022 г. е нищожен на основание чл.26, ал.1, предл.2
ЗЗД вр. чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК вр. чл.22 от ЗПК.
В условията на евентуалност, ако съдът отхвърли иска срещу „И А М“ АД, се иска да
се прогласят за нищожни клаузите по чл.4 и чл.2, т.6.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
Ищцата твърди, че на 17.06.2022 г. е сключила с „И А М“ АД договор за паричен
заем № 45..., по силата на който тя е получила сумата в размер на 1500.00 лв., при ГПР от
40.22 %, годишен лихвен процент от 35,00 %, при 13 двуседмични погасителни вноски от по
126.55 лв. Във връзка с чл. 4 от договора за предоставяне на заем, ищцата сключила с
ответника договор за предоставяне на гаранция № 45..., по силата на който ищцата следвало
да заплати на ответника „Ф Б“ ЕООД сумата в размер на 707.85 лв., която била разсрочена,
и подлежала на заплащане заедно с погасителните вноски по кредита. По този начин общата
сума, която следвало ищцата да върне възлизала на 2353.00 лв.
В исковата молба се сочи, че към датата на подаване на исковата молба, ищцата е
1
заплатила към първия ответник сума от 1629.00 лв.
Ищцата оспорва действителността и на двата договора. По отношение договора за
кредит сочи, че той е потребителски, но противоречи на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, която
предвижда в него да е посочен годишния процент на разходите и общата дължима сума,
като се отразят и взетите предвид допускания. Освен това се обръща внимание на
разпоредбата на чл.4 от договора, с която според ищцата се поставят неизпълними условия
за потребителя като икономически по-слабата страна в правоотношението. Излагат се
съображения за неравноправност на процесната клауза от договора по смисъла на чл.143 от
ЗПК.
Ищецът навежда и доводи, че възнаграждението на поръчителя на е включено в ГПР,
противно на приетото в чл.19, ал.1 от ЗПК вр. § 1, т.1 от ДР на ЗПК относно разходите,
които се включват в ГПК. Според ищцата, посочването в договора на по-нисък от
действителния ГПР представлява заблуждаваща търговска практика и подвежда
потребителя относно преценката му за съответствие на ГПР с изискванията на чл.19, ал.4 от
ЗПК.
В исковата молба се твърди, че договорът за кредит е нищожен и като противоречащ
на добрите нрави, доколкото предвидената в него лихва надхвърля обичайната такава за
обезпечени кредити. Ищцата се позовава на практика на ВКС по този въпрос, в която се
приема, че по този вид кредити противно на добрите нрави е лихвата да надхвърля
двукратния размер на законната лихва.
По отношение договора за гаранция се сочи, че той е нищожен като противоречащ на
добрите нрави доколкото с уговореното в него възнаграждение се стига до нарушаване на
нормативно определения размер на ГПР. Излагат се съображения, че целта на този договор
не е да обезпечи договора за кредит, а единствено по скрит начин да оскъпи договора за
кредит, като заобиколи забраната по чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.10, ал.2 от ЗПК.
В срока за отговор, ответниците по делото са депозирали такива, в които се съдържат
доводи по основателността на предявените искове.
Ответникът „И А М“ АД признава, че между страните на 17.06.2022 г. е сключен
договор за предоставяне на паричен заем. Ответникът обаче оспорва изложените в исковата
молба доводи за недействителност на процесната клауза от договора.
В тази връзка отбелязва, че в законодателството няма въведено ограничение за
размера на дължимата лихва, а същата подлежи на свободно договаряне между страните. С
оглед на това се иска съдът да приеме, че предвидената такава в процесния договор за
кредит не противоречи нито на закона, нито на добрите нрави, като до последния случай би
се достигнало ако потребителят е заблуден относно цената на определена стока или услуга.
Ответникът оспорва да е налице нарушение и на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК, доколкото в договора е посочен ГПК и в размер, съобразно изискванията на чл.19, ал.4
от ЗПК. Обръща се внимание, че изискването за посочване на допусканията за промяна на
ГПК важи само когато ГПР може да се изменя през течение на договора, какъвто не е
2
настоящия случай. Според ответника, възнаграждението на гаранта не е част от ГПР, тъй
като то се дължи по акцесорно правоотношение с трето лице и не зависи от това дали ще
бъде ангажирана отговорността на гаранта при евентуално неизпълнение от страна на
длъжника. В този смисъл се аргументира становище, че възнаграждението на гаранта не
представлява разход по кредита по смисъла на ЗПК и Директива 2008/48 на Европейския
парламент и на Съвета. Освен това се обръща внимание, че сключването на договор с
гаранта е само една опция, предоставена на преценката на потребителя.
Ответникът оспорва и доводите в исковата молба за недействителност на договора за
предоставяне на гаранция. Навежда доводи, че същият има основание, а именно договорът
за кредит да бъде обезпечен, с което ищцата би изпълнила поето от нея задължение именно
по този договор. Твърди се, че договорът за гаранция не противоречи и на добрите нрави,
тъй като при действието на чл.9 от ЗЗД, всеки е свободен да встъпи в правни и договорни
връзки ако желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява със съдържанието
на създаденото по негова воля правоотношение.
По така изложените съображения от съда се иска да отхвърли предявените искове,
като присъди на ответника направените от него разноски. В условията на евентуалност се
прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.
В законоустановеният срок, ответникът „Ф Б“ ЕООД е депозирало писмен отговор, с
който оспорва предявения иск. Излага, че ответното дружество било вписано като
финансова инситуция в регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ с
предмет на дейност предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно поради това, в
качеството си на търговец, ответникът следвало да получава съответно възнаграждение по
сключената от него гаранционна сделка. Счита за неоснователно твърдението, че
процесният договор бил лишен от правно основание, доколкото същият бил сключен, за
обезпечаване на задълженията на заемателя, от една страна и от друга – поради
възможността за ответника да получи договорно възнаграждение.
Счита за неоснователно и твърдението, че договорът противоречи на добрите нрави,
доколкото съгласно чл. 9 ЗЗД в отношенията между правните субекти действа принципът на
свободно договаряне. Отделно, счита че твърденията за нищожност на договора, поради
накърняване на добрите нрави били недоказани, доколкото липсвали твърдения за
нарушаване на конкретен морален принцип.
Оспорва да е налице нееквивалентност на насрещните престации по договора,
доколкото ответникът се е задължил да отговаря солидарно със заемателя за сума, която
значително надхвърляла сумата по договора, отделно, гаранцията се простирала върху
всички последици от неизпълнението на главното задължение. Твърди, че доколкото същият
е търговец няма как да извършва безвъзмездни сделки. Посочва се и че заемодателят е дал
различни начини на заемателя за обезпечаване на договора за кредит, като въпреки това
ищецът е избрал именно да скючи процесния договор за гаранция с ответника.
По отношение на релевираното от ищеца основание за нищожност на процесния
3
договор на основание чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП и чл.19, ал.4, вр. чл.22 ЗПК, ответникът твърди,
че същото е неотносимо към процесния договор, доколкото посочените норми били
приложими само по отношение на договори за потребителски кредит, какъвто процесния
договор не бил.
По така изложените съображения, от съда се иска да отхвърли предявения иск, като
присъди на ответника направените от него разноски по делото. В условията на евентуалност
се иска съдът да намали поради прекомерност претендираното от ищеца адвокатско
възнаграждение.
В съдебно заседание ищцата се представлява от пълномощник, който поддържа
предявените искове. Ответниците не се представляват, вземат писмено становище по
съществото на спора.
По делото са ангажирани писмени доказателства, назначена и изслушана е съдебно-
счетоводна експертиза.
Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и
чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявените искове са с правно основание правно основание чл.26, ал.1, предл.2 ЗЗД
вр. чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК вр. чл.22 от ЗПК и има за предмет прогласяване
нищожността на възникнали между страните облигационни правоотношения.
По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че
ищцата и ответника „И А М“ АД са страни по договор за паричен заем №.../17.06.2022 г., а
между ищцата и „Ф Б“ ЕООД е възникнало облигационно отношение по договор за
предоставяне на гаранция №.../17.06.2022 г.
Въз основа на договора за паричен заем, първият ответник е предоставил на ищцата в
заем сумата от 1500.00 лв., която последната следва да върне на 13 двуседмични
погасителни вноски от по 126.55 лв. Заемът е отпуснат при 35.0% годишен лихвен процент
и 40.22 % ГПР.
Съгласно чл.4 от договора за заем, в срок от 3 дни, считано от датата на сключване на
договора, заемателят следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1/
две физически лица-поръчители, които да отговарят на подробно изброени изисквания
/относно месечен доход, условия, при които полагат труд, наличие на други задължения и
т.н./ или 2/банкова гаранция с бенефициент заемодателя в размер на 1645.15 лв. със срок на
валидност 30 дни след крайния срок за изплащане на задълженията по процесния кредит.
С оглед изпълнение на това задължение ищцата е сключила с втория ответник
договор за предоставяне на гаранция №.../17.06.2022 г. Съгласно чл.3, ал.1 от този договор,
за поемане на задълженията по договора за кредит, потребителят дължи възнаграждение на
гаранта в размер на 707.85 лв., като съгласно чл.3, ал.2 потребителят заплаща
възнаграждението разсрочено на 13 вноски от по 54.45 лв. В чл.3, ал.3 от договора изрично е
посочено, че гарантът овластява „И А М“ АД да приема вместо него изпълнение на
4
задължението на потребителя за плащане на това възнаграждение .
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за
потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20
и, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, като в
тези случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или
други разходи по кредита - арг. чл. 23 ЗПК. С оглед твърденията в исковата молба и
задължението на съда по чл.7, ал.3 от ГПК, следва да се посочи, че процесният договор за
кредит попада в обхвата на регулация на Закона за потребителския кредит (след изм. с ДВ
бр. 17 от 26.02.2019 г.), който урежда особени изисквания за предоставяне на потребителски
кредит. В случая договорът отговаря на изискванията за форма и съдържание, предвидени в
чл.10 и чл.11 от ЗПК, в редакцията към момента на сключването му. В него са означени дата
и място на сключването, вид на предоставения кредит, извършена е индивидуализация на
страните, посочен е срока на договора, общия размер на кредита и начина на усвояването
му, размера на ГЛП, информация относно размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. Посочен е годишният процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за
кредит както и останалите изискуеми реквизити. Бил е изготвен погасителен план,
неразделна част от договора с вписани 22 бр. двуседмични погасителни вноски с размер на
всяка падежна вноска, с точни дати за погасяване на отделните вноски. В същото време
клаузите на договора са написани ясно и разбираемо с четлив шрифт, който е с размер,
съобразно изискванията на чл.5, ал.4 от ЗПК. Извод в тази насока съдът прави без помощта
на експерт, притежаващ специални знания в оформлението на печатни текстове, доколкото
шрифт с размер 12 се използва ежедневно в съда при изготвяне на съдебни актове. С
клаузата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски кредит следва
да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите.
В случая в чл.8 от процесния договор за паричен заем е посочен годишният процент
на разходите по кредита, който е 40.22 %.
Доколкото договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с
възмезден характер, в него следва да е уговорен в момента на сключването му годишният
процент на разходите (ГПР) по кредита - арг. чл.11, т.10 ЗПК, включващ общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит- арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на разходите изразява
задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит,
като в него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно
ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
5
Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на
финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват
граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на
разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя - арг. чл.19,
ал.1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока
или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез
кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор,
сключен с потребителя.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя,
на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по
договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност
на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
В чл. 10, б. "ж" от посочената Директива е установено, че в договора следва да се
съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички
допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба е транспонирана
и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на
чл.23 от Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система от
санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното
привеждане в изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.
В случая съдът, в настоящия съдебен състав, не възприема доводите на ищеца,
изложени в исковата молба, че невключване на предвиденото в договора задължение за
заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги по чл. 23 от Договора, в процентното
изражение на годишния процент на разходите, така както е установен в договора, води до
6
недействителност на договора на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11, ал.1. т.10 ЗПК.
В този смисъл съдът намира, че не следва разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК да се
тълкува разширително в смисъл, че нарушение, водещо до недействителност по чл. 22 ЗПК е
налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но посочения в договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. Това е така, тъй като всъщност разширителното тълкуване на
посочената разпоредба, представлява тълкуване и прилагане по разширителен начин на
възприето от общностния законодател правило в разпоредбата ма чл.10, § 2, б."ж" от
Директивата, осъществено от националния съд, което е недопустимо, след като
националното законодателство е възприело и транспонирало посоченото правило по точен и
пълен начин.
Неправилното изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, чрез
невключване в неговото процентно изражение на задължение, което е установено в глобален
размер чрез посочване на неговата стойност, не води до недействителност на договора за
кредит на соченото от ищеца основание. Макар това възнаграждение по пакет "доверие" за
предоставени допълнителни услуги по своята същност, с оглед тълкуване на разпоредбите
на договора, да представлява скрито възнаграждение за кредитодателя, което води до
поголям процент на разходите по кредита, не следва да се прилага санкцията установена в
разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Това е така, тъй като в случаите, в които годишният процент на
разходите надвишава установения в закона максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложение
намира специалната разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК установяваща, че санкция за неспазване
на посоченото изискване, е недействителност на съответната клауза от договора.
Съдът намира за необходимо да изясни, че нормативната цел, която е установена в
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. е
осигуряване на максимална информираност на потребителите, при сключване на договори
за кредит при условия, които са отнапред установени от икономически по-силната страна в
правоотношението. Следователно и при нарушение на разпоредбите, установяващи
необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, следва да намери
приложение установената в чл. 22 ЗПК санкция, единствено в случаите, когато за
потребителя би останал неясен размера на задължението по кредита и начина на неговото
формиране. В процесния казус, макар възнаграждение на гаранта да не е включено в
процентното измерение в годишния процент на разходите по кредита, това задължение е
установено в глобален размер и като част, която се добавя към размера на двуседмичната
вноска по кредита /отразено в представения погасителен план към договора/, поради което
за потребителя съществува яснота относно точния размер на задължението му и общата
стойност на кредита.
По така изложените съображения съдът намира, че при сключване на договора за
кредит не е допуснато соченото нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. С оглед на това следва
да се приеме, че процесният договор за кредит отговаря на нормативно установените
изисквания за необходимо съдържание и не следва да намери приложение разпоредбата на
7
чл.22 ЗПК, поради което предявеният главен иск подлежи на отхвърляне.
Доколкото се сбъдна вътрешно процесуалното условие за разглеждане на
евентуалния иск, съдът дължи произнасяне по него.
По отношение клаузата на чл.2, т.6 от договора, в която се определя годишния лихвен
процент по кредита на 35.00%, следва да се посочи, че същата не противоречи на чл.11,
ал.1. т.9 ЗПК. Извод в тази насока се следва от посочването на точния размер на
възнаградителната лихва, като макар отделно да не е установен размерът й, последният е
изводим от клаузите на договора, тъй като е посочена общата стойност на кредита, както и
размерът на заемната сума, като разликата между посочените две суми, формира и размера
на договрната възнаградителна лихва.
Съдът не възприема цитираната от ищеца, съдебна практика, съгласно която
недействителна, поради противоречие с добрите нрави, е уговорка за лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва по необезпечени кредити. Действително, съществува
такава практика, според която максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти
законната такава. Това обаче е по-стара практика, отпреди приемането на ал.4 на чл.19 от
ЗПК, в който се въвежда ограничение на размера на годишния процент на разходите по
потребителски кредити до пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. В случая съдът намира, че следва да съобрази именно ограничението на чл.19,
ал.4 от ЗПК, доколкото в годишния процент на разходите се включват както дължимите
лихви /вкл. и договорна възнаградителна такава/, така и други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора. Идеята на законодателя е да ограничи общите разходи по кредита до
определен размер, без да се интересува от съотношението на всеки един от тях в общи им
размер. Именно при този подход се защитават в най-пълна степен интересите на
потребителя, доколкото в противен случай е възможно при ниска възнаградителна лихва, да
бъдат предвидени в договора други разходи, които да оскъпят повече кредита, отколкото ако
лихвата е в по-висок размер /в частност над три пъти законната лихва/.
В случая годишният процент на разходите по процесния кредит е 40.22 %, който е в
рамките на допустимия, съобразно чл.19, ал.4 от Закона за потребителския кредит /изм.с ДВ
бр. 35/2014 г., в сила от 23.07.2014 г./ и предвиденото в ПМС № 426/18.12.2014 г.
Ето защо съдът приема, че клаузата, с която е уговорена възнаградителната лихва по
кредита не е нищожна и кредитополучателят дължи уговорената с нея лихва за исковия
период, която е в предявения размер.
По отношение оспорената клауза на чл.4 от договора обаче съдът приема, че същата е
нищожна доколкото установява задължение, което противоречи на добрите нрави.
Критериите за това се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
8
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии,
като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /в този смисъл
решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая обаче страните са уговорили клауза /чл.4 от
договора/ за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на
кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са
предвидели неустойка в размер на 738.24 лв. Така предвидената клауза за неустойка поради
неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение противоречи и на
чл.21, ал.1 ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. От съдържанието на чл.4,
ал.2 от процесния договор е видно, че размерът на уговорената неустойка е приблизително
около 1/2 от заемната сума за срока на целия договор. Предвидено е още предварително, че
неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно със всяка вноска по договора, както размера
на вноските нараства с 54.45 лв. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида
обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да
прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното
договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката е предвидена да се
кумулира към погасителните вноски, по който начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този
начин в погасителните вноски, неустойката по същество е добавък към възнаградителната
лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя. С оглед на това,
тя следва да бъде калкулирана в ГПР, който по този начин би нараснал до 122.81%. Това от
своя страна противоречи на въведените ограничения по чл.19, ал.4 от ЗПК.
Ето защо, съдът приема, че процесната клауза е в нарушение на изискванията за
добросъвестност, води до неравновесие между правата на страните по договора, като
накърнява правата на потребителя. Поради това тази клауза следва да бъде прогласена за
9
нищожна.
В същото време и за пълнота на изложението следва да се отбележи, че сама по себе
си нищожността на посочената клауза не влече нищожност на целия договор за кредит,
доколкото същият би бил сключен и без процесната уговорка. Извод в тази насока се следва
от факта, че в случай, че за кредитора предоставянето на обезпечение би било необходимо
условие за възникване на заемното правоотношение, то той би поставил това изискване към
заемателя още преди сключи договора с него.
А дори и да се приеме, че процесната нищожна клауза въвежда допълнителен резход
по кредита, който не е включен в посочения ГПР от 50.00% , то доколкото тя като
недействителна не поражда права и задължения за страните, не може да се приеме, че ГПР
по договора е в размер, надхвърлящ максималния такъв по чл.19, ал.4 от ЗЗП вр. ПМС №
426/18.12.2014 г.
По отношение действителността на договора за гаранция следва да се има предвид,
че в чл.9 от ЗЗД е утвърдена свободата на страните да определят съдържанието на
договорите, които скюлчат, за която обаче две ограничения: съдържанието на договора не
може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави
/в тази насока т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г.,
ОСТК/.
В случая не може да се приеме, че е налице нарушение на закона. В решение №
716 от 12.05.1955 г. по гр. д. № 2145/55 г., по описа на ВС, IV г.о., се приема, че
поръчителството е едностранен, формален, безвъзмезден, акцесорен договор, като по
начало само поръчителят поема задължение към кредитора. Според ВС, това не значи, че
поръчителството е едностранен акт. То е едностранен договор, като е необходимо
съгласието и на двете страни (поръчителя и кредитора), за да бъде договорът перфектен. В
случая не се установи кредиторът на ищеца да се е противопоставил на предоставеното
поръчителство от „Ф Б“ ЕООД, нещо повече, той е приел да събира възнагражденията на
поръчиеля. В същото време, в цитираното решение на ВС, се приема, че договорът за
поръчителство може и да придобие двустранен характер (напр. при заплащане на
възнаграждение на поръчителя), какъвто е и процесния случай.
По отношение доводите за накърняване на добрите нрави с процесния договор за
гараниця, следва да се има предвид, че тази хипотеза е налице, когато се нарушава правен
принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни
други разпоредби /в този см. Решение 4/2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС, Решение №
1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, определение № 877 по т. д. № 662/2012 г. на
ВКС и др./. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е
да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Според практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни
принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса
10
дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3
ЗЗД. При накърняването на принципа на "добрите нрави" се достига до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на длъжника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
Съобразявайки гореизложените принципни съображения, съдът приема, че
процесният договор за предоставяне на гаранция № .../19.01.2022 г. е недействителен,
поради противоречие с добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е сключен,
е установяване на допълнително задължение за длъжника, респ. допълнително
възнаграждение за кредитодателя. Свободата на договаряне не може да бъде използвана за
неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или
да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави –
правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила
на добросъвестност. До нарушаване на този принцип се стига, когато икономически по-
силната страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки
„допълнителни условия“ за сключване на договора, на които придава привидно доброволен
характер и привидно право на избор.
В процесния случай, от служебно извършена справка в Търговския регистър се
установява, че “И А М“ АД е едноличен собственик на капитала на „Ф Б“ ЕООД, като двете
дружества са с един адрес на управление. В същото време, съгласно чл.3, ал.3 от договора за
предоставяне на поръчителство, “И А М“ АД е овластено да приема вместо гаранта
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя
извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се
потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. Изискването
на кредитиращата институция на поръчител при отпускане на заема и в частност за
предоставяне на гаранция от свързаното с него юридическо лице - гарант, навежда на опит
за заобикаляне на закона и в част на въведените в него ограничения за общия размер на
разходите по кредита и вида допълнителни услуги, които могат да се предоставят от
кредитора срещу заплащане. В този смисъл настоящият състав намира, че чрез процесния
договор за гаранция се стига до допълнителното обогатяване на кредитора за сметка на
длъжника и то в значителен размер (за почти половината от отпуснатата в заем сума), което
противоречи на добрите нрави и води до извода за нищожност на договора за предоставяне
на поръчителство.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има
единствено ищецът, като същият претендира такива за държавна такса от 115.81 лв., за
депозит на вещо лице от 400.00 лв., банкови такси за превод на суми по делото – 6.42 лв. и
за адвокатско възнаграждение от 600.00 лв., което в минимален размер с оглед цената на
исковете и предвиденото в чл.7, ал.2 от Наредба № 1 на Висшия адвокатски съвет за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. С оглед на това, в тежест на
ответниците следва да бъде възложена в тежест сумата от 1122.23 лв.
Водим от горното, съдът
11
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. Г. П., ЕГН **********, с адрес гр.С, ж.к.Л бл...., иск
за признаване за установено по отношение на „И А М“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление гр.С, ж.к.Л, бул.“ДЖ Н“ №..., С център ет.2, офис 40-46, представлявано от Г Т,
че сключеният между страните договор за паричен заем №.../17.06.2022 г. е нищожен на
основание чл.26, ал.1, предл.2 и 3 от ЗЗД вр. чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК вр. чл.22
от ЗПК, както и че чл.6, т.2 от него е нищожна.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА по предявения в условията на евентуалност иск от
М. Г. П., ЕГН **********, с адрес гр.С, ж.к.Л бл...., срещу „И А М“ АД, ЕИК ..., със
седалище и адрес на управление гр.С, ж.к.Л, бул.“ДЖ Н“ №..., С център ет.2, офис 40-46,
представлявано от Г Т, клаузата на чл.4 от сключеният между страните договор за паричен
заем №.../17.06.2022 г.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН сключения между М. Г. П., ЕГН **********, с
адрес гр.С, ж.к.Л бл...., и „Ф Б” ЕООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление гр.С,
ж.к.Л, бул.“ДЖ Н“ №..., С център ет.2, ап.40-46, представлявано от П Д, договор за
предоставяне на гаранция №.../17.06.2022 г.
ОСЪЖДА „И А М" АД, с ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление: гр.С,
бул.”ДЖ Н" №..., ет. 2, ап. 40- 46, представлявано от Г Т Тодоров, и „Ф Б” ЕООД, ЕИК ..,
със седалище и адрес на управление гр.С, ж.к.Л, бул.“ДЖ Н“ №..., С център ет.2, ап.40-46,
представлявано от П Д, да заплатят на М. Г. П., ЕГН **********, с адрес гр.С, ж.к.Л бл....,
сумата от 1122.23 лв., представляваща направени от ищцата разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12