Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 04.02.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на осемнадесети
януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при
участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл.съдия
Евелина Маринова в. гр. д. № 2951 по
описа за 2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 307480 от 20.12.2019 г., постановено по
гр.д. № 45375/2018 г. на СРС, III ГО, 113
състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Д.Т.М.
искове, че Д.Т.М. дължи на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.
чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от 1 112, 40 лв.,
представляваща главница за стойността на потребената топлинна енергия за
периода 11.07.2014 г. – м.04.2016 г. за имот с аб. № 140345, ведно със
законната лихва от 10.07.2017 г. до изплащане на вземането, и на основание
чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 154, 10
лв., представляваща мораторна лихва за периода 15.09.2015 г. – 30.06.2017 г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 09.10.2017 г.
по ч.гр.д. № 46512/2017 г. на СРС, III ГО, 113 състав. Исковете са отхвърлени до пълните им
предявени размери и за периода 01.05.2014 г. – 11.07.2014 г. Ответникът е
осъден да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 72, 99 лв.
разноски за заповедното производство и сумата от 949, 80 лв. разноски за исковото
производство, съобразно уважената част от исковете. Решението е постановено при
участието на трето лице-помагач на страната на ищеца – „Б.Б.“ ООД.
Срещу
така постановеното съдебно решение в частта, с която са уважени предявените
искове, е депозирана въззивна жалба от ответника Д.Т.М. чрез назначения особен
представител адв. С.С.. Счита, че решението в обжалваната част е неправилно,
тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, съдопроизводствените
правила и е необосновано. Излага съображения, че ищецът не е доказал по
безспорен начин, че ответникът е собственик или вещен ползвател на топлоснабден
имот, поради което и като се позовава на нормата на чл.153 ЗЕ, счита, че не
следва да отговаря по предявените срещу него искове. Оспорва между него и ищеца
да е налице облигационно правоотношение с предмет – доставка на топлинна
енергия за битови нужди. Твърди, че представеният по делото нотариален акт от
15.06.1989 г. доказва правото на собственост към момент, който е извън исковия
период, като липсват доказателства, от които да се установява правото на
собственост през исковия период. В тази
връзка твърди, че описаният като приложение към исковата молба нотариален акт №
154 от 2007 г. не е представен по делото. Навежда оплакване, че първоинстанционният
съд не е обсъждал доказателствата по делото, а е кредитирал заключенията на
експертизите, което е довело до необоснованост на решението. Моли съда да
отмени решението в обжалваната част, като вместо това постанови друго, с което
да отхвърли изцяло предявените искове.
В срока
по чл.263, ал.1 ГПК не са постъпили отговори на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“
ЕАД и третото лице помагач „Б.“ ООД, с предходно наименование „Б.Б.“ ООД.
Решението
в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като
необжалвано.
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК, вр. ал.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК,
вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ищецът
твърди, че ответникът Д.Т.М. е клиент на топлина енергия за битови нужди за
топлоснабден имот: апартамент № 53, находящ се в гр. София, ж.к. „********, с
аб. № 140345, като му дължи сумата от общо 1 328, 68 лв., от която: сумата
от 1 140, 79 лв. – главница, представляваща цена на незаплатена топлинна
енергия за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г., сумата от 158, 03 лв. мораторна
лихва върху нея за периода 15.09.2015 г. – 30.06.2017 г., сумата от 25, 04 лв.,
представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода м.05.2014 г. –
м.04.2016 г., и сумата от 4, 82 лв., представляваща мораторна лихва върху нея
за периода 16.09.2015 г. – 30.06.2017 г. Във връзка с подадено на 10.07.2017 г.
заявление, по ч. гр. д. № 46512/2017 г. по описа на СРС, 113 състав, е
постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми, връчена при
условията на чл.47, ал.5 ГПК. Ищецът претендира установяване на вземанията му,
предмет на издадената заповед за изпълнение, както и сторените по делото
разноски.
В срока
по чл.131 ГПК ответникът Д.Т.М. чрез назначения особен представител адв. С.С. е
депозирал писмен отговор, с който оспорва предявените искове по основание и
размер. Оспорва да има качеството клиент на топлинна енергия за битови нужди за
исковия период. В тази връзка счита за неотносим представения по делото нотариален
акт от 15.06.1989 г., който не установява това качество през исковия период.
Оспорва наличието на облигационно правоотношение между него и ищеца. Оспорва
годността на измервателните уреди. Позовава се на изтекла погасителна давност.
Моли съда да отхвърли предявените искове.
На 10.07.2017
г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК срещу Д.Т.М. за сумата от 1 165, 83 лв. –
главница, както и 162, 85 лв. – мораторна лихва за периода 15.09.2015 г. – 30.06.2017
г. В т.12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал доставена от ищеца
топлинна енергия за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г. за топлоснабден имот:
апартамент № 53, находящ се в гр. София, ж.к. „********, с аб. № 140345.
Посочено е, че дължимите суми са, както следва: за потребена топлинна енергия: 1 140,
79 лв. главница и 158, 03 лв. лихва и за дялово разпределение: 25, 04 лв.
главница и 4, 82 лв. лихва.
С
разпореждане от 09.10.2017 г. по ч. гр. д. № 46512/2017 г. по описа на СРС, 113
състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като е присъдил на
заявителя и сторените в заповедното производство разноски в размер на 76, 57
лв., от които: 26, 57 лв. държавна така и
50 лв. юрисконсултско
възнаграждение.
Заповедта
за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК - чрез залепване
на уведомление.
В срока
по чл.415, ал.4, вр. чл.415, ал.1, т.2 ГПК ищецът е предявил искове за
установяване на вземанията си по исков ред.
Представен
е нотариален акт за дарение на недвижим имот № 77, том XIX, дело № 3115/89 г. от 15.06.1989 г., по силата
на който Т.Х.М. и С.Л.М.даряват на сина си Д.Т.М. следния свой собствен
недвижим имот: жилище, находящо се в гр. София, ул. „******, апартамент № 53,
застроен на площ от 77, 48 кв.м., състоящ се от: стая, дневна, кухня и сервизни
помещения, при съседи: от изток – апартамент № 52 – държавен, от запад –
апартамент № 54 – държавен, от север – улица, от юг – зелена площ, отгоре –
апартамент № 58 – държавен и отдолу – апартамент № 48 – държавен, заедно с мазе
№ 48 с площ от 1, 87 кв.м.
Като
приложение към исковата молба (т.3) е описан нотариален акт № 154 от 2007 г.,
който не е бил представен от страна на ищеца. С разпореждане на въззивния съд
от 15.06.2020 г. на ищеца са дадени указания в случай че посоченият нотариален
акт касае претенцията му, да представи същия по делото в едноседмичен срок.
В
указания срок посоченият нотариален акт № 154 от 2007 г. не е представен.
Представена
е молба-декларация от 25.10.1994 г. от Д.Т.М. до „Т.С.“ ЕАД, с която отправя
искане да бъде включено отоплението в жилището на адрес: гр. София, ж.к.
„Красна поляна“, ул. „******, ап. 53. В молбата се съдържа и изявление, че
топлата вода се заплаща за 1 бр. ползвател и се отправя искане същата да бъде
включена.
Представена
е молба-декларация от 10.11.1994 г. от Д.Т.М. до „Т.С.“ ЕАД за откриване на
партида на негово име за имот с адрес: гр. София, ж.к. „Красна поляна“, ул. „******,
ап. 53.
Видно
от удостоверение изх. № 68-00-1330/3/06.11.2012 г., изд. от ГИС София, стар
адрес ж.к. „Красна поляна“, ул. „******е идентичен с настоящ адрес ***.
Представен
е протокол от проведено на 11.07.2002 г. Общо събрание на етажните собственици
на адрес: гр. София, ж.к. „******, на което те са взели решение да се сключи
договор с „Б.Б.“ ООД, за индивидуално разпределение на топлинната енергия, като
услугата се възложи на „Б.Б.“ ООД. В този протокол е съставен и списък на етажните собственици, които с подписите си са удостоверили горното
решение.
Представен
е договор № 1521/30.07.2002 г., сключен между ЕС на адрес: гр. София, ж.к. „******
като възложител и „Б.Б.“ ООД като изпълнител за извършване на услугата дялово
разпределение.
Пред
СРС е ангажиран договор от 08.07.2011 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител
и „Бруната“ ООД – изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора
възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата
дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна
собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване
на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение №
ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща
договореното възнаграждение.
От
заключението на съдебно-техническата експертиза по делото, изготвена от вещото
лице инж. Димитър Симеонов, се установява, че общият топломер в абонатната
станция се отчита по електронен път в началото на всеки месец, като с помощта
на т.н. „терминал“ се снема показанието на топломера в 0:00 часа на първо число
на месеца. Отчетената енергия, след приспадане на технологичните разходи, което
в случая е направено, се разпределя между потребителите. Констатира се, че за
процесния период всички отоплителни тела в имота са били демонтирани, поради
което топлинна енергия за отопление на имота от радиатори не е начислявана. През
процесния имот в имота е имало 1 бр. щранг лира в банята, като топлинната
енергия за нея е изчислявана по т.6.5. от Приложението към Наредба № 16-334 от
6.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.), действала през исковия период. Поради
липа на узаконен водомер топлата вода е начислявана на база 1 бр.
потребител съгласно чл.69, ал.2 от
същата Наредба. Начислявана е и топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация. На 14.09.2000 г. е било изключено отоплението на стълбите. Дяловото
разпределение през исковия период е извършвано от „Б.Б.“ ООД в съответствие с
нормативната уредба. Размерът на дължимата сума за периода м.05.2014 г. –
м.04.2016 г. по данни на фирмата за дялово разпределение възлиза на сумата от 1 140,
69 лв., представляваща сбор на фактурираната по прогнозни стойности сума от 1 124,
11 лв. и сумата за доплащане от изравнителни сметки в размер на 16, 55 лв.
Констатира се, че общият топломер е бил изправен.
От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от вещото лице А.Т.,
се установи, че в информационната система на ищеца е отразено задължение за
периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г. в размер на 1 140, 79 лв. главница за
потребена топлинна енергия и 25, 04 лв. за дялово разпределение, за което няма
данни да е било погасено. Мораторната лихва върху главницата е в общ размер на 162,
85 лв., от която: 158, 03 лв. върху стойността на потребената топлинна енергия
и 4, 82 лв. върху стойността на дяловото разпределение.
Въззивният
съд е констатирал, че по делото не е бил представен посоченият в исковата молба
като приложение към нея нотариален акт № 154 от 2007 г., поради което с
разпореждане от 15.06.2020 г. е дал на ищеца указания за представяне на същия.
Нотариален акт № 154 от 2007 г. не е представен по делото.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради
което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо, поради което следва да се пристъпи
към обсъждане на доводите относно неговата правилност.
В
предмета на делото са включени установителни искове, предявени от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, връчена по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Целта на ищеца е да се установи със
сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането,
предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е дефинирано в §1, т.42 ДР ЗЕ
/отм./, действал до 17.07.2012 г., като физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване.
След
отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г. е въведено понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Според
новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са
длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С
ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не
е разглежданият случай. В мотивите му е посочено, че предоставяйки съгласието
си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153,
ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
От представения
по делото нотариален акт за дарение на недвижим имот № 77, том XIX, дело № 3115/89 г. от 15.06.1989 г. се установи,
че на посочената дата Д.Т.М. е придобил правото на собственост на процесния
имот. От качеството на ответника на собственик на топлоснабден имот произтича
качеството му на клиент на топлинна енергия през исковия период.
Не
могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя, че тъй като датата на
нотариалния акт предхожда исковия период, то от него не следва, че ответникът е
бил собственик на имота през исковия период. Установи се по делото, че
ответникът е придобил правото на собственост през 1989 г. От негова страна не
се твърди и установява да се е разпоредил с имота преди началото на исковия
период, поради което обоснован е изводът, че от представения нотариален акт се
установява качеството му на собственик на процесния имот през исковия период. От
качеството му на собственик произтича качеството му на клиент на топлинна
енергия за битови нужди.
Неоснователно
е и оплакването на жалбоподателя, че това качество не се установява, тъй като
от страна на „Топлофикация София“ не е представен посоченият като приложение
към исковата молба нотариален акт № 154 от 2007 г. Указания за представянето му
са дадени на ищеца с разпореждане на въззивния съд от 15.06.2020 г., а
процесуалната последицата от неизпълнението им е, че съответното процесуално
действие се счита неизвършено, като съдът не може да основава фактическите и
правните си изводи на писмено доказателство, което не е било представено по
делото. Горното не променя изводите на съда, че ответникът има качеството
клиент на топлинна енергия за исковия период, тъй като същото се установява от представения
по делото нотариален акт за дарение на недвижим имот № 77, том XIX, дело № 3115/89 г. от 15.06.1989 г.
Нормата
на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно
предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се
урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните
страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито
са Общите условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19
минути“, в сила от 12.03.2014 г.
Разпоредбата
на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите /клиентите/, които не
са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в
допълнителни писмени споразумения. В случая ответникът не твърди и не
установява да е упражнил това право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2014
г., поради което настоящият съдебен състав намира, че същият ги е приел.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 –
чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ,
бр.34 от 24.04.2007 год. (отм., ДВ бр. 25 от 20.03.2020 г.), приложима по
отношение на исковия период.
В
случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и
вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между
топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от
етажните собственици на „Б.Б.“ ООД. Третото лице – помагач е осъществявало
услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.
В
нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради –
етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата
на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на
реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от
средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището
и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация.
В
изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно е
допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза, която е изготвена въз
основа на приложените по делото и допълнително изискани документи, въз основа на които вещото лице е дало
заключение относно потребената от ответника топлинна енергия през процесния
период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ.
Съгласно
заключението на вещото лице по изготвената СТЕ, размерът на дължимата сума за
периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г. по данни на фирмата за дялово разпределение
възлиза на сумата от 1 140, 69 лв., представляваща сбор на фактурираната
по прогнозни стойности сума от 1 124, 11 лв. и сумата за доплащане от
изравнителни сметки в размер на 16, 55 лв.
Първоинстанционният
съд е приел за основателно направеното от ответника възражение за изтекла
погасителна давност, като е приел, че непогасени по давност са вземанията на
ищеца за периода 11.07.2014 г. – м.04.2016 г., като за посочения период
стойността на потребената топлинна енергия възлиза на сумата от 1 112, 40
лв. Доводи от страна на жалбоподателя във връзка с приложението на института на
погасителната давност не са релевирани, поради което този въпрос е извън предмета
на въззивна проверка по арг. от чл.269 ГПК.
Не са
заявени и възражения относно приетия от първата инстанция размер на вземането
на ищеца, поради което този въпрос също не подлежи на изследване в настоящото
производство.
Извън
предмета на въззивна проверка са и въпросите за основанието и размера на
вземането за мораторна лихва, тъй като оплаквания във връзка с тях не са
наведени от страна на жалбоподателя.
По
изложените съображения решението в обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските:
С оглед неоснователността на въззивната жалба, на
жалбоподателя не се дължат разноски.
На
ответника по жалбата следва да се присъди, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата
от 200 лв. внесен депозит за особен представител на жалбоподателя.
Предвид
обстоятелството, че ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД не е депозирал писмен
отговор на въззивната жалба, не е представляван в проведеното открито съдебно
заседание от юрисконсулт, следва да се приеме, че не е налице процесуално
представителство на страната във въззивната инстанция, поради което не следва
да му се присъждат разноски по реда на чл.78, ал.3, вр. с ал.8 ГПК.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т.7 на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС,
особеният представител, макар и назначен с акт на съда по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, не упражнява свои процесуални права, а тези на страната, която
представлява. Следователно не особеният представител е задължен за заплащането
на такси и разноски, а представляваната от него страна, която не е освободена
от заплащането им. Дължимата държавна такса по жалбата и разноските следва да
се присъдят от съда с решението по спора и да се възложат на съответната
страна, съобразно изхода на делото. По изложените съображения жалбоподателят следва
да бъде осъден да заплати по сметка на СГС, на основание чл.78, ал.6 ГПК,
сумата от 25, 33 лв., представляваща дължима държавна такса за въззивно
обжалване.
Воден
от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 307480 от 20.12.2019 г., постановено по
гр.д. № 45375/2018 г. на СРС, III ГО, 113
състав, в ЧАСТТА, с която е признато
за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* срещу Д.Т.М., ЕГН ********** искове, че Д.Т.М.,
ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, на
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата
от 1 112, 40 лв.,
представляваща главница за стойността на потребената топлинна енергия за
периода 11.07.2014 г. – м.04.2016 г. за имот с аб. № 140345, ведно със
законната лихва от 10.07.2017 г. до изплащане на вземането, и на основание
чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД – сумата от 154, 10 лв., представляваща мораторна
лихва за периода 15.09.2015 г. – 30.06.2017 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 09.10.2017 г. по ч.гр.д. № 46512/2017 г.
на СРС, III ГО, 113
състав.
Решението
в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА Д.Т.М., ЕГН ********** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, на
основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 200 лв. разноски за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Д.Т.М., ЕГН ********** да заплати по сметка на
СГС, на основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата от 25, 33 лв., представляваща
дължима държавна такса за въззивно обжалване.
Решението е постановено при участието на
трето лице - помагач на ищеца: „Бруната“ ООД, ЕИК **********, с адрес гр. София,
район „Витоша“, бул. „********.
Решението
не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.