№ 647
гр. Варна, 11.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
дванадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Константин Д. Иванов
Членове:Златина Ив. Кавърджикова
Николай Св. Стоянов
при участието на секретаря Марияна Ив. Иванова
като разгледа докладваното от Николай Св. Стоянов Въззивно гражданско
дело № 20253100500054 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 от ГПК.
Образувано е повъззивна жалба на В. В. Б., ЕГН**********, действаща
със съгласието на майка й Г. С. Й., ЕГН**********, срещу Решение
№************. по гр. дело №*******г. на ВРС, 17-ти състав, с което
делбеният самостоятелен обект с идентификатор №************** по КК и
КР на гр. Варна, представляващ апартамент №**, находящ се на четвърти
етаж в сграда с идентификатор **************., построена върху ПИ с
идентификатор ***********, с административен адрес: гр. Варна, р-н П., ж.к.
„Ч.“, бл. 26, вх. А, състоящ се от стая, хол, кухня, коридор и сервизни
помещения, балкон, със ЗП от 64.63 кв.м/., ведно с принадлежащото му избено
помещение без посочен номер, площ и граници в документ за собственост,
ведно с 1.6607 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж
върху терена, е допуснат до делба между съделителите при квотите: 1/4 ид.
ч. за В. В. Б., ЕГН**********; 2/4 ид. ч. за Д. Ц. С., ЕГН **********; и 1/4 ид.
ч. за Б. Ц. С., ЕГН **********.
Във въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение, конкретно по
отношение на квотите, при които е допусната делбата, е неправилно. Ищцата
се е позовала на придобивна давност чрез владение на апартамента считано от
1998г., поради което неправилно ВРС е разглеждал „непредявен от ищцата
иск“ за придобиване на жилището от наследодателката й К. Б. по давност още
1
от 1972г. до смъртта й. От това следват и неправилните изводи на съда, че К.
не е манифестирала намерение за своене на ½ част от имота спрямо бившия й
съпруг Ц. – това първо не е било твърдяно, а второ не е било и възможно
предвид смъртта на последния още през 1986г. От момента, в който през 1998г.
К. Б. е декларирала апартамента като свой в Община Варна, Местни данъци и
такси, същата е демонстрирала поведение на едноличен собственик и е
трансформирала фактическото ползване във владение по смисъла на ЗС.
Подаването на декларацията е било именно действието, което е показало и
доказало намерението на К. Б. за своене на имота. За разлика от нея отв. С. не
е декларирала частта си от имота по реда на чл.14 от ЗМДТ в по-ранен
момент, а след смъртта на К. жилището е било декларирано при квоти по ½
ид. част за ищцата Б. и за отв. С.. По отношение на втория ответник ищцата се
позовава на обективна невъзможност за манифестиране на промяната на
намерението при позлването с оглед дезинтересирането му от делбеното
жилище от десетки години назад и неизвестното му (и за другата ответница)
местожителство. Доказани по делото са предпоставките на придобивната
давност на ищцата-въззивница относно ½ ид. част от делбения имот. Моли се
по същество за отмяна на първоинстанционното решение по отношение на
квотите в съобствеността и за допускане на делбата при дял от ½ ид. част за
ищцата. Моли се и за съдебни разноски. В о.с.з. поддържа своите искания.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият Б. С. не депозира отговор
по жалбата, а в о.с.з. не се явява и не изразява становище по спора.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемата Д. С. депозира отговор, с
който оспорва жалбата и развитите в нея доводи. Счита решението за
правилно и за обосновано, за което излага съображения. Изводите на ВРС
счита за базирани на пълен анализ на доказателствата и правилно приложение
на материалния закон. Моли за потвърждаване на решението и за разноски
пред ВОС, а в о.с.з. поддържа позицията си.
При извършената служебна проверка по чл.269 от ГПК настоящият
съдебен състав на въззивния съд намира, че обжалваното съдебно решение е
валидно и допустимо. По останалите въпроси съдът взе предвид следното:
Предмет на разглеждане пред ВРС е иск с правно основание чл.34 от ЗС
на В. В. Б., ЕГН**********, лично и със съгласието на майка си Г. С. Й., ЕГН
**********, срещу Д. Ц. С., ЕГН **********, и конституирания в хода на
делото като ответник и лице с предполагаеми права върху имота Б. Ц. С., ЕГН
**********, за допускане на делба на наследствен недвижим имот с
идентификатор №************** по КК и КР на гр. Варна, представляващ
апартамент №**, находящ се на четвърти етаж в сграда с идентификатор
**************, построена върху ПИ с идентификатор ***********, с
административен адрес: гр. Варна, р-н П., ж.к. „Ч.“, бл. 26, вх. А, състоящ се
от стая, хол, кухня, коридор и сервизни помещения, балкон, със ЗП от 64.63
кв.м/., ведно с принадлежащото му избено помещение без посочени номер,
2
площ и граници в документ за собственост, ведно с 1.6607 % ид.ч. от общите
части на сградата и от правото на строеж, между съделителите при квоти:
1/2 ид. част за В. В. Б. и 1/2 ид. част за Д. Ц. С..
Ищцата твърди, че с ответницата Д. С. са съсобственици, по силата на
наследствено правоприемство и при равни квоти, на недвижим имот, находящ
се в гр. Варна, р-н П., ж.к. „Ч.“, бл. 26, вх. А, ап. 20. Жилището е било
придобит по наследство от починалата на ********г. К. Г. Б. – майка на
бащата на ищцата и майка на ответницата (ищцата е племенница на
ответницата). Синът на К. Б. – В.Б. (баща на ищцата и брат на ответницата) е
починал на ********г.
Първоначално апартаментът е бил закупен през 1970г. от Ц. Б. С. и К. Г.
Б., които към онзи момент са били в брак, сключен през ****г. След
прекратяването на брака им на *********г. се твърди, че семейното жилище
било присъдено в дял на съпругата, но ищцата няма доказателства за това.
През 1998г. К. декларирала имота като неин, което показвало собствеността й.
Евентуално наследодателката станала едноличен собственик на жилището по
силата на изтекла в нейна полза придобивна давност, считано от
декларирането на собствеността през 1998г. до смъртта й през 2018г. Така
ищцата и леля й (ответницата) се сочи да имат равни квоти в собствеността,
при които се моли за допускане на делбата.
В о.с.з. ищцата поддържа твърденията си, като уточнява,че след развода
с Ц. С. К. Б. била получила имота в свой дял, при което от 1972г. го владяла, а
не го държала, за което се съди по декларирането му през 1998г. като личен.
Поддържа началото на давността от декларирането през 1998г. Насочва иска
за делба срещу другия наследник на Ц. С. – Б.. Поддържа искането си по
съществото на делото.
В срока по чл.131 от ГПК ответницата депозира писмен отговор, в който
излага становище за допустимост и основателност на иска. В о.с.з.
ответницата чрез пълномощник уточнява, че квотите между страните следва
да са 3/4 ид.ч. за нея и 1/4 ид.ч. за ищцата, тъй като Д. С. е наследник по закон
на двамата си родители К. Б. и Ц. С., поради което е наследила половината от
майка си и цялата собственост от баща си, а имотът бил придобит по време на
брака между родителите й в режим СИО, прекратена с развода. Жилището е
било предоставено за ползване на майка й, но последната била собственик на
нейната 1/2 част и ползвател на частта на баща й от също 1/2 част. Няма данни
за действия по уреждане на собствеността след съдебното решение. До 2005г.
ответницата обитавала съвместно с майка си процесното жилище, като е
имало периоди на събирания и раздели до смъртта на К. Б. (2018г.).
Ответницата оспорва придобиването на имота по давност от страна на майка
й, която никога приживе не е оспорвала собствеността на дъщеря си Д. след
смъртта на баща й и бивш съпруг на К. - Ц. през1986г. Моли за допускане на
делба на имота при квоти 3/4 ид. части за ответницата и 1/4 части за ищцата.
3
Конституиран в хода на делото след представяне на удостоверение за
наследниците на покойния Ц. С., синът му Б. Ц. С. твърди, че преди смъртта
си Ц. С. е уведомил децата си Б. и Д., че жилището в кв. Ч., бл. 26, вх. А, ап. 20
ще остане за Д. С.. Б. С. никога не е имал и няма претенции за собствеността
на имота, тъй като собственик е сестра му Д., какъвто е бил и заветът на баща
им. В съдебно заседание Б. С. пояснява, (вкл. и по реда на чл.176 от ГПК), че е
първото дете на Ц. С. от друга жена, с която Ц. се е развел още през 1959г., а от
втория си брак Ц. имал второ дете – Д.. Не помни името на втората му
съпруга, но я познава като К.. Познава Д., която току що е била тръгнала на
училище. Бащата Ц. С. помолил сина си Б. да няма претенции към имота в кв.
Ч., тъй искал да остави всичко на Д.. Синът спазил тази уговорка – не е ходил
в жилището в кв. Ч., а живял само в гр. С.. Не знае кога Ц. се е развел с К., но
знае, че баща му бил написал писмо на майка му да се видят, а след развода
напуснал апартамента и живял другаде. През лятото когато е идвал със
съпругата си Б. е виждал Д., която е живеела в кв. Ч.. След това я е виждал,
когато е живеела нагоре по кварталите. Последно се е видял с нея преди 1973г.
Няма искане по делбата.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и становищата на
страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
От приетия акт за женитба №*** на ГНС-Варна се установява, че на
06.05.****г. Ц. Б. С. и К. Г. В. са сключили граждански брак, като съпругата е
приела да носи фамилното име С.. На 29.06.1972г. е вписана бележка към
акта, от която се установява, че с влязло в законна сила решение от
*********г. по гр.д. №**** на ВОС е бил прекратен сключеният брак с развод
по взаимно съгласие.
От приетия договор за продажба №*************г. на ГНС-Варна се
установява, че съпрузите Ц. Б. С. и К. Г. С. са закупили недвижим имот,
находящ се на адрес: гр. Варна, ул. „Р.“ № 26, ет. 4, ап. 20, с площ 64.63 кв.м.,
ведно със съответните ид.ч. от общите части на сградата и дворното място,
както и прилежащите помещения.
Видно от приетото удостоверение за наследници от *********г., изд. от
Община Варна (л.91 от делото на ВРС) Ц. Б. С. е починал на *********г. и е
оставил като наследници Б. Ц. С. (син) и Д. Ц. С. (дъщеря).
С приетата декларация по чл.14, чл.27 и пар.2 от ПЗР на ЗМДТ (л.9-12 от
делото на ВРС) на 26.03.1999 г. К. Г. Б. е декларирала делбения имот –
апартамент №** в гр. Варна, кв.Ч., бл.26, ет.4, като лична нейна собственост.
След оспорване подписа на декларатора от заключенито по приетата СГЕ се
потвърди, че подписите в графи „Декларатор“ в документа са изпълнени от К.
Г. Б..
Видно от приложеното удостоверение за наследници от *********г.,
изд. от Община Варна, К. Г. Б. е починала на ********г. и е оставила за
наследници дъщеря си Д. Ц. С. и внучката си В. В. Б. (дъщеря на починалия на
********г. син на наследодателката – В.Х.Б.).
Видно от приобщеното удостоверение за наследници от 02.09.2020г.,
4
изд. от Столична община, В.Х.Б. е починал на ********г. и е оставил като
наследници съпругата си Г. С. Й. и дъщеря си В. В. Б..
От писмо от 29.12.2022г. на СГКК-Варна (л.62 от делото на ВРС) става
ясно, че за делбения обект с идентификатор №************** са вписани
собственици К. Г. С. и Ц. Б. С. съгласно договор от 10.01.1970г. с ГНС Варна.
От удостоверение изд. от АВп (л.139 от делото на ВРС) се изяснява, че
за периода 01.01.1970г. до 31.12.1986г. няма вписания, отбелязвания и
заличавания по партидата на лицето Ц. Б. С..
От писмо от 26.03.2024г. от „Енерго-про“ и приложена към него справка
е видно, че за периода 23.05.2022г. – 23.02.2024г. са били издавани фактури и
са заплащани суми за електроенергия за делбеното жилище, като последната
сума кт 108.11лв. за месец февруари 2024г. не била платена към издаването на
документите.
Видно от приетото уведомление от ********г. от домоуправителя С.С.
на ЕС, за ап.20 в кв. Ч., бл.26, вх.А, се дължат такси в полза на ЕС от общо
928,20лв. за периода 2017г. – 2024г.; има отразени две платени суми от К. Б. и
още две месечни платени такси през 2023г.
Видно от удостоверение от 12.04.2024г. от „ВиК-Варна“ ООД, справка за
недобора и справка за облога и плащанията,за делбения ап.20 съществува
партида с титуляр Х.Б., като от май 2022г. до април 2024г. има издадени три
фактури от 12.09.2023г., 10.11.2023г. и 11.12.2023г. на стойност общо 65.31лв.
Показанията на св. С.Д. съдът цени като обективни, но като
опосредствени досежно релевантните по делото въпроси. От тях се изяснява,
че свидетелят познава К. като майка на В., който бил негов близък приятел от
1988г. Д. е ходил няколко пъти на гости в апартамента в кв. Ч., бл.26, ет.4,
когато бащата на В. бил болен на легло. Майка му също живеела там. През
2001г. В. заминал за С., оженил се за Г. и по-късно се родила дъщря му В.. В. е
отсядала в апартамента в гр. Варна при баба си К.. Свидетелят знае, че В.
имал сестра Д., която живеела някъде във В.. Не знае дали с Д. са деца от едни
родители. Св. Д. и В. не са коментирали нищо за имота в Ч., освен че ще
предстои делба между него и сестра му. Свидетелят не е ходил в жилището
във Варна след смъртта на В. през 2014г., освен един път на 40-те дни на В..
Показанията на св. С.Ч. съдът цени по реда на чл.172 от ГПК (дядо на
ищцата по майчина линия), но и като базирани на лични впечатления. От тях
се установява, че се е запознал с К., защото синът й В. станал приятел на
дъщеря му и после те се оженили. Гостувал е няколко пъти в имота в кв. Ч., бл.
26, ет. 4, ап. 20. Описва апартамента и разказва, че в жилището са живеели Х.
и К.. Познава Д., която не е живеела там. К. му била казвала, че апартаментът
е неин, а В. – че апартаментът ще бъде наследен от него и дъщеря му. К.
разказала на свидетеля за живота си и че жилището е нейно. Св. Ч. видял
бащата на В. при първото му идване във Варна, но не е говорил с него за
имота. Откакто познава В. той е живеел постоянно в гр. С.. В дома на К. св.Ч.
видял внучката й – М.а, но останал с впечатление, че не живее там. К. му
казвала, че апартаментът е неин и след смъртта й ще бъде наследен от сина й
наполовина, но В. не присъствал на този разговор.
5
Показанията на св. М.а А. съдът цени по реда на чл.172 от ГПК (дъщеря
на ответницата), но и като базирани на възможно най-преките впечатления,
защото свидетелката е живяла в делбения имот над 20 години. От тях се
установява, че от 1987г. до 2013г. свидетелката е живяла в жилището в кв. Ч..
Първоначално с нея е била и майка й Д., но по-късно тя се изместила, защото
било тясно. Св. А. останала да живее с баба си К., вторият й съпруг Х. и синът
им В.. Посленият се изнесъл и заминал за С. около 2002г., а Х. починал 2007г.
и в имота останали бабата и свидетелката. През 2013г. последната се омъжила
и се изнесла. К. разказвала на М.а, че апартаментът бил придобит с първия й
съпруг Ц. С., който я е оставил да живее в него, заедно с дъщеря им Д..
Половината от апартамента Ц. оставил на дъщеря си Д. за да е спокоен, че ще
има къде да живее. Свидетелката не знае да е имало спорове за собствеността
върху жилището. Познава свидетелите на ищцата, защото са идвали на гости в
гр. Варна. В. е починал през 2017г., а жена му и дъщеря му (Г. и В.) нямат
ключ за имота; свидетелката не знае и да са искали такъв от К. приживе. След
смъртта на К. през 2018г. жилището е заключено и не се ползва от никой.
Показанията на св. П. Т. съдът цени по реда на чл.172 от ГПК (бивш
съпруг на ответницата), но като базирани на лични впечатления и изцяло
кореспондиращи с тези на св. А.. От тях се изяснява, че от 1987г., когато
сключил брак с Д., двамата заживяли апартамента в Ч.. Там живеели още К.,
Х., В. и дъщерята на Д. и свидетеля след раждането й. Родителите на Д.
купили жилището назад във времето и тя останала да живее там след като
родителите й се развели. Условието на проф. С. било имотът да остане за
дъщеря му Д.. Ц. С. живял под наем без други изисквания към К., освен
апартаментът да остане за дъщеря им. Свидетелят знае, че Д. има по-голям
брат Б., но не го е виждал и не знае да има претенции към апартамента; знае,
че живее в С.. В. се е преместил в С. след казармата и в апартамента останала
да живее дъщеря му М.а, баба й К. и втори съпруг на К. – Х.. След като
починала К. никой не е ползвал жилището и не го поддържал, даже съседи се
оплаквали за проблеми с гълъби и гларуси, защото имотът бил необитаем.
Свидетелят не контактува много с дъщеря си, защото отношенията им не са
добри. Живее в с. О.. От Д. разбрал, че тя има брат, но той не го е виждал. Св.
Т. е живял в Ч. от 1987г. до 1990г., но в този период често пътувал по кораби,
защото било тясно за толкова много хора. През 2006г. свидетелят се развел с
Д..
Показанията на св.В.Х. съдът цени като обективни и като базирани на
лични впечатления, до само за последните няколко години преди делото. От
тях се изяснява, че свидетелят е съсед на делбения апартамент. В него от
няколко години не се живеело и на балкона се заселили гълъби, които правели
мръсотия и по другите балкони. Миналата есан видял балкона вече чист, а от
имота му се обадил човек – в жилището се е бил нанесъл мъж, доста по-млад
от него; имал куче, което държал на балкона; последно видял човекът във
входа преди две седмици с голям гущер – игуана. Не мисли, че мъжът е близък
на собствениците. Не го познава и инцидентно го вижда там.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и приложимата към
6
нея нормативна регламентация, съдът достигна до следните правни изводи:
В производството по съдебна делба всяка от страните следва да докаже
правото си на собственост върху делбения имот, на твърдяното придобивно
основание, при претендираната квота. При твърдения или възражения за липса
на съсобственост поради едноличното й притежание само от един съделител,
респективно за притежавани от него повече права спрямо квотата му по закон
при наследяване (както в случая по давност) последният дължи да докаже
пълно и главно положителните си твърдения, на които основава правата си на
наведеното основание (респ. и правата на праводателя си).
Придобивната давност представлява първичен способ за придобиване на
вещни права чрез фактическо упражняване на съдържанието им в определен
от закона срок с намерение за присвояване, манифестирано спрямо
конкуриращия собственик или съсобственик, както и спрямо всички трети за
спора лица. Тя се състои както от обективен елемент (фактическо упражняване
на правото), така и от субективен елемент (съзнание и намерение правото да
се упражнява като собствено). Чрез нормата на чл.69 от ЗС е предвидена
презумпция за наличие на своителен анимус, която според концептуалните
разяснения, дадени с ТР №1/6.08.2012г. на ВКС по тълк.д. №1/2012г. на ОСГК
на ВКС, намира приложение само тогава, когато един от съсобствениците е
започнал да упражнява фактическата власт върху вещта при обстоятелства и
на основание, които изключват своителното владение у другите потенциални
съсобственици. В останалите случаи позоваващият се на давност
съсобственик дължи доказване, че е променил намерението си – от държане
на своене, което е демонстрирано спрямо третите лица и останалите
съсобственици (Решение №1173/5.12.2008г. по гр.д. №4577/2007г., I г.о;
Решение №123/15.06.2010г. на ВКС по гр.д. №431/2009г., II г.о. на ВКС и
други). На още по-силно основание последното е валидно ако позоваващият се
на давност изобщо няма титул за собственост при отпочване на ползването
или фактическата му власт е била предоставена от съ/собственика с допускане
до обикновено ползване. Ето защо съществени и решаващи за приложението
на презумпцията на чл.69 от ЗС, а и изобщо за предпоставките по чл.79, ал.1
от ЗС, са конкретните обстоятелства към и непосредствено след началния
момент на едноличното ползване, както и вещно-правният статут на имота
към този начален момент.
Предвид тази безусловна концептуална правна рамка оплакванията, че
ВРС се бил произнесъл по „непредявен иск“, тъй като е проследил правото на
собственост върху делбения имот от началното му закупуване през 1970г. до
началния момент на сочената давност (1998г.), в т.ч. наличието или липсата на
„владение“ по смисъла на ЗС от К. В. досежно частта на Ц. С. от жилището, са
напълно несъстоятелни. Правилно, законосъоразно и дори задължително е
било да бъде направен точно такъв анализ, въз основа на който и на правото
на собственост върху жилището към началния момент на сочената от ищцата
придобивна давност да бъдат преценявани предпоставките на чл.79, ал.1 от
ЗС. Ето защо първата основна група въззивна оплаквания не се споделя от
въззивния съд.
Правилно на следващо място, въз основа на представените и описани
7
по-горе писмени доказателства е прието, че след закупуването на апартамента
през 1970г. съпрузите към онзи момент Ц. и К. С.и придобили собствеността в
режим на СИО, съобразно чл.13 от СК от 1968г. (отм.). Така след развода им
през 1972г. (за който се съди само от отбелязването към акта за брак и който е
безспорен) на осн. чл.14 от СК от 1968г. (отм.) имуществената общност е била
прекратена при равни дялове на вече бившите съпрузи. Няма представено по
делото пряко доказателство (бракоразводното решение) и дори косвено такова
(свидетелски показания от 1972г.) имотът да е бил възложен в дял само на
съпругата. Следователно след развода Ц. и К. са били индивидуални
собственици на по 1/2 ид. част от жилището в кв. Ч.. На осн. чл.5 от ЗН и
представените удостоверения за наследници, след смъртта на Ц. С. през 1986г.
неговата 1/2 ид. част от собствеността върху имота е била наследена поравно
от двете му деца Б. С. (1/4 ид. част) и Д. С. (1/4 ид. част). Следователно от
1986г. и до началния момент на сочената нейна придобивна давност (1998г.),
бидейки останала да живее в жилището заедно с дъщеря си (в началото), а
след това с внучка си и сина си В. от друг мъж, К. Б. (преди В.; С.) е имала
несъмненото правно качество на държател на частите на наследниците на Ц.
С., респективно собственик само на нейната 1/2 ид. част. За този извод
свидетелстват на първо място самите твърдения относно началния момент и
обстоятелства, при които К. е започнала владението си (през 1998г. с
декларирането на имота пред Община Варна като изцяло неин), защото както
се сочи и в жалбата ищцата по делото не е твърдяла своително владение на
баба й в периода 1972г. – 1986г. – 1998г. До същия извод се достига от анализа
на гласните доказателства: Показанията на св. А. и на св. Т. кореспондират
помежду си, както и с обясненията на отв. Б. С. пред ВРС по реда на чл.176 от
ГПК (л.168-гръб от делото на ВРС), че след развода си с К., Ц. С. е оставил
бившата си съпруга и дъщеря си да живеят в жилището в кв. Ч., за да е
спокоен, че има къде да живее дъщеря му, с условието имотът да остане за
дъщеря му; тази негова воля той заявил и пред сина си Б. малко преди смъртта
си. Тези данни не са опровергани, тъй като св. Д. изобщо няма впечатления
относно уговорките за собствеността на жилището, а св. Ч. разказва за
изявления на К., само пред него и то на по-късен етап. Следователно без
всякакво съмнение към 1998г. К. е била държател на частите на Д. С. и на Б.
С., респ. собственик само на 1/2 ид. част от прекратената СИО.
При горните данни упражняващият фактическа власт правен субект, за
да промени правното си положение от държане на владение, е необходимо да
отблъсне владението на действителния собственик или другите
съсобственици и заедно с това доведе до знанието им явното си намерение да
свои имота изцяло за себе си, респективно ги уведоми, че отказва да признае
правата им. За целта съвсем не е достатъчно едно лице да ползва имота според
неговото предназначение и да го поддържа, почиства и да получава
естествените плодове от него, за да се приеме, че го владее с намерение за
своене. Нужно е да бъде манифестирано ясно и несъмнено както спрямо
легитимния собственик или съсобственик, така и спрямо всички трети лица,
промяна на държането във владение като едноличен собственик, в който
смисъл е и трайната практика (Решение №41/26.02.2016г. по гр.д. №4951 за
8
2015г. на 1-во ГО на ВКС, д-к с. Светлана Калинова; Решение
№110/20.03.2012г. по гр.д. №870/2011г. на 2-ро ГО на ВКС; Решение
№291/09.08.2010г. по гр.д. №859/2009г. на 2-ро ГО на ВКС; Решение
№109/16.10.2023г. по гр.д. №3708/2022г., 2-ро ГО на ВКС; Определение
№351/27.06.2018г. по гр. д. №15/2018г., 1-во ГО на ВКС и много други).
Обчиайно се изисква доказване на действия, надхвърлящи обикновеното
ползване на имота (например пристрояване и надстрояване (при сграда или
обект от нея), промяна на статута на имота, фактическа и правна подготовка за
застрояване след получено разрешение и други).
В настоящия сучай единственото твърдяно от ищцата такова действие е
декларирането през 1998г. от К. Б. на право на собственост по отношение на
целия апартамент пред Община Варна по реда на чл.14 и сл. от ЗМДТ. Такова
действие обаче, особено изолирано и единствено по-различно от
дотогавашното и продължило обикновено ползване, е изключено да даде
начало на своителна давност, а съставлява изпълнение на административно
задължение (в този смисъл е и правилно цитираната от ВРС съдебна практика
- Решение № 247 от 21.12.2023г. по гр. д. №4508/2022г., 2-ро ГО на ВКС;
Решение №97 от 19.10.2020г. по гр.д. № 325/2020г., 1-во ГО на ВКС; както и
още: Решение №37 от 26.03.2018г. по гр.д. №1969/2017г. на 2-ГО на ВКС,
Решение №195 от 28.06.2011г. по гр.д. №86/2011г. на ВКС, и други).
Настоящият съдебен състав приема, че декларирането на еднолична
собственост на имот пред общината и плащането на данъци за целия такъв (и
за което впрочем няма данни по делото) могат да бъдат най-много индиция за
промяна на намерението при ползване, но в това им качество следва да бъдат
подкрепени от цялостен комплекс от обстоятелства, които съвкупно да
докажат пълно и главно изискуемата предпоставка. Такива нито се сочат по
делото, нито се доказват, извън показанията на св. Ч., че К. му е казвала в
личен разговор, че жилището било нейно. Тоест ищцата се домогва да докаже
придобивна давност в полза на баба й върху собствената на децата на Ц. С.
към 1998г. 1/2 ид. част от жилището, само въз основа на декларация пред
Общината и изявление пред един свидетел за собственост, което е изключено,
още повече при насрещните доказателства (показанията на двамата свидетели
на ответницата и обясненията по чл.176 от ГПК втория ответник),
разколебаващи допълнително тезата й. По тези причини по делото остана
напълно недоказано през 1998г. да е била манифестирана ясно и несъмнено,
както спрямо легитимния собственик или съсобственик, така и спрямо всички
трети лица, промяна на държането във владение като едноличен собственик от
К. Б., в това число с отричане правата най-малко на ясния и известен
съсобственик Д. С.. А дали и кога последната е декларирала частта си от имота
по реда на чл.14 от ЗМДТ няма никакво значение, защото правата на г-жа С.
произтичат от наследяване по закон, а не от първично по характер придобивно
основание.
По оплакването в жалбата, че К. Б. била в невъзможност да покаже на Б.
С. промяната на намерението й при позлване, защото С. бил дезинтересиран
от апартамента и живеел в С., първо следва да се отбележи, че такива
съображения ищцата не е заявила пред ВРС, при което не може за първи път
9
през въззивния съд да се защитава с тях. Нещо по-важно – в настоящия случай
предпоставките на придобивната давност досежно 1/2 ид. част от правото на
собственост останаха недоказани по принцип, в това число по отношение на
известния съсобственик Д. С. и другите трети за собствеността лица, а не
конкретно спрямо Б. С. поради мястото му на уседналост. Заявената с
въззивната жалба теза всъщност касае случаите, при които всички или
единственият съсобственици са били неизвестни и не биха могли да бъдат
установени от претендента, какъвто настоящия случай очевидно не е, тъй като
ответницата С. е била повече от известна като легитимация и като място на
пребиваване; друг е въпросът, че и при особената първа хипотеза не отпада
задължението за онагледяване на своителния анимус пред третите за
собствеността лица. В този смисъл ако ищцата беше доказала предпоставките
на придобивната давност на баба й в отношенията спрямо първоначалната
ответница и трети лица (съседите от блока, приятели, близки и т.н.), това би
било достатъчно и в отношенията спрямо Б. С., независимо от
местоположението му. Такова доказване обаче не се проведе, както беше
мотивирано. А изводимата (аналитично) от въззивната жалба теза за
придобиване по давност само на частта на Б. С., но не и на Д. С., противоречи
на всички твърдения, на които се основава искът за делба при разглеждането
му пред ВРС. Следва да се посочи и че признанието на г-н С. за липса на
претенции относно имота в кв. Ч. в изпълнение на предсмъртната воля на
баща му не води до отпадане на правата му по наследяване при липсата на
изричен и оформен по законовия ред отказ от наследство. Колкото до сочените
процесуални действия на ответниците по делото – по арг. от чл.175 от ГПК е
от значение само признанието на релевантни за спора факти, преценявани
заедно с другите събрани доказателства, но съвсем не и самото осъществяване
на процесуалните действия на страните, в което няма и нищо противоправно.
В допълнение на всичко изложено следва да се отбележи установеният
от всички свидетели факт, че от смъртта на К. през 2018г. апартаментът е
останал напълно необитаем и неподдържан, като ищцата В. Б. не е живяла в
него и дори няма ключове от него, за разлика от отв. С.. Това дискредитира и
всякакво продължавано или осъществявано лично владение до исковата молба
от страна на ищцата, впрочем каквото дори не се и твърди за да се обоснове
придобиването на по-голяма от законовата квота по давност от ищцата. И това
потвърждава още веднъж недоказаността на придобивната давност.
В заключение по подробно изложените съображения делбеният имот се
явява съсобствен по наследяване между В. Б., Д. С. и Б. С. при квоти
съответно 1/4 ид. част, 2/4 ид. части (по наследяване от Ц. С. и от К. Б.) и 1/4
ид. част, при които следва да се допусне делбата.
По изложените съображения и поради съвпадане изводите на въззивния
съд с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено в цялост.
По разноските: Разноските пред ВРС по двете фази на делбата следва да
бъдат разпределени съобразно чл.355 от ГПК с решението по втората фаза.
С оглед изхода по делото пред ВОС на въззиваемата – ответник следва
10
да бъдат присъдени сторените от нея разноски за адв. възнаграждение, тъй
като разноски във въззивното производство се присъждат на съделителя,
чиито права са били възведени за пре/разглеждане с подаване на въззивната
жалба, която е приета за неоснователна. Възражението за прекомерност
съставът на ВОС приема за частично основателно, доколкото спорът не е с
особено висока правна или фактическа сложност, а пред ВОС не са събирани
доказателства. В същото време хонорарът не може да бъде намален под този
на възразяващата страна, оценила труда на адвоката си по този начин. Затова в
полза на Д. С. следва да бъде присъдена сумата от 1800лв.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №************. по гр. д. №5705 по
описа за 2022г. на ВРС, 17-ти състав.
ОСЪЖДА В. В. Б., ЕГН**********, действаща със съгласието на майка
й Г. С. Й., ЕГН**********, да заплати Д. Ц. С., ЕГН **********, сумата от
1800.00лв. – адвокатски хонорар за защита пред ВОС по неоснователна
въззивна жалба.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от получаване на съобщението от страните, при наличие на
предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11