РЕШЕНИЕ
№ 371
гр. Пловдив , 15.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на тридесети март, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Николай Д. Голчев
при участието на секретаря Катя И. Янева
като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело №
20205330110593 по описа за 2020 година
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС, вр. чл. 178, ал. 1, т. 2, т. 3 и т. 4, вр. чл. 179, ал. 1, вр. чл. 187, ал. 3
ЗМВР и чл. 86, ал.1 ЗЗД, предявени от В. М. Д. срещу ГД „Изпълнение на
наказанията“, за заплащане на сума в размер на 905, 24 лева, представляваща
възнаграждение за положен извънреден труд за периода 01.01.2018г. – 30.06.2019г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
исковата молба в съда – 25.08.2020 г., до окончателното й заплащане, както и
обезщетение за забава върху главницата в размер от 162, 66 лева, дължимо за периода
26.02.2018 г. – 24.08.2020 г. (отразените по –горе суми са претендираните от ищеца
след частичен отказ от предявения иск за главница и заявено увеличение на
претенцията за мораторна лихва, сторени в ОСЗ, проведено на 30.03.2021г.- л. 114
гръб).
Ищецът твърди, че работи като „***********“- *************** на ответната
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, с
местоизпълнение на служебните си задължения на територията на З. гр. П.. Сочи, че в
изпълнение на служебните си задължения е полагал 24 часови дежурства. Заявява, че в
процесния период, а именно от 01.01.2018 г. до 30.06.2019 г. е положил 100 часа
извънреден труд, като не му е било заплатено допълнително възнаграждение за
неговото полагане. Твърди, че падежът на задължението за заплащане на
допълнителното възнаграждение е 26-то число на месеца, следващ полагането на
труда. С оглед изложеното, от съда се иска да постанови съдебно решение, по силата
на което да се осъди ответника да заплати на ищеца горепосочените суми за главница и
мораторна лихва, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
предявяване на иска / 25.08.2020г./ до окончателното й погашение. Претендират се и
1
сторените разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба, с който
претенциите се оспорват по размер. Признава се обстоятелството, че в процесния
период ищецът е изпълнявал длъжността „*********“ в З. - гр. П., като и
обстоятелството, че работното време е било уговорено при сумирано отчитане за
тримесечен период, както и факта, че трудът е полаган на смени по график - т.нар. 24
часови дежурства. Досежно обезщетението за забава се възразява, че същото се дължи
от депозиране на исковата молба в съда предвид липса на изрична покана от ищеца за
заплащане на претендираните суми.
В ОСЗ, проведено на 13.01.2021г. / л. 95- 96/, ищецът изрично уточнява, че
претендира обезщетение за забава върху главницата за периода от 26.02.2018г. до
24.08.20г. Съдът е съобразил така стореното уточнение, като е обявил за окончателен
проекта за доклад, ведно с посочената корекция. Именно предвид това, релевантният
за настоящото производство период, за който се претендира мораторна лихва е
26.02.2018г.- 24.08.2020г.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, счита за установено следното от
фактическа страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с обективно, кумулативно съединени искове
с правно основание чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС, вр. чл. 178, ал. 1, т. 2, т. 3 и т. 4, вр. чл. 179, ал.
1, вр. чл. 187, ал. 3 ЗМВР и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Между страните не е спорно обстоятелството, че за процесния период от
01.01.2018 г. до 30.06.2019г. ищецът Д. е полагал труд при ГД „Изпълнение на
наказанията“, като е заемал длъжност „*********“, с местоизпълнение на служебните
си задължения- З. гр. П.
От показанията на свидетеля К. / л. 95 гръб- л. 96 / се установява, че е колега
на ищеца в З.- гр. П., като и двамата заемат длъжност „*******“. Сочи, че във връзка с
изпълняваните служебни задължения, ищецът е давал 24- часови дежурства в З.- П.
Свидетелят изтъква, че при тези дежурства, ************ следва да се яви на
работното си място най- късно в 07.45ч. Облича своята униформа и се запознава с
обстановката, тъй като в 08.00ч. следва проведе инструктаж. В 08.00ч. започва
инструктажът, на който присъстват предходният **********, ******** и
************. На инструктажа може да присъства и *************. Свидетелят
изтъква, че инструктажът продължава около 20 минути, като след това, около 08.30ч. се
сдава доклад и се запознават с обстановката през изминалото денонощие. След това,
******** подписва и оформя документация, осъществява проверки и изготвя доклад.
Свидетелят сочи, че едно дежурство продължава около 25 часа. Изтъква, че докато не
се извършат горепосочените действия, дежурният не може да прекрати дежурството
2
си, дори и да се изтекли определените 24 часа.
Съдът кредитира в цялост изложеното от свидетеля, като счита, че
поднесената от него информация е обективна, логически последователна и съответна
на останалия, приобщен по делото доказателствен материал.
От приетата по делото съдебносчетоводна експертиза / л. 100- 101/ се
установява, че за периода от 01.01.2018 г. – 30.06.2019 г. ищецът е положил 94
дежурства. Вещото лице е установило, че за процесния период, при приемане и
предаване на дежурства, ищецът е положил 94 часа извънреден труд, който не е бил
заплатен от ответната страна. Неговата равностойност е 905, 24 лв., като
обезщетението за забава възлиза на 162, 66 лв. за периода 26.02.2018г. – 24.08.2020 г.
При изготвянето на експертизата, вещото лице е приело, че предаването и приемането
на дежурства продължава 1 час (тоест, общата продължителност на дежурството е 25
часа ).
Съдът кредитира в цялост заключението на вещото лице, като счита същото за
обективно, обосновано и компетентно изготвено.
По правните аспекти на спора:
В разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража /ЗИНЗС/ е посочено, че за държавните служители се прилагат
разпоредбите относно държавната служба в Закона за Министерството на вътрешните
работи, доколкото в ЗИНЗС не е предвидено друго.
Съгласно разпоредбата на чл. 187, ал. 1 от Закона за Министерство на
вътрешните работи /ЗМВР/, нормалната продължителност на работното време на
държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна
седмица. Нормата на ал. 3 на същия текст предвижда, че работното време на
държавните служители се изчислява в работни дни - подневно, а за работещите на 8-,
12- или 24-часови смени - сумирано за тримесечен период. Съгласно ал. 5, т. 2 на чл.
187 от ЗМВР /ред. ДВ, бр. 14 от 20.02.2015 г. / работата извън редовното работно време
до 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени
до 70 часа на тримесечен период – за служителите, работещи на смени, а ал. 6 / ред.
към процесния период/ урежда правилото, че извънредният труд по ал. 5 се заплаща с
50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение.
От приетото по делото заключение по назначената съдебно- счетоводна
експертиза, която съдът кредитира съобразно изложеното по- горе се изяснява, че
ищецът е давал дежурства в процесния период над нормативно установената
продължителност на служебното време. Общо от м. януари 2018 г. до м. юни 2019 г.
3
ищецът е положил 94 дежурства. В рамките на тези дежурства се е кумулирал
извънреден труд от ищеца в размер на 94 часа, които не са начислявани и не са
изплащани от ответната страна. Тяхната стойност е определена от вещото лице в
размер на сумата от 905, 24 лева, а размерът на обезщетението за забава върху
възнаграждението за извънреден труд, съобразно заключението, вещото лице е
посочило да възлиза на сумата от 162, 66 лева, за периода 26.02.2018г.- 24.08.2020г.
Следва да се посочи и че съвсем правилно, вещото лице е преценило, че нормалната
продължителност на дежурството е 25 часа, което обстоятелство се изяснява и от
показанията на св. К. ( доколкото след изтичането на 24- те часа, е необходимо още
около 1 час технологично време за предаване, съответно приемане на дежурството ).
С оглед гореизложеното, съдът счита, че ищецът е установил полагането на
труд над нормативно установената продължителност, като се установи, че при даване
на 24- часови дежурства същият е полагал труд над отчетеното работно време, като
завишението е с 1 / един/ час . В този смисъл, полаганият труд е извънреден, като
незаплатеното възнаграждение за извънреден труд за процесния период възлиза на
сумата от 905, 24 лева, а обезщетението за забава за периода 26.02.2018г. до
24.08.2020г., е в размер на сумата от 162, 66 лева. Предвид гореизложеното, то съдът
счита, че предявените от ищеца обективно, кумулативно съединени осъдителни искове
следва да се уважат в цялост.
По делото не са ангажирани доказателства от ответника, процесните суми да са
заплатени на ищеца.
Като последица от уважаване на предявения иск за главница, следва да се
присъди законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
25.08.2020 г., до окончателното изплащане на вземането.
За яснота и пълнота на изложението, съдът счита за нужно да посочи следното:
разбирането, че трудещите се по служебно правоотношение следва да бъдат
възмездени за полагания от тях извънреден труд е в пълно съответствие и с практиката
на Съда на ЕС и разпоредбите на Директива 2003/88/ЕО на Европейския Парламент и
на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на
работното време. Съобразно нормата на чл. 2 т. 1 от Директивата, „работно време"
означава всеки период, през който работникът работи на разположение на
работодателя и изпълнява своята дейност или задължения, в съответствие с
националното законодателство и/или практика. Според т. 2 почивка е всеки период
който не е работно време. С решение на Съда на ЕС (пети състав) от 21 февруари 2018
година по дело C-518/15 ( Ville de Nivelles срещу Rudy Matzak) е постановено, че с оглед
целта на Директивата, а именно да гарантира в областите, попадащи в приложното й
поле минимална защита, която да се прилага по отношение на всички работници в
4
Съюза и за да се осигури пълната ефективност на директивата, определенията по член
2 не могат да имат различно тълкуване съгласно всяко национално право. В процесния
случай, придвижването на служителя до мястото на изпълнение на задълженията му и
предварителната му подготовка, са необходим инструмент за тяхното изпълнение.
Предвид това, то допълнителното време, което тези дейности отнемат подлежи на
съответно възмездяване. Това разрешение е залегнало и в Решение на Съда на ЕС
(трети състав) от 10 септември 2015 година по дело C-266/14 ( Federación de Servicios
Privados del sindicato Comisiones obreras (CC.OO.) срещу Tyco Integrated Security SL и
Tyco Integrated Fire & Security Corporation Servicios SA ). Със същото решение се
заключава, че придвижването до мястото на фактическо осъществяване на
задълженията и подготовката, изпълняват съдържанието на първия съставен елемент
на понятието „работно време" по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2003/88.
Само в случай, че служителят би могъл да управлява своето време без ограничения и
да се посвети на собствените си интереси, то това време не би представлявало работно
време по смисъла на Директива 2003/88 ( в този смисъл решение Simap, C-303/98,
EU:C:2000:528, т. 50 ). Нещо повече- с Решение на Съда на ЕС ( голям състав) от
09.03.2021г. по дело № C‑580/19 ( образувано по повод на преюдициално запитване на
Административен съд ******** ), изрично е постановено, че период на дежурство в
условията на постоянно разположение на повикване, представлява в своята цялост
„работно време“ по смисъла на чл. 2, т. 1 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 (преюдициалното запитване е отправено по
повод искане на **** ******** за заплащане на възнаграждение за дадени от него
дежурства в условията на постоянно разположение на повикване ). В настоящия
случай, от показанията на св. Кодуков, освен реалната продължителност на даваното
дежурство се установява и че през цялото му времетраене, служителят е на
разположение и не може да напусне територията на Затвора. Тоест, докато не предаде
по надлежен ред своя пост на следващата смяна, служителят не може самоволно да го
напусне, дори и да е изтекъл период от 24 часа. Допълнително, служителят е на
постоянно разположение дори и по време на почивките, поради което и с оглед
разясненията, дадени в горецитираното решение на съда на ЕС, е неоснователно
възражението на ответната страна, че от общата продължителност на дежурството
следва да се изключи времето за почивки. Именно предвид това и с оглед съблюдаване
на установените в практиката на Съда на ЕС условия, при които работниците следва да
престират своя труд, процесните искови претенции са основателни.
По разноските:
Предвид изхода на правния спор и доколкото ищецът е освободен от
заплащане на такси и разноски, следва ответникът да бъде осъден на основание чл. 78,
ал. 6 ГПК да заплати в полза на бюджета на съда разноските в производството, а
5
именно: сума в размер на 50 лева, представляваща дължима държавна такса и сума в
размер на 100 лева- разноски за изготвяне на съдебносчетоводната експертиза.
Следователно и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да внесе по сметката
на съда сумата от общо 150 лева.
В полза на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК се следват разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 500 лева, за които е представен и
оправдателен документ /л. 6/. Съдът счита направеното възражение за прекомерност на
заплатеното адвокатско възнаграждение за неоснователно. Същото съответства на
минимално установеното в Наредба № 1/09.04.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, /ред. ДВ, бр. 28 от 28.03.2014 г./ – към момента на
уговаряне на възнаграждението, предвид обстоятелството, че се касае за два обективно,
кумулативно съединени иска, за които съобразно чл. 2, ал. 5 от Наредбата се дължи
възнаграждение поотделно.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Главна дирекция “Изпълнение на наказанията” към Министерство на
правосъдието, с адрес: гр. София, бул. ”Ген. Н. Столетов” № 21, ДА ЗАПЛАТИ на В.
М. Д., ЕГН ********** на основание чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС, вр. чл. 178, ал. 1, т. 2, т. 3 и
т. 4, вр. чл. 179, ал. 1, вр. чл. 187, ал. 3 ЗМВР и чл. 86, ал.1 ЗЗД, СУМАТА от 905, 24
лева, представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода
01.01.2018г. – 30.06.2019г. на длъжност „***********************“ на ГД „ИН“ при
Министерство на правосъдието с местоизпълнение на служебните задължения –
територията на З. в гр. П., както и сумата от 162, 66 лева, представляваща обезщетение
за забавено плащане на възнаграждението за извънреден труд за периода от
26.02.2018г. до 24.08.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда /25.08.2020г./ до окончателното й
погашение.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Главна дирекция “Изпълнение на
наказанията” към Министерство на правосъдието ДА ЗАПЛАТИ на В. М. Д., ЕГН
********** сума в размер от 500 лева., представляваща сторени разноски в рамките на
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК Главна дирекция “Изпълнение на
наказанията” към Министерство на правосъдието, да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметка на Районен съд – Пловдив, сума в размер от 150 лева,
представляваща дължима държавна такса за предявените искове и разноски за
6
изготвяне на ССчЕ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд-
Пловдив в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______/п/________________
7