№ 398
гр. Кърджали, 11.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, І СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мариана Гунчева
при участието на секретаря Теди Чаръкчиева
като разгледа докладваното от Мариана Гунчева Гражданско дело №
20255140100346 по описа за 2025 година
Предявени са субективно съединени искове са чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК и чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Ищцата Т. М. е подала искова молба до съда, в която сочи, че предявява иск за
обявяване на нищожността на Договор за потребителски кредит *****, който бил сключен
на 29.01.2025 г., тъй като договора бил недействителен, съгласно чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК, доколкото в него не бил посочен реално дължимия годишен процент на
разходите /ГПР/ и в него не било включено възнаграждението за поръчител. Твърди, че се
касаело за заблуждаваща търговска практика, която правила клаузата за ГПР неравноправна,
съответно липсвало такава и договорът като цяло бил недействителен. Сочи, че на
29.01.2025 г., Т. М. била сключила Договор за потребителски кредит *****, по силата на
който „НЕТКРЕДИТ“ ООД й било предоставило в заем сумата от 4 200 лв. при фиксирани
ГЛП от 51.44 % и ГПР от 65.48 %. Сочи, че следвало да внесе общо дължима сума от 5 460
лв., като сумата включвала главница и лихва. Твърди, че на същата дата, 29.01.2025 г., била
задължена да сключи договор за предоставяне на гаранция ***** с „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“
ООД, ***** във връзка с договора за потребителски кредит и с оглед отпускането му
„КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ ООД трябвало да обезпечи задълженията на ищеца по договора за
потребителски кредит. Сочи, че в договора било уговорено възнаграждение за гаранта в
размер на 2 358 лв., което било разсрочено на вноски, дължими на падежа на плащане на
погасителните вноски по заема, като кредиторът "Неткредит” ООД бил овластен да приема
вместо поръчителя плащанията. Сочи, че счита и този договор за недействителен, доколкото
с него се предвиждало кредитополучателят да плати възнаграждение на гаранта, което
противоречило на добрите нрави, водило до неравноправност, липсвало основание за
сключването му и бил сключен като обезпечение на недействителна сделка. Твърди, че
1
Договор за потребителски кредит ***** бил НИЩОЖЕН. Същият съдържал следните
нищожни неравноправни клаузи: ГЛП бил 51.44 % - видно от самия договор лихвата била
прекомерна и само на това основание договора следвало да се обяви за нищожен. ГПР бил
65.48 % Сочи, че съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразявал общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната правна
норма бил посочен неговият максимално допустим размер - пет пъти размера на законната
лихва.; ГПР по скрит начин бил увеличен, тъй като в него не било включено дължимото
възнаграждение за дадената гаранция, което било още едно основание за нищожност на
договора; Сочи, че в исковата молба било посочено основание за недействителност на
договора, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на общата
дължима сума. Изискването било въведено като гаранция, че потребителят щял да бъде
наясно как се формира неговото задължение. Твърди, че в настоящия случай, макар в
договора да е била фиксирана общата дължима сума, нейният размер не бил коректно
посочен. Сочи, че на практика това не било реално дължимата сума, защото в нея не били
включени допълнителните плащания, които потребителят щял да направи предвид
задължението да осигури гарант като обезпечение на кредита. Твърди, че клаузата за
обезпечение реално увеличавала печалбата на кредитора, тъй като дори при плащане на
всички задължения по заема, потребителят ще трябва да заплати и възнаграждението на
гаранта. Сочи, че поради това посоченият в договора ГПР не отговарял на действителните
разходи, доколкото не включвал сумата за обезпечението. Твърди, че посочването в договора
на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация с характер на
заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от
ЗЗП. Сочи, че тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 и
не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. Твърди, че процесният договор не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1,т. 10
от ЗПК, поради което същият бил нищожен. Сочи, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
договорът за потребителски кредит следвало да съдържа и годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочили взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Сочи, че спазването на това изчисление, давало информация на потребителя, какъв бил
размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Твърди, че годишният процент на
разходите, представлявал така нареченото "оскъпяване" на кредита и включвало всички
разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислявала по специална формула. Сочи, че в ГПР следвало
да бъдат изрично описани всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. Твърди, че в настоящия случай липсвало ясно
разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои
компоненти точно били включени в него и как се формирал същия. Сочи, че по този начин
потребителят бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално бил процентът на
оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Твърди, че било посочено, че ГПР бил
2
65.48 %, ГЛП бил 51.44 %, но от съдържанието на договора не можело да се направи извод
за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин бил формиран ГПР. Сочи, че в
контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Сочи, че за да се отговорило на въпроса дали
договорът бил нищожен, поради противоречие със закона следвало да се имат предвид
разпоредбите на глава шеста от ЗПК - „Недействителност на договора за потребителски
кредит. Неравноправни клаузи“, сред които е чл. 22, съгласно който когато не били спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за
потребителски кредит бил недействителен. Според т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът
трябвало да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс
или референтен лихвен процент, който бил свързан с първоначалния лихвен процент, както
и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочили взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР. Твърди, че принципно няма пречка страните по договор
да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва, изчислена
като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната свобода на
договаряне не била ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Действително с
Постановление на МС *** (отм.) бил определен само размерът на законната лихва, като със
заключителната разпоредба § 1 било отменено Разпореждане на МС № 1238 от 1951 г. за
определяне на максималния процент на договорните лихви, без да е бил определен нов
максимален размер. Максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или за
забава) обаче бил ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могли
свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречило на
добрите нрави. Сочи, че съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г.
от 15.06.201 Ог. на ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални
правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост били
общоприети в обществото и субектите на правото следвало да се ръководят от тях. Твърди,
че въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване била приравнена с тази на противоречието на договора
със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). За противоречащи на добрите нрави се считали сделки, с които
неравноправно се третирали икономически слаби участници в оборота, използвало се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. сочи,
ищцата. Твърди, че по договора за предоставяне на гаранция, той само формално
представлявал отделна гаранционна сделка, а в действителност се явявал част от кредитното
правоотношение. Сочи, че в тези случаи поръчителство не съществувало, а целта на
сделката била да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора по договора за
потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на чл. П,
3
ал. I, т. 10 ЗПК. Твърди, че доколкото в тези хипотези се цели постигане на запретен от
закона правен резултат, чрез използване на законни средства /съставляващо дефиницията за
заобикаляне на закона/, то договорът за предоставяне на гаранция бил нищожен на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и обстоятелството, че той формално бил сключен с
различен правен субект от кредитора, не можело да доведе до неговото саниране. Сочи, че
бил налице договор за гаранция, сключен с предварително определено от кредитора по
договора за паричен заем юридическо лице гарант, представляващо свързано с кредитора
дружество, като в договора било предвидено възнаграждението за поръчителството да се
плаща в полза на кредитора /а не на гаранта/ заедно с погасителните вноски по кредита.
Твърди, че при тази правна конструкция гарантът нито носел риска от неизпълнение, нито
реално получавал уговореното възнаграждение, нито упражнявал суброгационните си права
при плащане. Твърди, че единственият правен и икономически ефект от сделката бил
кумулиране в полза на "Неткредит" ООД на допълнителен финансов приход от 2 358 лева,
представляващ престацията на потребителя по гаранционната сделка - 262 лева на месец, за
първите 9 месеца от договора, към погасителната вноска по Договора за потребителски
кредит. Сочи, че при липсата, на който и да било от елементите от същественото съдържание
на договора за гаранция се налагал изводът, че процесната сделка не представлявала такъв
договор, а по съществото си бил съглашение за въвеждане на допълнително възнаграждение
за кредитора по договора за потребителски кредит, чието възникване му е било известно при
сключването на договора. Твърди, че следователно възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция представлявал част от общия разход по кредита за потребителя по
смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, и следвало да бъде включено при изчисляване на
годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Сочи, че в случая това не било
сторено, поради което договорът за потребителски кредит се явявал сключен в нарушение на
императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а процесният
договор за предоставяне на гаранция бил нищожен съгласно чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, доколкото в него не бил посочен реално дължимия годишен процент на разходите
/ГПР/ и в него не било включено възнаграждението за поръчител.
Моли Договор за потребителски кредит *****, сключен на 29.01.2025 г. между Т. М. и
„НЕТКРЕДИТ“ ООД да бъде обявен за нищожен.
Моли Договор за предоставяне на гаранция *****, сключен на 29.01.2025 г. между Т.
М. и „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ ООД да обявен за нищожен.
Моли да бъдат присъдени направените в настоящето производство съдебни разноски,
както и да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
В срокът по чл. 131 от ГПК ответникът „Неткредит“, ООД представя отговор, в който
сочи, че исковата молба била редовна и претенцията била допустима за разглеждане. Твърди,
че сключването на 29.01.2025 г. на договор за кредит ***** между страните по делото, по
силата на който на кредитополучателя бил предоставен заем в размер на 4 200.00 лева.
Сочи, че дружеството било включило в ГПР по договора за кредит единствено разход за
възнаградителна лихва. Твърди, че прибавянето на възнаграждение за гарант към разходите
4
към процесния ГПР неминуемо би довело до превишаване на законоустановения праг по чл.
19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че посочените факти не били спорни между страните, ответникът моли
същите да бъдат отделени като безспорни и ненуждаеши се от доказване с доклада на съда
по делото. Ответникът оспорва следните твърдения на ищеца: нищожност на договор за
потребителски кредит ***** от 29.01.2025 г.; договорната лихва била прекомерна;
задължаване на кредитополучателя за сключване на договор за гаранция с „Кредит Гарант
БГ“ ООД; сключването на договор за гаранция било условие за сключване на договора за
кредит; наличие на клауза за обезпечение в договора за кредит; наличие на клауза, която да
създавала задължение за потребителя да сключи договор за гаранция с ..Кредит Гарант БГ“
ООД; кредиторът бил знаел за размера на възнаграждението за гарант; възнаграждението за
гаранта представлява допълнителна печалба за кредитора. Сочи, че направеното от ищеца
доказателствено искане по чл. 195 ГПК не било необходимо за разрешаването на правния
спор. Сочи, че по отношение на първия поставен въпрос спорът между страните бил правен
и се свеждал до въпроса следва ли заплащането на възнаграждение гаранта по кредита да
бъде включено в ГПР или не. Твърди, че несъмнено прибавянето на стойност към
изчисления по договора ГПР щяло да доведе до увеличението на същия, като за
установяването на този факт не било необходимо да бъдат ангажирани специалните знания
на вещо лице, още повече имайки се предвид, че ответното дружество било признало по
реда на чл. 175 ГПК, че в ГПР бил включило единствено разход за възнаградителна лихва.
Що се отнася до платената сума по кредита към „Неткредит“ ООД , сочи, че следвало да
бъде взето предвид, че предявените искове били установителни и липсвал спор между
страните, относно заплатените по процесния договор за кредит суми, което правело искането
да се отговори на последния въпрос неотносимо към спора, тъй като не бил предявен
осъдителен иск за възстановяване на недължимо платени суми. Относно размера на
основния лихвен процент на БНБ, относим към договора,твърди, че то същия можело да
бъде проверен на официалния сайт на БНБ и изчисляването му от вещо лице не било
необходимо, доколкото не се изисквали специални знания, с които съдът да не разполага.
Твърди, че в настоящия случай обявеният размер за 01.01.2025 г. бил 2.95% (правилно
посочен и от ищеца в исковата молба). Моли исковете да се отхвърлят като неоснователни и
недоказани и да се присъдят сторените разноски.
В срокът си по чл. 131 от ГПК ответникът „Кредит Гарант БГ“ ООД , представя
отговора си в който, сочи, че исковата молба се явявала за нередовна, тъй като липсвало
изложение по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК - такова било налице по отношение на договора за
кредит и иска предявен срещу другия ответник, но напълно отсъствало касателно
претенцията срещу „Кредит Гарант БГ“ ООД. Сочи, че в случай че ищецът наведе
конкретни твърдения за нищожност на облигационното правоотношение, ответникът би
могъл да изложи твърдения и да ангажира доказателства и доказателствени искания в
подкрепа на твърдението си, че атакуваният договор е действителен. Заявява, че се оспорват
следните твърдения на насрещната страна, като сочи, че ищцата била задължена да сключва
договор за гаранция и възнаграждението на гаранта противоречало на добрите нрави.
Твърди, че на общо основание ответникът изразявал становище за неоснователност на
5
исковата претенция. Сочи, че срещу възнаграждение в размер на 2358 лева, дружеството
обезпечавало задължение в размер на 5 460 лева за срок от една година и носил риска от
евентуално неизпълнение на кредитополучателя по договора за кредит, вследствие на което
да реализира финансова загуба, поради което не можело да се приеме, че било налице
нееквивалентност на престациите, която да обуславя недействителност на облигационното
правоотношение. Сочи, че накърняване на добрите нрави щяло да има когато сделката/
уговорката дотолкова влизала в непримирим конфликт с трайно установените, възприети в
обществото неписани морални норми на поведение, че будила крайна форма на възмущение,
поради накърняване на чувството за справедливост, непоносимост и в крайна сметка -
осъждане с пълно отрицание. Твърди, че липсвали твърдения договореното възнаграждение
да е значително завишено на фона на подобни услуги, предлагани на пазара, за да можело да
се установи, че било налице противоречие с добрите нрави. Сочи, че в процесният случай
несъмнено не би могло да се разглежда на гореописаната плоскост, тъй като договорът бил
сключен по инициатива на потребителя, който бил надлежно уведомен за правата и
задълженията си по договора за гаранция, в същия бил налице предвидено право на отказ
без да сочи причини в 14 дневен срок от сключването (чл. 5) и право едностранно да
прекрати правоотношението на всеки един етап от неговото развитие (чл. 14). Твърди, че
всяко от изброените права потребителят би могъл да упражни след сключване на договора за
кредит и усвояване на заемната сума по същия. Твърди, че договорът за гаранция бил извън
материалния обхват на ЗПК, което безспорно се установявало от разпоредбата на чл. 1 ЗПК.
Договорът за кредит и договорът за гаранция били сключени между различни лица, по
различно време и били с различен предмет. Дружеството претендира присъждане на
сторените от ответника разноски, включително юрисконсултско възнаграждение по чл. 78,
ал. 8 ГПК в размер на 100 лева. Ответникът прави възражение за прекомерност по чл. 78, ал.
ГПК и моли същото да бъде намалено от съда по справедливост.
В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното: Между
ищеца и „Неткредит” ООД е бил сключен договор за потребителски кредит *** от *****, по
силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 4 200
лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: за срок до 30.01.2026г., на 12 вноски, с
фиксиран годишен лихвен процент по заема- 51,44 %, ГПР- 65.48 % и общ размер на всички
плащания- 5 460.00 лева.
Между ищеца и „Кредит Гарант БГ“ ООД пък е сключен договор за предоставяне на
гаранция ***** от същата дата, по силата на който дружеството гарантира изпълнението на
задълженията на заемателя по горния договор за кредит. В договора е уговорено
възнаграждение на гаранта в размер на 2 358 лева, което е разсрочено на вноски, дължими
на падежа на плащане на погасителните вноски по заема , като „Неткредит“ООД е овластен
да приема вместо поръчителя тези плащания.
Като писмени доказателства са представени договорите за кредит и за гаранция,
6
както и погасителен план към договора за паричен заем и СЕФ по кредита, Общи условия.
От приетото и неоспорено заключение на вещото лице по назначената ССчЕ се
установи, че при заложен ГЛП 51.44% в договора за кредит, годишният процент на
разходите е 65.48%. С възнаграждението по договора за гаранция общата сума по кредита
възлиза на 7 818 лева. По договора за кредит е извършено единствено плащане на
13.03.2025г. и същото е в размер на сумата от 10.00 лева. По договора за гаранция не са
постъпвали никакви суми от и към „Кредит гарант БГ“ООД.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното: Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение
по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Неткредит”
ООД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има
правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл.
10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. В исковата молба е
релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с
изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е
въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото
задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на
кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде
поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще
дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 65.48 %, а възнаградителната лихва- 51,44
%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи
се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява
разликата от почти 14.04 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко
това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. В погасителния план
към договора макар да е записана общата дължима сума, тя не е коректно посочена. Ако се
7
приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 5 460 лева, тя следва да включва само
главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не е включена
възнаграждението на гаранта в размер на 2 358 лева. Задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно
договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди
за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и
невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва
да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери
отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да
стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение чрез гаранция (от
банка или от небанкова институция) и то в много кратък срок (до 1 ден), без да може да
компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава
печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за
потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита. Така и
ГПР от 65.48 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за
възнаграждение на гаранта, като с включването й кредитът ще се оскъпи допълнително.
Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна
информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК,
като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита. Както вече се посочи, задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за
точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на възнаграждение за това
обезпечение във фиксиран размер, над половината от стойността на кредита, съдът намира
за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде
осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този
случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че
клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното
8
ограничение, са недействителни. Както вече се посочи, в договора за кредит е записано, че
общият размер на дължимата сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е.
сумата в размер на 5 460 лева. Наред с това обаче, заедно с подписване на договора за заем,
на същия ден и място е сключен друг договор с трето за спора лице- „Кредит Гарант БГ“
ООД за гаранция, с който се обезпечава задължението на заемателя по договора за кредит,
като за услугата на гаранта се дължи месечно възнаграждение в размер на 262 лева, или
общо за периода на кредита- 2 358 лева. Така двата договора са свързани и единият става
част от съдържанието на другия, чрез включването на цената на услугата, като оттук за
договора за гаранция също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се
отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в договора за кредит
има вписана уговорка за обезпечение, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с
трето лице, която така се явява част от договора за заема, като включена в съдържанието му.
Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат
спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Както вече се обсъди по- горе,
според договора за кредит ГПР е 65.48 %, но това не е размерът на действителните разходи
за длъжника, защото сумата е без тази за възнаграждението за гаранта по другия договор, а с
включването и на тази такса кредитът ще се оскъпи допълнително. Затова договорът за
кредит е нищожен на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи на кредита,
регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни
услуги. Така таксата за тази услуга за гаранцията прикрива разходи, които по естеството си
следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК,
която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на
императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в посочването на размера
на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
9
оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Именно затова
клаузите от договора не отговорят на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата
на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до недействителност съобразно
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване
защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в
действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде
осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от
законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да
се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е недействителен, на основание чл. 22 от
ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, а оттук- е налице една нищожна
кредитна сделка. Що се отнася до договора за гаранция, както се посочи по-горе, същият в
действителност се явява част от кредитното правоотношение, тъй като в случая се цели да
бъде уговорено допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски
кредит в противовес на изискванията на чл. 19, ал.4, чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Доколкото с
него се цели запретен от закона резултат чрез използване на законни средства /или т.н.
заобикаляне на закона/, договорът за предоставяне на гаранция е нищожен на основание чл.
26, ал.1, пр.3 от ЗЗД.
По изложените съображения, съдът намира , че исковете следва да бъдат уважени и
че двата договора следва да бъдат обявени за нищожни.
При този изход на делото и предвид обстоятелството, че с определение ***** по
делото ищцата е освободена от заплащане на държавна такса на основание чл. 83, ал.2 от
ГПК, следва дължимата се държавна такса да се възложи на ответниците , като по първия
иск следва ответникът „Неткредит“ ООД гр.София да бъде осъден да заплати по сметка на
КРС държавна такса от 218.40 лева , а по втория иск „Кредит гарант БГ“ООД гр.София
следва да бъде осъден да заплати по сметка на КРС държавна такса от 94.32 лева. Прочие,
първият ответник следва да заплати по сметка на КРС и сторените бюджетни разноски за
вещо лице в размер на 350 лева.
С оглед крайния изход на делото, при така уважените искове, следва да се приеме за
справедливо и достатъчно в случая възнаграждение, дължимо се на процесуалния
представител на ищцата, за оказаната от него безплатна помощ по реда на чл.38 от ЗАдв, в
размер общо на 800 лв. без ДДС – по 400лв. за всеки един от исковете, за което съдът
съобрази както цената на всеки от исковете, така и че в казуса за доказване основателността
на съединените искове е от значение установяването на общи обстоятелства, делото е с
ниска правна и фактическа сложност, събираните доказателства са обичайните за този вид
дела, делото приключи в едно съдебно заседание. Съдът не следва да се ръководи от
посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения, а да извърши преценка за
10
фактическата и правна сложност на делото, съобразно решението по дело С-438/22 на СЕС
от 25.01.2024 г., съгласно което при определянето и присъждането на адвокатското
възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, тъй като такава обвързаност нарушава забраната по чл.101,§1
от ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС, което решение на СЕС е задължително за всички
национални съдилища и правото на ЕС има директен ефект и предимство над националната
правна уредба, която му противоречи съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията на Република
България. Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения може да бъде
разглеждана само като ориентир при определянето адвокатското възнаграждение, което
следва да бъде присъдено съгласно чл. 38, ал.2 от ЗА. (Така Определение № 350/15.02.2024 г.
на ВКС по ч.т.д. № 75/2024 г., 2 ТО, Определение №372/18.10.2024 г. по в.гр.дело №214/2024
г., по описа на Окръжен съд-Кърджали).
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Неткредит” ООД, *****, със
седалище и адрес на управление: град София, ул. „Лъчезар Станчев” № 3, ет. 10,
представлявано от управителя И.Н.Х.С. , от една страна и Т. Т. М. с ЕГН ********** от
**********, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит *** от ***** е
нищожен на основание чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, доколкото в него не е
посочен реално дължимият ГПР и в него не е включено възнаграждението за поръчител.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Кредит гарант БГ“ООД с
*****, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Лъчезар Станчев” № 3, ет. 11,
представлявано от управителя К.В.В. , от една страна и Т. Т. М. с ЕГН ********** от
**********, че сключеният между тях Договор за предоставяне на гаранция ***** от *****
е нищожен на основание чл. 26, ал.1, пр.2 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „Неткредит” ООД, *****, със седалище и адрес на управление: град
София, ул. „Лъчезар Станчев” № 3, ет. 10, представлявано от управителя И.Н.Х.С. ДА
ЗАПЛАТИ по сметка на КРС държавна такса от 218.40 лева, както и сумата от 350.00 лева
– платени бюджетни разноски за вещо лице.
ОСЪЖДА „Кредит гарант БГ“ООД с *****, със седалище и адрес на управление:
град София, ул. „Лъчезар Станчев” № 3, ет. 11, представлявано от управителя К.В.В. ДА
ЗАПЛАТИ по сметка на КРС държавна такса от 94.32 лева.
ОСЪЖДА „Неткредит” ООД, *****, със седалище и адрес на управление: град
11
София, ул. „Лъчезар Станчев” № 3, ет. 10, представлявано от управителя И.Н.Х.С. , както и
„Кредит гарант БГ“ООД с *****, със седалище и адрес на управление: град София, ул.
„Лъчезар Станчев” № 3, ет. 11, представлявано от управителя К.В.В. ДА ЗАПЛАТИ всеки
от тях на адв. Л. К. Б. от САК с ЕГН ********** с адрес : гр.София 1000, ул.Триадица №5Б,
ет.3, офис 311, тел.0887 876684 сумата от по 400.00 лева адвокатско възнаграждение за
осъществено на ищцата безплатно процесуално представителство по делото , определено по
реда на чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред КОС в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
Съдия при Районен съд – Кърджали: _______________________
12