Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 14.11.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на шести октомври
през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ
ДИМОВ
ЧЛ.ВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
БЕТИНА БОШНАКОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 5411 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
решение № 304076 от 17.12.2019 год., постановено по гр.дeло № 24236/2019 г. на
СРС, І Г.О., 27 състав са отхвърлени предявените по реда на чл.422 ГПК
положителни установителни искове с правно основание чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД,
чл.92 ЗЗД за признаване за установено, че Я.Х.П., ЕГН **********, с адрес: ***,
вкл. в качеството на ЕТ Р.Я.П., ЕИК ********, и длъжникът Е.Я.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, дължат солидарно
на кредитора „Л.“ АД, ЕИК ********, представляван от А.Г.Т., с адрес:
гр.Пловдив, бул.“ ********, сумата от 11,65 евро/ единадесет евро и шестдесет и
пет евроцента/, представляваща падежирана главница по договор за заем Бизнес
кредит с клиентски № 6086 от 16.08.2018 г., сумата от 300 евро/ триста евро/,
представляваща падежирала договорна лихва за периода от 17.08.2018 г. до
16.09.2018 г., сумата от 49,00 евро/ четиридесет и девет евро/, представляваща
неустойка за забава за периода от
17.09.2018 г. до 27.09.2018 г., ведно със законната лихва от 02.10.2018 г. до
окончателното изплащане на вземането, както
и е отхвърлен предявения по реда на чл.422 ГПК положителен установителен иск с
правно основание чл.92 ЗЗД за признаване за установено, че
Е.Я.Т.,
ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на кредитора „Л.“ АД, ЕИК ********,
представляван от А.Г.Т., с адрес: гр.Пловдив, бул.“ ********, сумата от 10000
евро /десет хиляди евро/, представляваща неустойка по смисъла на чл.2.2, б./е/
вр. с чл.4.1, б./t/ от договор за заем Бизнес
кредит с клиентски № 6086 от 16.08.2018 г., за които вземания има издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 ГПК от 18.10.2018 г. по ч.гр.дело
№ 64945/2018 г. по описа на СРС, 27 състав. С решението на съда е отхвърлен
предявения осъдителен иск с правно основание чл.92 ЗЗД, с който се иска Я.Х.П.,
ЕГН **********, с адрес: ***, вкл. в качеството на ЕТ Р.Я.П., ЕИК ********, да
бъде осъдена да заплати на „Л.“ АД, ЕИК ********, представляван от А.Г.Т., с
адрес: гр.Пловдив, бул.“ ********, сумата от 10000 евро /десет хиляди евро/,
представляваща неустойка по смисъла на чл.2.2, б./е/ вр. с чл.4.1, б./t/ от договор за заем Бизнес кредит с клиентски № 6086
от 16.08.2018 г. С решението на съда е осъдено на основание чл.38, ал.2 ЗАдв.,
вр. чл.78, ал.3 ГПК, „Л.“ АД, ЕИК ********, представляван от А.Г.Т., с адрес:
гр.Пловдив, бул.“ ********, да заплати на адв.А.Т.Т., ЕГН **********, служебен
адрес: ***, офис 212, л.№*********към САК, адвокатско възнаграждение в размер
на 2260 лв.
Срещу решението на СРС, 27 състав е постъпила въззивна
жалба от „Л.“ АД, ***/ със сегашно наименование „Л.“ АД/, подадена чрез юрк.С.В.-М.,
с искане същото да бъде отменено, и вместо това да бъде постановено друго, с
което да бъдат уважени предявените искове. Твърди се, че решението е
неправилно, като постановено в нарушение на
процесуалния и материалния закон, по съображения изложени в жалбата. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемите страни- ответници Я.Х.П.,
действаща лично и като ЕТ“Р.-Я.П.“ и Е.Я.Т. , чрез пълномощника си адв.А.Т. оспорват жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен
отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Молят жалбата като неоснователна да бъде оставена
без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.270, ал.3,
изр.3-то от ГПК, ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и
делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск.
Предметът на спора, по който следва да се произнесе съда е твърдяното от ищеца
в исковата молба чрез наведения фактически състав и заявения петитум субективно
право или правоотношение.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно,
но процесуално недопустимо, поради следните съображения:
При постановяването на обжалваното
решение, първоинстанционния съд, не се е произнесъл по предмета на делото,
очертан от обстоятелствената част и петитума на исковата молба.
Съдът приема, че предметът на делото е
спорното материално субективно право - претендирано или отричано от ищеца,
индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на
спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения.
Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл
по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото
въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава
решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание.
Приема се, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и
обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства
по делото и доводите на страните, като е длъжен да прецени всички
правнорелевантни факти, от които произтича спорното право.
Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС,
обективирана в т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985г., съдът дължи произнасяне и защита
само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца.
Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото
може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки
липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил
десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална
предпоставка. Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато
се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен
акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка,
обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи
служебно. Съгласно Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. на ВКС, ОСГК дейността
на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор,
произнасяне по спорния предмет на делото, който предмет се въвежда с исковата
молба. Предмет на делото е спорното материално право, индивидуализирано от
ищеца с основанието и петитума на иска. Съдът е длъжен да определи правната
квалификация на спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения и
заявеното искане. В случаите, когато съдът не е разгледал иска на предявеното
основание, а е разгледал иск, който не е предявен и не е разгледал предявения,
решението е недопустимо и въззивната инстанция, като го обезсили, следва да
изпрати делото на първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск.
Разпоредбата на чл.2 от ГПК задължава
съда да се произнесе по всяка подадена от него молба за защита и съдействие на
лични и имуществени права. Съгласно задължителната практика на ВКС,
обективирана в т.9 от ППВС № 1/10.11.1985 г., решение № 140/07.10.2009 г. по
т.дело № 342/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 166/31.10.2011 г. по
т.дело № 742/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други решения, постановени по реда
на чл.290 ГПК, съдът е длъжен да даде защита на претендираното от ищеца право и
да се произнесе по предявения иск. Когато първоинстанционният съд е разгледал
непредявен иск, а не е разгледал предявения, и не се касае до неправилна правна
квалификация, първоинстанционното решение е недопустимо и въззивната инстанция
следва да го обезсили и върне делото на първата инстанция за разглеждане на
предявения иск.
Отделно от изложеното, съгласно
практиката на съдилищата, когато в нарушение на принципа на диспозитивното
начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е
определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не
се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на
непредявено основание. Приема се, че съдът е длъжен да определи правилно
предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди
всички доказателства по делото и доводите на страните, като е длъжен да прецени
всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право.
На следващо място, съдът приема, че
разглеждането на иск, който не е предявен и неразглеждането на предявения иск,
представлява отклонение от диспозитивното начало в исковия процес и има за
последица обезсилване на постановеното недопустимо решение. Спорният предмет се
индивидуализира с основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща
фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално
субективно право.
С
оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът е длъжен да
се произнесе само в рамките на търсената защита. Тогава, когато произнасянето е
извън определения от страните по спора предмет на делото и извън обхвата на
търсената от ищеца защита, този принцип е нарушен. Произнасянето е plus petitum
и е недопустимо. Съдържанието и пределите
на търсената в исковия процес съдебна защита се определят от ищеца чрез
основанието и петитума на исковата молба, посредством която се индивидуализира
спорното материално право. В този смисъл допустимостта и правната квалификация
на предявения иск се определят от съда въз основа на твърденията на ищеца,
съдържащи се в обстоятелствената част на исковата молба, и заявения в нея
петитум.
В
процесния случай в петитума на исковата
молба/ и с оглед на допълнителна
уточнителна молба/, въз основа на която е образувано първоинстанционното
производство, ищецът „Л.“ АД, ***/ със сегашно наименование „Л.“ АД/, чрез своя
процесуален представител юрк.М.М., ясно е посочил, че предявява искове в
обективно кумулативно съединение спрямо ответници Я.Х.П., ЕТ“Р.-Я.П.“ ЕИК ********,
представлявано от Я.Х.П. и Е.Я.Т. и в поредност както следва: 1./ обективно съединени установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД,
и чл.92 от ЗЗД, за признаване за установено, че ответниците Я.Х.П., ЕТ“Р.-Я.П.“
ЕИК ********, представлявано от Я.Х.П. и Е.Я.Т. дължат солидарно на ищеца
следните суми: сумата от 11,65 евро, представляваща падежирана главница по
договор за заем Бизнес кредит- клиентски № 6086 от 16.08.2018 г.; сумата от 300
евро, представляваща договорна лихва за периода от 17.08.2018 г. до 16.09.2018
г. по договор за заем Бизнес кредит- клиентски № 6086 от 16.08.2018 г.; сумата
от 49 евро, представляваща неустойка за забава за периода от 17.09.2018 г. до
27.09.2018 г. по договор за заем Бизнес кредит- клиентски № 6086 от 16.08.2018
г., за които суми е издадена на 18.10.2018 г. заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, по ч.гр.дело № 64945/2018
г. по описа на СРС, 27 състав; 2./ установителен
иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.308 от ТЗ за признаване за
установено, че Е.Я.Т. дължи на ищеца на основание чл.2.2, б./е/, вр. с чл.4.1,
б./t/ от договор за заем Бизнес кредит- клиентски № 6086
от 16.08.2018 г., сумата от 10000 евро/десет хиляди евро/, представляваща отменина, за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, по ч.гр.дело № 64945/2018 г. по описа на СРС, 27 състав; 3./ С всеки един от предявените обективно
съединени установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.240,
ал.1 от ЗЗД, чл.92 от ЗЗД и чл.308 от ТЗ се претендира и
законната лихва от 02.10.2018 г. до окончателното изплащане на вземането;
4./ осъдителен иск с правно
основание чл.308 от ТЗ срещу Я.Х.П. и ЕТ“Р.-Я.П.“ ЕИК ********, представлявано
от Я.Х.П., като солидарен длъжник по договор за заем Бизнес кредит- клиентски №
6086 от 16.08.2018 г., за заплащане солидарно, заедно с длъжника Е.Я.Т., на
сумата от 10000 евро/ десет хиляди евро/, представляваща отменина по чл.2.2, б./е/, вр. с чл.4.1, б./t/ от договор за заем Бизнес кредит- клиентски № 6086
от 16.08.2018 г.
В процесния
случай, настоящият въззивен състав, приема, че
първоинстанционният съд не е разгледал предявените от ищеца „Л.“ АД, ***/
със сегашно наименование „Л.“ АД/ срещу ответниците Я.Х.П., ЕТ“Р.-Я.П.“ ЕИК ********,
представлявано от Я.Х.П. и Е.Я.Т., обективно съединени установителни искове с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, и чл.92
от ЗЗД, така както са изрично заявени по петитума на исковата молба, поради
което е постановил недопустимо решение. В
процесния случай, диспозитивът на решението на първостепенният съд не изяснява
предмета, по който се е произнесъл -посочени са страни, но не тези
конституирани от ищеца, като ответници по тези искове/ страните по материалното
правоотношение/, посочена е точната правна квалификация на спорното материално
право по чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД и чл.92 от ЗЗД. От друга страна, диспозитивът на първоинстанционното
решение не съответства и не е в отговор на петитума на исковата молба, който от
своя страна е напълно съобразен с наведеното с обстоятелствената част на
исковата молба, договорно основание на предявените установителни искове.
Предметът на иска се индивидуализира със страни, правопораждащи юридически
факти и петитум, и той следва да е ясно посочен в резултативната част на
съдебното решение. В процесния случай това не е сторено. Първоинстанционният съд
не е разгледал предявените обективно
съединени установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, и чл.92 от ЗЗД
срещу ответниците, така както са конституирани от ищеца по делото, който определя предмета и страните по спора, а
именно: 1./ Я.Х.П., 2./ ЕТ“Р.-Я.П.“ ЕИК ********,
представлявано от Я.Х.П. и 3./ Е.Я.Т./
които са страни по материалното правоотношение/. С оглед на изложеното произнасянето
е извън рамките на заявената от ищеца претенция и търсената защита - поради
което е недопустимо.
От друга страна първата съдебна инстанция се е
произнесла по установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.92
от ЗЗД срещу ответницата Е.Я.Т. за признаване за установено, че Е.Я.Т., дължи
на кредитора „Л.“ АД, ЕИК ********, сумата от 10000 евро /десет хиляди евро/,
представляваща неустойка по смисъла на чл.2.2, б./е/ вр. с чл.4.1, б./t/ от договор за заем Бизнес кредит с клиентски № 6086
от 16.08.2018 г., който не е бил предявен срещу тази ответница. В процесния
случай, Е.Я.Т. не е била конституирана от ищеца, който определя предмета и
страните по спора, като ответник по такъв установителен иск с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.92 от ЗЗД / такъв установителен иск с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.92 от ЗЗД, за признаване за установено че
дължи сумата от 10000 евро, с оглед на изложеното по-горе не е бил предявен от
ищеца по делото/. Предявеният срещу ответницата Е.Я.Т. установителен иск с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.308 от ТЗ, за признаване за
установено, че Е.Я.Т. дължи на ищеца на основание чл.2.2, б./е/, вр. с чл.4.1,
б./t/ от договор за заем Бизнес кредит- клиентски № 6086
от 16.08.2018 г., сумата от 10000 евро/ десет хиляди евро/, представляваща отменина, за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, по ч.гр.дело № 64945/2018 г. по описа на СРС, 27 състав, не е бил
разглеждан от първата съдебна инстанция. Разгледан е вместо така предявения установителен
иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.308 от ТЗ – установителен иск с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК, вр. чл.92 от ЗЗД, какъвто иск не е бил предявен по делото срещу
ответницата Е.Я.Т.. В настоящия случай, първоинстанционният съд се е произнесъл
извън очертания предмет на делото по претендираното от ищеца спорно материално
право. В процесния случай съдът е разгледал и се е произнесъл по установителен
иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.92 от ЗЗД, за признаване за
установено, че ответницата Е.Я.Т., дължи на кредитора „Л.“ АД, ЕИК ********,
сумата от 10000 евро /десет хиляди евро/, представляваща неустойка по смисъла
на чл.2.2, б./е/ вр. с чл.4.1, б./t/ от
договор за заем Бизнес кредит с клиентски № 6086 от 16.08.2018 г., който не е
бил предявен. Формирани са изводи по факти, които не са били въведени от ищеца,
като основание на предявената установителна искова претенция по реда на чл.422,
ал.1 от ГПК.
Фактическият състав на разпоредбата
на чл.92 от ЗЗД е различен от този на разпоредбата на чл.308 от ТЗ. В процесния случай не се касае до неправилна правна квалификация, а до
разглеждане на иск на непредявено основание. Предвид изложеното произнасянето е
извън рамките на заявената от ищеца претенция и търсената защита - поради което
е недопустимо.
На
следващо място, съдът намира, че първата
съдебна инстанция се е произнесла по осъдителен иск с правно основание чл.92 от ЗЗД срещу ответниците Я.Х.П. и ЕТ“Р.-Я.П.“ ЕИК ********, представлявано от Я.Х.П.,
за заплащане солидарно на кредитора „Л.“ АД, ЕИК ********, сумата от 10000 евро
/десет хиляди евро/, представляваща неустойка по смисъла на чл.2.2, б./е/ вр. с
чл.4.1, б./t/ от договор за заем Бизнес
кредит с клиентски № 6086 от 16.08.2018 г., който не е бил предявен срещу тези
ответници. В процесния случай, Я.Х.П., и ЕТ“Р.-Я.П.“ ЕИК ********,
представлявано от Я.Х.П. не са били конституирани от ищеца, който определя
предмета и страните по спора, като ответници по такъв осъдителен иск с правно
основание чл.92 от ЗЗД за заплащане солидарно на кредитора „Л.“ АД, ЕИК ********,
сумата от 10000 евро /десет хиляди евро/, представляваща неустойка по смисъла на чл.2.2, б./е/ вр. с чл.4.1, б./t/ от договор за заем Бизнес кредит с клиентски № 6086
от 16.08.2018 г. В настоящия случай, първоинстанционният съд се е произнесъл
извън очертания предмет на делото по претендираното от ищеца спорно материално
право. В процесния случай съдът е разгледал и се е произнесъл по осъдителен иск
с правно основание чл.92 от ЗЗД, който не е бил предявен срещу тези ответници /Я.Х.П.
и ЕТ“Р.-Я.П.“ ЕИК ********, представлявано от Я.Х.П./, вместо по осъдителен иск
с правно основание чл.308 от ТЗ. Предявеният осъдителен иск е с правно основание
чл.308 от ТЗ за заплащане на сумата от 10000 евро/ десет хиляди евро/,
представляваща отменина, дължима на
основание чл.2.2, б./е/ вр. с чл.4.1, б./t/ от договор за заем Бизнес кредит с клиентски № 6086
от 16.08.2018 г., а не е с правно основание чл.92 от ЗЗД. В процесния случай са
формирани изводи по факти, които не са били въведени от ищеца, като основание
на предявената осъдителна искова претенция по чл.308 от ТЗ. Фактическият състав на разпоредбата
на чл.92 от ЗЗД е различен от този на разпоредбата на чл.308 от ТЗ. В процесния случай не се касае до неправилна правна квалификация, а до
разглеждане на иск на непредявено основание. Предвид изложеното произнасянето е
извън рамките на заявената от ищеца претенция и търсената защита - поради което
е недопустимо.
С оглед на изложеното, обжалваното решение,
като процесуално недопустимо следва да се обезсили изцяло, включително и в
частта за разноските на основание чл.270,
ал. 3, изр. 3-то от ГПК и делото да се върне на СРС за ново разглеждане от
друг състав на същия съд и произнасяне по предявените обективно съединени установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД,
чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.92 от ЗЗД, чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.308 от ТЗ и
осъдителен иск с правно основание чл.308 от ТЗ. Новото разглеждане би следвало
да започне от стадия на изготвяне на доклад по делото по чл.146 от ГПК.
Предвид изхода по делото и липсата на
произнасяне по съществото на спора разноски в настоящето производство при
спазване на чл.78 ГПК не следва да бъдат присъждани. Такива следва да присъди
СРС при новото разглеждане на делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В
с-в,
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение №
304076 от 17.12.2019 год., постановено по гр.дeло № 24236/2019 г. на
СРС, І Г.О., 27 състав.
ВРЪЩА делото на СРС, за ново разглеждане от друг
състав на същия съд, на предявените обективно съединени
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 и
ал.2 от ЗЗД, чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.92 от ЗЗД, чл.422, ал.1 от ГПК, вр.
чл.308 от ТЗ и осъдителен иск с правно основание чл.308 от ТЗ, с които е
сезиран, съгласно мотивите на настоящето
решение.
РешениеТО в частта, в която е обезсиЛ. решението на СРС, Г.О., 27 с-в по
гр.дело № 24236/2019 г., по отношение на
предявените искове с цена от 10000 евро/ десет хиляди евро/ може да се обжалва пред ВКС с касационна
жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението
до страните, а в останалата част е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3, т.1
от ГПК.
.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛ.ВЕ : 1.
2.