№ 63
гр. Варна, 27.01.2022 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Вилиян Г. Петров
Членове:Георги Йовчев
Николина П. Дамянова
като разгледа докладваното от Николина П. Дамянова Въззивно частно
търговско дело № 20223001000024 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК, образувано по въззивна
частна жалба на „Банка ДСК“ ЕАД – гр. София, ЕИК *********, подадена
чрез ю.к. С.П., срещу определение № 415/19.11.2021г., постановено по т. д. №
177/2021г. по описа на Разградски окръжен съд, с което производството е
прекратено като недопустимо, на основание чл. 130 ГПК, върната е исковата
молба, подадена от жалбоподателя, и е обезсилена Заповед №
2596/24.07.2020г. за незабавно изпълнение на парични задължения, издадена
по ч. гр. д. № 933/2020г. на РС - Разград против длъжника В. АЛ. М..
В жалбата се заявяват конкретни оплаквания за незаконосъобразност
на определението, с подробно изложени доводи и съображения. Основният
довод, обоснован с разясненията по ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, е че
липсата на предпоставка по чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК (предишни т. 4 – ДВ бр.
100 от 2019г.) може да се релевира единствено чрез възражение, а в случая
съдът служебно, след приключване на съдебното заседание, в което делото е
обявено за решаване, е прекрати делото и е обезсилил заповедта за
изпълнение, без да даде възможност на ищеца да ангажира доказателства и да
релевира твърдения във връзка с допустимостта на производството. Твърди се
също, че не е ясно въз основа на какви доказателства окръжният съд е
направил извод, че длъжникът няма обичайно местопребиваване в Република
1
България. Искането е за отмяна на определението и връщане на делото на
първоинстанционния съд с указания за продължаване на
съдопроизводствените действия.
Частната жалба е подадена в срок, от легитимирано лице, чрез валидно
упълномощен процесуален представител, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, при наличие на правен интерес от обжалването и е процесуално
допустима.
Особеният представител на ответника В. АЛ. М. изразява становище за
неоснователност на жалбата.
Съставът на АпС - Варна, като обсъди доводите на частния
жалбоподател във връзка с изложените оплаквания, становището на
насрещната страна и съобрази данните по делото, намира частната жалба за
основателна по следните съображения:
Първоинстанционният Разградски окръжен съд е бил сезиран с искова
молба на „Банка ДСК“ ЕАД – гр. София, с която са предявени установителни
искове срещу В. АЛ. М., по реда на чл. 422 ГПК, за установяване
съществуването на парични вземания на банката към ответника, за които е
издадена Заповед № 2596/24.07.2020г. за незабавно изпълнение на парични
задължения въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 933/2020г.
по описа на РС Разград. За да прекрати производството по делото поради
недопустимост на исковете, окръжният съд е приел, че обичайното
местопребиваване на длъжника по смисъла на чл. 48, ал. 7 от КМЧП и
Регламент /ЕО/ № 44/2001г. на Съвета, е в Белгия. За този извод съдът се е
позовал на обстоятелството, че ответникът е със заявен настоящ адрес в
Белгия от 2006г., както и на информация, получена от трети лица при
връчването на покана от ЧСИ, изпратена от банката до длъжника –
кредитополучател за обявяване на предсрочна изискуемост на процесния
договор за кредит, и при връчване на заповедта за изпълнение.
Настоящия състав на въззивния съд намира за неправилен изводът на
окръжния съд за недопустимост на производството, като съображенията за
това са следните:
Разпоредбата на чл. 411, ал. 2 от ГПК предвижда, че съдът разглежда
заявлението в разпоредително заседание и издава заповед за изпълнение в
тридневен срок, освен когато: 1. искането не отговаря на изискванията на чл.
2
410 и заявителят не отстрани допуснатите нередовности в тридневен срок от
съобщението; 2. искането е в противоречие със закона или с добрите нрави; 3.
искането се основава на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител или е налице обоснована вероятност за това; 4.длъжникът няма
постоянен адрес или седалище на територията на Република България; и 5.
длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност на
територията на Република България. Поради безспорния, формален и
едностранен характер на производството по издаване на заповед за
изпълнение, проверката по чл. 411, ал. 2 ГПК се изразява в това дали е налице
законоустановено и редовно от формална страна изпълнително основание и
дали то удостоверява изпълняемо право. Според разясненията дадени в т. 3б
от ТР № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, макар и да са уредени по негативен начин
като предпоставки за издаване на заповедта, обстоятелствата по чл. 411, ал. 2,
т. 4 и 5 ГПК (предишни т. 3 и т. 4 – ДВ бр. 100 от 2019г.) по естеството си не
подлежат на проверка преди връчване на вече издадената заповед. Липсата на
тези предпоставки може да се установи едва при връчване на заповедта, но
последиците са различни във всяка хипотеза. Когато се установи, че
заповедта е издадена срещу длъжник, който изобщо няма постоянен адрес или
седалище в Република България, същата подлежи на служебно обезсилване от
заповедния съд, който има служебното задължение да осигури движението и
приключване на делото (чл. 7, ал. 1 ГПК). Въззивният съд обезсилва
служебно заповедта съгласно чл. 423, ал. 3, изр. 4 ГПК поради липса на
предпоставката по чл. 411, ал. 2, т. 3 и т. 4 ГПК ( сегашни т. 4 и т. 5) в случай,
че същата е стабилизирана с изтичане на срока за възражение, т. е. когато от
външна страна е налице редовно връчване по реда на Глава VI от ГПК.
В производството по чл. 423 ГПК, за да бъде уважено искането към
въззивния съд за приемане на възражение срещу заповедта за изпълнение,
освен да докаже, че е подал възражението своевременно, в едномесечен срок
от узнаване на заповедта за изпълнение, длъжникът следва да проведе
успешно доказване и на останалите на предпоставки за приемане на
възражението, съобразно сочената от него хипотеза от кръга на предвидените
в чл. 423, ал. 1 ГПК. При заявена хипотеза по чл. 423, ал.1 т. 2 ГПК
основателността на искането за приемане на възражение от въззивния съд е
обусловено от успешно доказване на положителното твърдение, че
обичайното местопребиваване на длъжника към датата на връчване на
3
заповедта за изпълнение е на място, различно от Република България.
Разясненията по ТР № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, относими към чл.
411, ал. 2, т. 4 ГПК (предишна т. 3 – ДВ бр. 100 от 2019г.) са изгубили
известна актуалност, с оглед изменението на разпоредбата на чл. 411, ал. 1
ГПК с ДВ бр. 86 от 2107г., когато е въведено изискването за извършване на
служебна проверка за местна подсъдност, чрез проверка за постоянен адрес на
длъжника в НБД или в ТР за седалище при юридически лица. Не така стои
въпросът с тези, дадени относно приложението на предишна т. 4 от ал. 2 от
чл. 411 ГПК, които са актуални, а именно: след като е налице редовно от
външна страна връчване на заповедта и няма отрицателна пречка за нейното
стабилизиране с изтичане на срока за възражение и влизане в сила, липсата на
предпоставката по чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК може да се релевира единствено по
пътя на възражението пред въззивния съд.
След постановяване на ТР по ТР № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, е
изменена и разпоредбата на 415 ГПК; съгласно ал. 1, т. 2 от посочената норма,
в случаите на връчване на заповедта за изпълнение при условията на чл. 47,
ал. 5 ГПК, и при събиране на съответната информация, че длъжникът не
живее на адреса, стабилизирането на заповедта за изпълнение по изключение
е отречено, а съдът следва да даде указания на заявителя, че може да предяви
иск за вземането си, като постанови спиране на изпълнението, ако е издаден
изпълнителен лист по чл. 418 ГПК.
В конкретния казус, исковото производство е образувано именно след
указания на съда до заявителя, в хипотезата на чл. 415, ал.1, т. 2 ГПК. В това
производство, по аргумент от разясненията в т. 3б от ТР № 4/2013 г. на ВКС,
ОСГТК, при съобразяване на измененията на приложимите норми в Гл. 37 на
ГПК, характера на предвиденото при стабилизирана заповед за изпълнение
производство по чл. 423 ГПК, както и тежестта на доказване по отношение на
релевантния факт - обичайно местопребиваване, свързан с проверка на
положителни твърдения на длъжника и ангажиране на доказателства,
кореспондиращи с тези твърдения, може да се приеме, че в исковото
производство по реда на чл. 422 ГПК, кагато длъжникът не е подал
възражение по чл. 414 ГПК, а указания са дадени в хиротезата на чл. 415, ал.
1, т. 2 ГПК, длъжникът също следва да възрази, лично или чрез процесуален
представител, за наличие на отрицателна предпоставка по чл. 411, ал. 2, т. 5
4
ГПК за издаване на заповед за изпълнение и да докаже основателността на
възражението си.
Съгласно чл. 59 от Регламент № 44/2001 г. и чл. 62 от Регламент
1215/2012г. при определянето дали ответникът има местоживеене в държава
членка, чиито съдилища са сезирани по делото, съдът прилага вътрешното си
право. Нормата на чл. 48, ал. 7 от КМЧП определя като обичайно
местопребиваване на физическо лице мястото, в което то се е установило
преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от
регистрация или разрешение за пребиваване или установяване, като за
определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени
обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от
трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде
такива връзки. Нормата на чл. 93 от ЗГР определя като постоянен адрес този в
населеното място, което лицето избира да бъде вписано в регистъра за
населението, той служи за упражняване или ползване на права или услуги и е
адрес за кореспонденция с органите на държавната власт и органите на
местното самоуправление. Нормата на чл. 94 от ЗГР определя като настоящ
адрес този, на който лицето живее, като в ал. 3 е въведено и понятието място
на живеене. В случая е безспорно
Съобразно практиката на СЕС, критериите за определяне на понятието
за обичайно местопребиваване се отнасят както до професионалната и лична
връзка на едно лице с определено място, така и до продължителността на тази
връзка и следователно трябва да се разглеждат кумулативно. За обичайно
местопребиваване трябва да се смята мястото, където заинтересованият е
установил постоянния център на своите интереси. В случай че общата оценка
на професионалните и на личните връзки не е достатъчна, за да се определи
постоянният център на интересите на съответното лице, за определянето на
това място предимство трябва да се даде на личните връзки. (така Решение по
Дело C-392/05 G.A. срещу Y.O. (Преюдициално запитване, отправено от S.E)
и цитираните в неговия диспозитив Решение от 23 април 1991 г., по дело
Ryborg, C 297/89, R., стр. І 1943, точка 19 и Решение от 12 юли 2001 г. по
дело Louloudakis C 262/99, R., стр. І 5547, точка 58). Безспорно е и, че
обичайното местопребиваване не е свързано с изискване за адресна
регистрация.
5
В конкретиката на разглеждания казус, при който длъжникът, както и
съпругата му и неговите деца имат регистриран постоянен адрес в Република
България, сам по себе си фактът, че в НБД е посочен настоящ адрес в Белгия
от 2006 г., не означава, че това е обичайното му местопребиваване, тъй като
то е свързано с изследване и обща преценка на множество, посочени по– горе
други критерии.
Освен това, към заповедното производство е приложена Справка за
актуално състояние на всички трудови договори към 19.04.2021г. на В. АЛ.
М., от която се установява, че същият от 2016г. до 2020г. е бил в трудови
правоотношения с четирима работодатели – местни търговски дружества,
съответно със седалища в гр. Русе, гр. Търговище, гр. Варна и гр. Златоград.
Т. е. дори и да се приеме, че при липса на възражение от длъжника по
въпроса за действителността на заповедта за изпълнение във връзка с
неговото обичайно местопребиваване извън територията на страната като
фактическа свързаност с друга държава, различна от Република България,
съдът е длъжен служебно да изследва този факт като обосноваващ
действителността на заповедта за изпълнение, в случая данните от
приложените по делото доказателства не са в подкрепа на извод, че
обичайното местопребиваване на длъжника по смисъла на чл. 48, ал. 7 от
КМЧП е извън територията на страната и съвпада с държавата, посочена в
НБД в графата за настоящ адрес / без данни за точен адрес/.
Поради противоречивите правните изводи на двете съдебни инстанции
относно допустимостта на производството, обжалваното определение следва
да се отмени и делото да се върне на окръжния съд с указания за
продължаване на съдопроизводствените действия.
Така мотивиран и на основание чл. 278 ГПК съставът на ВнАпС
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ определение № 415/19.11.2021г., постановено по т. д. №
177/2021г. по описа на Разградски окръжен съд, и
ВРЪЩА делото на Разградски окръжен съд за продължаване на
6
съдопроизводствените действия.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7