№ 136781
гр. София, 26.09.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:******
като разгледа докладваното от ****** Частно гражданско дело №
20241110146810 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление с вх. № ****/31.07.2024 г. на „****“ ЕООД, ЕИК *******, за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу С. Х. Д. с
ЕГН: **********.
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е издадена за главница, възнаградителна и
законна лихва, обезщетение за забава по договора за потребителски кредит, както и за
разноските съразмерно с уважената част на претенциите, но съдът намира, че следва да
откаже издаването на заповед за сумата от 878.21 лева- неплатено възнаграждение за
закупен и използван пакет от допълнителни услуги, за сумата от 30.00 лева- такси за
извънсъдебно събиране на вземането, както и за сумата от 400.00 лева- такси за
извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни по Договор
за потребителски кредит № **********/06.07.2018г.
В хипотезата на подадено заявление за издаване на заповед за парично задължение по
чл. 410 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението със закона
и добрите нрави, което задължение му е вменено изрично с разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т.
2 ГПК /в този смисъл е и Определение № 974 от 07.12.2011 г. по ч. т. д. № 797/2010 г., II т. о.,
ВКС/. Наред с това, съдът, по аргумент от разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, при
разглеждане на заявлението следи служебно и за наличието на неравноправни клаузи, на
които кредиторът основава претенциите си.
Съгласно изявленията на заявителя възнаграждението за пакета от допълнителни
услуги се дължи за приоритетно становище по искането за потребителски кредит, както и за
изплащане на потребителския кредит с предимство преди клиентите, които не са закупили
услугата, предоставя право за едностранна промяна на погасителния план от страна на
клиента, като именно в този смисъл са уговорките в общите условия на заявителя към
договорите за потребителски кредити. В раздел VI от договора за кредит е уговорена
дължимост на възнаграждение за тези услуги в конкретен размер.
Съдът намира уговорката от договора за потребителски кредит, вменяваща задължение
на потребителя да заплаща възнаграждение за предоставяне на коментираните допълнителни
услуги, за противоречаща на закона, в частност на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
доколкото с нея се въвежда дължимост на комисиони за дейности, съставляващи по своята
правна същност такива по усвояване и управление на кредита. Наред с това, чрез
коментираната клауза се достига до непозволен от закона- императиваната норма на чл. 19,
1
ал. 4 ЗПК, резултат, тъй като наред с уговорения годишен процент на разходите, възлизащ на
49.90 %, се уговаря „възнаграждение“, чрез което на практика се достига до размер на
годишните разходи, надвишаващ допустимия петкратен размер на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. С това възнаграждение се достига до
необосновано оскъпяване на предоставения паричен заем, което води и до съществено
неравновесие между интересите на заемодателя и тези на потребителя- още едно
допълнително основание за нищожност на коментираната клауза- поради нейната
неравноправност по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП. А такова неравносвесие е налице и
доколкото се касае за „възнаграждение“, което се дължи безусловно (независимо от това как
ще се развият отношенията между страните по договора и дали потребителят ще се ползва
фактически от предоставените му възможности), а и, както бе изяснено по- горе, за
дейности, които не представляват насрещна престация от заемодателя, а действия по
усвояване и управление на кредита.
Претендираните от заявителя „такси за събиране на вземането“ съставляват по
същество такса за управление на кредита, каквато на кредитора по аргумент от
императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК не се дължи. Аргумент за недействителност
на клаузите, предвиждащи дължимост на подобни „такси“, е и обстоятелството, че чрез тях
се достига до допълнителен разход в тежест на потребителя във връзка с допуснато от него
неточно в темпорално отношение изпълнение на паричното му задължение, а съгласно
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Още повече, че се касае за
„такса“ срещу която заемодателят не осъществява услуга в полза на заемателя, а извършва
дейност в собствен интерес, насочена към събиране на вземанията си.
При тези съображения съдът намира, че заявлението следва да бъде отхвърлено в
посочените части.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление с вх. № ****/31.07.2024 г. на „****“ ЕООД, ЕИК *******, за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу С. Х. Д. с
ЕГН: **********, в частта, с която е поискано издаване на заповед за изпълнение за сумата
от 878.21 лева- неплатено възнаграждение за закупен и използван пакет от допълнителни
услуги, за сумата от 30.00 лева- такси за извънсъдебно събиране на вземането, както и за
сумата от 400.00 лева- такси за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от
90 календарни дни по Договор за потребителски кредит № **********/06.07.2018г.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред СГС в
едноседмичен срок от връчване на препис от него на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
2