Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.С., 04.12.2019г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, VII-ми въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ МЛАДЕНОВ
ЧЛЕНОВЕ: 1.ВЕСЕЛИНА СТАВРЕВА
2.ПАВЕЛ ПАНОВ
при секретаря Красимира Динева като разгледа докладваното от съдията
СТАВРЕВА В.Н.Ч.Д.№3987/2019г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на гл.21 от НПК.
С Разпореждане от 04.07.2019г.
по Н.Ч.Х.Д.№19503/2018г.,
СРС, НО, 1-ви
с-в е прекратил наказателното
производство на осн. чл.250, ал.1, т.1, вр. чл.24, ал.5, т.2 от НПК, образувано
от частния тъжител Т.Д.П. срещу П.К.,
Б. Х., В.С., С.Й. и С.С. за нанесена на първия квалифицирана
клевета. Районният съд е счел, че описаното в тъжбата деяние
не покрива признаците на престъплението, за което е сезиран. В заключение,
съдът е възприел тезата, че разполага с правомощието по чл.250, ал.1 от НК да
прекрати наказателното производство, като се позовава на незадължителна съдебна
практика, независимо от изменението в НПК след 2017г.
Срещу описания съдебен акт в
законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от частния тъжител Т.П.. Не се споделят
доводите в съдебния акт, че КЗД е изразила становище, при все че срещу кмета на
СО – район Искър има образувано досъдебно производство в Специализираната
прокуратура. В тази насока се моли да се изиска визираното досъдебно
производство. Към жалбата е приложен документ за платена държавна такса.
В закрито
съдебно заседание на 03.10.2019г. въззивният съдебен състав по реда
на чл.327, ал.2 от НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по
делото не се налага събирането на допълнителни доказателства.
Частният тъжител Т.П. - редовно призован от въззивната инстанция, не се явява.
По делото е постъпило писмено становище от същия от 14.10.2019г., в което
уведомява съда, че няма да може да се яви във въззивното съдебно заседание,
поради пътуване в чужбина. Моли да се даде ход на делото. Настоява обвиняемите
да не са изложили становище, както се твърди от СРС, а да са го наклеветили.
Обвиняемите
П.К., Б. *** Й.В.С. и С.С. – редовно
призовани не се явяват като първите трима се представляват от адв.Б.- САК.
В защитна си реч, адв.Б.моли частната жалба да бъде
отхвърлена, а разпореждането на СРС -
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Напълно се споделя обоснования довод на първия съд за
невъзможност членове на комисията, които са
достигнали до определен свой извод,
да бъдат наказателно преследвани
за клевета, също и извода на СРС, че
тъжбата не отговаря на законовите изискваниа по чл.81
от НПК.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, VII-ми въззивен
състав, след като обсъди доводите във въззивната жалба, както и тези, изложени в
съдебно заседание от страните и след като в съответствие с чл.314 от НПК
провери изцяло правилността на атакуваното Разпореждане, констатира следното:
Производството по Н.Ч.Х.Д.№19503/2018г.,
първоначално
разпределено на СРС, НО, 130-ти с-в е образувано по частна тъжба на Т.П. срещу П.К., Б. Х., В.С., С.Й. и С.С. в качеството им на членове на Комисията
за защита от дискриминация, подписали решение от 02.11.2018г. по дело №107/18
по описа на комисията, съдържащо изречението: „Съставът
счита, че ответната страна е представила писмени доказателства в посока на
това, че жалбоподателят (т.е. аз), чрез обиди и заплахи е упражнявал тормоз
спрямо тях“, квалифицирано от тъжителя като престъпление по чл.148, ал.2, вр. ал.1, т.4,
вр. чл.147, ал.1 от НК.
С Разпореждане №4967 от 08.01.2019г.
първоначално определеният съдия-докладчик не е дал ход на тъжбата като е счел,
че не отговаря на изискванията на чл.81 от НПК, тъй като не съдържа трите имена
и ЕГН на лицата, които се твърди да са извършили престъпление от частен
характер, както и данни относно това на коя дата и пред кои лица тъжителят
твърди да са разпространени инкриминираните неистински позорни обстоятелства.
С молба от 14.02.2019г. тъжителят П. е посочил, че позорните
обстоятелства са разпространени пред кмета на СО – район Искър - И.Ц.и
гл.юрисконсулт на същата инстатуция – Р.И., които са ответници по делото на
дата 02.11.2018г., когато членовете на КЗД са подписали решението. По делото е
постъпило и писмо от КЗД с приложени три имена и ЕГН на обвиняемите.
С протокол от 08.05.2019г. е избран нов
съдия-докладчик. Последният с атакуваното разпореждане от 04.07.2019г.
е прекратил наказателното производство на осн. чл.250, ал.1, т.1,
вр. чл.24, ал.5, т.2 от НПК.
Сред изброените
правомощия на съдията-докладчик по чл.250-252 от НПК, релевантни за делата от
частен характер са:
1. да прекрати наказателното производство в случаите по чл.24, ал.1, т.2, 3, 4, 6, 7, 8, 8а, 9 и 10, а когато
производството е образувано по тъжба на пострадалия - и в случаите по чл.24,
ал.5 /чл.250, ал.1, т.1 от НПК/; и когато деянието, описано в обвинителния акт
или в тъжбата, съставлява административно нарушение /чл.250, ал.1, т.2 от НПК/;
2. да насрочи образуваното
по тъжба на пострадалия производство, когато са налице основания за
разглеждането ѝ в съдебно заседание /чл.252, ал.4 от НПК/.
Безспорно акуратно е виждането на СРС, че
сред задължителните изисквания, които следва да прецени съдията-докладчик е и
дали частната тъжба отговаря на условията, заложени от законодателя като
минимален стандарт за разглеждане на дела от частен характер /чл.81, ал.1-3 от НПК/. Именно на база на вътрешното си убеждение, съдията-докладчик е приел, че тъжбата не отговаря на изискванията по чл.81, ал.1 от НПК като описаното в
нея не представлява престъпление, което според СРС е било основание за
прекратяване на наказателното производство на осн. чл.250, ал.1, т.1, вр.
чл.24, ал.5, вр. чл.81, ал.1 от НПК.
Тук е мястото
да се отбележи, че според въззивния съд, ако съдията-докладчик счете, че
тъжбата не отговаря на изискванията на чл.81 от НПК, е задължен да укаже на
частния тъжител в какво се изразява недостатъка в този процесуален документ
като му даде съответен подходящ /обикновено 7-дневен срок/ да го отстрани, ако
това е обективно възможно, и чак тогава, ако не съблюдава това свое задължение,
да прекрати наказателното производство на осн. чл.250, ал.1, т.1, вр. чл.24,
ал.5, вр. чл.81, ал.1 от НПК, както е сторил преждевременно СРС и коректно е
направил първия съдебен състав, разглеждащ делото.
Районният
съдия е счел, че в иницииралия производството документ не се съдържат такива факти, които да обуславят съставомерността на деянието и участието
на обвиняемите в него.
С други думи, че описаното деяние
в тъжбата не съставлява престъпление,
което налага цялостно прекратяване на производството, тъй като се касае за
изразено мнение, и то на колективен орган.
Това становище на СРС настоящият съдебен състав
намира за принципно правилно, но не и на етапа, на който се намира
производството, или поне не преди да бъде дадена възможност на тъжителя да
уточни тъжбата си.
Частната
тъжба не трябва да отговаря на изискванията, посочени в ТР№2/2002г. на ОСНК на
ВКС, респ. чл.246, ал.2 от НПК, отнасящи се до съдържателната част на
обвинителния акт. Частната тъжба е тази, която поставя предметните граници на
обвинението и следва да описва определения минимум, обективиран в чл.81 от НПК,
но виждането, че следва към частните тъжители да се поставят изиквания,
съотносими с тези на професионален юрист /прокурор/ би представлявало отказ от
правосъдие и нарушаване правата на гражданите за достъп до такова. На тази база
следва да се посочи, че за разлика от прокурора, частният тъжител няма
задължение да квалифицира твърдяните от него факти.
Не
може да се отрече, че процесната тъжба съдържа данни, както за субекта, който
се е счел за оклеветен /Т.П./, за лицето/лицата, срещу които е
насочена /П.К., Б. Х., В.С., С.Й.
и С.С./, за датата на извършване на деянието /02.11.2018г.,
уточнено след разпореждането на СРС, НО, 130-ти с-в/, за мястото /гр.С.,/ а
също и възприетите от тъжителя като накърняващи личната му чест и достойноство
като позорни думи: /„Съставът счита, че ответната
страна е представила писмени доказателства в посока на това, че жалбоподателят
(т.е. аз), чрез обиди и заплахи е упражнявал тормоз спрямо тях.“/. Дали
изразът, възприет като клеветнически в действителност е такъв, в каквато насока
практиката е еднопосочна, е въпрос на друг съдебен акт. Ако на СРС не е било
ясно в какво точно се изразява обвинението според П., а определено неясноти в тъжбата има, същият е следвало да ги
отстрани по указания от НПК ред в чл.81 от с.к.
А
да обоснове крайния си извод, първостепенният съдия всъщност е мотивирал
оправдаване на обвиняемите, поради несъставомерност на описаното в частната
тъжба и невъзможността да бъде субсумирано под обективните и субективни
елементи на твърдяното престъпление „клевета“, тъй като същите са изразили свое
мнение. Това налага и по същество, настоящият съд да вземе отношение по
наведените в тъжбата обстоятелства.
На обекта на защита, охраняван от
наказателната норма при престъпленията по Глава ІІ, Раздел VІІ, а именно
правото на лична чест и достойнство на отделния субект, пряко противостои
свободата на словото, правото на мнение, разпространявано чрез слово, провъзгласено
в КЗПЧОС (чл.10) и конституционно гарантирано (чл.39-41 от Конституцията на
РБ).
Така многократно националните съдилища
са се произнасяли, че: ”В една демократична и правова държава всеки има
правото, без страх от каквито и да било санкции, публично да изразява своето
становище по всякакъв вид въпроси... след като това се извършва при спазване на
установени със законите правила, то не може да бъде квалифицирано като
престъпление и да ангажира наказателна отговорност на извършителя му. В
тази насока българските граждани се ползват със закрилата не само на своята
конституция, но и на ратифицираните международни спогодби и конвенции,
гарантиращи правата на човека…”(р. №363 от 01.07.2002 г. по н.д. №
241/2002, II н. о. на ВКС). Многократно последното е било и предмет на
произнасяне и провъзгласяване и от страна на международните съдилища. Така: Решение от 24.02.1997г. "Д. Х.
и Г. срещу БЕЛГИЯ"; Решение от 07.12.1976г. по Дело Х.срещу Обединеното
Кралство. Горното корелира със
съдържанието на чл.10, т.2 от КЗПЧОС.
Безспорно правото на свободно
изразяване на мнение граничи с правото на лична чест и достойнство на другия,
по отношение на когото се изказва мнението /р.№7 от 04.04.1996 г. к.д. № 1 от
1996г. на КС на РБ, а също и в по-ранното р.№15 от 28.09.1993 г. по к.д. №17 от
1993г. на КС на РБ/. Изхождайки от тази принципна позиция следва да се
анализира дали при депозиране на определено мнение, респективно на определени
факти, свързани с личността на дадено лице сме в хипотеза на правото на
свободно изразяване и разпространение на информация или при упражняването на
това право, изказващият се е прекрачил горепосочената граница и е нарушил
правата на насрещния, засягайки честта и достойнството му.
Клеветата представлява съзнателно
разпространяване на информация за определено лице в позорни обстоятелства или
данни за извършено престъпление/я, за които деецът знае, че са неистински
(р.№20/1998г. по к.д. №16/98г. на Конституционния съд /КС/ на РБ). Тези
обстоятелства следва да съдържат информация, факти /от миналото, настоящето/ с
цел да бъде злепоставена личността на оклеветения пред обществото посредством
засягане неговата чест и достойнство. Винаги следва да се касае за конкретни
явления от действителнстта, а не за някакви отрицателни оценки, съждения,
епитети и др. /Н., И. Учебник по наказателно право. Особена част, с.432-433/.
Горните обстоятелства следва да пресъздават личността в отрицателна насока пред
обществото с оглед общоприетите изисквания на морала и добрите нрави. От своя
страна обществената укоримост на престъплението произтича от неистинността на
тези позорни за наклеветения обстоятелства, респективно приписването на
неизвършени престъпни деяния.
В процесния казус, доколкото СРС е
разсъждавал по същество на твърдяното престъпление, което не е имал право да
стори на този етап на развитие на производството. Дали само по себе си визираното
по-горе изречение е с клеветнически характер, би могло да се прецени, след като
в пълнота бъде изяснена волята на обвиняемия чрез указания да допълни тъжбата
си или след проверка на всички релевантни обстоятелства, в случай че се
установи несъставомерност на наведените факти под нормите на чл.147 от НПК,
съдът е длъжен да постанови присъда с оправдателен диспозитив по смисъла на
чл.304 от НПК. В противен случай, както е постъпил СРС, независимо от
виждането, че деянието е изначално несъставомерно, би се стигнало до лишаване
от възможността на тъжителя, а и обвиняемите, да получат адекватна защита на
правата си в един висящ процес, който да завърши със стабилен краен акт –
присъда.
В тази насока, настоящият съдебен състав е
запознат с практиката на част от съдебните състави, вкл. и в СГС, за
възможността за позовававане на чл.250, ал.1, т.1, вр. чл.24, ал.5, вр. чл.81,
ал.1 от НПК в действащата редакция и при прекратяване на делата от частен
характер, когато описаното в тъжбата изначално не съставлява престъпление
/р.№1389 от 15.12.2017г. по н.ч.д.№2235/2017г. на СГС/, цитирано и в
разпореждането на СРС, НО, 1-ви с-в.
С измененията на НПК със ЗИД НПК (ДВ,
бр. 63 от 04.08.2017г., в сила от 05.11.2017г.), независимо дали са удачни или
не, беше отменена разпоредбата на чл.250, ал.1, т.2 от НПК относно правомощието
на съдията-докладчик да прекрати наказателното производство, когато деянието,
описано в обвинителния акт или в тъжбата, не съставлява
престъпление, което всъщност е сторил СРС, макар и позовавайки се на друга
норма, като е препратил към изикванията на чл.81, ал.1 от НПК. Според
настоящата правна уредба, която не би могла да се тълкува по друг начин, освен
стеснително и без възможност за прилагане по аналогия, спорният момент по
дела от частен характер, а именно дали има извършено престъпление или не може да се разреши само и единствено с краен
съдебен акт, но не и с разпореждане/определение, преди да е проведено състезателно производство и
да бъде извършен обективен и всестранен анализ на събраните доказателства. Както беше отбелязано и по-горе, позоваването на
разпоредбата на чл.81, ал.1 от НПК, с аргумент, че описаното не съставлява
престъпление е опит за заобикаляне на законовата разпоредба в чл.250, ал.1, т.1
от НПК. Законът за съжаление е такъв и следва да бъде прилаган именно в този му
несъвършен вид, налагащ ангажиране на време и средства на съда за постановяване
на ясен като краен резултат акт.
При
така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав намира
правните изводи на първия съд, обективирани в разпореждането от 04.07.2019г. по Н.Ч.Х.Д.№19503/2018г.,
СРС, НО, 1-ви
с-в за прекратяване на наказателното производство на осн. чл.250, ал.1, т.1, вр.
чл.24, ал.5, т.2 от НПК, за
неправилни. Атакуваният съдебен акт
следва да бъде отменен, като незаконосъобразен и делото следва да се върне
Софийски районен съд за продължаване
на съдопроизводствените действия от друг съдия-докладчик,
предвид изразеното вече становище по същество на делото от предходния. Новият
съдия-докладчик, може да даде нужните указания за допълване на тъжбата на П., които ако не бъдат изпълнени, или
не бъдат съблюдавани в пълнота, да прекрати наказателното производство, или да
постанови краен акт.
С оглед горното
и на осн. чл.334, т.1, вр. чл.335, ал.2,
вр. чл.348, ал.3, т.1, вр. ал.1, т.2 от НПК от НПК‚ СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ разпореждането от 04.07.2019г. по Н.Ч.Х.Д.№19503/2018г.,
СРС, НО, 1-ви
с-в,
с което е прекратено наказателното производство на осн. чл.250, ал.1, т.1,
вр. чл.24, ал.5, т.2 от НПК, образувано от частния тъжител Т.Д.П. срещу П.К., Б. Х., В.С., С.Й. и С.С..
ВРЪЩА
делото за разглеждане от друг състав на
Софийски районен съд.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
.....................................
ЧЛЕНОВЕ:
1....................................
2....................................