Р Е
Ш Е Н
И Е
Гр.София,
05 март 2024 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд, ТО, 6-6 състав, в публичното открито съдебно заседание на
двадесети февруари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
СЪДИЯ: ЕЛЕНА РАДЕВА
с участието на съдебен
секретар Виктория Каменова, след като изслуша докладваното от съдията Радева
т.д.№227 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Претенция по чл.59 ЗЗД.
С определение, инкорпорирано в решение
№260665/07.11.2022 година, съдът е приел, че предявената от ищеца „Л.С.“ ЕАД
срещу ответника ДП „Р.ЗА В.Д.“, при условие на евентуалност, кондикционна
претенция с правно основание чл.59 ЗЗД се явява недопустима, с оглед нейния
субсидиарен характер. Този извод на съда е обусловен от предходния извод, че
ищецът е имал на разположение да претендира тези вземания с друг иск, намиращ
основанието си в договорната връзка с ответника, каквато възможност от него не
е упражнена в срока преди изтичане на погасителната давност. Ето защо съдът е
прекратил производството между страните поради недопустимост на иска по чл.59,
ал.1 ЗЗД за сумата от 112 015,18 щатски долара, представляващи разходи на
ищеца за преместване на комуникационни кабели от ПТ 4/старо/ за ППРК Кривина,
предназначени да обслужват работата на системите на Управление на въздушното
движение, попадащи в обхвата на предмета на дейност на настоящия ответник.
Прекратителният акт на съда е обжалван
от ищеца и потвърден от състава на въззивната инстанция с определение №217/24.03.2023г.,
постановено по в.т.д.№196/2023г. по описа на САС.
Актът на въззивната инстанция е
обжалван пред ВКС от „Л.С.“ ЕАД и въз основа на касационната жалба на тази
страна е образувано ч.т.д.№1389/2023г., по което съставът на касационната
инстанция, на основание чл.280, ал.2, пр. 3 ГПК е допуснал до касационно
обжалване актът на въззивната инстанция. Едновременно с това се е позовал на
решение №148/28.02.2006г. по т.д.№703/2005г. на ВКС, ТК, второ т.о.е отменил
актът на въззивната инстанция и прекратителния акт на състава на СГС и е върнал
делото на първостепенния съд за произнасяне по този иск с решение, тъй като е
налице спор по същество, а не е налице основание да се приеме, че претенцията
на ищеца в тази и част се явява недопустима.
С оглед задължителните указания на
касационната инстанция настоящият състав на съда приема следното:
Цитираното от състава на ВКС решение
приема, че субсидиарността на кондикционния иск по чл.59 ал.2 ЗЗД, прогласена
от закона, следва да се приема не като невъзможност да се предяви иск по чл.59 ЗЗД при наличие на възможност за предявяване на иск на различно основание.
Субсидиарността следва да бъде
преценявана като въпрос по съществото на спора, което означава, че не касае
въпрос на допустимост на иска по чл.59 ЗЗД, а преценка дали за ищеца е
възникнало материално право и юридическия факт, от който то е породено, за да
дири защита на правата си чрез кондикционната претенция.
Традиционно се приема както в доктрината
така и в съдебната практика, че вземане, което се основава на нормата на чл.59,
ал.1 ЗЗД е възможно при кумулативно съществуване на следните предпоставки: 1)
обогатяване на едно лице за сметка на друго; 2) обедняване на това лице,
свързано с обогатяването на първото; 3) връзка между обедняването и
обогатяването; 4) липса на основание за обогатяването и 5) липса на друг иск
(вещен, деликтен, договорен), с който обеднелият да се защити.
Следователно в тежест на ищеца по иска с посоченото
правно основание е да установи при пълно и главно доказване, както
положителните предпоставки на своето обедняване, обогатяване на ответника,
респ. спестяване на разходи, общите за тези два факта обстоятелства.
Конкретният въпрос в настоящия случай е възможността
да се извърши преценка относно това дали ищецът, заявяващ се като обеднял за
сметка на ответника, разполага с друга възможност да дири защита на правата си.
Въз основа на събраните по делото доказателства съдът
е приел, че процесното вземане от 112 015,19 щатски долара е вземане,
чийто титуляр е ищецът и то има за свой правопораждащ юридически факт
организационното споразумение, поради което правното основание на това вземане
е нормата на чл.285 вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД.
Поради преценка на съда за основателност на
направеното своевременно правопогасително възражение за изтекла погасителна
давност от страна на ответника, съдът е приел, че осъдителната претенция на
ищеца в тази и част е неоснователна, поради изтекла погасителна давност. Това е
причината да постанови отхвърлителен диспозитив за тази сума.
Наличието на друг път за защита, който ищецът е
пропуснал да реализира, пък е дало основание на съда да приеме, че е налице
забраната по чл.59, ал.2 ЗЗД, която е основа на правилото, че искът по чл.59 ЗЗД има субсидиарен характер. Т.е. тази форма на правна защита е възможна само
и единствено, ако страната не разполага с друг път на защита и тази
субсидиарност има за база принципът на справедливостта, който не допуска
неоснователно обогатяване.
Ето защо, поради липса на установена последната
предпоставка- липса на обеднелия с друг иск, с който да се защити, настоящият
състав приема, че не е налице възникнало за ищеца субективно право, което да
защити чрез иска по чл.59, ал.1 ЗЗД, независимо от това, че е налице установено
обогатяване на ответника чрез спестени му разходи, както е обедняване на ищеца,
при установени общи за това състояние на двата правни субекта правопораждащи
факти, наличие на договорна връзка, представляваща сключеното между страните
организационно споразумение. Именно последното е правопораждащ ЮФ на вземането
на ищеца и способ за регулация на осъществените въз основа на него имуществени
размествания, респ. промени в активите на двете дружества.
След като е налице договорна обвързаност на страните,
която стои в основата на възникналото право на ищеца да дири плащане на
процесната сума, то това обстоятелство изключва правото, чиято защита дири
ищеца в този процеса, представляващо вземане от 112 015,19 щатски долара,
да е породено от института на неоснователното обогасяване.
При така изложеното и с оглед приетото в съдебната
практика, че субсидиарността не е свързана с допустимостта, а основателността
на претенцията по чл.59, ал.1 ЗЗД, в контекст на установяване на субективното
право и правопораждащия го юридически факт, то искът за присъждане на тази сума
на база института на неоснователното обогатяване и в частност нормата на чл.59,
ал.1 ЗЗД, се явява неоснователно предявен.
По разноските.
Страните са направили искане за присъждане на
разноски, а в проведеното на 20.02.2024година ответникът е представил списък с
разноски, които претендира, представляващи юрисконсултско възнаграждение в
размер на 1 000лв.
С оглед на извода на съда, че претенцията по чл.59,
ал.1 ЗЗД за сумата от 112 015,19 щатски долара, с левова равностойност от
183 578,57лв., е неоснователна, то разноските следва да бъдат определени
на база нормата на чл.78, ал.3 ГПК.
Съгласно нормата на чл. 78, ал. 8 от ГПК, в полза на
юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение, ако те са били защитавани от
юрисконсулт, като същото е в размера на адвокатското възнаграждение, а след
измененията на тази норма (обн. - ДВ, бр. 8 от 24.01.2017 г.), възнаграждениете се определя от съда до максималния размер
по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ.
С оглед на горното и предвид изхода на спора, ищецът следва
да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 450лв. юрисконсултско
възнаграждение, чийто размер е съобразен със закона, цената на иска, броя на
проведените съдебни заседания.
Водим от изложеното съдът
Р Е Ш И
:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Л.С.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление *** 1540,
Аерогара София, бул.“********1, срещу Д.П. “Р.НА В.Д.“, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление ***, иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД
касателно обезщетение в размер на сумата от 112 015,18 щатски долара (183 578,57лв.) представляваща
разходи на ищеца за преместване на комуникационни кабели от ПТ 4 (старо) за
ППРЦ Кривина, предназначени да обслужват работата на системите на Управление на
въздушното движение, попадащи в предмета на дейност на ответника, поради
НЕОСНОВАТЕЛНОСТТА му.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 ГПК, „Л.С.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление
*** 1540, Аерогара София, бул.“********1, да заплати на Д.П. “Р.НА В.Д.“, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление ***, разноски по водене на делото в размер
на 450лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред САС в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: