Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София,23.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски
съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на десети февруари
през две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря КРИСТИНА ПЪРВАНОВА като разгледа
докладваното от
съдия Маркова в.гр.д.№ 3043 по описа за 2020
година и за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и следв.ГПК.
С решение № 285089 от 26.11.2019 г. по гр.д.№ 51869 по описа за 2017 г.
СРС, Първо ГО, 51 състав: ОСЪЖДА Я. В.Д.Д., да заплати на „У.Б.“ АД, на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ
сумата 9999,26 лева – непогасена главница по договор за кредитна карта за
физически лица № ССIR -298-00058-2016
от 24.03.2016 г., ведно със законната лихва от 28.07.2017
г. до изплащане на вземането, на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата 556,56 лева
– договорна възнаградителна лихва за периода от 16.06.2016 г. до 23.08.2016 г.,
както и на основание 78, ал. 1 ГПК сумата 3186,32 лева – съдебни разноски.
Със същото решение се ОТХВЪРЛЯ предявения от „У.Б.“ АД срещу Я. В.Д.Д., иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за
сумата 1502,79 лева – наказателна лихва за периода от 23.08.2016 г. до
27.07.2017 г.
Срещу така постановеното решение e постъпила въззивна жалба от
ответника пред СРС - Я. В.Д.Д.,
чрез особения му представител. Решението се обжалва в частта, в която е
бил уважен искът при правната квалификация на чл. 430, ал. 1 от ТЗ и по чл.
430, ал. 2 от ТЗ. Решението се обжалва и в частта за разноските.
Излагат се доводи, че решението било недопустимо, защото било постановено в
резултат на нередовна искова молба. Излагат се доводи и за постановяване на
решението при необсъждане на събраните по делото доказателства в тяхната
съвкупност. Сочи се, че ищецът не бил представил документите за изпълнение на
задължението от двете страни. Твърди се, че извлечението от сметка не било
подписано от упълномощено за банката, лице. Счита, че експертизата не може да
създава документи. А самото решение се опирало само на тази експертиза.
Претенцията на ищеца не била доказана.
Иска се от настоящата инстанция да
отмени обжалваното решение в частта, в
която срещу въззивника, ответник пред СРС, са били уважени предявените от ищеца
искове по чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ и да постанови друго с което претенциите
на ищеца да бъдат отхвърлени като недоказани или да прекрати делото като
недопустимо.
Постъпил е отговор от ищеца пред СРС
- „У.Б.“ АД, в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба
и правилност на така постановеното решение, не били допуснати сочените от
въззивника нарушения на материалния и процесуалния закон.
Въззиваемият сочи, че в случая се
касае до договор за кредитна карта и следвало да се отчитат спецификите на този
договор. Не се касаело до погасяване с месечни вноски. Затова неоснователен бил
доводът, че исковата молба е нередовна. Позовава се на ТР от 02.04.2019 г. по
тълк.д.№ 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС относно изискванията към исковата молба по
иска по чл.422 ГПК във връзка с договорите за кредит. Счита, че представеното
извлечение от сметка, съдържа всички необходими реквизити, както и детайлизира
задълженията на ответника. Сочи, че е депозирана и молба-уточнение по отношение
на претендираната възнаградителна лихва. Възражението по отношение на
неподписването на извлечението от сметка от упълномощено лице на банката се
правело за първи път с въззивната жалба поради което било преклудирано като се
аргументира с чл.131 ГПК и чл.193, ал.1 ГПК. Счита, че твърденията в исковата
молба се подкрепят от заключението на съдебно-счетоводната експертиза.
Заключението било компетентно изготвено и не било оспорено от нито една страна;
правилно било кредитирано от СРС. Претенциите на ищеца били доказани при
условията на пълно и главно доказване. Претендира разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 16.01. 2020 г.
Въззивната жалба е подадена на 30.01.2020 г.
Следователно същата е
в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
Налице е правен
интерес от обжалване.
Ето защо съдът счита,
че въззивната жалба е допустима.
В частта, в която претенциите на ищеца са били
отхвърлени относно иска по чл.92 , ал.1 ЗЗД, решението като необжалвано е
влязло в сила.
По
основателността на въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е посочил, че за да бъде
уважен предявеният иск по чл. 430, ал. 1 ТЗ, в тежест на ищеца е да докаже при
условията на пълно и главно доказване следните предпоставки: наличието на
действително правоотношение по договор за кредитна карта, по силата на което се
е задължил да предостави на Я. В.Д.Д. кредит в размер на 10 000 лева чрез
използване на кредитна карта, а за последния е възникнало задължение да го
върне; обстоятелството, че Я. В.Д.Д. е усвоил твърдения с исковата молба
кредит; както и че е настъпила изискуемостта на вземането.
Възникването на облигационно правоотношение по договор за кредит между
страните по делото се установявало от приетото като писмено доказателство копие
от договор за кредитна карта за физически лица № ССIR -298-00058-2016 от 24.03.2016 г. на английски език с превод на български
език. От същото се установява, че ищцовото
дружество – „У.Б.“ АД било поело задължение да предостави на ответника кредит
чрез използването на кредитна карта с кредитен лимит 10 000 лева, а ответника Я.
В.Д.Д. се задължил да върне получените суми съгласно условията на т. 4 – от
1–во до 15-то число на всеки текущ месец, следващ период на клиентски плащания,
като заплаща минимална изискуема погасителна вноска в размер на 300 лева (т.
4.1) или минимална дължима сума, формирана като сбор от минималната погасителна
вноска за съответния период на клиентски плащания, увеличена с изискуеми
невнесени суми за погасяване от предходни периоди и непогасени лихвени плащания
и надвишен кредитен лимит при наличие на такъв (т. 4.1а). Съгласно т. 4.2 и т.
4.4 от договора за кредитна карта срокът на ползване на разрешения кредит и
срокът на действие на договор били определени до 31.03.2018 г. СРС се е позовал
на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, от което се установило, че след
изтичането на този срок усвоеният и непогасен кредит от Я. В.Д.Д. възлизал в
размер на 9 999,26 лева. С оглед на това СРС е приел, че искът по чл. 430, ал.
1 ТЗ е основателен и следва да бъде уважен в пълния претендиран размер от
9999,26 лева.
Относно договорната лихва СРС е констатирал, че с т. 3.1 от договора за
кредитна карта кредитополучателят се е задължил да заплаща на банката лихва
върху усвоената сума в размер на месечен лихвен процент, посочен в лихвения
бюлетин за всеки отделен месец през срока на действие на договора, който към
24.03.2016 г. бил 1,33 %. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се
установявало, че неплатената просрочена възнаградителна лихва е 556,56 лева за
периода от 31.05.2016 г. до 23.08.2016 г. Затова и искът по чл. 430, ал. 2 ТЗ бил
основателен и следва да бъде уважен в пълния претендиран размер.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси –
само доколкото са посочени в жалбата.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция намира, че противно на твърдяното от
въззивника обжалваното решение е валидно и допустимо:
Исковата молба отговаря на изискванията на чл.127 ГПК. В петитума изрично е
разграничен размера на претендираната главница – 9 999,26 лв., както и е
отграничена договорната лихва, изтекла за периода 16.06.2016 г. до 23.08.2016
г. в размер на 556,56 лв. Досежно последната е подадена на 12.08.2019 г. молба,
с която е направено уточнение/виж л.115 по делото пред СРС/.
/Досежно претенцията за наказателна лихва, тъй като с обжалваното решение
същата е била приета за неоснователна и при липса на въззивна жалба от ищеца
пред СРС, настоящата инстанция не дължи произнасяне/.
Другият довод на пълномощника на въззивника е във връзка с представеното с
исковата молба, извлечение. Видно от отговора по исковата молба, ответникът е
оспорил същото, защото не било подписано, нямало издател и печат на ищеца; не
бил посочен договора и името на ответника.
Следователно, основателен е довода на въззиваемия, че въззивника въвежда за
първи път пред настоящата инстанция възражението си, че извлечението от сметка
не било подписано от надлежно упълномощено от банката лице. При прилагане на
последиците от изтичането на срока по чл.131 ГПК и по арг. от чл.133 ГПК, този
довод като преклудиран не подлежи на обсъждане от въззивната инстанция.
Видно от съдържанието на горекоментираното извлечение, същото съдържа
необходимите реквизити.
Доводите, които особения представител на въззивника излага биха били
относими към производство по чл.422 ГПК във връзка с издадена заповед за
изпълнение по реда на чл.417 ГПК, в каквато хипотеза в случая не сме.
Освен това извлечение от сметка е подписано и скрепено с печата на банката,
ищец, виж л.18 от делото пред СРС.
В обжалваната му част /и не само/ първоинстанционното решение е мотивирано
и обосновано от съвкупния анализ на събраните по делото писмени доказателства и
доказателствени средства.
Видно от констативно-съобразителната част на заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, същото е изготвено освен въз основа на
събраните по делото доказателства, така и след проверка на място в
счетоводството на ищцовото дружество /виж л.120 по делото пред СРС/. Вещото
лице е проверило движението по картовата сметка и е констатирало, че към датата
на исковата молба 28.07.2017 г. от ответника има усвоен и неплатен остатък по
главница в размер на 9999,26 лв. от отпуснатия кредитен лимит по процесния
договор за кредитна карта, в размер на 10 000 лв. Противно на твърдяното
от въззивника вещото лице С. е проверил има ли извършени от ответника плащания
по договора за кредитна карта и е констатирал три такива плащания на обща сума
в размер на 608,03 лв. Видно от отговора по т.3 неплатената просрочена
възнаградителна лихва възлиза на 556,56 лв.
Противно на твърдяното от въззивника вещото лице е достигнало до извода, че
счетоводството на ищеца е водено редовно; транзакциите са били начислявани
текущо, в хронологичен ред, съобразно датата на възникване, виж отговора на
въпрос № 4.
Видно от отразеното в съдебния протокол, съставен за о.с.з. на 27.09.2019
г., нито една от страните не е оспорила заключението на вещото
лице-счетоводител. При това положение въззивната инстанция не намира основание
да не кредитира заключението на вещото лице С..
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции в
обжалваната част като правилно първоинстационното решение ще следва да бъде
повърдено.
По
разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора разноските не търпят промяна.
Пред
въззивната инстанция:
На
въззивникът разноски не се следват и
затова такива не му се присъждат.
Въззиваемата страна претендира разноски за заплатено адв.възнаграждение
на особения представител в размер на 600
лв. и такива се присъждат.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 285089 от 26.11.2019 г. по гр.д.№ 51869 по описа за 2017 г. СРС,
Първо ГО, 51 състав в частта, в която
се: ОСЪЖДА Я. В.Д.Д., да
заплати на „У.Б.“ АД, на основание чл.
430, ал. 1 ТЗ сумата 9999,26 лева – непогасена главница по договор за кредитна
карта за физически лица № ССIR -298-00058-2016
от 24.03.2016 г., ведно със законната лихва от 28.07.2017
г. до изплащане на вземането; на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата 556,56 лева
– договорна възнаградителна лихва за периода от 16.06.2016 г. до 23.08.2016 г.,
както и на основание 78, ал. 1 ГПК сумата 3186,32 лева – съдебни разноски.
ОСЪЖДА Я. В.Д.Д., роден на *** г.,
гражданин на Нидерландия, ЛНЧ **********, с регистриран адрес в Р България:
гр.София, ул.“******, ет.******, да заплати на „У.Б.“ АД, ЕИК******, със
седалище и адрес на управление:***, пл.“******, сумата в размер на 600 лв.- разноски
за производството пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.