№ 14319
гр. София, 23.08.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20211110158710 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс ГПК)
и следващите.
Образувано е по искова молба на „..“ ЕАД с ЕИК ..., седалище и адрес на
управление град ... (ищец) чрез упълномощения процесуален представител
юрисконсулт Я. З.. Ищецът твърди, че между него и ответницата е било налице
трудово правоотношение. На ответницата била връчена длъжностната й
характеристика, според която тя трябвало да спазва правилника за вътрешния ред и
бизнес етиката, както и другите вътрешни правила и изисквания, включително
установените чрез електронните канали за комуникация. Трудовият договор бил с
уговорен срок за изпитване в полза на работодателя и бил прекратен в срока за
изпитване посредством заповед. Излага доводи, че при постъпването на работа при
ищеца всеки служител получавал като „социална придобивка“ право на отстъпка за
закупуване на устройство на компанията съобразно вътрешна процедура. Ответницата
имала право на отстъпка в размер на до 500 лева без ДДС, съответно до 600 лева с ДДС
и се възползвала от това право, като закупила устройството „..“ за сумата 475 лева без
ДДС или 570 лева с ДДС. Съгласно вътрешната процедура при прекратяване на
трудовия договор по време на първоначалния „изпитателен срок“ служителят
възстановява реално използваната отстъпка за устройство с ДДС, като сумата се
удържа от последното трудово възнаграждение и ако сумата за възстановяване не се
покрива от последното възнаграждение, служителят следва да изплати остатъчната
сума. Ответницата подписала изрична декларация, с която се съгласила да възстанови
на ищеца предоставената отстъпка в 30-дневен срок от прекратяването на договора.
Освен това тя издала и запис на заповед в полза на ищеца с падеж 09. 03. 2021 г., като
заплатила само частично сумата по записа на заповед. Ищецът твърди, че ответницата
продължава да му дължи сума в размер на 102 лева и 63 стотинки. Иска от съда да
установи съществуването на съответно парично задължения на ответницата, за което
тя е издала записа на заповед и за което е била издадена заповед за незабавно
изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело № 38800 по описа на
1
Софийския районен съд, 150-и състав, за 2021 г. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответницата Н. А. А., ЕГН **********, адрес .., съдебен адрес ..., чрез упълномощения
процесуален представител адвокат К. К.. Оспорва предявения иск като процесуално
недопустим, като обосновава, че ищецът няма правен интерес установителен иск с
посочения в исковата молба „петитум“. По същество оспорва предявения иск като
неоснователен и недоказан. Отрича претендираното от ищеца парично притезание да е
възникнало въз основа на който и да е от актовете, на които той се позовава –
прекратеният трудов договор, длъжностната характеристика, цитираната вътрешна
процедура, декларацията или записът на заповед. Във връзка с процедурата излага
доводи, че тя съставлява „вътрешен нормативен акт“ на работодателя, който не е
задължителен за ответницата и няма достоверна дата спрямо нея, а освен това е
подписана от лица, които не са били законни представители на ищеца. Подписаната от
ответницата декларация сама по себе си също не създава задължения за нея. Що се
отнася до записа на заповед, за хода на устните състезания ответницата заявява, че той
е нищожен, защото съдържа условие за задължението за плащане. Иска от съда да
отхвърли предявения иск. Прави евентуално възражение за прихващане с парични
задължения на ищеца към нея за сумата 312 лева и 64 стотинки, представляваща
неизплатена част от трудови възнаграждения и обезщетения към месец февруари 2021
г., както и за сумата 154 лева и 73 стотинки, представляваща недължимо платена от
ответницата сума с платежно нареждане от 10. 02. 2021 г. Претендира разноски.
След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства,
Софийският районен съд направи следните фактически и правни изводи.
Исковата молба е подадена от заинтересована страна чрез надлежно
упълномощен процесуален представител, придружена е с документ за внесена
държавна такса в необходимия размер. Във връзка с доводите на ответницата, че
исковата молба противоречи на издадената заповед за изпълнение, съдът намира
следното. Действително, едно от условията за допустимостта на установителния иск,
предявен по реда на чл. 415, ал. 1 във връзка с чл. 422, ал. 1 ГПК, е исковата молба да
съответства на издадената в рамките на заповедното производство заповед за
изпълнение. В разглеждания случай тя е предявена своевременно в рамките на
законоустановения едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, между същите страни е и е
за парично задължение в идентичен размер с този, който е посочен в заповедта за
незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Разбира се, паричните
задължения се индивидуализират не само с оглед на страните и размера, но също така
и с оглед на основанието, на което са възникнали. Затова е необходимо исковата молба
да съответства на заповедта за незабавно изпълнение и по отношение на основанието,
на което е възникнало спорното парично притезание. От тази гледна точка в
първоначалния си вид тя страдаше от недостатъка, че обосноваваше паричното
притезание с други юридически факти, а не с този, който заповедният съд е посочил
при издаването на заповедта по чл. 417 ГПК (поради тази причина и първоначално
делото беше разпределено на 69-и състав на Софийския районен съд вместо на 150-и
състав в отклонение от утвърдените вътрешни правила за разпределение на
гражданските дела). Искането („петитумът“) обаче още от самото начало в
първоначалния вид на исковата молба беше установителен и съответен на указанията
на заповедния съд, а не осъдителен. Освен това впоследствие исковият съд остави без
движение исковата молба и даде нарочни указания на ищеца, които той своевременно
изпълни. С тяхното изпълнение той разшири основанието на претендираното парично
2
задължение, позовавайки се вече и на записа на заповед, въз основа на който
заповедният съд е издал заповедта за незабавно изпълнение. По този начин
нередовността на исковата молба беше отстранена. Нейното отстраняване има обратно
действие и предявеният иск следва да се счита процесуално допустим още към
момента на подаването й. Отделен въпрос е обаче, че уточняването на исковата молба
не заличава началните твърдения на ищеца, които съдържат признание за наличието на
каузално правоотношение между страните. Но въпросите, свързани с каузалното
правоотношение, ще бъдат разгледани от исковия съд по същество. Тук е достатъчно
да се отбележи, че предявеният иск е процесуално допустим.
Съдът е сезиран с предявен по реда на чл. 415, ал. 1 във връзка с чл. 422, ал. 1
ГПК иск с правно основание чл. 538, ал. 1 във връзка с чл. 463 от Търговския закон
(ТЗ). Характерното в разглеждания случай е, че самият ищец с исковата молба е
признал наличието на каузално правоотношение, във връзка с което е бил издаден
записът на заповед, а с отговора на исковата молба ответницата също е изложила
доводи във връзка с каузалното правоотношение. По този начин ищецът е
„изпреварил“ каузалните възражения на ответницата и каузалното правоотношение
между страните е станало част от предмета на доказване в исковия процес още с
исковата молба. В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно
доказване, че ответницата е издала в негова полза валиден запис на заповед за сума в
размер на поне 102 лева и 63 стотинки, както и че падежът на записа на заповед е
настъпил. В тежест на ответницата по възражението за прихващане е да установи при
условията на пълно и главно доказване, че ищецът й дължи сумата 312 лева и 64
стотинки, представляваща неизплатени трудови възнаграждения и обезщетения за
месец февруари 2021 г., както и сумата 154 лева и 73 стотинки, която била недължимо
платена с платежно нареждане от 10. 02. 2021 г., както и че тези парични задължения
са изискуеми или поне изпълняеми (предвид разясненията, дадени с Тълкувателно
решение № 2 от 2022 г. по тълк. дело № 2 от 2020 г. на ОСГТК на ВКС).
Наред с разпределената тежест на доказване следва да се отчита, че съдът следи
служебно за валидността на правните сделки или на отделни клаузи от тях, свързани с
предмета на делото, дори и ответницата да е пропуснала да направи съответно
възражение в срока за отговор на исковата молба, ако нищожността произтича пряко
от сделката или от събраните по делото доказателства (така Тълкувателно решение № 1
от 2022 г. по тълк. дело № 1 от 2020 г. на ОСГТК на ВКС). Във връзка с това
първостепенният съд предостави нарочна възможност на страните с определението по
чл. 140, ал. 1 ГПК да изразят становища досежно евентуалната нищожност на сделки,
свързани с предмета на делото, до края на първото открито съдебно заседание пред
първостепенния съд. Своевременно преди края на първото открито съдебно заседание
пред първостепенния съд ответницата изрази съответно становище, заявявайки, че
записът на заповед съдържа условие за плащане, поради което е нищожен, а ищецът
въведе контрааргументи. При това положение първостепенният съд ще се занимае
служебно с валидността на процесния запис на заповед, като съобрази становищата на
страните.
Страните не спорят, а и от приобщените по делото писмени доказателства се
установява, че на 18. 11. 2020 г. те сключили трудов договор № 384, по силата на който
ответницата се задължила да изпълнява длъжността „търговски консултант“, а
ищецът се задължил да й заплаща основно трудово възнаграждение в размер на 1 000
лева. Трудовият договор бил с уговорка за 6-месечен срок за изпитване в полза на
ищеца-работодател. На ответницата била връчена длъжностната характеристика, която
3
освен всичко останало включвала и „да е запознат и стриктно да спазва (...)
установените политики, стандарти, процедури, инструкции, както и другите
вътрешни правила и изисквания в компанията, включително тези, установени чрез
електронните канали за комуникация“. Страните освен това не спорят, а и от
представените по делото доказателства се установява, че съгласно вътрешните правила
на ищеца (процедури), наименовани „Устройства за служители“, ответницата имала
право на отстъпка за закупуването на конкретно устройство от ищеца в размер на 600
лева с ДДС, съответно 450 лева без ДДС. През време на трудовото правоотношение на
01. 12. 2020 г. те сключили и договор за покупко-продажбата на телевизор „..3“, във
връзка с което ищецът направил отстъпка на ищцата в размер на 450 лева без ДДС (л.
11). След това в рамките на уговорения срок за изпитване със заповед на ищеца № 87
от 2021 г., която била връчена на ответницата на 08. 02. 2021 г., трудовото
правоотношение било прекратено едностранно от ищеца на основание чл. 71, ал. 1 от
Кодекса на труда (КТ) в рамките на срока за изпитване. В същия ден ответницата
издала в полза на ищеца запис на заповед за сумата 154 лева и 73 стотинки без
разноски и без протест с падеж на определен ден – 09. 03. 2021 г. (л. 6 от заповедното
производство). Два дни след издаването на записа на заповед на 10. 02. 2021 г.
ответницата заплатила по банков път на ищеца сума в същия размер, 154 лева и 73
стотинки (л. 33 от исковото дело). На 11. 03. 2021 г. ищецът заплатил последното
дължимо трудово възнаграждение на ответницата и дължимите обезщетения (за
неползувания платен годишен отпуск и за временна неработоспособност), като
„приспаднал“ от тях сумата 312 лева и 64 стотинки (л. 12). За тази сума ищецът
признава, че съставлява част от предоставената отстъпка за закупуване на устройство,
индикация за което е и посоченото във фиша „Удръжка по декларация“ (по делото е
представена подписана от ответницата декларация по чл. 272, ал. 1 КТ, с която
признава, че й е била предоставена отстъпка на стойност 600 лева, както и прави други
изявления, които ще бъдат разгледани в следващите редове). Няма твърдения от която
и да е от страните, нито има данни прекратяването на трудовото правоотношение да е
било оспорено по исков ред.
Страните спорят относно валидността на записа на заповед, както и досежно
правното естество и правните последици на подписаната от ответницата декларация по
чл. 272, ал. 1 КТ и вътрешните правила (процедури) на ищеца, наименовани
„Устройства за служители“. По тези въпроси съдът приема следното.
В приложеното за послужване заповедно дело е представен оригиналът на
издадения от ответницата запис на заповед. На лицевата му страна се съдържа текстът
„запис на заповед“ (както в заглавието, така и в текста под заглавието), безусловно
обещание да бъде заплатена парична сума, посочване на издателя (ответницата) и
поемателя (ищецът), мястото и датата на издаване, падежът (на определен ден), както и
мястото и начинът на плащане и подпис на издателя. При това положение съдът
намира, че записът на заповед съдържа всички изискуеми реквизити, в това число и
необходимите (чл. 536 във връзка с чл. 535 ТЗ). Действително, на гърба на записа на
заповед се съдържа неподписан текст, според който авторът му се задължава при
условие, че работодателят му не е направил удръжката, да възстанови на „..“ ЕАД
посочената сума за предоставена отстъпка в 30-дневен срок от дата на прекратяването
на трудовия договор по банкова сметка и да изпрати електронен препис от платежния
документ на определен електронен адрес. По начало на гърба на ценните книги на
заповед, каквато ценна книга е и записът на заповед, се полага джиро (наричано още
„индосамент“ – от лат. „dossum“, което означава „гръб“). В случая обаче на гърба е
4
положено друго изявление, което не е джиро, и е неподписано. Следва да се отбележи,
че неподписаният частен документ не се ползува нито с материалната, нито с
формалната доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 и чл. 180 ГПК. Това обаче не
изключва предварително годността му като доказателство, а означава само, че съдът
свободно преценява фактическите данни от него в съвкупност с всички събрани по
делото доказателства (Петко Венедиков, „Писмени доказателства и свидетелски
показания в гражданския процес“, 1994 г., стр. 22). В конкретния случай от съвкупната
преценка на всички останали доказателства по делото и предвид конкретното
съдържание на неподписаното изявление на гърба на записа на заповед, съдът приема,
че негов автор е тъкмо ответницата, която се позовава на трудовото правоотношение с
ищеца – неин работодател. Това е така, защото идентичен текст, но вече подписан от
ответницата, се съдържа в декларацията й по чл. 272, ал. 1 КТ (л. 10).
С изявлението на гърба на записа на заповед ответницата въвежда условие за
заплащането на сумата по издадения запис на заповед – ако работодателят не удържи
суми от дължимите й плащания във връзка с прекратяването на трудовото
правоотношение. Независимо от това според разбирането на настоящия съдебен състав
изявлението за заплащането на паричната сума на лицевата страна на записа на
заповед е безусловно. Това е така, защото, за да се приеме, че изявлението по записа на
заповед е условно, условието трябва да се съдържа в документа (т. 2 от мотивите към
Тълкувателно решение № 1 от 28. 12. 2005 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2004 г., ОСТК).
Под „документа“ се има предвид записа на заповед, а запис на заповед е лицевата
страна на листа, на който е формулирано волеизявлението на издателя. По тези
съображения настоящият съдебен състав все пак приема записа на заповед за валиден.
Заповедният съд правилно и законосъобразно е издал заповед за незабавно изпълнение
въз основа на него. Другият неподписан документ, съставен на гърба на записа на
заповед, за чийто автор съдът прие ответницата, само установява връзката на записа на
заповед с каузалното правоотношение.
Относно декларацията, подписана от ответницата, съдът приема следното. От
една страна, тази декларация съдържа извънсъдебно признание на факта, че
ответницата е получила „отстъпка“ за закупуването на устройство в размер на 600
лева. Признанието на факт обаче не обвързва съда, а следва да бъде внимателно
преценявано с оглед на всички обстоятелства по делото (чл. 175 ГПК). В исковата
молба ищецът твърди, че ползуваната от ответницата „отстъпка“ възлиза на 570 лева,
а в приложената по делото фактура тя е отразена в размер на 475 лева. При това
положение съдът не дава доверие на признанието по декларацията, нито на
твърдението на ищеца, но приема, че ищцата е ползувала „отстъпка“ в размер на 593
лева и 75 стотинки с ДДС или 475 лева без ДДС.
На следващо място, декларацията съдържа предварително съгласие по чл. 272,
ал. 1 КТ за правенето на удръжки от трудовото възнаграждение на ответницата от
страна на ищеца – неин работодател. Под „удръжки“ законът има предвид
прихващане на задълженията на работодателя с насрещни ликвидни или поне
изискуеми задължения на работника или служителя към него (решение № 203 от 30.
05. 2011 г. на ВКС по гр. дело № 832/2010 г., III г. о.). Това изявление е годно да
породи целените правни последици и ищецът би могъл да прави удръжки от трудовото
възнаграждение на ответницата, стига те да не надхвърлят несеквестируемия минимум.
Последните изявления на ответницата, съдържащи се в декларацията,
съставляват условно обещание тя да възстанови предоставената й отстъпка (която
съдът прие, че е в размер на 593 лева и 75 стотинки с ДДС, а не в размер на 600 лева).
5
Те не са годни да породят правни задължения на ответницата, защото едностранните
изявления пораждат правни последици само в изчерпателно предвидените от закона
случаи (чл. 44 ЗЗД).
По отношение на вътрешните правила на ищеца, наименувани „Устройства за
служители“, и за да разреши в крайна сметка повдигнатия правен спор по същество,
съдът приема следното. Няма законова пречка между две страни да възникнат две
правоотношения на различни правни основания. „Независимо от различния характер
на облигационните и трудовите правоотношения, е допустимо в процеса на полагане
на труд между работодателя и служителя /или работника/ да възникнат паралелно с
трудовото правоотношение и облигационни отношения. Свободата на договаряне
дава възможност на съконтрахентите да постигнат взаимно съгласие за уреждане
на правата и задълженията по тези облигационни правоотношения, което съгласие е
ограничено от императивните правни норми и от добрите нрави“ – решение по т.
дело № 134 по описа на ВКС, II т. о., за 2011 г. Така и в настоящия случай между
страните са съществували две правоотношения. Първото е било трудовото
правоотношение, чието съдържание съдът накратко разгледа по-горе. Второто е било
облигационно отношение по покупко-продажбата на устройството телевизор „..3“.
Понеже ответницата не е закупила телевизора, за да го ползува за упражняването на
нейната професионална дейност, по тази продажба тя има качеството на потребител по
смисъла на пар. 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби към Закона за защита на
потребителите (ЗЗП). По силата на този потребителски договор ищецът се е задължил
да прехвърли правото на собственост върху телевизора в полза на ответницата, а тя се
е задължила да му заплати цена в размер на 450 лева.
Характерно за разглеждания случай е, че страните по двете правоотношения
тясно са ги свързали, смесвайки изпълнението на задълженията на ответницата по
едното и другото правоотношение. Така спазването на процедурата „Устройства за
служители“ страните са отбелязали като част от длъжностната характеристика, тоест
елемент от трудовите функции на ответницата, докато е било налице трудовото
правоотношение. Но от съдържанието на приложения заверен препис от така
наречената процедура е видно, че по правното си естество тя представлява общи
условия за сключването на договори за покупко-продажба на стоки с една определена
категория потребители, които имат качеството на служители на търговеца. Целта на
ищеца с тези общи условия е била да установи привилегия за съответната категория
потребители. Тя всъщност няма никакво отношение към изпълнението на трудовите
задължения от служителите на ищеца. За пълнота следва да бъде отбелязано, че макар
и пълномощното на л. 43, наименувано „заповед“, представено в откритото съдебно
заседание от ищеца, да няма достоверна дата спрямо ответницата (по-прецизно
всъщност е да се приеме, че то има достоверна дата спрямо нея, но това е датата на
откритото съдебно заседание), то може да се разглежда като потвърждение на
действията на лице без представителна власт. Тоест общите условия, наименувани
„Устройства за служители“, са надлежно въведени и обявени от ищеца.
Според т. 2. 8. от тези общи условия служител, чийто трудов договор бъде
прекратен през срока за изпитване, възстановява реално използуваната отстъпка за
устройство с ДДС. Тъкмо тази клауза на общите условия към потребителския договор
за покупко-продажба е основанието от каузалното правоотношение, на което
ответницата е издала записа на заповед. Понеже обаче става въпрос за потребителски
договор, съдът е длъжен да следи служебно за неравноправността й (чл. 7, ал. 3 ГПК).
В този ред на мисли съдът отчита, че през срока на изпитване, уговорен в полза на
6
работодателя, той би могъл да прекрати едностранно трудовото правоотношение без
предизвестие (чл. 71, ал. 1 КТ). Става въпрос за упражняване на преобразуващо право
на работодателя въз основа на неговата преценка, че служителят не е подходящ за
работата, при което работодателят не е длъжен дори да излага мотиви в заповедта за
прекратяването на трудовото правоотношение (решение № 11 от 24. 01. 2012 г. на ВКС
по гр. дело № 1783/2010 г., IV г. о.). Ищецът в случая съчетава качествата на
работодател и на търговец-продавач. При това положение се налага изводът, че
сбъдването на условието на уговорката на т. 2. 8. от общите условия, наименувани
„Устройства за служители“, зависи изцяло от субективната преценка на търговеца.
Следователно тази клауза е неравноправна съгласно чл. 143, ал. 2, т. 20 във връзка с т.
3 и т. 6 ЗЗП. Понеже неравноправната клауза е нищожна, то и издаденият въз основа на
нея запис на заповед не е годен да породи целените от ответницата правни последици.
Затова и искът за установяването на съществуването на задължението, произтичащо от
него, трябва да бъде отхвърлен. Освен това заплатените от ответницата по банков път
парични средства въз основа на неравноправната и нищожна клауза са дадени при
начална липса на основание и подлежат на връщане (чл. 55, ал. 1, предл. първо от
Закона за задълженията и договорите), което може да бъде предмет на отделно
производство.
Не се сбъдва въведеното от ответницата вътрешнопроцесуално условие за
разглеждане на евентуалното й възражение за прихващане, поради което съдът не
следва да го обсъжда.
Разноски. При този изход на делото съдът трябва да присъди в полза на
ответницата сторените от нея деловодни разноски.
В рамките на заповедното производство длъжницата нито претендира разноски,
нито има данни да е сторила такива.
В рамките на първоинстанционното исково производство ответницата е сторила
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева, уговорено и реално
заплатено.
Мотивиран от всичко изложено, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 415, ал. 1 от Гражданския процесуален
кодекс иск с правно основание чл. 538, ал. 1 във връзка с чл. 463 от Търговския закон,
за установяване, че ответницата Н. А. А., ЕГН **********, адрес .., съдебен адрес ...,
дължи на ищеца „..“ ЕАД с ЕИК ..., седалище и адрес на управление град ..., сумата 102
лева и 63 стотинки, произтичаща от издаден на 08. 02. 2021 г. запис на заповед в полза
на „..“ ЕАД, за която сума е била издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа
на документ по ч. гр. дело № 38800 по описа на Софийския районен съд, III
гражданско отделение, 150-и състав, за 2021 г.
ОСЪЖДА ищеца „..“ ЕАД с ЕИК ..., да заплати в полза на ответницата Н. А. А.,
ЕГН **********, сумата 400 лева, представляваща разноски в първоинстанционното
исково производство.
7
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчването на преписа.
Служебно изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8