Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 20.12.2017
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Теменужка
Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Светлана Атанасова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №9124 по описа за 2017 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 02.05.2017 год., постановено
по гр.дело №7424/2014 год. по описа на СРС, ГО, 75 с-в, е отменено като
незаконно на основание чл. 357, ал. 1 вр. с чл. 188, т. 2 КТ наложеното на И.П.И.
със Заповед №197 от 17.12.2013 год. на управителя и търговски директор на „Б. Б. ЕООД Т.Ц.ЗА Р., Д.И Г.“ КД, дисциплинарно наказание „предупреждение за
уволнение“; признато е за незаконно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т.
1 КТ уволнението на И.П.И., извършено със Заповед №198 от 17.12.2013 год. на
управителя и търговски директор на „Б. Б.
ЕООД Т.Ц.ЗА Р., Д.И
Г.“ КД, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ; на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „сътрудник
разкрой“ при „Б. Б. ЕООД Т.Ц.ЗА Р., Д.И Г.“ КД;
ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с
чл. 225, ал. 1 КТ сумата от 6 377.70
лв., представляваща обезщетение за оставане без работа в резултат на
незаконното уволнение за периода от 01.01.2014 год. до 17.06.2014 год. и на
основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 2 КТ сумата от 346.50 лв., представляваща обезщетение
за оставане без работа в резултат на незаконното уволнение за периода от
18.12.2013 год. до 01.01.2014 год., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски по делото за възнаграждение за един адвокат в размер на
1 500 лв.; ответникът „Б. Б. ЕООД Т.Ц.ЗА Р., Д.И Г.“ КД е
осъден да заплати по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от
745.10 лв., представляваща дължима държавна такса.
Срещу решението
е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника „Б. Б. ЕООД Т.Ц.ЗА Р., Д.И Г.“ КД. Жалбоподателят поддържа, че по делото било
безспорно, че между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение,
по силата на което ищецът заемал длъжността „сътрудник разкрой“. Доказано било,
че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „предупреждение за
уволнение“ била издадено при спазване на императивните изисквания на чл. 193,
чл. 194 и чл. 195 КТ. В случая нарушението било открито на 10.12.2013 год. при
извършена проверка за използване на интернет на компютъра, който се намира в
отдел „Разкрой“, като на 11.12.2013 год. бил съставен доклад, ъм който била
приложена разпечатка на посетените сайтове и часовете на посещения, а на 16.12.2013
год. на ищеца било връчено искане за писмено обяснения, който бил депозирал
такива още същия ден. Изборът на наказание бил съобразен с критериите в чл.
189, ал. 1 КТ. Недоказани били твърденията на ищеца, че бил ползвал интернет по
време на почивка, тъй като през процесните дни бил втора смяна с
продължителност от 12.30 ч. до 21.15 ч., с установена обедна почивка от 45 мин.
и две физиологични почивки от по 10 мин. /съгласно т. 3 и т. 7 от раздел І от
Правилника за вътрешния трудов ред/. Ползването на развлекателни сайтове в
интернет надхвърляло времето на почивка и не съответствало на времевия диапазон
на предвидените почивки. Налице били и предпоставките за налагане на
дисциплинарното наказание „уволнение“, като Заповед №198 от 17.12.2013 год.
отговаряла на императивните изисквания на чл. 193, чл. 194 и чл. 195 КТ.
Нарушението било установено на 17.12.2013 год., когато бил съставен и
констативен протокол. Същият ден било поискано писмено обяснение от ищеца,
който представил заявление. В т. 10 на раздел V от Правилника за вътрешния
трудов ред, с който ищецът бил запознат, била установена абсолютна забрана за
внасяне и консумиране на алкохол. Същевременно ищецът работел с режещи машини –
управлявал електрокар и мотокар, като внасянето на алкохол на работното място
поставяло в риск служителите и клиентите на магазина, включително и самия ищец.
Нарушението било установено въз основа на събраните по делото гласни
доказателства. На ищеца била предоставена възможност да се ползва от закрилата
по чл. 333, ал. 1 КТ и били съобразни критериите по чл. 189 КТ. Неправилно
първоинстанционният съд бил приел, че след като няма данни за употреба на
алкохол и че след като е оставил алкохола извън работното място, а именно при
охраната, наложеното на ищеца наказание се явявало прекалено тежко.
Помещението, в което бил оставен алкохола, се намирало в магазина, в който
ищецът полагал труд. СРС не бил отчел и безкритичното отношение на ищецът към
извършените от него нарушения и опитите му да излъже работодателя. Ето защо
моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира
и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата И.П.И. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено като
правилно. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от И. П. И. с искова молба, с която срещу „Б. Б. ЕООД Т.Ц.ЗА Р., Д.И Г.“ КД са били предявени
искове с правно основание чл. 357, ал. 1 вр. с чл. 188, т. 2 КТ за отмяна на дисциплинарното
наказание „предупреждение за уволнение“, наложено на ищеца със Заповед №197 от
17.12.2013 год. на управителя и търговски директор на ответното дружество, с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна на дисциплинарното наказание
„уволнение“, наложено на ищеца със Заповед №198 от 17.12.2013 год. на
управителя и търговски директор на ответното дружество, с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението
длъжност „сътрудник разкрой“ при „Б. Б. ЕООД Т.Ц.ЗА Р., Д.И Г.“ КД, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с
чл. 225, ал. 1 КТ за осъждане на ответника да заплати сумата от 6 377.70
лв., представляваща обезщетение за оставане без работа в резултат на
незаконното уволнение за периода от 01.01.2014 год. до 17.06.2014 год., с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 2 КТ за осъждане на
ответника да заплати сумата от 346.50 лв., представляваща обезщетение за
оставане без работа за периода от 18.12.2013 год. до 01.01.2014 год. В исковата молба се твърди, че дисциплинарното наказание „предупреждение за уволнение“ било незаконно, тъй
като липсвали законови реквизити на издадената заповед за налагането му и че не
били налице твърдените от работодателя нарушения на трудовата дисциплина. По
отношение на издадената заповед за дисциплинарно уволнение се твърди, че била
издадена в нарушение на чл. 195, ал. 1 КТ, че не било налице твърдяното
нарушение на трудовата дисциплина и че не били спазени критериите, установени в
нормата на чл. 189, ал. 1 КТ.
Не се спори между страните, а това е видно и от
представените по делото трудов
договор №43 от 12.01.2013 год., че между тях е
съществувало безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал
длъжността „сътрудник разкрой“ при „Б. Б. ЕООД Т.Ц.ЗА Р., Д.И Г.“ КД, с основно месечно
трудово възнаграждение в размер на 1 151 лв.
Като доказателство по делото е
приета и длъжностна характеристика за длъжността „сътрудник разкрой“, която е
била връчена на ищеца на 13.01.2012 год. От същата е видно, че едно от основните
задължения на ищеца е да борави с циркуляр /машина за рязане на плоскости/,
спазвайки инструкциите за безопасност.
Със Заповед №197 от 17.12.2013 год.
на управителя и търговски директор на ответното дружество /виж и пълномощно с нотариална
заверка на подписа – л. 109 – л. 113 от първоинстанционното дело/, на основание
чл. 188, т. 2 КТ, на ищеца било наложено дисциплинарно наказание
„предупреждение за уволнение“, за това, че е използвал интернет на 04, 11, 12 и
13 ноември 2013 год. за цели, несвързани пряко със служебните задължения –
нарушение по чл. 187, т. 3 и т. 8 КТ. В заповедта е посочено, че нарушенията са
открити при извършена на 10.12.2013 год. проверка, за което е изготвен. Заповедта
била връчена на ищеца на 17.12.2013 год. – обстоятелство, което същият е
удостоверил с подписа си.
Описаният в горепосочената заповед
доклад от 11.12.2013 год. е приет като доказателство по делото, като в същия са
посочени посетените от ищеца сайтове в интернет /развлекателни и спортни, за
онлайн търговия, социална мрежа/, дните и часовете на посещения. Видно е от
интернет разпечатките /история на посетените уебсайтове/, приложени към доклада,
че посещенията в различни интернет сайтове, осъществени чрез компютъра в отдел
„Разкрой“ през горепосочените дати, когато ищецът е бил сам втора смята, са за
времето, както следва: на 04.11.2013
год. – от 17.16 ч. до 17.46 ч., от 18.54 ч. до 19.08 ч.; на 11.11.2013 год. –
от 19.02 ч. до 19.14 ч., от 19.30 ч. до 19.31 ч.; на 12.11.2013 год. – от 19.38
ч. до 20.24 ч., от 20.25 ч. до 20.52 ч. и на 13.11.2013 год. – от 16.22. ч. до
17.11 ч. /два сайта/, от 17.57 ч. до 18.32 ч.
Представен е и график на дежурствата
за м.ноември 2013 год., от който е видно, че на 04, 11, 12 и 13 ноември 2013
год. ищецът е бил втора смяна.
Процесното трудово правоотношение
било прекратено със Заповед №198 от 17.12.2013 год. на управителя и търговски
директор на ответното дружество /виж и пълномощно с нотариална заверка на
подписа – л. 109 – л. 113 от първоинстанционното дело/, с която на основание
чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ на ищеца било наложено дисциплинарно наказание
„уволнение“, за това, че е нарушил правилника за вътрешния трудов ред, като е
внесъл алкохол на територията на търговски център „Б.“ – нарушение по чл. 187,
т. 8 и чл. 190, т. 4 и 7 КТ, установено с констативен протокол №1 от 17.12.2013
год. /който е приет като доказателство по делото/. В
заповедта се съдържа нареждане за изплащане на обезщетение по чл.
чл. 224, ал. 1 КТ за неползван платен годишен отпуск от 5 дни. Безспорно е по
делото, че заповедта за уволнение била връчена на ищеца на 17.12.2013 год. –
обстоятелство, което същият е удостоверил с подписа си.
Установено е, че на 16.12.2013 год. от
ищеца са били поискани обяснения за констатираните нарушения, предмет на
първата от процесните заповеди, като в тази връзка същият е депозирал същия ден
заявление, с което е отрекъл да е нарушил трудовата дисциплина, като е посочил,
че от м.май участва в програма на Агенция по заетостта и Европейския социален
фонд и се обучава по специалността „Системно програмиране“ – дистанционно
обучение в ТУ София, като не отрича, че е чел материали за обучението си в
интернет, но това не пречело на изпълнението на трудовите задължения.
На 17.12.2013 год. от ищеца са били
поискани обяснения за констатираното нарушение, предмет на втората от процесните
заповеди, като в тази връзка същият е депозирал същия ден заявление, с което е
отрекъл да е внесъл алкохол на територията на магазина, като е посочил, че
течността в бутилките „няма нищо общо с алкохола“.
Във връзка с уведомление на
работодателя /на л. 94 от първоинстанционното дело/, получено на 17.12.2013
год., ищецът декларирал, че няма някоя от болестите по Наредба № 5/20.02.1987
год. и че няма заболявания.
Видно е от представения Правилник за
вътрешния трудов ред в процесния търговски обект, с който ищецът бил запознат
/списък на л. 101 – 103 от първоинстанционното дело/, че работното време на
служителите, които съобразно одобрения график са втора смяна, е от 12.30 ч. до
21.15 ч., като включва обедна почивка от 45 мин. и 2 физиологични почивки по 10
м. – т. 3 и 7 от раздел І „Работно време“. В раздел V, т. 10, била установена
абсолютна забрана за внасяне и консумиране на алкохол на работното място.
От писмените доказателства по делото
– копие на трудовата книжка на ищеца /идентично по съдържание на представения
за констатация пред СРС оригинал на трудовото книжка съдебно заседание от
25.06.2015 год./ и фиш за работна заплата, както и от заключението на вещото
лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК
следва да бъде кредитирано, се установява, че ищецът е работил при друг
работодател през периода от 18.12.2013 год. до 01.01.2014 год., като е получил
възнаграждение в размер на 340 лв. Установява се също така, че брутното трудово
възнаграждение на ищеца за месеца, предхождащ уволнението – м.ноември 2013
год., било в размер на 1 206.24 лв. Т.е. месечното възнаграждение на ищеца
при новия работодател било с 866.24 лв. по-малко от това при ответника.
Обезщетението по чл. 225, ал. 2 КТ за периода от 18.12.2013 год. до 01.01.2014
год. /12 дни/ възлизало на 346.50 лв., а обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ за
периода от 01.01.2014 год. до 17.06.2014 год. /5 месеца и 17 дни/ – на 6 377.70
лв.
От показанията на разпитания по
искане на ответника свидетели Я.В.Ц.и В.С.Г., които следва да бъдат кредитирани
като ясни, последователни, взаимно подкрепящи се и кореспондиращи с останалия
доказателствен материал по делото, се установява, че на 17.12.2014 год. в стаята
на охраната на магазина били открити две туби от минерална вода от 10 л., които
били на ищеца. След проверка на съдържанието им, било установено, че в тях има
вино, за което бил изготвен констативен протокол. В магазина се работело с
машини – високоповдигачи, които били опасни. Нямало ограничение за ползването
на интернет – той се ползвал и във връзка с работата.
Други доказателства не са
ангажирани.
При така установената фактическа обстановка съдът
намира от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение,
поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
По отношение на иска по чл. 357, ал. 1 вр. с чл. 188, т. 2 КТ:
Противно на приетото от
първоинстанционния съд, СГС намира, че дисциплинарното
наказание „предупреждение за
уволнение” е наложено на ищеца с мотивирана по смисъла на чл. 195, ал. 1 КТ заповед – посочени са ясно, точно
и по разбираем начин нарушителят, нарушението и кога е
извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага. Евентуалното несъответствие между описаното
нарушение и правната му квалификация само по себе си не води до незаконност на
уволнението, а е от значение за това дали визираното деяние принципно
представлява нарушение на трудовата дисциплина, обосноваващо налагане на дисциплинарно
наказание /правната квалификация на описаното дисциплинарно нарушение се
определя от съда/. Това изискване към съдържанието на
заповедта за дисциплинарно наказание е съществено и неспазването му има за
последица признаване на наложеното наказание за незаконно само на формално
основание. Следователно предметът на съдебен контрол е очертан, обезпечено е
правото на защита на наказания служител и проверката по същество на спора – за осъществяване на нарушението
и съответствието му с наложеното наказание, което работодателят следва да установи чрез пълно доказване /чл. 154, ал.
1 ГПК/ – може да бъде осъществена.
В разглеждания случай въз основа на писмените
доказателства по делото и признанието на ищеца, обективирано в изявленията му в
съдебното заседание, проведено на 25.06.2015 год. в първоинстанционното
производство /протокол на л. 124 – 127/, което въззивният съд при преценката му
по реда на чл. 175 ГПК приема, че отговаря на истината, се установява, че на
04.11.2013 год., 12.11.2013 год. и
13.11.2013 год., докато е бил втора смяна /сам – според графика за месеца/,
ищецът е използвал интернет чрез компютъра в отдел „Разкрой“ за цели,
несвързани пряко със служебните му задължения, с продължителност, надхвърляща
установеното време за почивки.
Горните обстоятелства водят до
извода, че ищецът е извършил виновно неизпълнение на възложената му работа,
като е допуснал неуплътняване на работното време – съгласно разпоредбата на чл.
126, т. 3 КТ, основно задължение на работника или служителя е да използва
цялото работно време за изпълнение на възложената работа. Посетените от него
интернет сайтове не са свързани по никакъв начин с трудовите му задължения, а
фактът, че е единственият от служителите в отдел „Разкрой“, който на 04.11.2013
год., 12.11.2013 год. и 13.11.2013 год. е трябвало да полага труд втора смяна,
обосновава авторството на нарушението.
Времето от общо 13 мин. на
осъщественото от ищеца ползване на интернет на 11.11.2013 год., а именно от
19.02 ч. до 19.14 ч. и от 19.30 ч. до 19.31 ч., е приблизително равно на
предвиденото време за една физиологична почивка и при липсата на данни, че
почивките са били ползвани преди или след горепосочените часове, СГС приема, че
не се установява извършването на вмененото на И. Иванова нарушение на трудовата
дисциплина на посочената дата.
В контекста на изложеното въззивния
съд приема, че са спазени сроковете по чл. 194 КТ за налагане на
дисциплинарното наказание, осъществена е и процедурата по чл. 193 КТ /обстоятелства,
което не са били и спорни между страните/ и са доказани по несъмнен начин
извършените от ищеца нарушения на трудовата дисциплина.
Преценката по чл. 189, ал. 1 КТ за
съответствието на извършеното дисциплинарно нарушение и наложеното наказание,
която съдът извършва и която съставлява част от
приложението на закона, обхваща съобразяване на обстоятелствата какво е извършено, при какви условия,
поведението на нарушителя, личността му и вредните последици, които са
настъпили.
В частност, след съобразяване на
посочените обстоятелства, въззивният съд намира, че
наложеното второ по тежест наказание не съответства на тежестта на установените по делото нарушения. Действително
касае са за неизпълнение на едно от основните трудови задължения, но от бездействието
на ищеца не е
доказано да са настъпили сериозни неблагоприятни
последици за дейността на работодателя, в т.ч. да е била накърнена репутацията му, нито има данни за оплаквания
от клиенти на магазина или такива, че използването на служебния компютър за
лични нужди на ищеца се е отразило на качеството на работата му или е довело до
нейното неизпълнение. За така формирания извод настоящият съдебен състав отчита
и обема на неизпълнението, чистото дисциплинарно минало на ищеца, както и липсата
на правила в ответното дружество за използването на служебни компютри – например
наложени ограничения за посещение на определени сайтове, извършване на онлайн
покупки и др. или въобще за сърфиране в интернет, което е индиция, че
работодателят допуска личната им употреба.
В този смисъл наложеното
дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ е несъразмерно тежко на
извършените дисциплинарни нарушения, поради което и релевираната претенция е
основателна и подлежи на уважаване, както като краен резултат е приел и
първоинстанционният съд.
По отношение на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ:
Твърденията в исковата молба за незаконност на
уволнението, очертаващи основанието на предявения иск, поддържани и в отговора на въззивната жалба и в чиито рамки е ограничена търсената съдебна защита съобразно
диспозитивното начало в гражданския процес, са свързани с това, че не е налице твърдяното от работодателя нарушение
на трудовата дисциплина и не са съобразени критериите по чл. 189, ал. 1 КТ.
Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК, изключение от
забраната за служебна проверка на правилността на решението на първостепенния
съд е допустимо единствено при нарушение на императивна материалноправна норма
– порок, който може да бъде констатиран от въззивната инстанция и без да е бил
изрично заявен като основание за предприетото обжалване. В случая, въззивният
съд, като инстанция по същество, следва да обсъди спазването на императивните
норми на чл. 193 КТ и чл. 195 КТ /относно формата и съдържанието на заповедта
на уволнение/ при налагане на дисциплинарното наказание.
На първо място, видно е от
разпоредбата на чл. 193, ал. 1 КТ, че законът поставя
акцент на задължението на субекта на дисциплинарна власт за реално предварително изслушване или приемане на писмени обяснения от работника или служителя. Достатъчно е по
разбираем за работника начин да бъде изложено за какво се искат обясненията, без да е необходимо да са посочени обективните и
субективни елементи на изпълнителното деяние или правната му квалификация. Целта на предварителното изслушване или приемане на писмени
обяснения е работникът или служителят да има възможност да изложи пред субекта
на дисциплинарна власт своята защитна позиция по твърдяните дисциплинарни
нарушения и ако това реално е станало, то правото му на защита е било надлежно
упражнено. За да изпълни това свое задължение работодателят следва да покани служителя да даде такива обяснения за конкретно посочено нарушение, като поканата
следва да достигне до знанието на адресата, за да породи последиците на чл.
193, ал. 1 КТ.
В частност е несъмнено установено, че обяснения са
били поискани от ищеца преди издаване на процесната заповед за налагане на дисциплинарно наказание –
уволнение. Ищецът
се е възползвал от правото си на защита и в рамките на определения му срок е
депозирал писмени обяснения, с които е оспорил извършването на соченото от
работодателя дисциплинарно нарушение. Следва изрично да
се посочи, че работодателят не е длъжен да възприема защитната позиция на
работника или служителя, като очевидно налагането на дисциплинарно наказание
свидетелства, че той не е приел обясненията за оневиняващи, а дали те
действително са такива е въпрос, който е относим към законосъобразността по
същество на наказанието, а не представлява формално нарушение на процедурата по
чл. 193, ал. 1 КТ.
На следващо място, СГС приема, че необходимо
съдържание на писмената заповед за налагане на дисциплинарно наказание по
смисъла на чл. 195, ал. 1 КТ, са фактическите признаци на нарушението – кога и
от кого е извършено то и в какво се изразява. Задължението по посочения законов
текст за мотивиране на заповедта за уволнение е въведено с оглед изискването на
чл. 189, ал. 2 КТ за еднократност на наказанието, спазването на сроковете по
чл. 194 КТ, както и възможността на наказания работник или служител за ефективна
защита в хода на съдебното производство при обжалване на наложеното наказание. Следователно
достатъчно е нарушението на трудовата дисциплина да бъде посочено по разбираем
за работника или служителя начин, включително и чрез позоваване на известни му
обстоятелства и документи /без да е нужно удостоверяване на връчването на
документите/ – същественото е работникът или служителят да узнае за
фактическите и правните основания за налагане на наказанието, за да може да
защити правата си, включително и по съдебен ред /като не е необходимо в
заповедта за налагане на дисциплинарно наказание да бъдат описвани конкретно
всички действия на работника или служителя по извършване на нарушението, нито
пък да бъдат възпроизведени всички направените от него твърдения в буквалния им
смисъл; достатъчно е в заповедта да са описани извършените от работника или
служителя нарушения, такива каквито са според оценката на работодателя и да е
посочена датата или периода на извършването им/. Когато изложените мотиви са
достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта отговаря на
изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ /в този смисъл Решение № 676 от 12.10.2010 г.
на ВКС по гр. д. № 999/2009 г., ІV г. о., ГК, Решение №
128 от 28.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 726/2012 г., IV г. о., ГК, Решение № 339
от 19.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1688/2011 г., III г. о., ГК, Решение № 213
от 8.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7372/2014 г., III г. о., ГК/.
Въззивният съд намира, че заповедта,
с която на ищеца е наложено дисциплинарното наказание – уволнение, отговаря на
изискванията за мотивиране по чл. 195, ал. 1 КТ. В нея е посочена датата, на
която работодателят твърди, че е извършено нарушението, описани са обстоятелствата,
при които то е извършено и в какво се изразява нарушението – посочено е, че
ищецът е нарушил Правилника за вътрешния трудов ред, като е внесъл алкохол на
територията на търговски център „Б.“. Работодателят е посочил и законовите
текстове, под които счита, че се подвежда описаното нарушение – чл. 187, ал.
1, т. 8 КТ, което е определено като тежко и представляващо злоупотреба с
доверието на работодателя – чл. 190, ал. 1, т. 4 и 7 КТ – но, както вече бе
посочено, евентуалното несъответствие между описаното нарушение и правната му
квалификация само по себе си не води до незаконност на уволнението, а е от
значение за това дали визираното деяние принципно представлява нарушение на
трудовата дисциплина, обосноваващо дисциплинарно уволнение /в този смисъл Решение № 318 от 21.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 120/2009 г., III
г. о., ГК,
Съгласно разпоредбата на чл. 126, т.
9 КТ, работникът или служителят е длъжен да бъде лоялен към работодателя си,
като не злоупотребява с неговото доверие. Това задължение изисква от работника
или служителя да зачита интересите на работодателя, да не създава условия за
нелоялна конкуренция, да пази поверителна информация, да се грижи и да
утвърждава доброто му име сред трети лица и др. Неизпълнението на задължението
за лоялност към работодателя съставлява дисциплинарно нарушение по чл. 190, ал.
1, т. 4, предл. 1 КТ и по чл. 187, ал. 1, т. 8, предл. 1 КТ – злоупотреба с
доверието на работодателя, оказано при възлагане изпълнението на работата за
длъжността. От характеристиката на трудово-правната връзка следва, че по нея се
предполага отношение на лоялност между страните. Когато това отношение бъде
накърнено, т.е. при неизпълнение на задължението за лоялност към работодателя,
работникът злоупотребява с неговото доверие. Нарушението може да се прояви в
различни форми, чиято обща характеристика е злепоставяне на отношенията на
доверие между работник или служител и работодател. Касае се за хипотези, в
които работникът, възползвайки се от служебното си положение, е извършил
действия, компрометиращи оказаното му доверие и злепоставящи работодателя пред
трети лица – независимо от това, дали действията са извършени при пряк умисъл с
цел извличане на имотна облага. В този смисъл злоупотреба с доверието на
работодателя е налице, когато работникът, възползвайки се от служебното си
положение, е извършил преднамерени действия с цел извличане на имотна облага;
когато, без да е извлечена имотна облага, е извършил действия компрометиращи
оказаното му доверие; когато с действията си е злепоставил работодателя пред
трети лица, независимо дали действията са извършени умишлено. За да се
квалифицира дадено поведение като злоупотреба с доверието на работодателя, не е
необходимо от него да са настъпили имуществени вреди за работодателя, като
тяхното наличие обаче утежнява дисциплинарната отговорност на работника и се
преценява с оглед на всички обстоятелства при определяне на тежестта на
извършеното нарушение на трудовата дисциплина – в този смисъл Решение
№ 86 от 25.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1734/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 513
от 14.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1559/2011 г., IV г. о., ГК, Решение № 232 от 18.05.2012 г. на ВКС по гр. д. №
41/2012 г., ІV г. о., ГК, Решение № 201 от 13.10.2014 г. на ВКС по гр. д.
№7329/2013 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 108 от 27.04.2015 г. на ВКС по гр. д. №
5516/2014 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 3 от 12.03.2012
г. на ВКС по гр. д. № 1325/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 542 от
7.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1083/2010 г., IV г. о., ГК.
Въз основа на съвкупната преценка на
писмените доказателства и ценените гласни доказателства по делото СГС приема за
доказано, че на 17.12.2013 год. ищецът е внесъл на територията на процесния
търговски обект /магазин/ алкохол /вино/ и го е оставил в помещението на
охраната, но същевременно не е установено, че с това поведение е компрометирал
оказаното му доверие или че е било уронено доброто име на работодателя,
доколкото не се твърди, нито установява, консумация на внесения алкохол, а и
последният не е бил открит на работното място на ищеца – отдел „Разкрой“ /което
би било индиция за намерение за консумацията му в работно време, както и приел
и СРС/, а в помещението на охраната, находящо се във фоайето на процесния
магазин – виж § 1, т. 4 от ДР на КТ, чл. 127, ал. 1, т. 2 и чл. 126, т. 1 КТ. Следва
да се посочи също така, че в заповедта за уволнение не са обосновани белези на
нарушението, чрез посочване на факти и описание, което да го характеризират
като такова по смисъла на чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ или като тежко.
Действително ищецът е допуснал нарушение
на трудовата дисциплина, а именно нарушил е установената в т. 10 от раздел V от
Правилника за вътрешния трудов ред забрана за внасяне на алкохол – чл. 187, ал.
1, т. 10 КТ, но въззивният съд счита, че тежестта на същото не е пропорционално
на наложеното най-тежко дисциплинарно наказание – уволнение.
При определяне на дисциплинарното
наказание, съгласно разпоредбата на чл. 189, ал. 1 КТ, работодателят е длъжен
да съобрази наказанието с тежестта на нарушението, обстоятелствата, при което е
извършено и цялостното поведение на работника или служителя. Преценката на
тежестта на нарушенията следва да се основава на всички обстоятелства, имащи
отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число характера на
извършваната дейност и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото
правоотношение с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за
работодателя, поправими ли са или не, обстоятелствата, при които е осъществено
неизпълнението, както и субективното отношение на работника/служителя към
конкретното неизпълнение, дали нарушението е извършено еднократно или
многократно и пр.
В разглеждания случай е несъмнено,
че ищецът работи с опасни машини и обслужва клиенти. Факт е, че е внесъл
алкохол на територията на процесния магазин, но тежестта на нарушението не е
значителна, за което следва да бъде съобразен обемът на неизпълнението,
спецификата на трудовата функция на ищеца, чистото му дисциплинарно минало.
Нарушението е извършено при форма на вината – обикновена небрежност /за противното
не са ангажирани данни/, като то не е проява на системно незачитане на
възложените трудови задължения. По делото не е установено, че нарушението се е отразило
по някакъв начин върху останалите работници и служители, работния процес,
качеството на работа на ищеца или в резултат на същото са настъпили вредни
последици за работодателя, в т.ч. да е била накърнена репутацията му.
Ето защо наложеното на ищеца дисциплинарно
наказание –
уволнение, се явява незаконосъобразно и подлежи на
отмяна. Искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е основателен. Поради това и с оглед
обстоятелството, че трудовото правоотношение между страните е безсрочно,
основателен се явява и искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на предишната
работа.
По отношение на исковете по
чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ:
Настоящият съдебен състав приема,
че са налице основанията за ангажиране отговорността на работодателя по чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ, която е договорна и е за имуществени вреди – пропуснати ползи /осуетено от незаконното уволнение увеличение на
имуществото на работника или
служителя/.
Доказано е
по несъмнен начин по делото, че за периода от
уволнението – 18.12.2013 год. /заповедта за уволнение е била връчена на
17.12.2013 год./ до 01.01.2014 год. ищецът е работил при друг работодател по
силата на сключен срочен трудов договор за заместване на работник или служител,
който отсъства от работа, който е бил прекратен на основание чл. 325, ал. 1, т.
5 КТ – обстоятелство, което се установява от направените отбелязвания в
трудовата му книжка и което не е било спорно между страните. За периода след
това до края на процесния период /до края на шестмесечния период/ ищецът отново
е останал без работа – което обстоятелство също е безспорно по делото.
Въззивният
съд приема, че ако в шестмесечния период незаконно уволненият работник е
започнал работа при друг работодателя по срочен трудов договор първоначалният
работодател /в частност ответното дружество/ дължи обезщетение по чл. 225, ал.
1 КТ за периода след времетраенето на срочния трудов договор, а по време на
изпълнението му, ако работата е била по-ниско платена /както е в настоящия случай/
– и обезщетение по чл. 225, ал. 2 КТ. В тази хипотеза причинно-следствената
връзка между незаконното уволнение и оставането без работа не е прекъсната – в
този смисъл Решение №169 от 29.03.2011 год. на ВКС по гр.дело №1699/2009 год.,
ІV г. о., ГК и Решение №247 от 13.07.2011 год. на ВКС по гр.дело №1974/2009
год., ІV г. о., ГК.
Доколкото
въз основа на кредитираното заключение на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза се установява, че обезщетенията по чл. 225,
ал. 1 и ал.
2 КТ за исковия
период възлизат съответно на 6 377.70
лв. и 346.50 лв., то релевираните претенции законосъобразно са били уважени от
първоинстанционния съд до посочените размери.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят
няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят
/ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца действително
направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един
адвокат в размер на 1 500 лв. /с включен ДДС от 250 лв./. При съобразяване
на фактическата и правната сложност на делото и на разпоредбите на чл. 7, ал.
1, т. 1 и ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения и § 2а от ДР на Наредбата, както и на
минималната работна заплата за страната към момента на сключване на договора за
правна помощ от страна на ищеца – 06.07.2017 год. /460 лв./, СГС приема, че
заплатеният от него адвокатски хонорар не се явява прекомерен и в този смисъл
своевременно релевираното от жалбоподателя възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК се
явява неоснователно.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 02.05.2017
год., постановено по гр.дело №7424/2014 год. по описа на СРС, ГО, 75 с-в.
ОСЪЖДА „Б. Б. ЕООД Т.Ц.ЗА Р., Д.И Г.“ КД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на И.П.И. с ЕГН **********, с
адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 500 лв.
На
основание чл. 280, ал. 2, т. 3 ГПК решението в частта му по иска по чл. 357,
ал. 1 вр. с чл. 188, т. 2 КТ не подлежи на касационно обжалване. В останалата
част решението подлежи
на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1
ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/