Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 2385 13.07.2020 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А Н А Р О
Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на шестнадесети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 179 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ.
Ищецът А.С.Л., ЕГН: **********, със съдебен адрес:***, офис *, чрез пълномощник адв. С.В., е предявил против Прокуратурата на Република България, с адрес: град София, бул. „Витоша” № 2, иск за осъждане на ответника да му заплати сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в следствие на поддържане на незаконно обвинение, по което е оправдан, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 16.05.2019 г. до окончателното й изплащане.
В исковата молба е посочено, че на 23.02.2014 г. в село ****била извършена измама, по който повод се образувало ДП № 152/ 2014 г. по описа на РУ- Раковски при ОД на МВР- Пловдив, пр. пр. № 3960/ 2014 г. по описа на РП- Пловдив, първоначално срещу неизвестен извършител. На 08.01.2015 г. била проведена очна ставка между ищеца и обвиняемия по ДП, като на 15.06.2015 г. на ищеца било повдигнато обвинение за престъпление по чл. 210 ал. 1 т. 4, вр. чл. 209 ал. 1, вр. чл. 28 ал. 1 от НК. По обвинителния акт се образувало н. о. х. дело № 8243/ 2016 г. на ПРС, X нак. с-в, на което били проведени 13 съдебни заседания и с присъда 16.11.2018 г. ищецът бил оправдан. След протест на прокуратурата се образувало В. н. о. х. дело № 442/ 2019 г. на ПОС, който с решение от 16.05.2019 г. потвърдил оправдателната присъда. В течение на целия наказателен процес за около четири години обвиняемият търпял несгодите и унижението да доказва, че е невинен, като бил подложен на силен стрес и страх от несправедливо осъждане. В случая били налице предпоставките за ангажиране на отговорността на Държавата по ЗОДОВ. Ищецът, макар и осъждан в миналото, водел законосъобразен начин на живот, бил си взел поука, ползвал се с добро име в обществото. Моли за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лева, ведно със законната лихва от влизане в сила на оправдателната присъда. Претендира и разноски. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска. Представя и писмена защита.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез представител на Районна прокуратура- Пловдив, е подал писмен отговор, с който изцяло оспорва иска. Посочва се, че спрямо ищеца била взета най- леката мярка за неотклонение „подписка“, което била променена в „гаранция“ поради неявяването му в с.з. Лицето имало три предишни осъждания, поради което явяването му пред съда не било първото за него. Твърди се, че не били ангажирани доказателства за това, че ищецът бил претърпял неимуществени вреди. Независимо, че отговорността по ЗОДОВ била обективна, в тежест на ищеца било да установи своите вреди, техния размер и наличието на причинна връзка. В случая действията на органите на прокуратурата били законосъобразни, като обвинението било повдигнато във връзка с надлежно събрани доказателства, а случаят нямал медийна разгласа. Освен това паралелно с това дело срещу ищеца било водено и друго наказателно производство, по което той бил осъден. В случай на алтернативност се посочва, че размерът на претенцията за обезщетение за неимуществените вреди бил прекомерно завишен с оглед нормата на чл. 52 от ЗЗД и съдебната практика. Продължителността на процеса не се дължала на действията на ответника, като сроковете за приключване на делото в досъдебната и съдебна фази били разумни, предвид участието на втори подсъдим и частен обвинител. Също така тук можело да намери и приложение нормата на чл. 5 от ЗОДОВ, защото увреждането се дължало на изключителната вина на пострадалия, който със своето противоправно поведение сам дал повод за наказателното преследване. Взема се становище и по направените доказателствени искания. В с.з. моли за отхвърляне на иска.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
По делото е приложено н. о. х. дело № 8243/ 2016 г. на ПРС, X нак. с-в, по което с присъда от 16.11.2018 г. ищецът е бил признат за невиновен по повдигнатото му обвинение. По въззивен протест на прокуратурата е образувано В. н. о. х. дело № 442/ 2019 г. на ПОС, по което с решение от 16.05.2019 г. първоинстанционната присъда била потвърдена.
Събрани са и гласни доказателства- чрез разпит на двама свидетели, ангажирани от ищеца (протокол от с.з. от 16.06.2020 г.). Св. Н.Т.Л.- *** на ищеца, посочва, че бил обвинен за телефонна измама. Четири години продължило делото, притеснявал се да не бъде осъден. Не можел да започне работа, защото бил обвиняем. Имали три деца и бил притеснен какво ще стане с тях, ако влезе в затвора, защото имал предишна подобна присъда. Св. А.Н.А.- *** на ищеца, заявява, че по време на делото ищецът пренощувал в тях, като производството продължило повече от три години. Бил притеснен за семейството си, нямал работа, успокоил се чак, когато го оправдали.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Според
нормата на чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ Държавата отговаря за вреди, причинени на
граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от
незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или
ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че
деянието не е извършено от лицето или, че извършеното деяние не е престъпление.
В настоящия случай от събраните доказателства безспорно се установява, че срещу ищеца действително е било повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление от общ характер по чл. 210 ал. 1 т. 4, вр. чл. 209 ал. 1, вр. чл. 28 ал. 1 от НК, по което той обаче е бил оправдан на две съдебни инстанции. При това положение е осъществен фактическият състав на отговорността на Държавата за дейността на правозащитните й органи, поради което следва да бъде ангажирана отговорността й, в лицето на неин орган- Прокуратура на Република България, като тази отговорност има обективен характер и се носи независимо дали са били налице предпоставките за образуване на наказателно производство (законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление), дали процесуално- следствените действия са били извършени в съответствие с изискванията на НПК и дали са налице виновно причинени вреди от съответното длъжностно лице, действало от името на съответния държавен орган.
За да бъде присъдено обезщетение по реда на ЗОДОВ обаче, е необходимо освен осъществяване на предвидените в закона хипотези, да са налице и някои от елементите на общата деликтна отговорност, а именно- претърпени вреди (имуществени или неимуществени), както и пряка причинна връзка между тях и незаконосъобразните действия на лица от съответните правозащитни органи. Принципно винаги едно висящо наказателно производство води до негативни преживявания, свързани със стрес, притеснения и неудобства за съответното обвинено лице, които са пряко свързани с повдигнатото спрямо него обвинение. В този смисъл претенцията се явява основателна, като отделен е въпросът за това до какъв размер същата следва да бъде уважена, за което вече е необходимо да се анализират събраните по делото гласни и писмени доказателства.
По делото са разпитани двама свидетели- съответно съпругата и приятел на ищеца, като и двамата описват емоционалното му състояние във връзка с обвинението- притеснение, безпокойство, стрес, страх. Показанията на жената обаче следва да се преценяват с оглед нормата на чл. 172 от ГПК, доколкото лицето в това си качество на близък на страната, се явява заинтересовано в определена степен от изхода на спора, но независимо от това, те не могат да не се кредитират или пък изцяло да се изключат, защото потвърждават изложеното в исковата молба за изживени негативни емоции, притеснение за бъдещото на децата, несигурност за себе си занапред и т.н. В случая обаче е необходимо да се докаже, че това състояние на лицето е следствие именно на повдигнатото срещу него обвинение и то единствено е мотивирало тези му притеснения. Задължително следва да се отбележи и това, че последиците от незаконното обвинение трябва да бъдат преценени и от гледна точка на действията на ищеца и неговия свободен избор на поведение, защото дори у същия да са възникнали проблеми в общуването с околните (като затвореност, нежелание за срещи, избягване на контакти с познати) или с членовете на семейството (нервност, неудобство, срам), за това отговорност не могат да носят органите на прокуратурата, доколкото самото лице избира начина си на държание и общуване с околните. В тази връзка не за всичко онова, което реално се е случило след повдигане на обвинението може да се търси отговорност от разследващите, тъй като причинната връзка се опосредява чрез свободния избор на личността. За неимуществените вреди действително има значение начинът, по който предприетото наказателно преследване се е отразило върху живота на лицето (семейство, приятели, обществен отзвук), но гласните доказателства не установяват например, че ищецът е бил уважаван и добре приет сред хората преди обвинението, а след това изцяло е загубил сред тях реномето си и общественото им доверие. Въобще нито са наведени подобни твърдения в исковата молба, нито пък такова нещо се установява от свидетелите. По отношение на обстоятелството, че ищецът не можел да започне работа по време на делото, следва да се посочи, че не е доказана причинната връзка между двете неща, нито пък са представени доказателства, че именно предвид висящия наказателен процес лицето не е наемано на служба. Останалите описани в исковата молба проявления на причинените вреди представляват субективни усещания на лицето за бъдещи събития (несправедлива осъдителна присъда, влизане в затвор), които не са се сбъднали, поради което от тях не могат да се правят изводи за неблагоприятни последици от евентуалното настъпване на тези несигурни събития. Твърденията за причинения му стрес и страх преди и по време на процеса по- скоро следва да се приемат като една съвсем като нормална човешка реакция на напрегнатост и вътрешно притеснение на подсъдим, поставен в съдебно заседание. Наред с това обаче, задължително следва да се посочи, че няма спор, че ищецът е бил осъждан три пъти в миналото, т.е. бил е обект и на други предходни разследвания от органите на реда, които обстоятелства са от значение за това, че той не за пръв път има досег с правосъдието. В тази връзка трябва да се има предвид при преценката на съда за интензитета на вредите обремененото съдебно минало на лицето, което несъмнено оказва съществено влияние върху психо- емоционалния стрес, притесненията и неприятните преживявания, които обаче тук са със значително по- ниска степен и тежест, предвид миналата съдимост на лицето.
Настоящият съдебен състав, приема, че образуването на всяко едно наказателно производство е естествено да предизвика състояние на стрес, притеснения и тревожност, като в процеса не се установи да е имало каквато и да е негативна обществена реакция спрямо обвиняемия, нито пък не се доказаха толкова силни отрицателни изживявания, явяващи се следствие от действията на органите на прокуратурата, извън нормално обичайните психически страдания при повдигане на обвинение за подобно престъпление и то на осъждано лице вече за същото. Изложеното обаче обосновава единствено по- нисък размер на търсеното парично обезщетение, преценявано с оглед критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, но не и въобще изключване на възможността за присъждане на такъв, доколкото искът принципно е основателен с оглед формалните предпоставки за деликтната отговорност на Държавата.
Също така пряко относими към размера на обезщетението обстоятелства се явяват продължителността на воденото наказателно производство, извършените процесуално- следствени действия, както и наложените мерки за неотклонение. В настоящия случай постановлението за образуване на досъдебното производство е от 10.04.2014 г., но ищецът е привлечен като обвиняем чак на 15.06.2015 г., а обвинителният акт е внесен на 23.12.2016 г. Действително по наказателното дело са проведени общо 13 с.з., последното на 16.11.2018 г., когато е постановена и оправдателната присъда спрямо лицето, като именно поради неявяването му на първите две с.з. е била променена мярката му за неотклонение. След протест на прокуратурата, въззивната инстанция е потвърдила присъдата с решение от 28.03.2019 г. На лицето е била наложена най- леката мярка за неотклонение- „подписка”, като този период по отношение на същия не са прилагани каквито и да е други ограничения от страна на разследващите, като мярката е променена в следствие на неговото поведение. Разследването в досъдебната фаза е приключило в сравнително разумни срокове- около една година и половина, докато продължителността на разглеждането на делото в съдебната фаза е значително по- голяма- над три години. Времетраенето на процеса обаче е обусловено изцяло от обективни причини- повече страни (още един обвиняем, както и частен обвинител), както и събиране на множество доказателства (събиране на доказателства, разпити на свидетели, изискване на справки и информации и т.н.). Не се установява конкретният случай да е придобил масов отзвук (чрез публикации в пресата например), от който ищецът да е бил публично компрометиран или дискредитиран.
По
делото не се доказа, че е налице съпричиняване на ищеца по смисъла на чл. 5 от ЗОДОВ, защото не се установява поведение на пострадалия, което да е в причинно-
следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконосъобразните
действия на държавните органи, за да се освободят те от отговорност. От
материалите по досъдебното и съдебно производство не може да се направи извод
за наличието на виновно или противоправно поведение на обвиняемия/ подсъдимия,
което да е в причинна връзка с действията на прокуратурата или да е
възпрепятствало хода на разследването (укриване от властите, неявяване на
разпити, отказ от даване на показания). Ищецът е оказал съдействие на
разследващите, не се е признал за виновен и не е променял тази своя позиция.
Оттук следва, че не може да се приеме, че по какъвто и да е начин той е
допринесъл за настъпване на вредите, за да се мотивира намаляване на
обезщетението само на това основание.
Изложеното дотук обосновава тезата за това, че претендираният размер на обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди е завишен, защото не се установява лицето да е претърпяло значителни или изключително тежки вредни последици, които да са извън обичайните за подобни случаи. Безспорно изпитаните и следващите се емоционални страдания- негативни чувства от факта на обвинението, преживените стрес и притеснения, несигурността от изхода на делото и липса на яснота от развитието на разследването, което е с по- голяма от обичайната продължителност, трябва да бъдат адекватно овъзмездени, като се отчете обаче и факта на миналата съдимост на ищеца. Обезщетението обаче следва да бъде преценено според общоприетия критерий за справедливост, икономическите условия в страната и на база анализа на събраните доказателства, както и при отчитане на принципа, че то в подобни дела не може да бъде средство за неоснователно и неправомерно обогатяване. Така съдът намира, че обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди следва да се определи в размер на 2 000 лева, като искът до пълния предявен размер от 20 000 лева следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан.
С
оглед изхода на делото, а именно- частичното уважаване на исковата претенция за
неимуществени вреди, на ищеца се дължат разноски, предвид нормата на чл. 10 ал.
3 от ЗОДОВ, като същите изрично се претендират и за тях е представен списък по
чл. 80 от ГПК. Внесената сума от 10 лева за държавна такса (лист 16) следва да
му се присъди изцяло, като принципно разноските за адвокатско възнаграждение на
пълномощника му, възлизащи в размер на 1 130 лева (л. 15), се дължат по съразмерност,
с оглед отхвърлената част от претенцията, поради което на
ищеца следва да се присъди за адвокатско възнаграждение само сумата от 113
лева, която да се възложи в тежест на ответника.
Поради изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: град София, бул. „Витоша” № 2, да заплати на А.С.Л., ЕГН: **********, със съдебен адрес:***, офис 3, сумата от 2 000 (две хиляди) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно повдигнато обвинение за престъпление по чл. 210 ал. 1 т. 4, вр. чл. 209 ал. 1, вр. чл. 28 ал. 1 от НК, по което е била постановена оправдателна присъда по н. о. х. дело № 8243/ 2016 г. на ПРС, X нак. с-в, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 16.05.2019 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за присъждане на сумата за неимуществени вреди за разликата над 2 000 лева до пълния предявен размер от 20 000 лева.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: град София, бул. „Витоша” № 2, да заплати на А.С.Л., ЕГН: **********, със съдебен адрес:***, офис 3, направените по разноски по делото, както следва: сумата от 10 (десет) лева- за внесена държавна такса и сумата от 113 (сто и тринадесет) лева- за адвокатско възнаграждение, изчислено по съразмерност.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ :/п/
Вярно с оригинала.
АД