Р Е Ш Е Н И
Е
№
гр. Плевен, 13.03.2020 год.
В И М Е Т О Н
А Н А Р О Д А
Плевенски окръжен съд, ІІІ - ти състав, гражданска колегия в публичното заседание на двадесет и седми
февруари през две хиляди
и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МЕТОДИ ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА ДИМИТРОВА
при секретаря анелия докузова
в присъствието на Прокурора
като разгледа докладваното от съдията Ж. Димитрова в.гр.д. N 139 по описа за
2020 год.,
на основание данните по делото
и закона, за да се произнесе,
взе предвид:
Производство е по чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение № 193/14.11.2019 г. по
гр. д. № 284/2019 г. Кнежанският районен съд е отхвърлил като неоснователни и недоказани предявените от К.Г.Ф. против С.И.Ц. искове
с петитум всеки от тях както следва:
1.
да се признае за
установено по отношение на ответН., че ищецът К.Г.Ф. е собственик по наследствено
правоприемство на 1/6 и.ч. от дворно място с площ 1 740 кв.м.,
съставляващо УПИ *** в стр. кв. *** по плана на с. ***, община Кнежа, както и
на 1/3 и.ч. от построените в имота жилищна сграда и други подобрения, при
граници и съседи на имота, описани в решението и
2.
да се отмени на
основание чл. 537 ал. 2 от ГПК нотариален акт за право на собственост върху
недвижим имот на основание съдебна делба и давностно
владение № *** том І дело № 335/1994 г. по описа на нотариуса при КРС по
отношение на имота, предмет на установителния иск - 1/6 и.ч. от дворно място с
площ 1 740 кв.м. и 1/3 и.ч. от построените в имота жилищна сграда и други подобрения.
Със
същото решение КРС е осъдил К.Г.Ф. да заплати на С.И.Ц. направените по делото разноски в
размер на 1 200 лв..
Недоволен от постановеното решение е
останал въззивникът
К.Г.Ф., ищец в първоинстанционното производство, който чрез пълномощН. си адвокат П.П. *** го
обжалва пред Плевенския окръжен съд в закоустановения срок като неправилно и необосновано.
Поддържа се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че от събраните в
първата инстанция доказателства не се установява, че ищецът е собственик на
претендираните и.ч. от недвижимия имот, като на първо място неправилно съдът е
определил роднинските връзки между страните без да отчете, че ищецът е племенник
на ответН., а наред с това неправилно е приел, че са
налице всички елементи от фактическия състав на придобивната давност по чл. 79
от ЗС по отношение на наследодателя на ответН. И. Ц..
Поддържа, че изводите на първоинстанционният съд са в противоречие с т. 1 на ТР
№ 11/21.03.2013 г. по тълк. дело № 11/2012 г. по описа на ОСГК на ВКС и
подробно се обсъждат събраните по делото доказателства. Според въззивН. ищецът е единствен наследник по завещание на баба
си М.Ф., в това число на притежаваните от нея по наследство от нейната майка Н.В.Ц.
идеални части от процесния имот, М.Ф. до смъртта си е владеела заедно с брат си
процесния имот, грижела се е за него и го е обработвала, поради което
неправилно районният съд е приел, че през 1994 г. наследодателят на ответН. И. Ц. е придобил по давностно владение
собствеността върху оставените по наследство от майка му Н.В.Ц. идеални части
от имота, собственост на сестра му М.Ф.. Въззивникът поддържа, че ответникът не
би могъл да придобие на самостоятелно основание собствеността върху имота, тъй
като не го е владеел изцяло, а част от него – бивше лозе е била изоставена, не
са налице доказателства ответникът да е оспорвал правата на ищеца като го гони
от имота, а напротив ищецът е имал достъп до имота, не е налице манифестиране
по отношение на ищеца намерение за владение за себе си върху процесния имот.
Позовава се на практика на ВКС по посочени граждански дела в тази насока. Моли
се въззивния съд след като съобрази събраните по делото доказателства и закона
да постанови решение, с което да отмени изцяло първоинстанционното решение и
вместо него да постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове и
присъди на въззивН. направените по делото разноски.
Алтернативно се иска отмяна на първоинстанционното решение в частта относно
разноските за втори адвокат, като се счита, че такива не се дължат по делото.
в срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК са
постъпили писмени отговори срещу въззивната жалба от въззиваемата страна С.И.Ц. чрез пълномощниците
му адвокат П.П.от САК и адвокат Р. ***, в които се
оспорва основателността на въззивната жалба. Според въззиваемия съгласно
одобрения делбен протокол от 1963 г. имотът, намиращ се източно от процесния
имот, в който е насадено по-късно лозе е бил лична собственост на наследодателя
на въззиваемия И. Ц., а по силата на одобрен и влязъл в сила през 1987 г. ЗРП
на с. *** от този имот са придадени квадратни метри към новообразувания процесен УПИ *** с площ 1 740 кв.м., както към съседния
новообразуван УПИ ***– собственост към онзи момент на наследодателката
на въззивН. М.Ц.. Поддържа се, че повече от 10 години
въззиваемият владее и обработва процесния имот и построените в него сгради,
както и че владението на останалите наследници е отблъснато още от бащата на
въззиваемият чрез снабдяването му с нотариален акт през 1994 г., от който
момент същите са загубили правата си при условията на чл. 99 от ЗС. Моли се
въззивният съд да постанови решение, с което да остави жалбата без уважение, да
потвърди първоинстанционното решение и да присъди в полза на въззиваемия
направените по делото разноски.
В
с.з. въззивникът се явява лично и чрез пълномощН.
си адвокат П.П. *** поддържа подадената въззивна
жалба. Претендира направените по делото във въззивната инстанция разноски общо
в размер на 625 лв..
Въззиваемият се явява лично и чрез пълномощниците си адвокат П.П.от
САК и адвокат Р. Б. от ПАК поддържа депозираните отговори на въззивната жалба. Претендира
направените по делото във въззивната инстанция разноски за един адвокат в
размер на 600 лв..
Окръжният съд, като обсъди оплакванията,
изложени в жалбата, взе предвид направените доводи, прецени събраните пред
първата инстанция доказателства в тяхната съвкупност и по отделно и съобрази
изискванията на закона, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259
от ГПК, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
С исковата молба и направеното в
първото по делото заседание в първата инстанция изменение на иска по чл. 214 от ГПК, Кнежанският РС, респ. въззивният съд са сезирани от К.Г.Ф. със следните обективно съединени
искове, предявени против С.И.Ц.:
- иск с правно основание чл. *** ал. 1
от ГПК за признаване за установено по отношение на ответН.,
че ищецът е собственик по наследствено правоприемство на 1/6 и.ч. от недвижим
имот, съставляващ УПИ *** в стр. кв. *** по плана на с. ***, община Кнежа с
площ 1 740 кв.м., както и на 1/3 и.ч. от построените в имота жилищна и
други сгради, при граници на имота: УПИ ***, УПИ ***, УПИ І***, УПИ ***, УПИ ***,
УПИ ***и улица и
-
иск за отмяна на основание чл. 537 ал. 2 от ГПК на констативен нотариален акт
за право на собственост върху недвижим имот на основание съдебна делба и давностно владение № ***том І дело № 335/1994 г. по описа
на нотариуса при КРС, издаден в полза на И. В. Ц. в частта относно 1/6 и.ч. от
недвижимия имот, съставляващ УПИ *** в стр. кв. *** по плана на с. ***, община
Кнежа с площ 1 740 кв.м., както и относно 1/3 и.ч. от построените в имота
жилищна и други сгради.
В исковата молба ищецът, въззивник в
настоящото производство К.Г.Ф.
твърди, че е собственик на претендираните идеални части от земята и сградите на
процесния имот в качеството на наследник по универсално завещание на баба си М.
В.а Ц. /Ф./, която от своя страна е станала техен собственик по наследство от
майка си Н.В. Ц., последната от които е придобила собствеността върху ½
и.ч. от земята въз основа на съдебна спогодба от 11.12.1963 г. по гр.д. №
511/1962 г. по описа на КРС. При изменението на иска, направено в о.с.з. на
03.09.2019 г. пред КРС ищецът е увеличил претенциите си по отношение на
собствеността върху сградите в процесния имот от 1/6 и.ч. на 1/3 и.ч. с
твърдението, че сградите не са предмет на съдебната спогодба от 1963 г. и са
оставени в наследство от общата наследодателка Н. Ц..
В отговора на исковата молба
ответникът, въззиваем в настоящото производство оспорва основателността на предявените
искове с възражението, че ответникът е собственик на имота по наследство от
своя баща И. В. Ц., който от своя страна е станал собственик на имота на
основание съдебна делба и давностно владение, на което се е позовал през 1994
г. при издаването на констативен нотариален акт за собственост. Алтернативно се
възразява, че наследодателят на ответН. е владеел
имота до смъртта си през 2001 г., а след това необезпокоявано и непрекъснато
владение върху имота до подаване на исковата молба е осъществявал само ответН., поради което същият е придобил собствеността на
имота на основание самостоятелно давностно владение.
За да постанови обжалваното решение, с
което е отхвърлил изцяло предявените искове Кнежанският районен съд, е приел,
че наследодателят на въззиваемия - И. В. Ц. е станал собственик на имота през
1994 г. въз основа на давностно владение, продължило повече от 10 години, а
след смъртта му собственик на имота е станал въззиваемият.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Съгласно т. 2 от ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012
г. на ОСГТК на ВКС правен интерес от
предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права е налице и
когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото
право. Съгласно правните изводи в мотивите
на цитираното ТР от установителен иск за собственост или друго вещно право ще е
налице правен интерес, когато конкретното засягане на правната сфера на ищеца
изисква защита чрез установяване на правото със сила на пресъдено нещо. ВКС приема също, че правен интерес от предявяване на
установителен иск е налице както когато съсобствениците спорят за обема на
притежаваните права върху общия имот, така и когато един от съсобствениците
владее сам имота, тъй като с предявяване на иска ищецът ще прекъсне
придобивната давност в полза на владелеца и установи ли, че е съсобственик, ще
започне да владее имота чрез него при условията на чл. 31 ал. 2 ЗС, като може да търси
обезщетение за ползването на своята част от имота, без да има интерес лично да
ползва имота и поради това да го държи.
При съобразяване на твърдените в
исковата молба фактически обстоятелства и обоснования в нея правен интерес,
както и цитираното ТР,
въззивният
съд приема, че обжалваното решение като постановено от съда по допустим иск е
валидно и допустимо и спора между страните следва да бъде разгледан по
същество.
Не се спори между страните, а видно и
от представения по делото в първата инстанция в заверен препис нотариален акт №
146 том І н.д. № 335/1994 г. по описа на нотариуса при КРС /л. 22/, че със
същият И. В. Ц. е признат за собственик на основание съдебна делба и давностно
владение на дворно място с площ 1740 кв.м., ведно с построената в него жилищна
сграда и други подобрения, съставляващо парцела *** в кв. *** по плана на с. ***
при граници и съседи: улица, Й.Й., М. В.а и н-ци на П.И..
При съобразяване на ТР № 11/21.03.2013
г. по тълк. дело № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС,
въззивният съд приема, че нотариалният акт от 1994 г., с който се признава право на собственост на
бащата на въззиваемия върху процесния недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК не се ползва с материална
доказателствена сила по чл. 179 ал. 1 ГПК относно
констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй
като нотариалният акт не съставлява официален свидетелстващ документ за факти.
При наличие на оспорен констативен акт, каквато е настоящата хипотеза,
въззивникът като оспорваща страна носи тежестта за доказване в производството
по оспорване на признатото с акта право на собственост, като докаже свои права, противопоставими на тези на титуляра на
акта, опровергае фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или
докаже, че правото на собственост се е погасило или е било прехвърлено другиму
след издаване на акта.
Съгласно
разпоредбата на чл. 77 от ЗС правото на собственост се придобива чрез правна
сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Съгласно
разпоредбата на чл. 79 ал. 1 от ЗС правото на собственост по давност върху
недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години,
като по аргумент от ал. 2 на същата разпоредба това владение е недобросъвестно.
Съгласно разпоредбата на 69 от ЗС предполага
се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за
другиго.
Съгласно
закона и установената съдебна практика регламентираният с нормата фактически
състав на придобивната давност при недобросъвестно добросъвестно владение
включва като елементи изтичането на определен в закона период от време и
владение по смисъла на чл. 68 ал. 1 от ЗС и има за правна последица придобиване на вещното право на собственост
върху вещта. Фактическият състав на владението съгласно чл. 68 ал. 1 ЗС
включва както обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и
субективния елемент вещта да се държи като своя. Следователно за да се
осъществи придобиване на вещното право на собственост въз основа на придобивна
давност при недобросъвестно владение следва по делото да се докаже както
упражняване на фактическа власт върху имота в период не по – малък от 10
години, така и наличието на представи и желания у владелеца, насочени към
установяването и придобиването на права върху имота, обективирани чрез волево
изявление, насочено към сетивното му възприемане от други с цел да се разкрият
тези преживявания и представи.
Съгласно ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк.
дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание
в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от
юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от
съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на
основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се
предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху
целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът
е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е
държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита
за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е
възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху
чуждите идеални части да превърне с едностранни действия държането им във
владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той
трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е
обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните
идеални части за себе си. Съгласно т. 2 и т. 3 от ТР № 4/17.12.2012 г.
по тълк. дело № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС позоваването не е елемент от фактическия състав на
придобивното основание по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за
защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на
изтичане на законовия срок. Възможно е да бъде придобито право на собственост
на недвижим имот на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е
позовало на давността преди смъртта си и неговите права да се признаят на
неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост.
С оглед фактическите обстоятелства, на
които всяка от страните основава правата си
по спора, въззивният съд приема, че в тежест на въззивН.,
ищец в първата инстанция е да докаже, че в качеството на наследник по завещание
на баба си М. В.а Ф. /Ц./ е придобил собствеността върху останалите в
наследство от нея и.ч. от процесния УПИ *** в кв. *** по плана на с. *** и
построените в него сгради, в това число върху реалната част от имота, придадена
по регулация или чрез друг способ, а в тежест на въззиваемият е да докаже възраженията
си, че е собственик на имота по наследство от баща си И. В. Ц., който от своя
страна е придобил собствеността върху имота по силата на: съдебна делба,
наследство от своята майка, давностно владение на имота за себе си през периода
1967 – 1994 г. и регулация или алтернативно въззиваемият следва да докаже
възражението си, че е придобил собствеността върху имота въз основа на
самостоятелно давностно владение, осъществено през периода м. VІ 2001 г. – м.
ІV 2019 г. до подаване на исковата молба.
Установява се от представените по
делото в първата инстанция в заверен препис удостоверение за наследници на Н.П.
Ц. /л.23-25/ и удостоверение за идентичност на имена, издадени на 27.12.2018 г.
от Кметство с. *** /л.27/ и удостоверение за наследници на И. В. Ц., издадено
на 09.05.2016 г. от Столична Община /л. 87/ че: Общата наследодателка
Н.П. Ц., известна още като Н.В. Ц. е
починала на 17.01.1967 г. и е оставила за законни наследници децата си Т.В.К., М.
В. Ф. и И. В. Ц.. Установява се, че след смъртта на М. В. Ф., известна също с
имената М. Ц.П. Ф. и М. В. Ц., починала на 10.11.1997 г. нейни законни
наследници са станали синовете й Г.Ф. и В.П.. Установява се, че след смъртта на
Г.Ф. през 2003 г. същият е оставил за законни наследници съпругата си К.Н. и
децата си К.Г.Ф. – въззивник в производството и М.Г.Й.. Установява се, че след
смъртта на И. В. Ц. на 30.05.2001 г. негов законен наследник е станал въззиваемият С.И.Ц..
Установява
се от представеният по делото в първата
инстанция в заверен препис протокол от съдебна делба от 11.12.1963 г. по гр.д.
№ 511/1962 г. по описа на Кнежанския народен съд /л.9-10/, че по посоченото
дело е одобрена съдебна спогодба между съделителите С.А. Ц., Т. В. Ц., М. В. Ц.,
Н.В. Ц. и И. В.Ц., по силата на която същите са поделили собствеността върху
съсобственото празно дворно място в с. *** – неурегулирано на парцели,
съставляващо парцел ІІ-18 с площ 3 200 кв.м. в стр. кв. *** по плана на
селото, като са изрично са изключили жилищните и другите сгради в имота, които
са построили сами и владеят. Установява, че в общ дял на Н.В. Ц. и И. В.Ц. е
поставено дворното място с площ 1 205 кв.м., при съседи и граници: улица
от запад с 27 погонни метра, н-ци на А.С. от север, И.
В.Ц. от изток и делът на М. В. Ц. от юг. Установява се, че в дял на М. В. Ц. е
поставено съседното дворното място с площ 833 кв.м., а в дял на С.А. Ц. третото
дворното място с площ 1 125 кв.м., като делът на Т. В. Ц. е уравнен
парично. Установява се от протокола за съдебна делба, че както дворното място,
поставено в дял на М. В. Ц., така и дворното място, поставено в общ дял от Н.В.
Ц. и И. В.Ц. са граничели на изток с имот на И. В.Ц..
Установява се от представените по
делото в първата инстанция скица на имот № *** по ЗРП на с. *** от 22.04.2019
г., издадена от Община Кнежа /л. 39/, удостоверение от 14.08.2019 г., издадено
от Община Кнежа /л. 58/ и скица на имот № ***по ЗРП на с. *** от 13.07.2016 г.,
издадена от Община Кнежа /л. 17/, че към момента за с. *** са налице два
одобрени ЗРП, първият от които е от 1902 г., а вторият от 1987 г.. Установява
се, че от парцела *** по плана на с. *** от 1902 г. са обособени парцели ***, ***,
І за 18 в кв. *** по плана на с. ***, като парцела *** е идентична с част от
УПИ *** в стр. кв. *** по плана на с. ***, образуван въз основа на одобрен със
заповед № 1080/04.08.1987 г. на ОбНС – Враца ЗРП на с. ***. Установява се от
скицата на съседния на процесния имот № ***от 2016 г., както и от на скицата на
процесния имот от 2019 г., че регулацията от 1987 г. не е приложена, като с
пунктир върху скицата са отбелязани частите от имотите касаещи неприложената
регулация, намиращи на изток от всеки от тях. Установява се, че процесният имот
към момента съставлява УПИ *** в стр. кв. *** по плана на с. ***, община Кнежа
с площ 1 740 кв.м. и граничи на север с УПИ ***, УПИ ***, УПИ І***, на
изток с УПИ *** и УПИ ***, на юг с УПИ ***и с улица на запад.
Установява се от представеното по
делото в първата инстанция удостоверение
за данъчна оценка на процесния имот от 22.04.2019 г., издадено от Община Кнежа
/л. 40/, че същият е деклариран от въззиваемия в качеството на данъчно
задължено лице и в него са построени две жилищни сгради, едната от които с площ
54 кв.м. и мазе 32 кв.м., а втората с площ 40 кв.м., както и земя с площ
1 740 кв.м..
Установява се от представените по
делото в първата инстанция в заверени преписи от нотариален акт № 105 том І
н.д. № 213/1986 г. по описа на нотариуса при КРС /11-12/ и нотариален акт № 5
том І н.д. № 10/2000 г. по описа на нотариуса при КРС /л. 15-16/, че въззивникът К. Г. Ф., заедно със сестра си М. Г. Й. е
придобил през 1986 г. чрез договор за издръжка и гледане, сключен с баба му М. В.а
Ф. собствеността върху парцел ХІІ в стр. кв. *** по плана на с. *** с площ 825
кв.м., а през 2000 г. чрез дарение от сестра си е станал изключителен
собственик на този имот. Установява се от нотариалния акт от 2000 г., че към
този момент имотът, придобит от въззивН. е описан
като парцел ХVІ -***в кв. *** по плана на с. *** при граници и съседи: улица, Я.Г.,
И. В. и Г.С.. Установява се от представения по делото в първата инстанция в
заверен препис нотариален акт № *** том V рег. ***н.д. № 740/2016 г. по описа
на нотариус В.Р., рег. № 550 и район на действие КРС, че въззивникът, заедно
със съпругата си М. Ф. е признат за собственик по давностно владение на 536
кв.м. от ПИ ХVІ -***в кв. *** по плана на с. ***, за който е отреден УПИ ХVІ -***в
кв. *** по плана на с. *** с площ 1358 кв.м., при граници посочени в НА, една
от които на север е процесния УПИ ***.
За
установяване на спорните обстоятелства във връзка с възраженията на въззиваемия
за придобиване на собствеността върху процесния имот на основание давностно
владение по делото в първата инстанция наред с описаните по-горе писмени
доказателства са събрани и гласни доказателства чрез разпит на посочените от
страните свидетели Ц.П. Ц., Р. С.Я., Б.Ц. Ц., С.М.Р., П.И. Д.и Л.Х.Ц./л. 84-93/.
Свидетелят Ц.Ц. установява, че живее в с. ***
и имотът му граничи с процесния имот, като са разделени с ограда. Установява,
че от другата страна процесният имот граничи с имота на въззивН.,
в който е живяла баба М., като между процесния имот и този на въззивН. има врата. Установява, че в процесния имот са
живеели баба Н. до смъртта си и родителите на въззиваемия, а след това
въззиваемия и е ходил в имота по негова покана. Установява, че баба М. и бай И.
са били в добри отношения приживе, а споровете за имота, за които е чувал са започнали
след смъртта на бай И.. Установява, че в имота има две къщи, кухня и общо лозе,
за което са се грижели баба М. и бай И.. Установява, че след смъртта на бай И.
лозето е загинало и сега е буренак.
Установява, че частта от двора на въззиваемия, в която са постройките е оградена,
а източната част, в която е било общото лозе не е оградена, като общото лозе влиза
и в източната част на имота на въззивН. и в нея сега
има кошери на въззивН.. Установява, че не е виждал
баба М. в двора на въззиваемия, а само в лозето. Установява, че въззивникът е
правил ремонт на къщата си година преди завеждане на делото, като скелето за
ремонта се е намирало в имота на въззиваемия. Свидетелят Р. Я.
установява, че живее в съседен имот в с. *** и с процесния имот ги дели улица.
Установява, че в процесния имот има къща, мотвак и селскостопански постройки,
зеленчукова градина и в дъното на двора лозе. Установява, че между процесния
имот и този на баба М. не е имало ограда, а постройките са били граница, като
между двата имота има врата. Установява, че баба Н. живеела в имота докато е
жива, а синът й И. живеел в София и преди да се пенсионира си идвал лятно
време, а след живеел в имота. Установява,
че въззивамият не живее в имота, а в София, но след смъртта на баща си идва в
имота и остава по седмица или месец, като имота е заключен от него. Установява,
че И. и сестра му М. заедно гледали двора, били в добри отношения, ползвали
вратата между дворовете, заедно се грижели и прибирали реколтата от лозето.
Установява, че в спорния имот е имало геран и от там с тръба и маркуч баба М.
ползвала вода за да полива зеленчуците. Установява, че след смъртта на И.
лозето е занемарено и от 2004 - 2006 г. не съществува. Установява, че въззивникът
е правил малък ремонт на къщата си, при
който е сложил скеле в имота на въззивамия, а майсторите влизали през имота на
въззиваемия за да носят бетон и други материали. Установява, че скоро е узнал
за спора между страните и за това, че въззивникът претендира да има дял от баба
си и прабаба си от процесния имот, но не е виждал някой някого да гони от
имота. Свидетелката Б. Ц. установява, че живее в с. *** от 30 години и е
родН. по сватовство на страните, тъй като съпругът й
е от техния род и живее в съседство. Установява, че между имотите на
въззиваемия и на въззивН. няма ограда, а постройките
са ограда, като между двата съседни имота има врата и се преминава свободно.
Установява, че отношенията между баба М. и брат й И. били много добри, като
заедно работели лозето, а след смъртта им за лозето година – две се заедно
грижели страните по делото. Установява, че лозето вече не съществува,
поливането на имотите ставало чрез кладенеца в имота на въззивН.,
а водомерната шахта за двата имота се намира в процесния имот. Установява, че в
процесния имот е имало скеле поставено от въззивН.
при ремонт на къщата му. Установява, че след като лозето е загинало в частта от
него, която е в двора на въззивН. са засадени
дръвчета. Свидетелят С.Р. установява, че е братовчед на въззиваемия и се
грижи за процесния имот от 2001 г., като има ключ за портата, но няма ключ за
къщата, която е включена към СОТ. Установява, че в имота има голяма къща и до
нея мотваче – стая с баня, а водомерната шахта на двата имота е в процесния
имот след портата. Установява, че въззиваемият си сади зеленчуци в двора, а той
му помага, като наглежда двора на два-три дни, оре двора с трактор и полива с
вода от чешмата. Установява, че в двора няма кладенец, но преди е имало. Установява,
че между имота на въззиваемия и този на въззивН. има
врата и може да се влиза, но не е виждал въззивН. да
влиза в процесния имота, освен когато е поставил скеле за известно време по
повод на ремонт на къщата си с разрешение на въззиваемия. Установява, че лозето
се е намирало в долния край на дворовете на въззиваемия и въззивН.,
извън оградата на процесния имот, не е оградено, повече от 10 години е в бурени,
като в частта от бившето лозе, която влиза в двора на въззивН.
сега са поставени кошери. Установява, че докато е бил жив И. се грижел за
спорния имот и не е виждал М. да влиза в имота, както и е чувал от И., че
лозето в неговия двор си е негово, а това пред двора на сестра му си е нейно. Свидетелят
Л.Ц. установява, че е строител и познава страните, въззивН.
по-бегло, като през 2004 г. и 2014 г. е бил викан от въззиваемия да прави
ремонт на покрива на къщата му. Установява, че процесният имот е около 2
декара, граничи с този на свидетеля Ц.Ц., отдолу с
пусти дворове, от другата страна с имота на въззивН.,
а отпред с улица. Установява, че е виждал свидетеля С.Р. да оре двора и да
полива каквото е насадено, когато въззиваемия е в София и никога не е виждал въззивН. в двора. Установява, че когато е правил ремонт,
въззиваемият също е бил там и му е платил. Установява, че между имотите на
страните има портичка, но затрупана с боклуци, сградите са като ограда, а преди
е имало мрежа след сградите по дължината на границата между имотите.
Установява, че е виждал въззиваемия да работи лозето, но не и въззивН., а след това по границата между имотите, там
където е било лозето са насадени овошни двърчета в двора на въззивН.
и са поставени кошери. Установява, че шахтата на двата имота е била в двора на
въззиваемия, като от въззиваемия е чувал, че помийната яма от имота на въззивН. е в неговия двор.
Установява се от представеното по
делото в първата инстанция в препис
саморъчно завещание на М. В. Ф. от 24.08.1994 г. /л. 18/, че със същото
завещателката е завещала на въззивН. К.Г.Ф. цялото си
движимо и недвижимо имущество, представляващо двор и къща в с. ***, както и че завещанието
е послужило на въззивН. при съдебна делба на земеделски
земи по гр.д. № 79/2012 г. по описа на КРС.
Не следва да се обсъждат подробно
представените по делото в първата инстанция в препис саморъчно завещание на М. В.а
Ф. от 29.10.1991 г., оставеното в нотариата при КРС по нот. дело № 488/1991 г.
и протоколът за обявяването му от 27.07.2020 г., съставен от съдията по
вписванията при КРС, тъй като въззивникът не основава правата си върху спорния
имот на същото.
При съобразяване на писмените
доказателства представени по делото и неоспорени от страните, въззивният съд
приема, че по силата на съдебната спогодба, сключена през 1963 г. И. Ц.и Н. /Н./
Ц. са станали собственици при равни права на полученото в дял дворно място с
площ 1205 кв.м. в стр. кв. ***, представляващо част от парцела *** по плана на
с. *** от 1902 г., ведно с построените в него жилищни и други сгради. От
протокола за съдебна делба се установява, че в делбения имот всеки от
съделителите е построил сграда със свои средства и труд и я владее, но липсва
индуализация всеки от съделилите коя сграда е построил, поради което не може да
се направи извод, че Н. /Н./ Ц. е била изключителен собственик на конкретна
сграда в процесния имот, а следва да се приеме, че собствениците на земята в
общия дял са собственици и на сградите върху нея при равни права, съответстващи
на правата им върху земята. След смъртта на Н. /Н./ Ц. през 1967 г., всеки от
наследниците й М.Ф. /Ц./, И. Ц.и Т. К. е придобил по 1/3 и.ч. от останалия в
наследство от тяхната майка недвижим имот, т.е. по 1/6 и.ч. от дворното място с
площ 1 205 кв.м. и построените в него стради. При тези изводи въззивният
съд приема, че след смъртта на Н. /Н./ Ц. през 1967 г. И. Ц.е станал собственик
на 4/6 и.ч. от дворното място с площ 1 205 кв.м. и построените в него стради, а сестрите му М.Ф. /Ц./ и Т. К. са станали
собственици на по 1/6 и.ч. от дворното място с площ 1 205 кв.м. и
построените в него стради.
При
съобразяване на становищата на страните и доказателствата по делото, въззивният
съд приема, че след делбата през 1963 г. полученото в общ дял от Н. и И. Ц.
дворно място с площ 1 205 кв.м. е съставлявало неурегулиран имот в стр.
кв. *** по дворищно регулационния план на с. ***, одобрен през 1902 г.. По
делото липсват доказателства дали имотът е урегулиран и по какъв начин в
периода 1963 г. - 1987 г., когато е одобрен нов дворищно регулационен план на с.
***, като се установява само, че същият първоначално е съставлявал парцела ХІ***
в стр. кв. *** по стария план на селото от 1902 г., а след това част от парцел ***
в кв. *** по новия план на селото от 1987 г. с площ 1740 кв.м и съответно част
от УПИ ХVІІ - *** със същата площ по този план след влизането в сила на ЗУТ. По
делото са налице противоречиви твърдения на страните относно начина на
придобиване на собствеността върху придадените към имота в периода 1963 г. –
1994 г. като реална част 535 кв.м., като според въззивН.
същите са придадени в резултат на закупуването им от И. Ц.и М.Ф. /Ц./ и
установено общо владение върху тях, а според въззиваемия същите са били собственост
на И. Ц.преди присъединяването им. При липса на преки писмени доказателства
относно настъпилите промени в площта на имота, но съобразявайки в съвкупност
представените от страните писмени доказателства и събраните гласни
доказателства, въззивният съд приема, че промените в площта на процесния имот са
настъпили въз основа на влезлия в сила ЗРП през 1987 г., като към дворното
място е придадена реална част с площ 535 кв.м. от съседния имот, с който
дворното място е граничело на изток. От представените нотариални актове от 1986
г. и от 2000 г., удостоверяващи придобиване от страна на въззивН.
на собственост върху съседен на процесния имот, съставляващ парцела ***се
установява, че същият е с площ 825 кв.м., така както е описан в делбения
протокол от 1963 г., а от представената по делото скица на имота от 2016 г. се
установява, че същият е с площ 1351 кв.м. по регулация и 1361 кв.м. по
кадастър, както и че регулацията от 1987 г. не е приложена както по отношение
на него, така и по отношение на процесния имот, като е действителната граница е
отбелязана с пунктирана линия. По същият начин неприложената регулация се
установява и от представената по делото скица на процесния имот от 2019 г.. От
представеният от въззивН. нотариален акт от 2016 г.
се установява, че същият заедно със съпругата си е придобил въз основа на
давностно владение продължило над 10 години 536 кв.м., придадени към имота му
по регулация въз основа на влезлия в сила дворищно регулационен план от 1987
г.. От представения протокол за съдебна делба по делото действително се
установява, че съседния имот, намиращ се на изток от възложените при делбата
съседни дворни места на Н. и И. Ц., съответно на М.Ф. /Ц./ е посочен като
собственост на И. Ц. – бащата на въззиваемия, но липсват други доказателства в
тази насока. От показанията на разпитаните свидетели и на двете страни, които
кореспондират помежду си в тази си част, както и със становищата на страните по
делото се установява, че И. Ц.и М.Ф. /Ц./ заедно са работили лозето, което се е
намирало източно от имотите им и е било отвъд оградата на двора на процесния
имот до смъртта на М.Ф. /Ц./ през м. ХІ 1997 г., че след смъртта на И. Ц.през 2001
г. лозето е изоставено, като в частта от земята - бивше лозе въззивникът е
засадил овощни дървета и е поставил кошери. При тези доказателства следва да се
приеме, че към 1986 г., когато е извършена първата сделка в полза на въззивН. за съседния на процесния имот по отношение на
същия не са настъпили регулационните промени, които очевидно са засегнали и
двата имота, придавайки към тях реални части от съседен имот, намиращ се
източно от тях. След като този съседен, източно разположен имот съгласно показанията
на свидетелите е съставлявал бившето лозе, работено заедно от И. Ц.и М.Ф. /Ц./,
но за частта от него попадаща при регулацията в
имота на М.Ф. /Ц./, респ. в имота на въззивН.
регулацията не е приложена и същият е придобил по давност в последствие тази
част от имота, то следва да се приеме, че по същият начин не е приложена
регулацията и за процесния имот, което е наложило отбелязването на
действителната граница на имота с пунктир върху скицата на имота. Тези
логически изводи кореспондират и с приложимата към периода правна уредба и с
установеното от свидетелите изоставяне на лозето след 2001 г.. При съобразяване
на разпоредбите на § 6 ал. 2 изр. 1 и § 8 ал. 1 от ПР на ЗУТ, както и на ТР №
3/28.03.2011 г. по т.д. № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд приема, че с
изтичане през 2001 г. на сроковете, посочени в § 8 ал. 1 от ЗУТ отчуждителното
действие на влезлия в сила, но неприложен дворищнорегулационен план за
изравняване на частите в новообразувания съсобствен дворищнорегулационен парцел
и за заемане на придадените части от съседен поземлен имот се е прекратило
автоматично, без да е било необходимо провеждане на административна процедура
за изменение на неприложения дворищнорегулационен план. Независимо дали имотът,
от който са придадени части към процесния е бил на бащата на въззиваемия или
не, след като дворното място е било съсобствено към влизане в сила на дворищно
регулационния план и няма доказателства съсобствениците да заплатили
обезщетение на лицето, което е било собственик на този източен имот, вкл. ако
това е бил бащата на въззиваемия, както и няма данни имотът да е владян повече
от 10 - години по начин, че имотните и регулационните граници да са съвпаднали,
а напротив този съседен имот е продължил да съществува в границите, които е бил
преди влизане в сила на регулационния план от 1987 г., тъй като върху него е
било засадено лозе, следва да се приеме, че след влизане в сила на ЗУТ –
31.03.2001 г. дворищната регулация по отношение на процесния имот не е
приложена по реда предвиден в ЗТСУ /отм./ и ЗУТ и имотът е останал в границите,
в които е бил преди одобряване на плана от 1987 г.. След като по силата на
съдебната спогодба от 1963 г. съсобствено е станало само дворно място с площ
1 205 кв.м. и дворищната регулация от 1987 г. не е приложена, то
наследниците на Н. /Н./ Ц. не са придобили права върху процесния имот с площ
по-голяма от 1 205 кв.м., която площ е оградена, независимо, че съгласно
ЗРП за УПИ е предвидена площ от 1740 кв.м..
По отношение на собствеността върху
тази спорна част от имота с площ 1 205 кв.м., ведно с построените в нея
сгради въззивният съд съобрази следното: При съобразяване на събраните
доказателства и закона, въззивният съд приема, че след 1967 г. в оградената
част от дворното място И. Ц. е владеел за себе си собствените и.ч. от имота, но
е осъществявал държане върху и.ч. от имота на останалите наследници на своята
майка. Въззивният съд приема, че по делото липсват категорични доказателства И.
Ц. да е извършил действия, с които е обективирал
спрямо останалите съсобственици – своите сестри или наследниците им намерението
си да владее техните идеални части за себе си. Въззивният съд приема, че снабдяването с
констативен нотариален акт за собственост въз основа на давностно
владение върху притежаваните от М.Ф. /Ц./ и Т. К. /Ц./ идеални части от
съсобствените 1205 кв.м. от процесния имот съставлява демонстрация от страна на
И. Ц. през 1994 г. на намерението, че владее имота само за себе си и отрича
правата на останалите съсобственици, но това не е достатъчно за да се приеме,
че същият към момента на смъртта си е станал изключителен собственик на имота,
тъй като липсват доказателства останалите съсобственици да са узнали за
съставянето на акта, т.е. за промяна на намерението, с което владее имота.
Съгласно установената съдебна практика промяната на намерението на сънаследН. следва да стигне до знанието на останалите
сънаследници, респ. съсобственици, а не до това на трети лица, каквото е
нотариуса. Показанията на свидетелите и на двете страни кореспондират относно
обстоятелството, че процесния имот в частта без лозето е ограден, като
границата с имота на М.Ф. /Ц./ е чрез сградите, построени по тази граница в
нейния имот, както и че този имот и сградите в него са били във фактическа
власт на бащата на въззиваемия до смъртта му, но свидетелите в голямата си част
установяват също, че през портичката между съседните
имоти до смъртта си М.Ф. /Ц./ е влизала в процесния имот, поливала е и се
грижела градината в отсъствие на брат си. При тези доказателства следва да се
приеме за неоснователно възражението на въззиваемия, че през 1994 г. или в
по-късен момент баща му е придобил собствеността върху съсобственото дворно
място по начин, който е погасил правата на останалите съсобственици.
При съобразяване на събраните по делото
доказателства в тяхната съвкупност въззивният съд приема за доказано по делото,
че след смъртта на своя баща И. Ц. през 2001 г. въззиваемият е установил
самостоятелно владение върху имота, считайки се за единствен негов собственик и
отричайки правата на останалите съсобственици и тези негови действия са станали
достояние на въззивН., респ. приема, че възражението
на въззивнаемия за придобиване на собствеността върху имота на основание
самостоятелно давностно владение в периода м. VІ 2001 г. – м. ІV 2019 г. е
основателно. От показанията на свидетелите се установи, че след смъртта на И. Ц.
през 2001 г. никой от съсобствениците в това число въззивН.
в качеството на наследник по универсално завещание на М.Ф. /Ц./ не е имал
неограничен достъп до ограденото дворно място, тъй като от м. VІ 2001 г.
въззиваемият единствен от съсобствениците е имал ключ както за имота, така и за
сградите в него, а сградите са охранявани чрез СОТ. Установи се, че въззивникът е имал достъп до
общата водомерната шахта в процесния имот и достъп за ремонт на къщата в
собствения му имот и не е влизал в имота по друг повод. От показанията на
свидетеля С.Р. се установява, че за да има достъп до процесния имот за ремонт,
извършен около година преди завеждане на делото въззивникът е поискал
разрешение от въззиваемия. Съдът съобрази показанията на свидетеля Решовски при
условията на чл. 172 от ГПК с оглед роднинската му връзка с въззиваемия и
евентуалната му заинтересованост, но приема, че след като същите не са оборени
от други събрани по делото доказателства и кореспондират в останалата си част с
тези на останалите свидетели следва да бъдат кредитирани, като се отчете, че
този свидетел е имал най - преки и непосредствени впечатления от отношенията
между страните, доколкото се е ежедневно в продължение на 18 години се е грижел
за процесния имот по поръчка на въззиваемия. Установи се по делото също, че въззивникът
при сделката, изповядана през м. І 2000 г. между него и сестра му е узнал, че
процесния имот е отразен в скицата и нотариалния акт като изключителна
собственост на бащата на въззиваемия и е започнал спорове с въззиваемия относно
правата си върху имота, които са станали достояние на свидетеля Ц.Ц., но в същото време е установил владение за изключително
за себе си само върху частта от общо владяното лозе, граничещо с двата имота на
изток, придадена част въз основа на неприложената регулация към имота му и не е
предприел други действия за защита на правата си. При тези доказателства
въззивният съд приема, че от м. VІ 2001 г. до подаване на исковата молба са
изминали повече от 10 години, като владението на въззиваемия върху имота с
намерение да го свои е било непрекъснато, явно и необезпокоявано в този период,
поради което е станало оригинерно основание за придобиване на собствеността
върху и.ч. на останалите съсобственици върху ограденото дворно място с площ
1 205 кв.м., ведно с построените в имота сгради.
При тези правни изводи въззивният съд
приема, че въззиваемият е придобил по наследство от баща си И. Ц.4/6 и.ч. от
съсобствения имот, а чрез недобросъвестно давностно владение собствеността върху останалите в наследство
от Н.П. Ц. /Н.В. Ц./ 2/6 и.ч. от съсобствената част от процесния имот с площ
1 205 кв.м., ведно с построените в имота сгради, като за останалата реална
част от имота с площ 535 кв.м. липсват доказателства да е станала съсобствена,
тъй като е отпаднало отчуждителното действие на дворищно регулационния план от
1987 г.. Ето защо въззивният съд приема, че към датата на подаване на исковата
молба въззивникът не се легитимира като собственик по наследствено
правоприемство на 1/6 и.ч. от недвижим имот, съставляващ УПИ *** в стр. кв. ***
по плана на с. ***, община Кнежа с площ 1 740 кв.м., както и на 1/3 и.ч.
от построените в имота жилищна и други сгради, поради което предявения
положителен установителен иск с правно основание чл. *** ал. 1 от ГПК се явява изцяло
неоснователен.
С оглед отхвърляне на предявения
установителен иск следва да бъде отхвърлена и акцесорната претенция по чл. 537
ал. 2 от ГПК, уважаването на която е обусловено от уважаване на иска за
собственост.
Като е достигнал до същите крайни
правни изводи и е отхвърлил изцяло предявените исковете, Кнежанският районен
съд е постановил решение, което следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба отхвърлена
като неоснователна.
С оглед изхода на делото във въззивната
инстанция в полза на въззиваемия следва да се присъдят направените по делото
разноски за въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение на един адвокат в
размер на 600 лв. съгласно представените списък на разноските и договор за
правна помощ.
С въззивната жалба при отхвърлянето й е
поискана отмяна на първоинстанционното решение в частта относно присъдените
разноски в полза на ответН. по чл. 78 ал. 3 от ГПК за
втори адвокат. Въззивният съд в мнозинството си приема, че следва да уважи жалбата
в тази й част и да отмени обжалваното решение, с което в полза на въззиваемия
са присъдени разноски по делото в нарушение на чл. 78 ал. 3 вр. ал. 1 от ГПК в
размер по - голям от 600 лв.. Както ищецът, така и ответникът имат право на
разноски в производството за възнаграждение на един адвокат, поради което
неправилно Кнежанския районен съд е присъдил разноски по делото в размер на
1 200 лв., представляващи възнагражденията заплатени на двама адвокати по
делото от ответН..
Водим от горното, Окръжният съд
Р е ш и:
отменя решение № 193/14.11.2019 г. по
гр. д. № 284/2019 г. на Кнежанският
районен съд в частта относно разноските,
в която К.Г.Ф. е осъден да
заплати на С.И.Ц. направени в
първоинстанционното производство разноски за разликата над 600 лв. до размера от 1 200 лв..
потвърждава решение № 193/14.11.2019 г. по гр.
д. № 284/2019 г. на Кнежанският
районен съд в останалата обжалвана част.
Осъжда на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК К.Г.Ф., ЕГН ********** *** да
заплати
на С.И.Ц.,*** сумата от 600 лв. за направени във въззивната
инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщаването му на страните
при условията на чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК, с касационна жалба.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: