№ 21
гр. Сливен, 02.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет
и втора година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Соня В. Петкова
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20222200500007 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите
от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение №
260084/03.02.2121г. по гр.д. № 1280/2020г. на СлРС, с което са отхвърлени
като неоснователни и недоказани предявените от:
- ЮРК. Б. К. ЕГН ********** чрез нейната майка и законен
представител Б. К. Ч. ЕГН ********** против „Национално бюро на
българските автомобилни застрахователи“, гр. София ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление на дейността гр. София, ******* частичен
иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
причинена вследствие на ПТП от 04.10.2015г. смърт на сестра й Д.Б.К.. в
размер на 20 000 лв., представляващо част от цялата претенция от 50 000
лв.,
- К. Б. К. ЕГН ********** чрез нейната майка и законен представител
Б. К. Ч. ЕГН ********** против „Национално бюро на българските
автомобилни застрахователи“, гр. София ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление на дейността гр. София, ******* частичен иск за
1
заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
причинена вследствие на ПТП от 04.10.2015г. смърт на сестра й Д.Б.К.. в
размер на 20 000 лв., представляващо част от цялата претенция от 50 000
лв.,
- Г. Б. К. ЕГН ********** чрез неговата майка и законен представител
Б. К. Ч. ЕГН ********** против „Национално бюро на българските
автомобилни застрахователи“, гр. София ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление на дейността гр. София, ******* частичен иск за
заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
причинена вследствие на ПТП от 04.10.2015г. смърт на сестра му Д.Б.К.. в
размер на 20 000 лв., представляващо част от цялата претенция от 50 000
лв.,
- СТ. Б. К. ЕГН ******* със съгласието на нейната майка Б. К. Ч. ЕГН
********** против „Национално бюро на българските автомобилни
застрахователи“, гр. София ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление на дейността гр. София, ******* частичен иск за заплащане на
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от причинена вследствие
на ПТП от 04.10.2015г. смърт на сестра й Д.Б.К.. в размер на 25 000 лв.,
представляващо част от цялата претенция от 50 000 лв. и са присъдени на
ответника разноските по делото в размер на 3 696 лв.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от ищците в
първоинстанционното производство – първите трима чрез тяхната майка и
законен представител, четвъртият – с нейно съгласие, всичките действащи
чрез редовно упълномощен процесуален представител по пълномощие по чл.
32 т. 1 от ГПК.
Въззивниците обжалват изцяло решението, като твърдят, че то е
незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Заявяват, че неправилно
съдът е приел, че не се е установило преживяванията на брата и сестрите
на починалото дете да излизат извън границите на нормалните чувства в
подобна житейска ситуация, поради което не разполагат с право на
обезщетение. Считат, че съдът е направил повърхностен анализ на
приетото в ТР № 1/2018г. на ОСНГТК на ВКС в т., относно лицата, които
са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени
вреди от причинена смърт на техен близък. Във въззивната жалба се прави
2
подробен разбор на събраните доказателства, като се извежда заключение
за наличие на предпоставките, заложени в цитираното ТР за присъждане
на обезщетение. Твърди се, че е установена създадена трайна и дълбока
емоционална връзка между ищците и тяхната сестричка, а съдът не е
отчел значим факт – че децата имат само един родител – майка и
семейството по тази причина се отличавало от общоприетите представи
ца нормално такова с двама родители. Подчертава се, че съдът неправилно
е приел за недоказано наличието на много по-силна и трайна от обичайната
емоционална връзка на всеки от ищците с починалото дете и не става ясно
каква степенна тъга съдът приема за надхвърляща границите на
нормалните чувства. Съдът не е отчел действителната сила на търпените
от ищците душевни болки и страдания и тяхната продължителност. Не са
взети предвид конкретните обстоятелства – че децата са живеели в едно
домакинство, че събитието е станало пред очите на всички деца, а най-
голямата сестра е пренесла на ръце до дома раненото момиченце, както и
че до момента децата не могат да преодолеят загубата и продължават да
страдат. Смъртта на сестра им е била неочаквана и преждевременна, в
началото на житейския й път и е причинила неописуема мъка на ищците.
Сочи се още, че практиката на съдилищата налага да се обсъдят и вземат
предвид всички обстоятелства и факти, специфични за конкретния случай.
Излага се интерпретацията на въззивниците на т.1 от ТР №1/2018г. по т.д.
№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, цитира се съдебна практика, като се
твърди, че в случая е установена трайна и дълбока емоционална връзка,
надхвърляща обичайно приети отношения и на ищците се дължи
справедливо обезщетение за причинените неимуществени вреди ако не в
пълен размер, то поне в размер на сумите от по 5 000 лв., с оглед
разпоредбата на чл. 493а ал. 4 от КЗ, макар такива да са доказани с оглед
конкретните обстоятелства, като еквивалентни на размер от по 15 000лв.
Развиват се подробни съображения в тази насока, както и по повод
лимита на отговорност на застрахователя към 2015г. когато е настъпило
процесното ПТП, при повече от едно пострадало лице, като в обобщение се
твърди, че обезщетенията следва да се съобразят от една страна с
причинените неимуществени вреди, а от друга – с лимита на отговорност
на ответника за 2015г. и съдебната практика при компенсиране на вреди от
този вид. Въззивниците молят, въпреки, че районният съд е приел, че не
3
следва да обсъжда въведеното от ответната страна възражение за
съпричиняване, да се вземат предвид изложените от тях в писменат
азащита аргументи в тази връзка. Считат и че върху обезщетенията се
дължи обезщетение за забава от 11.10.2015г.
Така, щом първостепанният съд е постановил неправилно и
необосновано решение, въззивниците молят то да бъде отменено и вместо
това бъде постановено ново, с което ответникът бъде осъден да заплати
на всеки от тях /на първите трима – чрез тяхната майка и законен
представител, на четвъртия – със съгласието на майката/ обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от смъртта на тяхната сестра, в размер
на по 15 000 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата
лихва от 11.10.2015г. до окончателното изплащане.
Претендират разноски и адвокатски хонорар на осн. чл. 38 ал. 1 т. 2 от
ЗА с ДДС.
Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или
процесуални искания за въззивната фаза.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен
отговор, с който оспорват изцяло като неоснователна въззивната жалба.
Заявява, че изложените в нея доводи са несъстоятелни и развива подробни
съображения, с които оборва последователно всички релевирани оплаквания
за незаконосъобразност и неправилност на атакуваното решение. Счита, че
първоинстанционният съд правилно е приел, че не са налице основания за
ангажиране отговорността на ответника за обезщетяване на твърдяните
от ищците вреди, тъй като не са установени предпоставките на ТР № 1
/2018г. на ОСНГТК на ВКС, развива съображения относно разясненията,
дадени с това ТР и приложимостта им в конкретния случай. Твърди, че
правилно е преценено от решаващия съд, че ищците не са претърпели такива
болки и страдания от смъртта на тяхната сестра, които да надхвърлят
обичайно присъщите на тази родствена връзка. Прави анализ на събраните
гласни доказателствени средства, които счита, че напълно кореспондират с
този извод. Заявява, че е следвало да се докаже, че настоящият случай е
изключителен или извънреден, за да се породи материалноправна
легитимация за ищците да получат обезщетение, но това не е сторено. По
отношение на цитираните във въззивната жалба актове на българските
4
съдилища счита, че те не са задължителна практика, тъй като са
постановени при различни фактически обстановки. Отново прави разбор на
приложимостта на цитираното ТР, като също се позовава на съдебна
практика, но постановена по реда н ачл. 290 от ГПК в тази насока.
Подчертава като най-значими обстоятелства изключителната близост и
понасяне на морални страдания, надхвърлящи тези, които биха изпитали
лица в същата степен на родство, визирани като фундаментални
прездпоставки за пораждане правото на иск.счита и, че посочената в
жалбата директива на ЕП е неприложима, тъй като касае различни
правоотношения. Също така въззиваемият счита за неправилна
интерпретацията на въззивниците относно разпоредбата н ачл. 493а ал. 4
от КЗ, като съгласно същата обезщетенията за лица извън лицата по ал. 3
се определят в размер до 5 000 лв. до влизане в сила на наредба за
утвърждаване н аметодика по чл. 493а ал. 4 от КЗ. Също така сочи, че е
доказано безспорно по делото наличие на съпричиняване от страна на
пострадалото лице. По отношение на претендираното обезщетение за
забава в размер на законовата лихва въззиваемата страна заявява, че
такова би се дължало след изтичане на тримесечния срок от предявяване на
извънсъдебната претенция – в случая – от 17.03.2020г. и то ако в рамките н
атози срок са установени изцяло основанието и размерът на претенциите,
като на последно място твърди, че искът за обезщетение за забава е
частично погасен по давност съгл. чл. 111 б. „в“ от ЗЗД.
В обобщение моли въззивния съд да остави без уважение въззивната
жалба и потвърди изцяло обжалваното решение. Претендираразноски за
тази инстанция за адвокатско възнаграждение в размер на 4 704 лв., прилага
фактура и банково извлечение.
Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания
за въззивната фаза на производството.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивниците, пор. №№ 1-4, редовно призовани, не се явяват и не
се представляват.
В с.з. за въззиваемата страна не се явява процесуален представител по
закон или пълномощие, с писмена молба, подадена от процесуален
представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа отговора си,
5
оспорва въззивната жалба като отчасти недопустима, евентуално -
неоснователна. Счита, че за трите малолетни деца майката няма право да
иска присъждане на обезщетението на нея, поради което така предявени,
исковете са недопустими и въззиваемият иска производството спрямо тях
да бъде прекратено, тъй като и въззивната жалба е недопустима в тая
част. В случай, че съдът приеме, че исковете и въззивната жалба са
допустими, моли въззивния съд да остави без уважение жалбата и да
потвърди изцяло атакуваното решение. Претендира разноски за тази
инстанция, представя договор, пълномощно, банково извлечение за внесено
адвокатско възнаграждение и списък по чл. 80 от ГПК.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от
обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед пълния му обхват – и допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че обжалванотно решение е и правилно,
поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така
въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и
намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия
спор и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща мотивите си към
тези на първоинстанционния съд.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са изцяло
неоснователни.
Предявени са при условията на активно субективно съединяване като
частични преки искове по чл. 226 ал. 1 и от КЗ /отм./, вр. чл. 511 от КЗ, вр.
чл. 45 от ЗЗД и чл. 52 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД от роднини на пострадало лице
6
срещу представително национално бюро на застрахователите за РБ в
Съвета на бюрата от системата „Зелена карта“ във връзка с настъпило
застрахователно събитие на територията на Република България с
участието на виновен водач, който управлява МПС, което обичайно се
намира в държава, чието национално бюро членува в СБ и застраховано по
риска „гражданска отговорност“ в нея, за заплащане на обезщетения за
претърпени неимуществени вреди от смъртта на тяхната сестра,
настъпила при ПТП на 04.10.2015г., виновно причинено от водача на
застрахованото МПС.
Исковете са процесуално допустими. Ищците са брат и сестри на
пострадало при ПТП дете – тяхна сестра, които
претендират обезщетение за неимуществени вреди от нейната смърт.
Безусловно с ТР №1/21.06.2018г. по т.д. №1/2016г на ОСНГТК на ВКС се
разширява кръгът от лицата, които са материално легитимирани да
получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен
близък, посочен в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5
от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, а именно - родители, деца,
съпруг и лице във фактическо съжителство.
Увреждащото събитие е настъпило на 04.10.2015г. – преди
постановяването на посоченото ТР на 21.06.2018г. и съответно – преди
влизане в сила на новия КЗ, в частност – разпоредбата на чл. 493а –
07.12.2018г., но това не прави исковете недопустими, тъй като
тълкувателните актове, издадени в изпълнение на правомощията на ВКС за
осъществяване на върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на
законите от всички съдилища, приемани на основание чл. 124 от ЗСВ, са
израз на възложената на върховната съдебна инстанция дейност по общо
/нормативно/ тълкуване, което е юридически общозадължително за
правоприлагащите органи, но самото тълкуване не представлява правна
норма. Затова липсва законово основание действието му да бъде
ограничавано във времето, като се отрича приложение към юридическите
факти, възникнали в периода преди обективирането му. Тоест
тълкувателното решение не създава права за вбъщеще, считано от
приемането му.
Съответно - даденото от ВКС тълкуване за приложението на
7
принципа на обезвреда за морални щети на правните субекти не
представлява нормотворческа дейност и не е равносилно на създаването на
ново субективно материално право, защитимо по съдебен ред. Затова е
приложимо към юридическите факти, възникнали и преди тълкувателното
решение, освен това гарантира процесуалната допустимост на заявената
от такъв ищец след 21.06.18 г. претенция, както е в случая. В новия КЗ само
са имплементирани изрично тези виждания чрез конкретното
регламентиране на начина на обезщетяване на разширения кръг
материалнолегитимирани лица.
Най-общо, за да възникне субективното право по чл.226 ал.1 КЗ/отм/.,
е необходимо още да бъде доказано наличието на валидно сключена
застраховка „гражданска отговорност“ на МПС-то, посредством което
делинквентът е причинил вредата, сключена в хипотезата на чл. 511, вр. чл.
506 от КЗ, валидна към датата на настъпване на ПТП-то, направено
извънсъдебно искане, както и наличието на деликт с всичките кумулативно
дадени елементи от фактическия състав, а именно: деяние,
противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между деянието и
вредата, вина на причинителя. Тъй като причинителят на деликта е осъден
с вляза в сила присъда, съгласно чл. 300 ГПК, гражданският съд е обвързан
от влязлата в сила присъда на наказателния съд относно това дали е
извършено деянието, неговата провитивоправност и виновността на
дееца, всички тези обстоятелства са доказани в наказателния процес и са
безспорни.
По никой от тези, подлежащи на доказване факти, няма спор и
относно тяхното установяване не са релевирани оплаквания в жалбата.
Единствената точка на противопоставяне между страните е дали
ищците са материално легитимирани да получат обезщетения.
Според цитираното по-горе ТР, обезщетение се присъжда при
доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от
смъртта му вреди. В мотивите на същото ТР е прието, че наличието на
особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от
съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по
делото. Според ВКС, обезщетение следва да се присъди само тогава, когато
8
от доказателствата може да се направи несъмнен извод за съществуването
на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в
резултат на неговата смърт сериозни, като интензитет и
продължителност морални болки и страдания. Такава връзка предполага
оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и
доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени
вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост.
Приложени към настоящия казус, тези предпоставки не намират своя
обективен израз.
Безусловно четиримата ищци и починалата тяхна сестричка са били
силно привързани промежду си, предвид близката им възраст – към момента
на произшествието те са били съответно на 12г., 9г., 8г. и 5г., а загиналото
момиченце – на 3г. и 7 месеца, както и с оглед факта, че са живеели заедно, в
едно домакинство, със своята майка. Извън съмнение е, че те са прекарвали
ежедневието си заедно, общували са, помагали са си, играели са, изпитвали
са взаимна обич и са проявявали грижа едно към друго. Присъствието им по
време на самия инцидент, само по себе си, се е отразило на психичните им
изживявания, били са ужасени от случващото се пред очите им, а най-
голямото дете, което отнесло ранената си сестричка до вкъщи, е
преживяло съкрушителна скръб и стрес, като впоследствие децата са
изпитвали страх и безпокойство от автомобили. Също категорично е
установено, че след ранната смърт на сестра си, останалите четири деца
са изпитвали мъка, душевни страдания, усещане за загуба, тъгуват и до
момента, спомените за починалата им сестра им причиняват душевна
болка.
Всички тези обстоятелства не могат да бъдат отречени, но – без да
бъдат омаловажавани от една страна – обичта на ищците към
сестричката им, а от друга - чувствата и преживяванията им след
смъртта й – те, във формата и степента, в която са доказани, не могат да
обосноват право за получаване на заместващо парично обезщетение с оглед
разясненията в ТР №1/2018г.
Там е прието, че по начало “братята и сестрите, ………, са част от най-
близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с
взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост.“ В случая е
9
налице съвпадение с това обичайно и аксиоматично прието положение.
Категоричнао обаче задължителна предпоставка за пораждане на
притезанието е да се докаже, че „… поради конкретни житейски
обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на
единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания,
надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за
съответната родствена връзка.“ Терминът "изключителност" от
семантична гледна точка означава обстоятелство, което се е осъществило
извън обичайното, типичното проявление на фактите и явленията в
обективната действителност, т. е. когато неговите проявни форми
излизат извън повтарящото се в живота правило за поведение – фактът
или отношението е извънреден или специален. В този смисъл, изключението
се свързва с отклонение от типичното, често повтарящото се, извън
обичайната социална, емоционална и духовна среда, в която човек се ражда,
развива се и получава духовна, морална и материална подкрепа. От тук
следва, че духовната и емоционална връзка между починалия и родственика
/в настоящия случай - между преживелите деца и починалата им
сестричка/ трябва да е изградена и да се развива в по-дълбока, по-трайна и в
по-голяма степен от общоприетите за морала на съвременното българско
общество емоционална привързаност, така че скръбта от трагичната
кончина на близък родственик значително да превишава интензитета на
естествената горест, чувство за безпомощност и трагична
непрежалимост.
Така, за да възникне активната материална легитимация на ищците
като брат и сестри на починалото при настъпване на процесното
застрахователно събитие дете, следва в процеса на доказване да се
установи чрез главно и пълно доказване по несъмнен, безспорен начин, както
предписва правната норма, уредена в чл. 154, ал. 1 ГПК, че е те са изградили
с нея такава духовна и емоционална връзка, която да е била специална, като
болките и страданията от загубата й да са с по-висок интензитет от
обичайните, както и те да са продължили в относително дълъг период от
време.
Според настоящия въззивен състав не е проведено успешно доказване,
годно да го убеди в наличието на тези предпоставки, активиращи
отговорността на ответника за заплащане на търсените обезщетения.
10
Доказаните безспорно чувства на обич и привързаност между ищците и
сестра им, са в очакваната и нормална степен, с оглед това, че децата
растат и се отглеждат заедно от тяхната майка. Напълно обичайно е
братя и сестри на такава възраст да бъдат близки, да ги свързват общи
радости, грижи и преживявания. Няма данни точно към загиналото дете да
е имало специално отношение и някой или всичките ищци да са били свързани
емоционално конкретно с нея по начин, различаващ се от отношението му
към другите брат и сестри.
От своя страна търпените от ищците болки и страдания вследствие
на смъртта на сестричката им са закономерна и естествена реакция
предвид биологичната връзка помежду им и принципно добрите им
отношения. Те обаче също не са надхвърляли житейски утвърдените
стандарти, доказаните по делото такива не надвишават по степен на
интензивност, форма на проявление и времетраене нормалните за този вид
родствени отношения. Тъгата, унинието и временното затваряне в себе си е
нормална психологическа реакция при тежки житейски ситуации, каквато е
смъртта на близък роднина, не са доказани други, нетипични промени в
поведението на ищците, които да предполагат преживяна по-висока степен
на въздействие на събитието, по-голям интензитет на душевна болка или
по-дълбока форма на страдание, нито пък по – дълга тяхна
продължителност от обичайната за тези отношения. Не може да се
очаква, че самото съществуване на тяхната сестра, както и грозният
инцидент ще бъдат изцяло забравени и това също е естествен житейски
израз на родовата памет и чувството за семейна принадлежност, а извън
тези преживявания не се доказват изключителни такива. Тук следва да се
отграничат тези негативни изживявания на страх, ужас и болка, които са
резултат от личното присъствие по време на настъпването на
произшествието – самото то е стресогенен фактор, поради което тези
страдания на ищците нямат пряк източник смъртта на сестра им.
В обобщение – въззивният съд счита, че липсват двете кумулативни
съществени предпоставка за признаване основателността на претенциите,
поради което заявените като частични такива следва да бъдат изцяло
отхвърлени.
Неоснователността на главните искове обуславя неоснователността,
а оттам – и отхвърлянето и на акцесорните претенции за присъждане на
обезщетение за забава в размер на законовата лихва.
Като е достигнал до идентични правни изводи, първоинстанционният
съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което не страда от
пороци, налагащи неговата отмяна. Въззивната жалба се явява
неоснователна и не следва да се уважава. Атакуваното решение следва да
11
бъде потвърдено, включително по отношение на разноските. Размерът им,
определен от първоинстанционния съд, е установен в приключило с влязъл в
сила съдебен акт производство по чл. 248 от ГПК и не може да бъде
ревизиран в настоящото въззивно производство.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази
инстанция следва да бъде възложена на въззивниците и те следва да понесат
своите, както са направени и заплатят тези на въззиваемата страна за
адвокатско възнаграждение в размер на 4 704 лв. с ДДС.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 260084/03.02.2121г. по
гр.д. № 1280/2020г. на СлРС.
ОСЪЖДА ЮРК. Б. К. чрез нейната майка и законен представител Б.К.
Ч., К. Б. К. чрез нейната майка и законен представител Б.К. Ч., Г. Б. К. чрез
неговата майка и законен представител Б.К. Ч. и СТ. Б. К. със съгласието на
нейната майка Б.К. Ч., да заплатят на „Национално бюро на българските
автомобилни застрахователи“, гр. София направените разноски за
въззивното производство в размер на 4 704 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12