Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Велико Търново, 30.07.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Великотърновски районен съд, гражданско колегия,
осемнадесети състав, на трети юли две хиляди и деветнадесета година, в публично
съдебно заседание в състав:
Районен съдия: Димо
Колев
Секретар: Анита Бижева
като разгледа докладваното
от съдията
гр. дело № 594 по описа за
за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени са
обективно съединени искове с правно основание чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр.
чл. 79 ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ал. 1 ЗЗД.
Ищецът основава претенциите си на
твърдения, че ответникът е потребител на ел. енергия с клиентски номер
**********, която е доставяна в обект, с абонатен номер **********, находящ се в гр. ***, ул. „***” №
**, както и че съществуващите между тях облигационни отношения за продажба на
ел. енергия са регламентирани от ОУ на ДПЕЕ, приети на основание чл. 98а ЗЕ.
Ищецът посочва, че в периода от 22.01.2018г. до 13.06.2018г. ответникът е
консумирал ел. енергия в горепосочения обект на обща стойност 205, 88 лв., в
която е включена и такса за възстановяване /19 лв./, за което са издадени
процесните фактури. Твърди, че абонатът не е изпълнил задължението си за
плащане, въпреки настъпилата му изискуемост. Посочва, че това неизпълнение е
породило правото му на обезщетение за забава в размер на 11, 19 лв., считано от
падежа на всяка фактура до 30.11.2018г. Твърди, че се е снабдил със заповед за
изпълнение за горепосочените суми по ч.гр.д. № 3793/2018г. на ВТРС срещу която
ответникът в срока по чл. 414 ал. 2 ГПК е подал възражение. Предвид изложеното
отправя искане до съда да приеме за установено в отношенията между страните, че
ответникът му дължи сумата от 205, 88 лв., представляваща стойност на
консумираната ел. енергия в процесния обект и такса възстановяване, както и
сумата от 11, 19 лв. - мораторна лихва върху нея. Претендира разноски за
исковото и за заповедното производство.
С отговора на исковата молба
ответникът, чрез особения си представител, оспорва да е потребител на ел.
енергия за процесния обект и счита, че не е доказано да е титуляр на партидата
открита на негово име при ищеца. Оспорва дължимостта на такса възстановяване с
доводи за нищожност на клаузата, която я урежда, а в условията на евентуалност,
поради липсата на доказателства за възстановяване захранването в обекта му. По
тези съображения се моли за отхвърляне на иска.
Съдът,
като взе предвид наличните по делото доказателства и становищата на страните,
намира за установено следното:
От справка
от Службата по вписванията при РС *** за периода 01.01.1992г. – 27.06.2019г. е
видно, че ответникът на основание договор за дарение, обективиран в нот. акт №
129/2003г., том 13, е придобил 5/6 ид. части от процесния имот, находящ се в
гр. ***, ул. „***” № **. Липсва спор по делото, че във връзка с доставката на
ел. енергия в този обект в ищцовото дружество е разкрита партида на името на
ответника с абонатен номер
********** и с клиентски номер **********. Не е спорно, че през исковия период облигационните
отношения между доставчика и купувачите на ел. енергия се регламентират от Общите
условия на договорите за продажба на ел. енергия на „Енерго - Про Продажби” АД
/ОУ на ДПЕЕ/, одобрени с решение ОУ – 061/07.11.2007г. на ДКЕВР, които са
публикувани в един централен и един местен ежедневник /листи 16-40/.
От
представените по делото писмени доказателства - справка за потребление към 06.02.2019г.,
извлечения за фактури и плащания към 06.02.2019г. и пет броя фактури издадени в
периода 13.03.2018г. – 13.06.2018г., се установява, че ищцовото дружество е
начислило по партидата на ответника сумата от 205, 88 лв.,
включваща стойността на потребена в процесния обект ел. енергия за периода 22.01.2018г.
– 21.05.2018г. и стойността на такса възстановяване /19 лв./ За тези суми, както
и сумата от 11, 19 лв. – мораторна лихва за периода от падежа на всяка фактура
до 30.11.2018г., ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение № 1824/12.12.2018г.
по ч.гр.д. № 3793/2018г. на ВТРС, която е връчена на длъжника по реда на чл.
47, ал. 5 ГПК.
При
така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Предявеният
иск за установяване вземането на ищеца към ответника е процесуално допустим,
доколкото е предявен в срока по чл. 415 ал. 2 ГПК от кредитор, в чиято полза е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, връчена на длъжника при
условията на чл. 47 ал. 5 ГПК. Предмет на установителния иск по чл. 422 ГПК е
съществуване на вземането по издадената заповед за изпълнение и успешното му провеждането
предполага установяване на дължимостта на сумите по същата на посоченото в нея
основание.
От
събраните в хода на производството доказателства безспорно се установява, че между
страните съществува валидно облигационно отношение по договор за доставка на
ел. енергия за обект на потребление, находящ се в гр. ***, ул. „***” № **,
сключен при публично известни ОУ. Последните са част от договорното съдържание
на облигационната връзка между страните, доколкото са спазени изискванията на
чл. 98а ал. 3 ЗЕ за публикуването им в един централен и един местен
всекидневник и предвид разписаното в чл. 98а ал. 4 ЗЕ, което е в отклонение от
общото правило на чл. 298 ТЗ, че те влизат в сила за клиентите на крайния
снабдител, без изрично писмено приемане. Противно на наведените от особения
представител на ответника възражения, същият има качеството на потребител на
енергийни услуги по смисъла на § 1 т. 41б от ДР на ЗЕ като битов клиент, който
купува ел. енергия за собствени битови нужди /§ 1 т. 2а от ДР на ЗЕ вр. чл. 4,
ал. 1 ОУ на ДПЕЕ/. Както е посочено и в представеното от ищеца Решение №
205/28.02.2019г. по гр.д. № 439/2018г. на III
г.о., на ВКС, страна - купувач по продажбеното правоотношение респ. длъжник на
цената на потребената ел. енергия е собственика или носителя на ограниченото
вещно право на ползване върху електроснабдения имот, ако друго не е уговорено с
крайния снабдител. В случай справката от Службата по вписванията при РС ***
сочи, че ответникът е носител на 5/6 идеална част от правото на собственост
върху процесния имот, а останалите писмени доказателства установяват, че е
титуляр на разкритата при ищеца индивидуална партида за целия електроснабден
обект. Тези обстоятелства са достатъчни да обосноват категоричния извод, че ответникът
е краен клиент на ел. енергия по смисъла на ЗЕ, доколкото по делото не се
установи уговарянето на нещо различно с доставчика й. Не се установи за имота
да има разкрита партида на друго лице, което да се явява купувач на доставената
в него ел. енергия, поради това, че е носител на останалата 1/6 ид. част от
правото на собственост или поради това, че е негов ползвател на договорно
основание. Възражението на особения представител на ответника, че по делото не
е представено заявление, изходящо от последния за доставка на ел. енергия в
процесния имот не държи сметка, че в случая се касае за заверен обект, който е
присъединен към ел. разпределителната мрежа преди влизането в сила на ОУ на
ДПЕЕ. При вече присъединен обект, собственикът на имота респ. носителя на ограниченото
вещно право на ползване, който закупува ел. енергия за домакинството си, няма
основание да подава писмено заявление по смисъла на чл. 11 ОУ на ДПЕЕ, тъй като
вече е страна по продажбеното правоотношение.
По
делото не е спорно, а и от представените от ищеца писмени доказателства се
установява, че през исковия период ответникът е закупувал ел. енергия за
собствени битови нужди. Макар и с характеристиката на частни свидетелстващи
документи, ценени в своята съвкупност, наред останалите по делото обстоятелства,
тези писмени доказателства безпротиворечиво установяват факта на консумиране на
ел. енергия в процесния обект за спорния период. Ответната страна не е оспорила
представените по делото фактури относно отразените в тях количества ел.
енергията и тяхната стойност респ. начина на изчисляването й. Съдът кредитира
изцяло същите и счита, че ищецът като краен снабдител на ел. енергия по смисъла
на § 1 т. 28а от ДР на ЗЕ е доставил на ответника фактурираното количество ел.
енергия, което реално е потребено от него, в качеството му на краен клиент.
Получаването на престацията по договора, съгласно чл. 17 т. 2 от ОУ на ДПЕЕ, е
породило за ответника задължение да заплати на доставчика стойността на
потребената от него ел. енергия в срока разгласен по реда на чл. 15 ОУ на ДПЕЕ.
Неизпълнението на падежа поражда правото на доставчика на обезщетение за забава
в размер на законната лихва за всеки ден просрочие /чл. 38 ОУ на ДПЕЕ/. Няма
спор по делото, че длъжникът не е извършил плащане по процесните 4 бр. фактури
на падежните дати и е останал задължен за сумата от 186, 88 лв. Във връзка с
уговореното и по аргумент от чл. 84 ал. 1 ЗЗД с изтичането на срока за
изпълнение длъжникът е изпаднал в забава, без да е необходимо да бъде
допълнително канен. Дължимото от него обезщетение за забава, за периода от
падежа на всяка фактура до 30.11.2018г., изчислено по реда на чл. 162 ГПК, чрез
интернет калкулатор за законна лихва, възлиза на сумата от 11, 19 лв.
Ответната
страна изрично е оспорила дължимостта на сумата от 19 лв., представляваща такса
за възстановяване с доводи за нищожност на клаузите от ОУ на ДПЕЕ, които я
уреждат, а евентуално с нарушаване на въведените с тях изисквания за
начисляването й. С клаузата на чл. 21 ал. 1 ОУ на ДПЕЕ се възлагат на
потребителя разходите за прекъсване и възобновяване на ел. снабдяването в
обекта му в случаите, когато преустановяването е по негова вина. Съдът намира
тази клауза за неравноправна по см. на чл. 143 ЗЗП, поради което не следва да я
прилага, тъй като е нищожна /арг. от чл. 146 ЗЗП/. В този смисъл е и Решение №
125/07.08.2015г. по т.д. № 990/2015г. ТК I т.о. ВКС/. Съдът следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи и без да е релевирано нарочно възражение от
страните по делото. Цитираната клауза от ОУ противоречи на разпоредбите на чл.
122 - чл. 124 ЗЕ. Според последната разпоредба енергийното предприятие
възстановява снабдяването и/или присъединяването на клиентите след отстраняване
на причините, довели до преустановяването т.е. предприятието е длъжно да
възстанови снабдяването, като друго условие за възстановяването, освен –
отстраняване на причините за прекъсване на ел. снабдяването по чл. 123 ал. 1
ЗЕ, не се поставя. В посочената правна регламентация, липсва законово основание
за доставчика да търси заплащането на разноски за прекъсване и възстановяване
на снабдяването, такова не е предвидено и в клаузите на договора за продажба,
уреждащи задълженията на потребителя /чл. 17 ОУ на ДПЕЕ/. При това положение
съдът намира, че разпоредбата на чл. 21 ал. 1 изр. 2 ОУ на ДПЕЕ е неравноправна
по смисъла на чл. 143 т. 2 ЗЗП, тъй като ограничава правата на потребителя,
произтичащи от закон. Нищожната клауза не може да породи валидно вземане за
ищеца, поради което претенцията му за заплащане на сумата от 19 лв., като
стойност на такса възстановяване се явява неоснователна.
Дори
клаузата на ОУ на ДПЕЕ относно начисляването на такса възстановяване да е действителна,
в случая не е спазен уредения в нея фактически състав, който поражда вземането
й. Съгласно чл. 123 ЗЕ и чл. 20 ОУ на ДПЕЕ крайният снабдител може временно да
преустанови снабдяването с електрическа енергия при неизпълнение на
задължението на потребителя за заплащане на дължими суми във връзка със
снабдяването с електрическа енергия. Нормата на чл. 20 ал. 2 ОУ на ДПЕЕ вменява
задължение на ищеца да отправи писмено предизвестие до потребителя, с което да
укаже, че ако не последва изпълнение в предвидения в ОУ срок, ще последва
прекъсване на снабдяването с електрическа енергия. По делото не бяха представени
доказателства за изпълнението на това задължение от страна на ищцовото
дружество, поради което следва да се приеме, че доставчикът е извършил
прекъсването на снабдяването в нарушение на ОУ. Съгласно чл. 21 ОУ на ДПЕЕ и
чл. 124 ЗЕ възстановяването на снабдяването с електрическа енергия се извършва
след отпадане на основанията за прекъсването. Ако последното е по вина на
потребителя, снабдяването се възстановява след заплащане на направените разходи
за прекъсване и възобновяване/чл.21 ОУ на ДПЕЕ in fine/. Не се представиха
доказателства за постигнато споразумение между ищеца и ответника за разсрочване
на дължимата сума или заплащане на последната от ответната страна. Следователно
основанието, на база на което е извършено прекъсването на снабдяването не е отпаднало
и таксата за възстановяване е неправомерно начислена. Не бе доказано дали
действително е възстановено снабдяването на въпросния имот. Напротив от
представеното извлечение за фактури и плащания по делото се установява, че след
датата на прекъсването не е имало потребление на електроенергия и са издавани
фактури с нулеви стойности.
Мотивиран
от изложеното настоящият състав на ВТРС намира, че предявеният иск с правно
основание чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен за сумата от 186,
88 лв. – главница, представляваща общия
размер на потребената ел. енергия в процесния обект за периода 22.01.2018г.
– 21.05.2018г. и за сумата от 11,
19 лв. – мораторна лихва,
изчислена от падежа на всяка фактура до 30.11.2018г. За горницата над уважения
размер от 186, 88 лв. до пълния предявен размер или за сумата от 19 лв. – такса
възстановяване искът подлежи на отхвърляне като неоснователен и недоказан.
При
този изход на делото претенцията на ищеца за присъждане на разноски, както в
исковото, така и в заповедното производство /т. 12 от ТР №4/18.06.2014г. по
тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК, на ВКС/ се явява частично основателна. В
исковото производство ищецът е доказал извършването на разноски в размер на **
лв. – държавна такса, 200 лв. – депозит за особен представител и 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 25 ал. 1 НЗПрП, с оглед
фактическата и правна сложност на делото или общо 3** лв. Съразмерно с
уважената част от иска в негова полза следва да се присъдят разноски за
настоящото производство в размер на 342, 18 лв. респ. за заповедното
производство в размер на 68, 44 лв.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че Д.Б.Х., ЕГН:
**********,*** дължи на
„ЕНЕРГО – ПРО ПРОДАЖБИ” АД, със седалище и адрес на управление гр. Варна, бул.
„Владислав Варненчик” № 258, Варна тауърс Г, ЕИК: *********, на основание чл.
422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ал. 1 ЗЗД, сумата от 186, 88 лв. /сто осемдесет и
шест лева и осемдесет и осем стотинки/ – главница, представляваща общ размер на
стойността на незаплатена ел. енергия за обект на потребление с абонатен № ********** и
с клиентски №
**********, находящ се в гр.
Велико Търново, ул. „***“ № **, за което за съставени фактури в периода 13.03.2018г.
– 13.06.2018г. и СУМАТА от 11, 19 лв. /единадесет лева и деветнадесет стотинки/
– мораторна лихва, изчислена за периода от падежа на всяка една фактура до 30.11.2018г.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението
в съда – 11.12.2018г. до окончателното изплащане на главницата, за които
вземания има издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 1824/12.12.2018г.
по ч.гр.д. № 3793/2018г. на ВТРС, КАТО отхвърля предявения иск в частта му за
установяване дължимостта на сумата от 19 лв., представляваща такса за
възстановяване на захранването, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА Д.Б.Х., ЕГН: **********,*** ДА ЗАПЛАТИ на „ЕНЕРГО – ПРО ПРОДАЖБИ”
АД, със седалище и адрес на управление гр. Варна, бул. „Владислав Варненчик” №
258, Варна тауърс Г, ЕИК: ********* СУМАТА от 342, 18 лв. /триста четиридесет и
два лева и осемнадесет стотинки/ – съдебни разноски за исковото производство,
както и СУМАТА от 68, 44 лв. /шестдесет и осем лева и четиридесет и четири
стотинки/- съдебни разноски за заповедното производство.
Решението
подлежи на обжалване пред ВТОС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: