№ 13282
гр. София, 07.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. И.А ТОШЕВА
при участието на секретаря ИВАНА ЛЮДМ. СТОЕВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. И.А ТОШЕВА Гражданско
дело № 20251110104630 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на П. И. К. срещу „***********“ ЕООД, с
която е предявен иск за прогласяване нищожност на Договор за потребителски кредит №
1155611/27.09.2024 г. поради противоречие на закона, включително поради наличие на
неравноправни клаузи в него. Претендират се разноските по делото.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника от разстояние Договор за потребителски
кредит № 1155611/27.09.2024 г., по силата на който му е предоставен кредит в размер на 1
000 лв. при уговорени фиксиран ГЛП в размер на 50 % и ГПР в размер на 63.21 %,
включващ само възнаградителната лихва в размер на 506.62 лв., като той се задължил да
върне сума в общ размер на 1 506.62 лв. на 18 погасителни вноски, от които 4 вноски в
размер на по 41.67 лв. и 14 вноски – по 95.71 лв., дължими в периода от 28.10.2024 г. до
27.03.2026 г. Сочи, че по договора бил задължен да осигури обезпечение в 2-дневен срок
след сключването му – банкова гаранция или поръчителство, отговарящи на редица
изисквания, като поради непредставянето на обезпечение му била начислена неустойка по
чл. 18, ал. 1 от договора в размер на 1 876.37 лв., която е включена изначално в погасителния
план, но не е включена при изчисляване на ГПР. Релевира възражение за нищожност на
целия договор поради противоречие със закона – с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Счита, че в договора не е разписана методиката на формиране на ГПР, поради което не става
ясно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият %, респ. неясно
е колко точно е оскъпяването на кредита. Изтъква, че уговорената неустойка за
непредоставяне на обезпечение в действителност представлява скрита възнаградителна
лихва, респ. неустойката представлява разход по кредита, който произтича от и е пряко
свързан с договора за кредит и е изначално известен на кредитора, поради което следва да
бъде включен в ГПР, но това в случая не е сторено, поради което посоченият в договора
1
ГПР е неправилен, а действителният размер на ГПР надвишава максимално допустимия
размер съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка акцентира, че към потребителя са поставени
неизпълними изисквания относно обезпечението, което следва да представи, с което се цели
увеличаване на възнаграждението на кредитора, като неустойката е изначално включена в
погасителните вноски. Навежда възражение за нищожност на клаузата за неустойка, която
не е индивидуално уговорена, поради нейната неравноправност, защото прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник, като по този начин се
увеличава задължението на потребителя. В тази връзка изтъква, че неизпълнението на
акцесорното задължение на потребителя да предостави на кредитора обезпечение след
сключването на договора за кредит е очертано не като основание да се иска незабавното
изпълнение на задължението по кредита, а като основание за получаването от кредитора на
скрито възнаграждение за ползване на заетата суми, което сочи, че е налице типичен пример
за неустойка, излизаща извън присъщите си функции и целяща единствено неоснователно
обогатяване на кредитора.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявения иск като неоснователен. Излага подробни съображения, че договорът и
клаузата за неустойка са валидни. Твърди, че договорът е резултат от индивидуално
договаряне между страните. Оспорва неустойката да има характер на скрита
възнаградителна лихва, респ. счита, че тя не подлежи на включване в ГПР. Сочи, че в ГПР
не е включена неустойката, с което ищецът е бил наясно, тъй като е потребител и по много
други договори за кредит, сключени с ответника и други дружества от същата група. Счита,
че евентуалната нищожност на неустоечната клауза не влече нищожност на целия договор.
Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
С Определение № 19271/29.04.2025 г., в което е инкорпориран изготвеният от съда
проект за доклад, приет за окончателен без възражения на страните, са обявени за безспорни
следните факти: сключването между страните на Договор за потребителски кредит №
1155611/27.09.2024 г., по силата на който на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 000
лв. при уговорени фиксиран ГЛП в размер на 50 % и ГПР в размер на 63.21 %, включващ
само възнаградителната лихва в размер на 506.62 лв., като той се задължил да върне сума в
общ размер на 1 506.62 лв. на 18 погасителни вноски, от които 4 вноски в размер на по 41.67
лв. и 14 вноски – по 95.71 лв., дължими в периода от 28.10.2024 г. до 27.03.2026 г.; предаване
на заемната сума в размер на 1 000 лв. от „***********“ ЕООД на К..
В чл. 6, ал. 1 от договора е посочено, че страните се споразумяват, че договорът за
кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените по-долу обезпечения: 1. безусловна
банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване
на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по
погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на общата сума за плащане по
2
договора за кредит, включваща договорената главница и лихва, или 2. поръчителство на
едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: 2.1. при
един поръчител – осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко от три пъти
размера на минималната работна заплата за страната; 2.2. при двама поръчители – размерът
на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по-малко от два пъти
минималната работна заплата за страната; 2.3. да не е/са поръчител/и по други договори за
кредит, сключен/и с кредитора; 2.4. да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит,
сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; 2.5. да нямат кредити към банки или
финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по
погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; 2.6. да представят
служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера
на получавания от тях доход. Съгласно чл. 6, ал. 2 кредитополучателят е поел задължението
да предостави обезпечението в срок до 2 дни от сключване на договора.
С доклада по делото е обявено за безспорно и това, че в чл. 18, ал. 1 от договора е
уговорено задължение за К. за заплащане на неустойка в размер на 1 876.37 лв. при
непредоставяне на обезпечение, както и че такава му е начислена, но не е включена в
посочения в договора размер на ГПР. Видно е от погасителния план, че с първите четири
вноски се дължи неустойка в размер на 148.33 лв., а с останалите – неустойка в размер на
94.29 лв., като всяка погасителна вноска с неустойка възлиза на 190 лв. с изключение на
първата вноска, възлизаща на 152.99 лв., а общо дължимата сума за плащане с включена
неустойка е в размер на 3 382.99 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът формира следните правни
изводи:
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
прогласяване за нищожен като противоречащ на закона на сключен между страните договор
за потребителски кредит.
В доказателствена тежест на ищеца е да установи следните обстоятелства:
сключването между страните на Договор за потребителски кредит № 1155611/27.09.2024 г. и
неговото съдържание; твърдяното противоречие на договора със закона, включително
наличието на неравноправни клаузи в него.
Съдът намира, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит №
1155611/27.09.2024 г. попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на
потребителски договор, тъй като заемателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и §
13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат защитата по ЗПК и разпоредбите на чл.
143 и чл. 146 ЗЗП.
В случая съдът счита, че т. нар. „неустойка“ по чл. 18, ал. 1 от договора в
действителност представлява скрита възнаградителна лихва. В чл. 6, ал. 1 от договора са
поставени неизпълними изисквания към обезпечението, което заемателят следва да
предостави, които ако той би бил в състояние да изпълни, би потърсил кредитиране от друг
3
вид финансова институция. Очевидно единствената цел на тези прекомерни изисквания е
потребителят да бъде поставен във фактическа невъзможност да предостави /при това в
толкова кратък срок/ обезпечение, отговарящо на условията на кредитора, и кредиторът да
се облагодетелства, като получи т. нар. „неустойка“, която в действителност представлява
негова сигурна печалба по отпуснатия кредит. Допълнителен аргумент е и обстоятелството,
че задължението за „неустойка“ е разсрочено заедно с погасителните вноски, като то
изначално е включено в погасителния план, а след изтичане на 2-дневния срок е начислено
автоматично, т.е. то представлява за кредитора очакван приход по кредита. Ето защо съдът
намира, че „неустойката“, имаща в действителност характер на скрита възнаградителна
лихва, представлява за заемодателя разход по договора за кредит, който следва да бъде
включен при изчисляването на ГПР като индикатор за общото оскъпяване на договора за
кредит /аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК/. Този извод следва от дефинитивната
разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В
случая посоченият в договора ГПР не включва всички действителни разходи – не включва
възможни разходи, които заемателят може да се наложи да заплати при неизпълнение на
договорните си задължения, като какъвто разход заемодателят се е опитал да очертае в
договора т. нар. „неустойката“ по чл. 18, ал. 1. Поради това съдът приема, че е налице
противоречие на сключения договор с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителя, тъй като
целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето /чл. 22 ЗПК/. В
случая, като не е оповестил действителния ГПР в договора за потребителски кредит,
кредиторът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка.
Гореизложеното е достатъчно за обосноваване на извод, че целият договор е
нищожен поради противоречие на закона – на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Ето защо е
безпредметно обсъждането на другите релевирани от ищеца доводи за нищожност на това
основание.
По разноските:
При този изход на делото на ищеца се дължат на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
4
сторените от него разноски по делото. В случая той претендира и доказва следните
разноски: 135.32 лв. – държавна такса; 530 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
Възражението на ответника за прекомерност на заплатения от ищеца адвокатски
хонорар е основателно, тъй като делото е лишено от каквато и да е фактическа и правна
сложност. Същевременно от Решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело C-438/22, следва, че
съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения. След постановяването му съдебната практика приема, че
посочените в наредбата размери могат да служат единствено като ориентир, но без да са
обвързващи за съда, и те подлежат на преценка от съда при определяне стойността на
предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът, видът и
количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на
делото. В случая извод за осъществената правна помощ и за размера на съответстващото й
възнаграждение съдът прави въз основа на данните по делото. Негов предмет е един
установителен иск, по който е налице обилна съдебна практика, проведено е едно открито
заседание и са събрани малък обем писмени доказателства. Извършените по делото действия
от адвоката на ищеца не надхвърлят обичайното при този вид дела – изготвяне на искова
молба и подаване на молба за разглеждане на делото в негово отсъствие. Ето защо съответно
е адвокатско възнаграждение в размер на 200 лв.
Следователно на ищеца се дължат разноски в общ размер на 335.32 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от П. И. К., ЕГН **********, с
адрес: гр. *********, срещу „***********“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. *********, че Договор за потребителски кредит № 1155611/27.09.2024 г. е
нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД поради противоречие на закона.
ОСЪЖДА „***********“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. *********, да заплати на П. И. К., ЕГН **********, с адрес: гр. *********,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 335.32 лв. – разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5