№ ……………………….
……………………………..,
Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, Деветнадесети състав в открито съдебно заседание на двадесет и девети януари две хиляди и двадесета година в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: МАРИЯНА БАХЧЕВАН
при секретар Румела Михайлова,
изслуша
докладваното от съдията административно
дело № 1981/2019г.
Производството е по чл. 126 и
сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл.46 ал.1 от
Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/. Образувано
е въз основа на жалбата на Н.С.Т. срещу заповед №365з-2855/18.06.2019г. на
директора на ОД на МВР гр.Варна, с която на Н.С.Т. е наложена принудителна административна мярка
по чл.40 ал.1 т.6 от ЗЧРБ: „Отнемане правото на постоянно пребиваване в
Република България“ за това, че е отсъствал от България 12 последователни месеца в периода от
29.04.2015г. до 16.02.2019г.
В жалбата се изтъква, че обжалвания
административен акт е незаконосъобразен, поради нарушение на чл.42 от ЗЧРБ.
Жалбоподателят подчертава, че в периода между 29.04.2015г. и 05.01.2016г. е
претърпял пътно-транспортно произшествие, от което е получил травма и се е
наложило лечение. Подчертава, че през
изминалия период е пребивавал многократно в България и от 06.01.2013г. е
наемател на жилище във Варна. Иска отмяна на заповедта. В писмени бележки с
вх.№ 1741/04.02.2020г. чрез адв. С. жалбоподателят отбелязва, че е лице от
български произход и има създадени в България трайни и активни бизнес отношения.
Ответникът – директорът на ОД на МВР гр.
Варна чрез юрисконсулт Г. Г. оспорва жалбата като неоснователна. Смята, че
административният акт е правилен и законосъобразен и иска неговото
потвърждаване.
Съдът, след като прецени събраните по
делото доказателства, прие за установено следното от фактическа страна:
Съгласно удостоверение №20511010020120924
на Държавна агенция за българите в чужбина, Н.С.Т. е от български произход.
Същият има статут на постоянно пребиваващ в Република България на основание чл.25 ал.1 т.1 от ЗЧРБ, според
съобщение за разрешено постоянно пребиваване с изх.№33411/18.07.2013г. В
съдебното заседание на 25.09.2019г. жалбоподателят изрично заяви, че разбира и
говори български език. Не се оспорват от
ответната страна, че тези факти са съществували към датата на издаване на
обжалваната заповед.
С оспорената заповед
№365з-2855/18.06.2019г., издадена от директора на ОД на МВР – Варна е наложена
принудителна административна мярка „Отнемане правото на постоянно пребиваване в
Република България“ на Н. С. Т. с ЕГН **********, гражданин на Косово на
основание чл.40 ал.1 т.6 от ЗЧРБ във връзка с чл.25 ал.1 т.1 от ЗЧРБ и чл.18
ал.1 т.15 от Правилника за устройството и дейността на МВР за това, че в
периода по-голям от 12 последователни месеци: от 29.04.2015г. до 16.02.2017г. е
отсъствал от територията на Република България. От извършената проверка по
чл.44 ал.2 от ЗЧРБ е прието, че Н. С. Т. не е представил доказателства за
влошено здравословно състояние, няма налични производства по Закона за
убежището и бежанците и не е прекъснал
културните и социални връзки с държавата по произхода си.
Представени са документи /със заверен
превод на български език/ от регионална болница в Косово за претърпяна от жалбоподателя
автомобилна катастрофа на 02.07.2015г. По делото е представен заверен превод от
албански на български език на медицинско удостоверение от Психиатрична клиника
„Рина“ в Прищина, според което Н. С. Т. се е лекувал от юли 2015г. до май 2016г.
Според удостоверението на Районна
прокуратура – Варна срещу жалбоподателя няма обвинения по неприключени
наказателни производства. Има сключен от 06.01.2013г. договор за наем на жилище
в гр.Варна с нотариална заверка на подписите от 01.04.2013г., с чийто адрес е
вписан на 27.08.2013г. в регистъра на населението видно от удостоверение с
рег.№АУ028374ВН/20.03.2019г. на община Варна. Разпитана като свидетел
наемодателката му Г.П.Ж.потвърждава, че жалбоподателят не е прекратявал
договора си за наем, развивал е бизнес в
България от 2013г. и през лятото на
2015г. е претърпял пътна злополука, поради която не е можел да пътува до
страната ни. През периода, когато жалбоподателят не е пребивавал в България са
поддържали контакти по телефона. Същите обстоятелства се потвърждават и от
показанията на свидетелката М.К. – домоуправител на етажната собственост, в
която се намира наетото от Н.Т. жилище. Чрез свидетелските показания на Д. И. М.
и представените заверени копия от фактури и търговски документи се установи, че
Н. С. Т. развива от 2006-2007г. в България бизнес с български животновъди,
свързан с износ в чужбина на живи животни – телета, като осигурява пазар в
Косово и други държави и извършва преводи от български език на албански и
обратно.
По делото е представено заявление с рег.№
16615/20.03.2019г. от Н.Т. за издаване на документи за самоличност и
пребиваване в Република България, т.е. преди датата на налагане на
принудителната административна мярка е започнало производство за подновяване на
разрешение за постоянно пребиваване.
Следователно, жалбоподателят доказа, че от
13 години има създадени търговски взаимоотношения с български животновъди в
България и от 2013г. е с постоянно пребиваване в нашата държава като лице с
български произход. Отсъствието му от България в посочения период се дължи на
претърпяно пътно-транспортно произшествие и последвалото във връзка с него
медицинско лечение, с което се опровергаха констатациите на административния
орган за липса на доказателства за влошено здравословно състояние и уважителни
причини за отсъствие от Българската държава. Към датата на налагане на принудителната
административна мярка срещу него няма образувани досъдебни и наказателни
производства.
При така установената фактическа
обстановка, съдът направи следните правни изводи:
Жалбата е подадена в срок срещу подлежащ
на оспорване индивидуален административен акт, от надлежна страна, за която е
налице и интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима.
Процесната заповед е валиден
административен акт, като издадена от административен орган, разполагащ с
материална, териториална и времева компетентност.
Разпоредбата на чл.44 ал.2 от ЗЧРБ изисква
при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи да
отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на
Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или
производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение,
предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и
съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход
на лицето. По делото не се установиха
„уязвими лица“ по смисъла на §1 т. 4б от
ДР на ЗЧРБ, чийто права биха били засегнати от наложената на Н.Т. принудителна
административна мярка.
Съдът установи, че не е отчетена продължителността
на пребиваване на Н.Т. в България, българският му произход, уважителната
причина за отсъствие от държавата ни, както и съществуването на социални и
търговски връзки в нашата страна, които са част от личния му живот, чието право
на зачитане е основно човешко право съгласно чл.8 ал.2 от Европейската
конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Налагането на принудителната
административна мярка без отчитане на тези обстоятелства препятства съдебния
контрол относно преценката за съобразяването ѝ с принципа на пропорционалност по т.13 от
Преамбюла на Директива 2008/115/ЕО. Настоящият съдебен
състав счита, че обжалваната заповед е
постановена в противоречие с нормата на
чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, в която е регламентирано правото на зачитане
на личния и семейния живот. В случая, административният орган не е отчел, че
правото на личен живот на чуждия гражданин би могло да се засегне
несъразмерно. Намесата на държавните власти в упражняването на това право
е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно
демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на
икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или
престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на
другите. Административният орган е бил длъжен, при издаването на заповедта да
прецени налице ли е някое от основанията изброени в цитирания текст на чл. 8, ал. 2 ЕКЗПЧОС, което да обоснове
необходимостта от отнемане на правото на постоянно пребиваване на чуждия гражданин
в степента, в която то се засяга от административния акт. Като не е изследвал
този въпрос, административният орган е
допуснал съществено нарушение на процесуалните правила. В същия смисъл е и
трайната практиката на Върховния административен съд: решение № 3088/01.03.2011
год. на ВАС, постановено по адм. дело № 6599/2010 год.; Решение №
4551/28.03.2012 год. на ВАС, постановено по адм. дело № 8434/2011 год.; Решение
№ 5672/19.04.2012 год. на ВАС, постановено по адм. дело № 10307/2011 год. и др.
Липсата на анализ и мотиви в оспорения акт
по отношение на регламентираните в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ обстоятелства лишава
съда от възможността да извърши проверка за съразмерност между обществения
интерес и правата на жалбоподателя, а това съобразно разпоредбата на чл.6 АПК, е условие за законосъобразност на
административния акт. Формалният подход на извършената проверка
по чл.44 ал.2 от ЗЧРБ е довел до несправедливо и несъразмерно прилагане на
административната принуда, която по последиците се е доближила до санкция.
Административният орган не е събрал
всички относими доказателства във връзка с издаването на заповедта, което
съставлява процесуално нарушение на правилото, регламентирано в нормата
на чл. 35 АПК. Актът за налагане на
принудителната административна мярка се явява немотивиран, поради липса на
данни относно обстоятелствата по чл.44, ал. 2 ЗЧРБ, личното и семейното
положение на чужденеца /същият е от български произход/, продължителността на
пребиваването му и наличието на трайно установяване в страната, т.е. липсва обосновка на индивидуализиращите
обстоятелства и на съразмерността на наложената мярка. Релевантни за проверката
на законосъобразността на заповедта от гледна точка на пропорционалността се
явяват и тези обстоятелства, чието установяване и съобразяване е от значение за
случая, тъй като по силата на чл. 6, ал. 5 АПК административният
орган трябва да се въздържи от актове и действия, които могат да причинят
вреди, явно несъизмерими с преследваната цел. Неизследването на гореописаните обстоятелства, относими към преценката
по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ е самостоятелно
основание за отмяна на заповедта за налагане на ПАМ като незаконосъобразна.
Следователно, допуснатото съществено
нарушение на административно-производственото правило по чл.35 от АПК във
връзка с чл.44 ал.2 от ЗЧРБ е довело до неправилно приложение на материалния
закон и нарушение принципа на съразмерност по чл.6 от АПК, принципа на
пропорционалност по т.13 от Преамбюла на Директива 2008/115/ЕО и правото
на личен и семеен живот по чл.8 от Европейската конвенция за защита правата на
човека и основните свободи.
Горните съображения са основания за отмяна
поради незаконосъобразност на заповед №365з-2855/18.06.2019г. на директора на
ОД на МВР гр.Варна. Предвид този изход на делото, жалбоподателя има право да му
бъдат присъдени съдебни разноски, но това не е поискано.
Водим от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ заповед
№365з-2855/18.06.2019г. на директора на ОД на МВР гр.Варна, с която на Н.С.Т. е наложена принудителна административна мярка
по чл.40 ал.1 т.6 от ЗЧРБ: „Отнемане правото на постоянно пребиваване в
Република България“.
Решението може да
бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния административен съд, в 14 -
дневен срок от съобщаването му.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: