РЕШЕНИЕ
Номер ІІ-38 07.06.2019 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА
НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен граждански състав
На: двадесет
и трети април две хиляди и деветнадесета година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА
ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА
КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно гражданско дело номер 300 по описа за 2019 година
Производството по делото по реда на чл.258
и сл. ГПК.
Постъпила е въззивната жалба от М.Г.Т. ***, подадена чрез пълномощник
адв.Веселина Станева, против
решение № 2680/21.12.2018 г., постановено по гр.д.№ 2541/2018 г. по описа на
РС-Бургас.
С първоинстанционното съдебно решение е прието
за установено по иска, предявен от В.А.В. против М.Г.Т., че ищцата е
изключителен собственик на ½ идеална част от следния недвижим имот:
328.5/657 кв.м. идеални части от поземлен имот с идентификатор № ****** по КККР
на гр.Бургас, с обща площ на имота 656 кв.м., при съседи по скица № 15-129420/28.02.2018
г. на СГКК-Бургас: 07079.650.209, 07079.650.376, 07079.650.208, 07079.650.367,
07079.650.204 и 07079.650.206, ВЕДНО с ** жилищен етаж от построената в имота жилищна
сграда, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ****по
КККР на гр.Бургас, с предназначение на обекта: жилище, апартамент, с площ 85,45
кв.м., състоящ се от дневна, кухня – трапезария, три спални, баня – тоалетна,
входно антре, със самостоятелно стълбище на етажа, при съседни самостоятелни
обект в сградата: на същия етаж – няма, под обекта – няма, над обекта – няма,
заедно с 49,366% ид.части от общите части на сградата и съответните идеални
части от правото на строеж, поради пълна трансформация на нейно лично имущество
в придобития по време на брака между страните имот. С решението М.Г.Т. е осъден да
заплати на В.А.В. сумата от 1045.04 лв. за направените по делото разноски.
Въззивникът
изразява недоволство от решението, като счита същото за неправилно, поради
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Изложени са съображения, че по делото не са доказани
твърденията на ищцата за вложени от нея лични средства в закупуването на имота
– съпружеска имуществена общност, не са представени писмени или други
категорични доказателства за направено в нейна полза дарение на парична сума в
размер на придобивната стойност на имота – 14 500 лв., няма и никакви
доказателства цената да е била платена именно със сумата, която ищцата твърди,
че й е дарена от родителите й. В тази връзка се посочва, че единственото
ангажирано от ищцата доказателство за това са показанията на св.Д. В., които
неправилно са кредитирани от районния съд въпреки очевидната заинтересованост на
свидетелката като майка на ищцата, съсобственик на имота и предвид влошените й
отношения с ответника, както и въпреки противоречието на показанията й с останалите
събрани по делото доказателства. Посочено е още, че в показанията на св.В.
липсват конкретни факти относно размера на дарената сума, същите имат
декларативен характер и от тях не се установяват обстоятелствата относно
сключването на сделката, кога и как е станало плащането на продажната цена,
ищцата ли е предала сумата на закупената от нея идеална част или това е сторено
от друг, липсва и логика имотът да се закупува на името на ищцата при ясното
съзнание, че тя е в брак с ответника и без да се снабдят с неоспорими
доказателства за направеното от тях дарение на сумата, като свидетелката
интерпретира фактите, както й е изгодно, но тези противоречия не са изследвани
от съда. В тази връзка се счита, че районният съд е постановил решението си в
противоречие с практиката на ВКС по въпроса за тежестта и начина на доказване
на трансформация на лични средства, според която „недостатъчно е искът за
установяване на преобразуване на лично имущество да се уважава въз основа на
показанията само на един свидетел и то брат на страната“, а в случая св.В. е
майка на ищцата и съсобственик на имота. Посочва се, че съдът напълно е
игнорирал ангажираните от ответника доказателства и незаконосъобразно е приел,
че той не е провел успешно насрещно доказване, защото не бил доказал да е
платил част от цената за закупуване на имота, което е в противоречие със
съдебната практиката, за което се цитират решения на ВКС. Счита се за
неправилен и извода на съда за неотносимост на подадената от ищцата декларация
по чл.14 ЗМДТ, участието на ответника със средства и личен труд в ремонта на
имота и сключения договор за банков кредит за ремонта, като според въззивника с
тях по косвен път се доказва, че в отношенията помежду си страните се считат за
собственици на имота в режим на СИО. Посочва се също, че съдът не е обсъдил и
признанието на ищцата относно дяловете на страните по бракоразводното дело,
като в решението за развода е било прието за безспорно между съпрузите, че те
са собственици на ½ ид.ч. от имота в режим на СИО и на ответника му се
следва наем за неговата ¼ ид.ч. В заключение моли въззивния съд да
отмени първоинстанционното решение и да отхвърли исковата претенция. Не са
направени нови доказателствени искания.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил
писмен отговор от въззиваемата В.А.В., подаден чрез пълномощника адв.Петя Нейкова,
в който са изложени съображения за неоснователност на въззивната жалба и
потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.
Оспорват се изложените в жалбата възражения за неправилност и необоснованост на
обжалваното решение, като в тази връзка са изложени пространни съображения за
основателност на исковата претенция. Моли съда да остави без уважение
въззивната жалба като неоснователна и да потвърди решението на БРС като
правилно и законосъобразно. Не са направени доказателствени искания.
Претендират се направените по делото разноски.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано лице с правен
интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима.
С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните,
като прецени събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона,
Бургаският окръжен съд приема за установено от фактическа страна следното:
Производството по гр.д.№ 2451/2018 г. по описа на РС-Бургас
е образувано по исковата молба на В.А.В. против М.Г.Т. за приемане за
установено по отношение на ответника, че ищцата е изключителен собственик на
½ ид.ч. от следния недвижим имот, закупен по време на брака между
страните – 328.5/657 кв.м. идеални части от поземлен
имот с идентификатор № ****** по КККР на гр.Бургас, с обща площ на имота 656
кв.м., при съседи по скица № 15-129420/28.02.2018 г. на СГКК-Бургас:
07079.650.209, 07079.650.376, 07079.650.208, 07079.650.367, 07079.650.204 и
07079.650.206, ВЕДНО с ** жилищен етаж
от построената в имота жилищна сграда, представляващ самостоятелен обект в
сграда с идентификатор № ****по КККР на гр.Бургас, с предназначение на обекта:
жилище, апартамент, с площ 85,45 кв.м., състоящ се от дневна, кухня –
трапезария, три спални, баня – тоалетна, входно антре, със самостоятелно
стълбище на етажа, при съседни самостоятелни обект в сградата: на същия етаж –
няма, под обекта – няма, над обекта – няма, заедно с 49,366% ид.части от общите
части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж, поради
пълна трансформация на нейно лично имущество в придобития по време на брака
между страните недвижим имот.
Изложени са твърдения, че страните са бивши съпрузи, като
гражданският им брак, сключен на 30.11.1996 г., е прекратен с развод с решение
№ ***.**2017 г. по гр.д.№ **/2016 г. по описа на БРС, влязло в сила на 11.04.2017
г. Твърди се, че с
Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим
имот № *** г., том *, рег.№ **, дело № **/2007 г. на нотариус рег.№ 257 в
района на БРС, ищцата и нейните
родители А.
Ц. В.и Д. М.В. са закупили процесния
недвижим имот: 328.5/657 кв.м. ид.ч. от поземлен имот с идентификатор №
****** по КККР на гр.Бургас, с обща площ на имота 656 кв.м., при описаните
в акта съседи, ВЕДНО с ** жилищен етаж от построената в имота жилищна
сграда, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ****по
КККР на гр.Бургас, с предназначение на обекта: жилище, апартамент, с площ 85,45
кв.м., заедно с 49,366% ид.ч. от общите части на сградата и съответните идеални части
от правото на строеж. Продажната цена на имота била в размер на 29 000 лв., изплатена на продавача преди
подписване на договора, от която сума половината била платена от бащата на ищцата, а другата половина била
платена от ищцата, като средствата
в размер на 14 500 лв. й били предоставени като дарение от нейните родители. Намерението
на последните било да дарят посочената сума на дъщеря си, за да купи тя половината от посочения имот, в
който да съжителстват съвместно. Твърди се, че за придобиването на
имота родителите на ищцата продали
своето жилище в гр.Р., на ул.“К.“ №
*, съгласно предварителен договор за покупко – продажба на недвижим
имот рег.№ **/***2007 г. с нотариална заверка на подписите, като на 30.01.2007 г. купувачът Х.
В. А.превела по банковата сметка
на А.
В.сумата от
20 876 лв., с вписано основание във вносната
бележка: „по договор за покупко-продажба на имот“, находящ се на посочения
адрес,
а на 19.02.2007 г. сметката му била заверена със
сумата 39 000 лв. с вписано основание:
„окончателно плащане за покупка на недвижим имот“. Твърди се, че
именно с част от посочените парични средства на 22.02.2007 г. В. са купили процесния имот
в гр.Б. и са дарили на
дъщеря си сумата от
14 500 лв. за закупуване на половината от този
имот. В тази
връзка, ищцата е изложила съображения, че въпреки, че ½ ид.ч. от недвижимия имот е бил придобит по време на
брака между страните чрез възмезден придобивен способ по
силата на договор
за покупко-продажба, тази част от
имота е нейна изключителна
собственост, тъй като ответникът, неин съпруг тогава, няма принос за
придобиването му,
а жилището е закупено
изцяло със средствата дарени й от нейните родители, поради което представлява
нейно лично имущество. Посочено е, че е налице пълна трансформация на лични
средства, вложени във възмездно придобиване на недвижим имот по време на брака, поради което е изключен съвместния
принос и
процесният имот не представлява съпружеска имуществена общност. В този смисъл
се иска от съда да постанови решение, с което да уважи исковата претенция.
Така
предявеният иск е с правно основание чл.23, ал.1 СК.
В депозирания в
срока по чл.131 ТПК писмен отговор ответникът е оспорил иска като неоснователен
с твърдението, че процесната ½ ид.ч. от описания в исковата молба недвижим
имот е придобита през време
на брака изцяло
с общи
семейни средства и
двамата съпрузи са станали собственици на тази част. Оспорил е
твърдението на ищцата, че е закупила
имота с дарени от родителите й парични средства, като е посочено, че съпрузите са получавали доходи от трудови
правоотношение, а
ответникът е полагал труд и без трудов договор, внасял от чужбина вещи втора
употреба –
гуми за моторни
превозни средства, резервни части, бяла техника, употребявани МПС и
от продажбата им реализирал много добри доходи, което им позволило да спестят сумата,
необходима за закупуването на ½ ид.ч. от процесния недвижим имот, който закупили за задоволяване на
жилищните нужди на семейството им, като ответникът продължил да обитава
имота заедно с дъщерята на страните и след като ищцата го напуснала. Посочено е също, че след закупуването на имота страните направили основен ремонт на целия
жилищен етаж,
който извършили със
собствени и заемни средства,
като ответникът участвал и с труд, помагали му
и приятели. Изложени са и
твърдения, че до образуването на настоящото дело ищцата никога
не се е считала за изключителен собственик на процесната ½ ид.ч. от имота и не е оспорвала правото на собственост на ответника,
тъй като в подадената от нея декларация по чл.14 ЗМДТ е декларирала, че двамата съпрузи
са собственици
на по ¼ ид.ч. от имота, а на
03.04.2007 г. всички съсобственици сключили договор за учредяване на ипотека. Ответникът е посочил също, че ищцата не е оспорвала правото
му на собственост върху имота и по време на бракоразводното
дело
между тях, като през
целия процес поддържала
твърдението, че
тя е собственик само
на ¼ ид.ч. и изявленията й
били потвърдени в нарочна нотариално заверена декларация, а с решението за
развода ползването на семейното жилище било предоставено на нея и тя била
осъдена да му заплаща наемно обезщетение по чл.57, ал.2 СК за собствената му
¼ ид.ч. от имота.
Не се спори,
че страните са бивши съпрузи, като гражданският им брак е сключен
на 30.11.1996 г. и е прекратен с решение № ***.**2017 г. по гр.д.№ **/2016 г. по
описа на БРС, влязло в сила на 11.04.2017 г.
Безспорно е също, че по време на брака между страните, с Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим
имот № *** г., том *, рег.№ **, дело № **/2007 г. на нотариус рег.№ 257 в
района на БРС, ищцата В.А. Т. (с възстановена предбрачна фамилия В.) и баща й А. Ц. В.(по
време на брака му с майка й Д. М.В.) са закупили следния недвижим имот: 328.5/657 кв.м. ид.ч. от поземлен имот с идентификатор №
****** по КККР на гр.Бургас, с обща площ на имота 656 кв.м., при описаните
в акта съседи, ВЕДНО с ** жилищен етаж от построената в имота жилищна
сграда, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ****по
КККР на гр.Бургас, с предназначение на обекта: жилище, апартамент, с площ 85,45
кв.м., заедно с 49,366% ид.ч. от общите части на сградата и съответните идеални части
от правото на строеж. Имотът е закупен за сумата от 29 000 лв., която
продавачът е заявил, че е получил напълно и в брой от купувачите, видно от
отбелязването в нотариалния акт.
За установяване на твърденията си, че посочената
в горния нотариален акт цена на
закупения имот е платена с
получени от родителите й
средства след разпореждане с техен
недвижим имот в
гр.Р., ищцата е представила предварителен
договор за покупко – продажба на недвижим имот от 26.01.2007
г., сключен между родителите й
А. Ц. В.и Д. М.В. – като продавачи и Х. В. А.– като купувач, както и вносни
бележки от 30.01.2007 г. и от 19.02.2007 г. за извършени от купувача Х. А.банкови
преводи по сметката на А. В.на сумите съответно от 20 876 лв. и от
39 000 лв., представляващи плащания по цитирания по-горе предварителен
договор.
И двете страни
са ангажирали гласни доказателства – св.Д. В. (* на ищцата), св.Ф. К.и св.П. Г., двамата водени от
ответника.
В
показанията си св.В. е заявила, че със съпруга й са продали своя имот в гр.Р. и с парите от
продажбата купили имота в гр.Б., като част от парите дали на дъщеря си, за да се
включи и тя в покупката и да живее
при тях. Посочила
е, че между тях и дъщеря им
не е имало уговорка за връщане
на парите, тъй
като те са й ги дали като на тяхно
дете, а не за нейното
семейство,
дали парите лично на нея, за да се включи в
закупуването на имота. Свидетелката е заявила, че не са давали
други пари на дъщеря си освен сумата по сделката от 29 000 лв., като ответникът не е участвал по никакъв
начин със средства при закупуването на имота. Към момента
на покупката на процесния имот дъщеря й работела в рекламна агенция, а ответникът
работел в един гараж за смяна на гуми втора употреба, но парите не им стигали и
все теглили кредити. Ответникът заминал в чужбина през м.септември 2007 г.,
тогава купил бус и с него докарал оттам гуми втора употреба, за да ги продава.
Св.В. е заявила също, че имотът е придобит по описания в нотариалния акт начин
от нея, съпруга й и дъщеря й, за да е по-бързо, защото иначе трябвало имотът
първо да бъде на тяхно име, а след това те да го дадат на В..
В
показанията си св.К.е заявил, че с ответника са карали такси заедно, през 2000 г. М.
притежавал кола „О. К.“ и свидетелят карал такси при него в
продължение на две години, като му плащал рента 20 лв. за 24 часа. След това ответникът започнал работа в един сервиз за
гуми,
но таксито работело и му плащали рента, а през 2006 г. започнал да пътува до чужбина, от където внасял гуми и бяла техника втора
употреба,
както и коли,
след което направил магазин за
бяла техника. св.К.е заявил, че ответникът винаги е имал добри доходи, съпругата му
работела, като той му
е споделял, че имат пари и дори
събират за къща,
а през 2007 г. му казал, че купили къща. Свидетелят не знае как е закупен
процесния имот в ж.к.“М. Р.“, просто
ответника му казал, че са купили къща. В същия смисъл са и дадените от св.Г.
показания, който е заявил обаче, че от
ответника знае, че през 2006 г. с жена му са купили етаж от къща за 30 000
лв. И двамата свидетели са заявили, че са помагали на страните при извършването
на ремонт в имота.
По
делото не се спори, че процесният имот е представлявал семейното жилище на
страните, което с бракоразводното решение е предоставено за ползване на ищцата
и същата е осъдена да заплаща на ответника наемно обезщетение в размер на 50лв.
месечно.
От
представената справка от ОДМВР-Бургас, Сектор „Пътна Полиция“ за притежаваните
от М.Т. ППС и МПС до м.март 2007 г. се установява, че към този момент същият е
притежавал единствено туристическо ремарке – собствено от 07.12.1992 г., а в
периода 25.09.2007 г. – 23.10.2014 г. на негово име има регистрирани 4 бр.
товарни автомобила, 4 бр. леки автомобила и 1 бр. ремарке. От справката е видно
също, че ответникът е притежавал лек автомобил „О.“, но считано от 04.02.2008 г.
В
обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че по делото е доказано от страна на ищцата придобиването
от
нея на описания
в исковата молба недвижим имот
в обем ½ идеална част, със средства, които са дарени лично на нея от
родителите й и са нейни лични средства, съгласно
чл.22 СК. Прието е, че ответникът не е провел успешно насрещно доказване,
като от свидетелските показания и писмените доказателства е установено,
че е притежавал МПС-та, че е работил и разполагал със
средства, но не и че е платил част от цената към датата на сделката за
закупуване на имота. В тази връзка, съдът е преценил за неотносими към
предмета на спора събраните доказателства за това, че
ответникът е участвал с труд и средства при ремонта на апартамента, както и
ангажираните в тази насока от ищцата гласни и писмени
доказателства (за това, че ищцата е сключила
договор да банков кредит за ремонт на имота). На същото
основание е счетен за ирелевантен и факта, че в декларация
по чл.14 ЗМДТ ищцата е посочила, че е собственик на ¼ идеална част от
имота.
По тези мотиви, районният съд е приел, че предявеният иск е основателен и го
уважил.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е.
правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на
наведените оплаквания. При тази
служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден
и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.
Въззивният съд, като обсъди доводите
на страните и прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава,
каквато е изложена в обжалваното решение. Районният съд е съобразил и
анализирал всички относими и допустими доказателства, въз основа на които
е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и
обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са
ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата
инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият съд я възприема
изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК. Настоящата инстанция напълно споделя и решаващите
правни изводи на БРС за основателност на предявения иск по чл.23, ал.1 СК, които
са формирани въз основа на установената фактическа обстановка, като намира
същите за правилни и в съответствие със закона, поради което препраща към
мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК.
По изложените във
въззивната жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд,
следва да се отбележи следното:
Неоснователни
са възраженията за допуснати от районния съд нарушения на съдопроизводствените правила,
същите са бланкетни и доводи за подобни нарушения не са изложени в жалба, а и наличието
на такива не се констатира от настоящия съд.
По
оплакванията на въззивника за неправилност на обжалваното решение, БОС намира
за неоснователни всички наведени в този смисъл възражения във въззивната жалба,
като изцяло споделя изводите на районния съд, че макар и по време на брака
процесният недвижим имот е придобит от ищцата с лични средства, дарени й от
нейните родители, поради което е изключен съвместния принос в придобиването му.
Съгласно
разпоредбата на чл.21, ал.1 СК, вещните права, придобити по време на брака в
резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо
от това на чие име са придобити, а в н нормата на чл.21, ал.3 СК е установена
оборима презумпция, че съвместния принос се предполага до доказване на
противното. Когато придобиването на вещи и вещни права се реализира по време на
брака, но с лично имущество на единия съпруг (придобито по дарение, наследство
или с друго лично имущество по смисъла на чл.22 СК), съвместния принос е
изключен и е основание за пълна или частична трансформация – чл.23 СК. При
това, когато недвижимият имот е придобит по време на брака с договор за покупко-продажба, както е в процесния случай, и единият съпруг
твърди, че имотът е негова лична собственост, защото цената е платена изцяло с
лични негови средства, същият носи доказателствената тежест да проведе обратно доказване за оборване на законовата презумпция по чл.21, ал.3 СК за съвместен
принос (Решение № 144/09.08.2016 г. по гр.д.№ 566/2016 г. на ВКС, І г.о.).
Въпросите
относно упражняването на правото на иск за трансформация по чл.23 СК са
разрешени със задължително за съдилищата тълкуване на ВКС, дадено в т.4 от ТР № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, в
което е прието, че „независимо от това на чие име е
придобита вещта (имотът), може да се установява трансформация на лично за всеки
от съпрузите имущество; съпругът,
притежавал преобразуваното лично имущество, може по всяко време на брака и след
неговото прекратяване да предяви положителния установителен иск за признаване
личния характер на придобитото имущество, с което да го отграничи и изключи от
съпружеската
имуществена общност; това е
правна възможност, предоставена на всеки от съпрузите“. В
цитираното
ТР № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС прието
също, че „плащането на цената в брой при
сключване на договора сочи, че съпрузите са разполагали с паричните средства в
момента на придобиването, като трансформацията е възможна при доказване
произхода на средствата“.
Следователно, критерият за преобразуване на лично имущество в закупения през
време на брака недвижим
имот е изцяло обективен – изследва се характерът на вложените
в придобиването средства и източникът на вложените средства. В този смисъл е и Решение № 218/01.02.2016
г. по гр.д.№ 1872/2016 г. на ВКС, І г.о., съгласно което: „При предявен иск по
чл.23 СК основният спор между страните е какъв е произходът на средствата,
вложени при придобиване правото на собственост върху имота. При разрешаването
на този спор и с оглед въведените от страните твърздения, съдът следва да
обсъди всички събрани по делото доказателства, съдържащи данни за произхода на
вложените при придобиване правото на собственост средства, в тяхната
съвкупност“. В тази връзка, в съдебната практика безпротиворечиво е
прието също, че преобразуването на лично
имущество на единия съпруг
от общото имущество,
придобито в течение на брака,
може да се установява с всички допустими от закона доказателствени средства, в
това число и със свидетелски показания. Съгласно Решение № 188/25.07.2012
г. по гр.д.№ 171/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., „при доказване произхода на вложените
средства от бившите съпрузи са допустими писмени и гласни доказателства,
включително за установяването на дарствен мотив“, а съгласно Решение № 150/08.05.2014
г. по гр.д.№ 4125/2013 г. на ВКС, ІV г.о. – „ограниченията на свидетелските
показания по чл.164 ГПК са изключение от общото правило, че всякакви факти може
да се доказват, чрез разпит на свидетели, а за преобразуването на лично имущество по чл.23 СК правно значение имат влагането на
средства при придобиването на вещта и източникът на вложените средства, като в закона не е уредено ограничение за
доказването на тези групи факти със свидетелски показания“.
В конкретния
случай, между страните не се спори, че по време на брака им е придобит
процесния недвижим имот по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в
Нотариален акт № */22.02.2007 г., по който страна е единия
съпруг – ищцата. С оглед твърденията в исковата молба, в тежест на ищцата е да установи
при условията на пълно и главно доказване, с всички допустими доказателствени средства, че имотът е придобит изцяло с
нейни лични средства. Тъй като същата поддържа, че средствата
за закупуване на процесния имот са придобити от нея по дарение от
родителите й, за да се обори установената в чл.21, ал.3 СК презумпция за съвместен принос е
необходимо да се установи по делото, че тези средства са дарени лично на ищцата
и че именно дарената сума е вложена за покупката на процесния имот. Следователно,
относно твърдяния произход на средствата, на доказване подлежи обстоятелството,
че в полза на ищцата е дарена определена сума и намерението на дарителите
(нейни родители) е било сумата да се предостави само на нея, а не и на
семейството й като цяло, т.е. и на съпруга й.
По въпроса дали дарението от родителя на единия съпруг е
дарение само за него, а не за двамата съпрузи, практиката на ВКС е постоянна и
непротиворечива, като е прието, че при решаване
на въпроса на кого е дарена определена парична сума следва да бъде отчетено между кои лица е сключен договорът
за дарение. Ако договорът за
дарение е сключен между единия
съпруг и неговите родители и е изразено съгласие само този съпруг да бъде
надарен, респ. само той е изразил воля за приемане на дарението, не може да се
приеме, че по силата на този договор подареното придобива и другия съпруг, който
не е страна по договора за дарение, т.е. в тази хипотеза другият съпруг не придобива права. Ако се
установи, че договорът за дарение е сключен с двамата съпрузи, т.е. изразена е воля за надаряване на семейството,
то дарената сума се явява
СИО и не може да бъде основание за трансформация на лични средства при
придобиването на семейното жилище. В горния смисъл са Решение
84/26.04.2016 г. по гр.д.№ 4903/2015 г. на ВКС, І г.о., Решение № 222/24.06.2011 г. по гр.д.№
982/2010 г. на ВКС, І г.о.,
Решение № 81/15.03.2011 г. по гр.д.№ 172/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 279/15.07.2010 г. по
гр.д.№ 529/2009 г. на ВКС, І г.о.
Предвид горните разяснения,
въззивният съд намира, че в конкретния казус събраните по делото писмени и
гласни доказателства установяват по категоричен начин твърденията на ищцата, че
сумата от 14 500 лв. за придобиване на процесния имот е дарена на нея от
родителите й, т.е. представлява лично имущество по смисъла на чл.22, ал.1 СК.
Действително, в случая не е подписван
отделен договор
за дарение на паричната сума,
но доколкото дарението е неформална сделка, наличието на писмен договор не е
предпоставка за неговата
действителност.
Както бе посочено по-горе, за установяване на дарението са допустими всякакви
доказателствени средства, вкл. и свидетелски показания, тъй като по отношение на дарственото намерение,
както и за установяване на договори на стойност над 5 000 лв., сключени между
роднини по права линия, не е налице ограничение в доказването със свидетелски
показания.
В тази връзка от показанията на св.В., преценени по реда на чл.172 ГПК, се
установява, че тя и съпруга й са надарили дъщеря си-ищцата по делото със сумата
от 14 500 лв. за закупуването на процесния недвижим имот, която
представлява част от получената от тях сума при продажбата на техен недвижим
имот в гр.Р., като
паричните средства са дарени само на ищцата, а не на нейното семейство като
цяло. Въззивният съд цени показанията на майката на ищцата с оглед на всички други данни по
делото и възможна заинтересованост, като ги кредитира като обективни, логични и
подкрепящи данните по делото, които обосновават правния извод за личен произход
на средствата, вложени именно в придобиването на процесния имот.
Действително има известно противоречие в показанията на св.В., но към момента
на разпита й пред БРС същата е на 74 години, на каквато
възраст е напълно обяснимо да допусне известни неточности. Въпреки това, от
показанията й по отделните факти се установя, че за закупуването на процесния
имот в гр.Б. родителите на
ищцата са й дарили парична сума по време, когато са продали своето жилище в гр.Р..
Вярно е, че свидетелката не е посочила като дарена конкретно сумата от
14 500 лв., но е заявила, че са дали на дъщеря си 29 000 лв., като
съдът намира, че в случая се касае за неволна грешка от нейна страна, тъй като
тази сума всъщност е цялата продажна цена на имота, посочена в нотариалния акт.
Поради това и тъй като имотът е закупен заедно от ищцата и нейните родители в
равни квоти, съдът приема, че на ищцата е била дарена сума в размер на
половината от цената по сделката, като именно дарената сума е била вложена в
закупената от ищцата ½ ид.ч. от недвижимия имот.
Въззивният
съд намира, че не са налице основания да не кредитира показанията на св.В., макар и да е в близки родствени отношения с
ищцата,
тъй като изнасените от
нея данни са базирани на преките
й и непосредствени
впечатления. Тези показания
не се опровергават от показанията на св.К.и св.Г., тъй като в последните не се
съдържат данни за релевантните за спора факти, като от тях не се установяват
твърденията на ответника за негово участие и принос в придобиването на
процесния имот. Освен това, изнесените от тях двамата свидетели данни за
получавани от ответника доходи не се подкрепят от доказателствата по делото,
тъй като същите са заявили, че през 2000 г. ответникът е притежавал лек
автомобил „О.“, който е карал
като такси, респ. е получавал за него рента, което е в противоречие с
представената от ОДМВР-Бургас справка, че към посочената година М.Т. не е
притежавал подобен автомобил, а собствеността му върху такъв датира от
04.02.2008 г., а в останалата си част показанията изнасят данни, които са
неотносими към релевантния момент. Ето защо, настоящата инстанция намира, че районният
съд правилно е кредитирал показанията на св.В., като счита за неоснователни
заявените в тази връзка доводи на
въззивника за заинтересованост на свидетелката. Тук следва да
се отбележи, че съгласно чл.172 ГПК заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на
някоя от страните се преценява с оглед всички данни по делото, при отчитане на
евентуалната му необективност. Не съществува забрана въз основа на такива
показания да се приемат за установени факти, които ползват страната, за която
свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната
страна. Преценката следва да бъде обоснована с оглед на другите доказателства
по делото и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността
заинтересоваността на свидетеля да повлияе на достоверността на показанията му (Решение № 131/12.04.2013 г. по
гр.д.№ 1/2013 г.
на ВКС, IV г.о.). В случая, показанията на майката на ищцата кореспондират с всички данни по
делото, като липсват насрещни доказателства, които да ги опровергават.
С оглед това и предвид липсата на
пряко и пълно насрещно доказване, съдът приема за безспорно установено, че
парите за покупката на процесния имот не са на съпрузите, а са дадени като дарение
на ищцата от нейните родители, като тяхното намерение е било да надарят само дъщеря си, а не и съпруга й. Съдът приема, че намерението за
дарение само в полза на ищцата
е доказано от фактите по делото, като е и морално и житейски оправдано, в контекста на
събраните по делото доказателства. Събраните писмени и гласни
доказателства, обсъдени в
тяхната съвкупност (предварителен
договор, платежни нареждания, нотариален акт, показания на св.В., преценени по реда на чл.172 ГПК) сочат, че родителите на ищцата са й дали сумата от
14 500 лв. с намерение да я надарят и тя е приела сумата. Преценката на свидетелските
показания обосновава
извода, че намерението на
дарителите е било да надарят само дъщеря си, но не съпруга й или семейството като
цяло,
както и че получените от ищцата
пари по дарение са послужили за заплащане на процесния имот по договора за
покупко-продажба и ответникът няма принос в придобиването му,
като възраженията на ответника не са доказани по делото.
По
изложените съображения, настоящият съд намира, че в конкретния случай са налице
елементите от фактическия състав на чл.23, ал.1 СК, като на ищцата следва да се признае личен дял в
рамките на вложените от нея лични средства за закупуването на недвижимия
имот. В този смисъл,
съдът приема, че е
оборена презумпцията за съвместен принос, поради което и процесният имот не е
придобит в режим на СИО, а е изключителна собственост на ищцата, поради настъпила пълна
трансформация на нейно лично имущество – дарено от нейните
възходящи. Ето защо, предявеният иск по чл.23,
ал.1 СК е основателен и следва
да бъде уважен.
Въззивният съд намира за неоснователни възраженията на въззивника за неправилност на изводите
на БРС за неосносимост на подадената от ищцата декларация по чл.14 ЗМДТ, участието на ответника със средства и личен труд в ремонта на имота и
сключения договор за банков кредит за ремонта. Тук следва да се отбележи, че релевантно при преценката за възникване на вещните
права върху закупения по време на брака имот, е произхода на вложените при закупуването му средства.
Всяко друго даване на лични средства за ремонт и подобряване на вече закупения
имот представлява облигационна претенция на вложилия лични средства съпруг,
която може да бъде реализира по съдебен ред, но не променя възникването на
вещните права в полза на ищцата. Следва да се има предвид също, че в производството по чл.23 СК без правно
значение са и изявленията на съпрузите, направени по повод обезпечаването на
дълг, за който отговарят солидарно по силата на закона и за което в договора за
ипотека признават общностния характер на имуществото. На същото основание, не
представлява признание за наличието на съвместен принос и обстоятелството, че
при развода ищцата е била осъдена да заплаща на ответника наемно обезщетение за
ползването на семейното жилище, тъй като постановената мярка по чл.57, ал.2 СК
представлява акт на спорна съдебна администрация и не признава или отрича
материални субективни права със сила на пресъдено нещо.
С оглед всички изложени
съображения, настоящият съд намира въззивната жалба за неоснователна, а поради съвпадане на изводите на двете инстанции, решението
на БРС следва да бъде
потвърдено
като правилно и законосъобразно.
При този изход на делото и
направените от двете страни искания за разноски, на въззивника такива не му се
следват, поради неоснователност на жалбата, като на основание чл.78,ал.3 ГПК
същият следва да заплати на въззиваемата сумата от 600 лв. за направените от нея
разноски в настоящото производство за платено адвокатско възнаграждение,
съгласно представен списък по чл.80 ГПК и договор за правна защита.
Мотивиран
от горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2680/21.12.2018 г.,
постановено по гр.д.№ 2451/2018 г. по описа на РС – Бургас.
ОСЪЖДА М.Г.Т. ***, ЕГН **********, на основание
чл.78, ал.3 ГПК да заплати на В.А.В. ***,
ЕГН **********, сумата от 600 лв. (шестстотин
лева) за направените във въззивното производство пред БОС разноски за платено
адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи
на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.