№ 188
гр. Горна Оряховица, 22.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, X СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Илина В. Джукова
при участието на секретаря Емануела Пл. Бангеева
като разгледа докладваното от Илина В. Джукова Гражданско дело №
20224120101705 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е положителен установителен иск с правно основание чл.124,
ал.1, предл.2 ГПК.
Ищците Т. Т. К., Т. Д. Т. и И. Д. Т. твърдят, че в началото на
шестдесетте години на миналия век, за да бъде изграден площада на с.***,
била съборена къщата, в която живял наследодателят им Т. И. Т. и родителите
му. На наследодателя им било отстъпено право на строеж върху държавна
земя – парцел XVI от 800 кв.м. в кв.110 по тогава действащия план на селото
(УПИ XIV в кв.110 по действащия план на селото от 2021 г.) срещу цена от
160 лв., която била заплатена. Т. И. Т. не построил къща в парцела, а го
използвал за отглеждане на различни зеленчуци и царевица. Оградил мястото
с бетонни колони и телена ограда и сложил врата. Съседът му предоставял
вода, тъй като имал кладенец. За времето от октомври 1963 г. до 2021 г. Т. И.
Т. лично ползвал имота по посочения начин, декларирал го и е заплащал
данъци като негов собственик. На 26.11.2021 г. Т. И. Т. починал и оставил за
свои наследници по закон ищците – дъщеря си Т. Т. К. и внуците си – Т. Д. Т.
и И. Д. Т., деца на починалия преди него негов син. След смъртта на Т. И. Т.
ищците продължили са ползват имота по същия начин. Научили, че за 800
кв.м. от имота е издаден акт за държавна собственост от 10.06.1970 г., а
останалата част не е актувана като държавна или общинска собственост.
Считат, че от 01.06.1996 г. след влизане в сила на нова редакция на чл.86 ЗС е
започнала да тече придобивна давност, която била спряна с обратна сила,
считано от 31.05.2006 г. С решение № 3/24.02.2022 г. по к.д. № 16/2021 г. на
1
Конституционния съд, обнародвано на 04.03.2022 г. и влязло в сила на
08.03.2022 г. били обявени за противоконституционни разпоредбите,
предвижващи спиране на придобивната давност. Счита, че за периода от
01.06.1996 г. до 31.05.2006 г. и след 08.03.2022 г. до настоящия момент и въз
основа на владението на имота от Т. И. Т. и след смъртта му от ищците, е
изтекъл срока на придобивна давност. Молят за постановяване на решение, с
което по отношение на Българската държава бъде установено, че на това
основание Т. Т. Т. К. е собственик на ½ идеални части от имота, а Т. Д. Т. и И.
Д. Т. – на по ¼, с присъждане на сторените в производството разноски.
Ответникът Българската държава признава, че на Т. И. Т. е отстъпено
възмездно право на строеж върху държавна земя – парцел XVI от 800 кв.м. в
кв.110 по тогава действащия план на селото, като оспорва същото да е
отстъпено като обезщетение за събаряне на къщата му. Счита, че правото на
строеж се е погасило с изтичане на пет години, в които не е било упражнено и
по тази причина през 1970 г. бил съставен акт за държавна собственост.
Твърди, че Т. И. Т. не е правил искане за деактуване на имота. Оспорва, че Т.
И. Т. е изградил ограда на имота, считайки се за собственик, като същите
действия може да извърши и в качеството му на държател на чужд имот.
Счита упражняването на фактическата власт за скрито, защото не са
извършени действия, които недвусмислено отричат правата на собственика.
Счита, че владението не е било явно и несъмнено, тъй като не е
демонстрирана спрямо собственика промяна в намерението – от държане в
своене на вещта. Оспорва декларирането на имота и заплащането на данъци
да са узнати от Държавата, като счита, че те не установяват намерение за
своене. Оспорва ищците да са упражнявали фактическата власт върху имота с
намерение да го държат като общ, при което счита, че погасителната давност
не е продължила да тече след 08.03.2022 г., а владението е изгубено за повече
от 6 месеца, което е прекъснало давността. Моли за отхвърляне на иска.
Съдът, след съобразяване на твърденията на страните и преценка
на събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Не се спори, а и от препис-извлечение от решение № 47 по протокол №
15/27.11.1962 г. на Изпълкома при Общински народен съвет – с.Поликраище,
се установява, че на Т. И. Т. било отстъпено възмездно право на строеж върху
държавна земя в квартал 110 по плана на с.***, одобрен със заповед №
856/12.04.1961 г. на Общински народен съвет – Велико Търново – парцел XVI
от 800 кв.м., при граници съгласно скица № 263/08.10.1963 г. – от север:
парцел XIII, от изток: парцел XVI и парцел XV, от запад: парцел XVII и от юг
– улица. От данъчна квитанция серия БЕ-62 г. бл.№ 022661/22.02.1963 г. и
удостоверение № 13/08.10.1963 г. на Изпълкома при Общински народен съвет
– с.Поликраище се установява, че цената – 0.20 лв./кв.м., или 160 лв., била
заплатена на 22.02.1963 г.
Всички разпитани свидетели установяват, че в имота не е била
2
построена сграда, а в него Т. Т. отглеждал зеленчуци и царевица за лични
нужди. Свид.Р. – съсед на имота, установява, че обработването на земята
започнало веднага след отстъпване на правото на строеж – през 1963 г.,
свид.Е. – също съсед на имота, посочва, че Т. Т. ползвал по този начин имота
през 1968 г., когато свидетелят се е нанесъл в близост, а свид.П. – бивш
колега на Т. Т. знае, че той имал тази градина към 1976 г., когато двамата
започнали да работят заедно в ТКЗС. Всички свидетели установяват, че
имотът бил ограден и била монтирана метална врата, която се заключвала.
Всички разпитани свидетели посочват, че всяка година, без изключение, до
смъртта си Т. Т. отглеждал в имота различни зеленчуци – домати, пипер, лук,
царевица, като единствено той и семейството му са били виждани да
извършват земеделската работа. Никой от свидетелите не знае да е имало
претенции за ползване или собственост върху мястото, които да са били
известни на Т. Т.. Напротив, всеки от свидетелите е чувал Т. Т. да заявява, че
мястото е негово по различен повод – че трябва да плати данъка за него
(свид.Р.), че трябва да полива или копае (свид.П.). Свид.П. сочи, че всички в
селото са знаели, че имотът е на Т. Т., защото е даден като компенсация за
събарянето на къщата му на центъра и защото той си е плащал данъците и е
работил в него, а свид.Е. и свид.Р. са с убеждение, че имотът е бил на Т. Т.,
защото той бил там постоянно и го обработвал. От представените приходни
квитанции се установява, че в периода 1998 г. до 2020 г. Т. И. Т. заплащал
ежегодно данък сгради и такса смет, съответно местен данък за недвижим
имот и такса за битови отпадъци.
Не е спорно, че за парцел XVI от квартал 110 по плана на с.***, одобрен
със заповед № 856/12.04.1961 г. на Общински народен съвет – Велико
Търново с площ от 800 кв.м. бил съставен акт за държавна собственост №
3220/10.06.1970 г. Посоченото в акта основание за собствеността било, че
имотът е новообразуван от държавно място, като било отбелязано, че имотът
е „даден с право на строеж“ на Т. И. Т. съгласно посоченото по-горе решение.
Видно от удостоверение за наследници изх.№ 52/17.03.2022 г. на
Община Горна Оряховица Т. И. Т. починал на 26.11.2021 г. като вдовец и
оставил за свои наследници по закон дъщеря си Т. Т. К. и внуците си Т. Д. Т.
и И. Д. Т. – деца на починалия преди Т. И. Т. негов син Д. Т.ов Т.. От
приходна квитанция серия ББ22, № **********/14.03.2022 г. се установява,
че на посочената дата били заплатени местен данък за недвижим имот и такса
за битови отпадъци за 2021 г. и 2022 г. Всички свидетели посочват, че след
смъртта на Т. Т. имотът продължил да се обработва от семейството на дъщеря
му Т. Т. К. (свид.Е., свид.П.) и внуците му (свид.Р., свид.П., свид.Е.), като в
момента там се отглеждат тикви.
Съгласно скица № 295/26.04.2022 г. на Община Горна Оряховица
понастоящем имотът представлява урегулиран поземлен имот XIV в квартал
110 по действащия план на селото, одобрен през 1994 г. и съгласно регулация,
утвърдена със заповед № 3226/2021 г., с площ от 860 кв.м., при граници: от
север: УПИ XI-общ., от изток: УПИ XII и УПИ XIII, от запад: УПИ XV и от
3
юг – улица.
Въз основа на приетите за установени факти, съдът намира от
правна страна следното:
Предявен е положителен установителен иск с правно основание чл.124,
ал.1, предл.2 ГПК да се установи съществуването на право на собственост на
основание изтекла придобивна давност. Основателността му е предпоставена
от установяване на фактите, съставляващи основанието на заявения от ищеца
придобивен способ и тези, обуславящи интереса му от съдебно установяване
на правото на собственост, или в случая – че от 1963 г. до смъртта си на
26.11.2021 г. Т. И. Т. използвал процесния имот за отглеждане на зеленчуци и
царевица, считайки го за свой, а след неговата смърт – ищците продължили
ползването на имота, считайки го за свой, както и че за имота е съставен акт
за държавна собственост. Последното, въз основа на което възникнал
интересът от съдебно установяване на правото на собственост, не е спорно
между страните. Естеството му и обстоятелството, че по иска отговаря
Държавата, предполага установяване на владението след 01.06.1996 г. До тази
дата то е без значение, тъй като действа абсолютна забрана за придобиване по
давност на вещ, която е социалистическа собственост, съответно държавна
или общинска собственост (чл.86 ЗС в редакцията към ДВ, бр. 19/08.03.1985
г. и към ДВ, бр. 31/17.04.1990 г.). Изменението с ДВ, бр.33/1996 г., в сила от
01.06.1996 г., лимитира ограничението на чл.86 ЗС само до придобиване по
давност на вещи и вещни права публична държавна или общинска
собственост. По аргумент от противното, по отношение на вещи и вещни
права частната държавна и частна общинска собственост, считано от влизане
в сила на посоченото изменение – от 01.06.1996 г., забраната за придобиване
на основание изтекла придобивна давност е отпаднала.
На първо място следва да бъде отбелязано, че за установяването на
фактическата власт върху имота няма никакво значение дали Т. Т. го е
получил като обезщетение за отчуждаване на негов имот или въз основа на
възмездно отстъпено право на строеж, каквото установяват писмените
доказателства. Релевантният и установен от всички доказателства факт е, че
още от 1963 г., в т.ч. и към 01.06.1996 г. и след тази дата имотът е обработван
от Т. Т., който отглеждал земеделска продукция за нуждите на домакинството
си до своята смърт през 2021 г. Той изградил ограда с врата, която се
заключвала, достъп до имота имали само Т. Т. и семейството му и единствено
те са обработвали земята и са събирали реколтата. Тези действия сочат, че Т.
Т. е имал фактическата възможност по всяко време, лично или чрез трети
лица – членовете на семейството му, да въздейства върху имота по начин, че
недвусмислено да манифестира власт върху имота, която по съдържание е
като тази на собственика – да отиде в оградения имот, да го обработва и да
избира какви земеделски култури да отглеждат, да получава и да се
разпорежда с добивите от имота.
Издаването на акта за държавна собственост няма връзката с погасяване
4
на правото на строеж по давност, която обосновава ответникът, защото
притежаването на ограничено вещно право не изключва правото на
собственост. В този смисъл акт за държавна собственост може да бъде
съставен и ако са учредени ограничени вещни права, както е в случая – в
самият акт за държавна собственост е отбелязано притежаването на право на
строеж от Т. Т.. Липсата на подадено искане за деактуване на имота няма
отношение към никой от релевантните за спора обстоятелства.
Ответникът не навежда насрещни фактически твърдения, нито
доказателствата установяват обстоятелства, оборващи презумпцията на чл.69
ЗС. Не е съответно на посочената норма и разпределението на тежестта за
доказване, която тя установява, становището на ответника, че не е доказано,
че действията на Т. Т. са извършени с намерение за своене. Ответникът,
претендирайки, че Т. Тутрканов е бил държател на имота, следва да обори
презумпцията, като установи съзнание у него, че ползваният имот е чужд.
Няма основание за такъв извод от събраните доказателства – самият Т. Т.
нееднократно е заявявал, че имотът е негов, действията му са демонстрирали,
че той разполага с пълна власт върху имота и понася тежестите от
собствеността, в т.ч. и данъчните задължения, поради което и всички
разпитани свидетели са знаели и възприемали него като собственик на имота.
По отношение на декларирането на имота и заплащането на данъци,
неоснователно ответникът се позовава на съдебна практика (Определение №
1031/11.11.2009 г. по гр.д. № 998/2009 г. на II Г.О. на ВКС, постановено в
производство по чл.288 ГПК), според която тези действия не са достатъчни за
установяване на намерението за своене. Това заключение е основано на
превратно тълкуване на съдебната практика, която е еднозначна и
безпротиворечива, че само заплащането на данъци и декларирането на имота
не могат да обосноват намерение за своене, но когато те са съчетани с други
фактически действия, показващи господство върху вещта, както в случая,
могат да установят такова намерение (напр. Решение № 68/28.03.2016 г. по
гр.д. № 5267/2015 г. на I Г.О. на ВКС; Решение № 133/22.11.2016 г. по гр.д. №
2057/2016 г. на II Г.О. на ВКС, Решение № 148/14.11.2018 г. по гр.д. №
4501/2017 г. на I Г.О. на ВКС и мн.др.).
Не се установи владението да е изгубвано за повече от 6 месеца, тъй
като Т. Т. всяка година засаждал и отглеждал земеделски култури. Така
съгласно чл.83 ЗС, имотът бил владян от 01.06.1996 г. до смъртта на Т. Т.. Не
може да бъде прието, че владението е установено по скрит начин и не е било
явно и несъмнено, защото не е упражнявано по начин, лишаващ
заинтересованите от възможност да го установят или внасящ съмнение, че
имотът се държи от Т. Т. за него. Всичко това характеризира владението като
спокойно, явно, постоянно, непрекъснато и несъмнено.
Владението е упражнявано за период, по-дълъг от 10 години. С § 1
ЗДЗС (ДВ, бр. 46/06.06.2006 г., в сила от 01.06.2006 г.) е въведен мораториум
върху придобиването по давност на вещи и вещни права частна държавна и
частна общинска собственост. Посочената разпоредба постановява спиране на
5
теченето на давността за срок от седем месеца един ден преди изтичане на 10
години от началото й. С § 3 ЗР на Закона за изменение и допълнение на
Закона за държавната собственост (ДВ, бр. 105/2006 г.) срокът е удължен с 1
година – до 31.12.2007 г. Срокът последователно е удължаван с § 1 ЗИДЗС
(ДВ, бр. 113/2007 г., в сила от 31.12.2007 г.) – до 31.12.2008 г.; с § 1 ЗДЗС
(ДВ, бр. 109/2008 г.) – до 31.12.2011 г.; с § 1 ЗДЗС (ДВ, бр. 105/2011 г., в сила
от 31.12.2011 г.) – до 31.12.2014 г. и със § 1 ЗИДЗС (ДВ, бр. 107/2014 г., в сила
от 31.12.2014 г.) – до 31.12.2017 г. С § 1 ЗИЗС (ДВ, бр. 7/19.01.2018 г., в сила
от 31.12.2017 г.) е предвидено продължаване на срока на спиране на давността
до 31.12.2022 г., а в § 2 ЗР на ЗИЗС – че законът има ретроактивно действие и
влиза в сила от 31.12.2017 г. С Решение № 3/24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г.
на Конституционен съд на Република България, обн. ДВ бр. 18/04.03.2022 г.,
разпоредбите на § 1, ал. 1 ЗДЗС (обн., ДВ, бр. 46/2006 г.; посл. доп., бр.
18/2020 г., разширяващо обхвата на мораториума, необсъдено по-горе като
неотносимо към процесния случай) и на § 2 ЗР на ЗИЗС (ДВ, бр. 7/2018 г.) са
обявени за противоконституционни. Съгласно чл.151, ал.2 от Конституцията
на Република България решението е влязло в сила на 08.03.2022 г., от когато
посочените разпоредби не се прилагат. Последното означава, че от датата на
влизане в сила на решението, поради обявяване на
противоконституционността на § 2 ЗР на ЗИЗС (ДВ, бр. 7/2018 г.),
придобивната давност не следва да се счита спряла за периода 31.12.2017 г. –
19.01.2018 г., съответно владението в този период следва породи действие
като се счете част от срока по чл.79, ал.1 ЗС. Доколкото се установи, че
владението на Т. Т. не е прекъсвано от установяване на фактическата власт
върху имота до смъртта му през 2021 г., в т.ч. и от 01.06.1998 г. до 31.05.2006
г. и за периода 31.12.2017 г. – 19.01.2018 г., то е продължило повече от 10
години още приживе на наследодателя на ищците, но поради действието на
противоконституционната норма на § 2 ЗР на ЗИЗС до 08.03.2022 г., той не е
могъл да се позове на придобиването на правото на собственост, заличено с
обратна сила. По тази причина и доколкото фактическият състав на
придобивната давност е бил осъществен още приживе на Т. Т., доводите на
ответника за липса на съвладение след смъртта му, не са релевантни. На
следващо място, това, че ищците се позовават на присъединяване на
владението по чл.82 ЗС, каквото в случая няма, не би могло да съставлява
произнасяне по непредявено основание, доколкото се касае за приложение на
императивни правни норми.
Така с оглед всичко изложено, в продължение на повече от 10 години Т.
Т. е упражнявал фактическата власт върху процесния имот със съзнанието, че
той е негов собственик, а вещноправните последици от това владение са
настъпили на 08.03.2022 г., към която дата той е бил починал. Така имотът
към момента е собственост на неговите наследници по закон – ищците, които
съгласно чл.5, ал.1 и чл.10, ал.1, предл.1 ЗН притежават следните квоти от
собствеността – ½ идеална част за Т. Т. К. и по ¼ идеални части за Т. Д. Т. и
И. Д. Т.. Така техният иск за установяване на правото на собственост се явява
6
основателен и следва да бъде уважен.
По присъждане на сторените разноски:
Предвид изхода от спора, съгласно чл.78, ал.1 ГПК на ищците им се
следват сторените от тях разноски. Те са направили такова искане и са
представили доказателства да са сторили разноски от общо 1 560 лв. (50 лв.
за заплатена държавна такса; 10 лв. за заплатена такса за вписване на
исковата молба и 1 500 лв. за заплатен адвокатски хонорар), които им се
следват за заплащане от ответника.
На основание чл.258, ал.1 ГПК решението подлежи на обжалване.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на БЪЛГАРСКАТА
ДЪРЖАВА, представлявана от Министъра на регионалното развитие и
благоустройството, че Т. Т. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: с.***,
община ***, ул.*** е собственик на ½ (една втора) идеална част, Т. Д. Т.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.***, ул.*** е собственик на ¼ (една
четвърт) идеална част и И. Д. Т., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.
***, ул.***, вход ***, етаж ***, апартамент № *** е собственик на ¼ (една
четвърт) идеална част от урегулиран поземлен имот XIV (четиринадесети) в
квартал 110 (сто и десет) по плана на с.***, одобрен през 1994 г. и съгласно
регулация, утвърдена със заповед № 3226/2021 г., с графично измерена площ
от 860 кв.м. (осемстотин и шестдесет квадратни метра), при граници: от
север: УПИ XI-общ., от изток: УПИ XII и УПИ XIII, от запад: УПИ XV и от
юг – улица, придобит с изтичане на придобивна давност и по наследство.
ОСЪЖДА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА да заплати общо на Т. Т. К.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: с.***, община ***, ул.***, Т. Д. Т., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр.***, ул.*** и И. Д. Т., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. ***, ул.***, вход ***, етаж ***, апартамент № ***
сумата от 1 560 лв. /хиляда петстотин и шестдесет лева/, представляваща
направените в първоинстанционното производство разноски за заплащане на
държавна такса, такса за вписване на исковата молба и адвокатско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
Окръжен съд – Велико Търново в двуседмичен срок от връчване на преписи
на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Горна Оряховица: _______________________
7