Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 2.02.2022
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори декември през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Антоанета Ивчева
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 11920 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 16.01.2020 г., постановено по гр.д.№ 59486/ 2018 г. на Софийски
районен съд, ІІ ГО, 55 състав, по предявени от „Т.С.“ ЕАД- *** установителни
искове по чл.422 ГПК вр. чл.79 ЗЗД и чл.86 ЗЗД е признато за
установено, че
В.К.Д. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.” ЕАД /ЕИК*******/ следните суми, за
които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 84688/ 2017 г. на СРС, 55
състав: сумата 1 705.02 лева- главница, от която: 1 680.30 лева- главница
за доставена топлинна енергия, и 24.72 лева- главница за осъществено дялово
разпределение, за топлоснабден имот: апартамент № 48, находящ се в гр. София,
жк „*******, за периода 01.08.2015 г.- 30.04.2017 г., ведно със законната лихва
от 01.12.2017 г. до окончателното плащане; и сумата 23.24 лева- лихви за забава, от
които: 20.72 лева- лихва за забава върху главницата за топлинна енергия, и 2.52
лева- лихва върху главницата за дялово разпределение за периода 15.10.2015 г.-
23.11.2017 г. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата В.Д. е осъдена да
заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумата 816.15 лева- разноски по делото,
от които: 72.06 лева- по ч.гр.д.№ 84688/ 2017 г. на СРС, 55 състав, и 744.09
лева- за исковото производство. С решението са отхвърлени като недоказани предявените
от „Т.С.“ ЕАД /ЕИК*******/ срещу Д.Г.Я. /ЕГН **********/ искове по чл.422 ГПК
вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 568.34 лева- главница, от които:
560.10 лева- за доставена топлинна енергия, и 8.24 лева- за осъщественото
дялово разпределение, за топлоснабден имот: апартамент № 48, находящ се в гр. София,
жк „*******, за периода 01.08.2015 г.- 30.04.2017 г., ведно със законната лихва
от 01.12.2017 г. до окончателното плащане, и за сумата 7.74 лева- лихви за
забава, от които: 6.90 лева- лихва за забава върху главницата за доставена
топлинна енергия, и 0.84 лева- лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение, за периода 15.10.2015 г.- 23.11.2017 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 84688/ 2017 г. на СРС, 55 състав.
С
определение от 25.09.2020 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, е оставено без
уважение искане на ответницата В.К.Д.- чрез особен представител адв. Д. К., за
изменение на цитираното по- горе решение в частта за разноските.
Постъпила
е въззивна жалба от В.К.Д. /ответница
по делото/- чрез назначен от съда особен представител по чл.47 ГПК, в която са
изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС
решение в частта му, в която е призната дължимостта на горепосочените суми-
главница и лихви за забава, и в частта за разноските, с искане да бъде
постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на предявените
срещу Д. искове, с присъждане на разноски по делото.
Подадена
е и частна жалба срещу определението
по чл.248 ГПК от ответницата В.К.Д.- чрез назначения от съда особен
представител по чл.47 ГПК, с искане да бъде отменено като неправилно и
незаконосъобразно.
Въззиваемата
страна „Т.С.” ЕАД- *** /ищец по делото/ оспорва въззивната жалба и моли
постановеното от СРС решение да бъде потвърдено в обжалваната от В.Д. част,
като претендира разноски за въззивното производство.
Третото
лице- помагач “Т.С.” ЕООД- *** не изразява становище по повод жалбите на
ответницата.
Предявени са
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба, с която е сезиран
настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо- в обжалваната част.
Настоящата въззивна инстанция намира
постановеното от СРС решение и за правилно в обжалваната част, като споделя
изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
частично уважаване- до горепосочените размери за главница и лихви за забава, на
предявените от „Т.С.” ЕАД срещу В.Д. установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД като основателни и доказани- чл.272 ГПК.
Основателността на предявените по делото
установителни искове е предпоставена от установяване пасивната материално-
правна легитимация на ответницата да отговаря по същите. Според приложимата
през процесния период норма на чл.153, ал.1 ЗЕ потребител на топлинна
енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещното право на
ползване на топлоснабдявания имот. Цитираната разпоредба императивно
Реш. по гр.д.№ 11920/ 2020 г.- СГС, ГК, ІV- Е
с-в
установява кой е
страна по облигационното правоотношение с топло-преносното предприятие, като
меродавно е притежанието на вещно
право върху имота- собственост или вещно право на ползване. Нормата следователно
легитимира като потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика
на топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване,
в който случай потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение
съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото
вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с
ползването на вещта.
Горните
хипотези са приложими, доколкото относно доставката на топлинна енергия до
определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор, явяващ се по правило
основен източник на облигационните право-отношения.
В
случая според доводите във въззивната жалба по делото не е безспорно
установено, че през посочения в исковата молба период ответницата Д. и ищцовото
дружество са били обвързани от валидно договорно правоотношение.
Според
посоченото по- горе по силата на закона- чл.153, ал.1 ЗЕ, страна по
облигационното правоотношение с топлопреносното предприятие е собственикът или
вещният ползвател на имота. В случая в подадения от ответницата писмен отговор
на исковата молба по чл.131 ГПК е заявено оспорване на обстоятелството, че
същата е била собственик на процесното жилище през исковия период и потребител
на топлинна енергия в него. Въз основа на приложените към исковата молба
писмени доказателства- Нотариален акт за дарение на идеална част от недвижим имот
№ 11/ 24.07.2015 г. на софийски нотариус и Нотариален акт за покупко- продажба
на идеални части от недвижим имот № 12/ 24.07.2015 г. на софийски нотариус, се
установява, че на 24.07.2015 г. ответницата В.Д. прехвърлила на Д.Я. /ответница
в първо-инстанционното производство/ собствените си общо 3/4 идеални части от
процесния имот, представляващ апартамент № 48, находящ се в гр. София, жк „*******,
като си запазила пожизнено право на ползване върху тези части от имота. Данни и
доказателства за принадлежността на останалата 1/4 идеална част от имота не са
представени по делото. Следователно, доколкото в процеса е безспорно установено
наличието на притежавано от ответницата В.Д. вещно право върху посочената
идеална част от имота, в качеството си на вещен ползвател същата е пасивно
легитимирана да отговаря по предявените от топлопреносното предприятие искове
по чл.422 ГПК- до размера на правата й върху имота. Наведеният във въззивната
жалба довод относно неупражняването на посоченото вещно право /арг. чл.59, ал.3
ЗС/, поддържан и в първоинстанционното производство, подлежи на доказване от
ответницата /чл.154, ал.1 ГПК/, каквото в случая изобщо не е проведено от нейна
страна по делото. Обстоятелството кой е фактически ползвател на имота е
ирелевантно за приемане на изводите по съществото на спора.
Следователно
страните са били обвързани от валидно облигационно правоотношение, произтичащо
от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна
енергия, което е достатъчно основание за доказване на иска по основание.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата
и конкретно- в жилището на ответницата, е от значение единствено за доказване
размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да
доведе до отхвърлянето му- съгласно чл.162 ГПК.
За установяване доставянето на топлинна
енергия в обема, съответстващ на претендираната от ищеца цена, са представени
по делото извлечения за начислените на ответницата суми, документи за отчет и
справки от фирмата за топлинно счетоводство, като са приети в първо-инстанционното
производство и експертни заключения на съдебно- техническа и съдебно-
счетоводна експертизи. Няма основание посочените експертни заключения да не
бъдат съобразени от съда при формиране изводите по съществото на спора, тъй
като няма данни експертите да са дали неверни заключения /съзнателно или по
непредпазливост/. При съобразяване на даденото от вещото лице по изслушаната съдебно-
техническа експертиза заключение, в което са взети предвид релевантните за
предмета на спора факти и обстоятелства: че в процесното жилище е имало 2 бр.
радиатори с ИРРО, че има щранг- лира в банята /отоплителен уред по смисъла на §
1, т.37 от ДР на ЗЕ/, че топлинната енергия за битово горещо водоснабдяване
/БГВ/ е начислявана за две лица, а също и че за единия отоплителен сезон,
включен в процесния период, топлинната енергия е начислена по МСРС, поради
неосигурен от потребителя достъп до имота за отчет на уредите, и е направена
констатация от експерта, че дължимите за доставената в имота на ответницата
топлинна енергия суми са начислени в съответствие с действащата нормативна
уредба в областта на енергетиката, се налага приемането на извод, че като
потребител на посочената енергия същата дължи плащане на нейната стойност- на
основание чл.79, ал.1 ЗЗД. Дължимите от ответницата Д. суми- главница и лихви
за забава, са правилно определени в обжалваното решение, при зачитане правото й
на вещен ползвател на 3/4 идеални части от имота, и съответно правилно са
признати за дължими на ищеца на основание чл.422 ГПК.
При тези съображения, поради неоснователност
на релевираните във въззивната жалба доводи и съвпадане изводите на двете
съдебни инстанции постановеното от СРС решение- като правилно в обжалваната от
ответницата Д. част, следва да бъде потвърдено.
Неоснователна е и частната жалба на ответницата Д. срещу
определението по чл.248 ГПК:
Съгласно
разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК, приложима и относно заявителя в заповедното
производство, заплатените от ищеца /респ. заявителя/ такси, разноски по производството
и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника
/респ. длъжника/ съразмерно с уважената част от иска, а според чл.78, ал.8 ГПК
в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение
в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като
размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер
за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от Закона за правната помощ. Размерът на възнаграждението,
определено
Реш. по гр.д.№ 11920/ 2020 г.- СГС, ГК, ІV- Е
с-в
съгласно чл.26 от Наредбата за заплащане на
правната помощ, в случая за установителното производство по чл.422 ГПК възлиза
на 100 лв., а за заповедното производство по чл.410 лв.- на 50 лв.
При
съобразяване нормата на чл.78, ал.8 ГПК, предвид наличните данни за участието
на юрисконсулт в заповедното производство и в установителното производство по
чл.422 ГПК, въззивният съд намира, че дължимите на заявителя и ищец по делото
юрисконсултски възнаграждения следва да бъдат определени на 50 лв.- за
заповедното производство, съответно на 100 лв.- за исковото производство.
Предвид
присъждането на разноски на ищеца- заявител съразмерно на уважената част от
исковете, липсва основание както за изменение на постановеното от СРС решение в
частта за разноските, така и за отмяна- на посочените в частната жалба
основания, на обжалваното определение по чл.248 ГПК. Частната жалба като
неоснователна следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното от
ответницата определение- потвърдено.
При този изход на спора на основание чл.273
вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивницата дължи да заплати на въззиваемото дружество
сумата 400 лв.- разноски за въззивното производство /300 лв.- за възнаграждение
на особения представител по чл.47 ГПК, и 100 лв.- за юрисконсултско
възнаграждение/.
На основание чл.78, ал.6 ГПК въззивницата В.Д.
следва да бъде осъдена да заплати по сметка на СГС сумата 74.10 лв.- държавна
такса за въззивното обжалване.
Водим от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
16.01.2020 г., постановено по гр.д.№ 59486/ 2018 г. на Софийски
районен съд, ІІ ГО, 55 състав, в
обжалваната част, в която по предявени от „Т.С.“ ЕАД- *** установителни
искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за
установено, че
В.К.Д. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.” ЕАД /ЕИК*******/ следните суми, за
които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 84688/ 2017 г. на СРС, 55
състав: сумата 1 705.02 лева- главница, от които: 1680.30 лева- стойност на
доставена топлинна енергия, и 24.72 лева- такса за дялово разпределение, за
топлоснабден имот: апартамент № 48, находящ се в гр. София, жк „*******, за
периода 01.08.2015 г.- 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от 01.12.2017
г. до окончателното плащане; и сумата 23.24 лева- лихви за забава, от
които: 20.72 лева- лихва за забава върху главницата за топлинна енергия, и 2.52
лева- лихва върху главницата за дялово разпределение за периода 15.10.2015 г.-
23.11.2017 г., а също и в частта
относно присъдените на ищеца „Т.С.“ ЕАД разноски по чл.78, ал.1 ГПК за първо-инстанционното
и заповедното производства.
ПОТВЪРЖДАВА Определение от
25.09.2020 г. по гр.д.№ 59486/ 2018 г. на Софийски
районен съд, ІІ ГО, 55 състав, с което е оставено без уважение искане на
ответницата В.К.Д.- чрез особен представител адв. Д. К., за изменение по реда
на чл.248 ГПК на цитираното по- горе решение в частта за разноските.
ОСЪЖДА В.К.Д. /ЕГН **********/
да заплати на „Т.С.” ЕАД /ЕИК*******/
сумата 400 лв. /четиристотин лева/- разноски за въззивното производство, на
основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА В.К.Д. /ЕГН **********/
да заплати по сметка на Софийски
градски съд сумата 74.10 лв.
/седемдесет и четири лева и 10 ст./- държавна
такса за въззивното обжалване, на основание чл.78, ал.6 ГПК.
Решението
от 16.01.2020 г. по гр.д.№ 59486/ 2018 г. на СРС, ІІ ГО, 55
състав, като необжалвано е влязло в сила
в останалата му част, в която са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД /ЕИК*******/
срещу Д.Г.Я. /ЕГН **********/ установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79,
ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Решението е постановено при участието на “Т.С.” ЕООД- ***-
като трето лице- помагач на ищеца в производството по делото.
Решението не подлежи на касационно обжалване-
съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.