Р Е Ш Е Н И Е
№V-79 Година 2019, 01.08 град Бургас
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
БУРГАСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ІІ-ро Гражданско отделение, V-ти
въззивен състав
На осми юли, две хиляди и деветнадесета година
в публично съдебно заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Вяра
КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ:Галя БЕЛЕВА
мл.с.Ваня
ВАНЕВА
Секретар Таня Михова
като разгледа докладваното
от съдията Камбурова
въззивно гражданско
дело номер 729 по описа за 2019 година
Производството по делото е по
реда на чл.258 и сл. ГПК във връзка с чл.317 ГПК и е образувано по въззивна жалба вх.№15007/03.04.2019г., подадена от
,,МОМЧЕВИ-ТРАНС“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.Бургас, ж.к.,,Лазур“,
бл.13, ет.4, ап.24,
представлявано от управителя Георги Костов Георгиев, чрез пълномощника адв.Вирджиния Хайк- БАК, със съдебен адрес:
гр. Бургас, ул.,,Възраждане“ №28, ет.2, ответник в първоинстанционното производство, срещу
Решение № 551 от 12.03.2019г. постановено по гр.д.№8905/2017 по описа на
Районен съд- Бургас, в частта, в която са уважени изцяло или частично
предявените от ищеца искове, както и в частта, в която въззивното дружество е
осъдено да заплати на И.Т.Т., сумата от 400 лв. разноски по делото, а по сметка на Районен съд –
Бургас- сумите 417.22лв. – държавна такса и 410лв. – депозит за съдебно-
счетоводна и съдебно- графологична
експертиза.
С посоченото решение, съдът е признал за незаконно уволнението на И.Т.Т., извършено със Заповед от 07.11.2017г.,
издадена на основание чл.325, ал.1,т.1 от КТ от работодателя ,,МОМЧЕВИ-ТРАНС“ЕООД и като такова, го
е отменил. Със същото решение,
ищецът е възстановен на заеманата до уволнението длъжност-,,шофьор на товарен
автомобил/международни превози/“. Ответникът е осъден да заплати на ищеца
сумата от общо 6180.42лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение,
дължимо за времето от 04.07.2016г. до 07.11.2017г. по сключен между страните
Трудов договор №9 от първата дата, и сумата от 596 лв. обезщетение за 27 дни
неизползван платен годишен отпуск за същия период, като за разликите над тях,
съответно – до 7674.72лева и до 639.56лв., както и по отношение на сумата от
780 лева, претендирана като допълнително трудово възнаграждение- по чл.2, ал.1,
т.3 от трудовия договор, за времето от 01 до 04.11.2017г. и за 06 и
07.11.2017г., исковете са отхвърлени като неоснователни. Ответникът и ищецът са
осъдени за разноски по делото съобразно
уважената част на исковите претенции.
С въззивната жалба се изразява несъгласие с
решението в частта, в която са уважени изцяло или частично предявените от ищеца искове, както и в
частта за разноските.
Жалбоподателят навежда
доводи за отмяна на решението в
посочените части.
На първо място се излага становище относно
исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и 2 от КТ. Жалбоподателят счита,
че неправилно първоинстанционният съд е приел, че процесната заповед за
прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца е немотивирана, което било
достатъчно основание за отмяна на уволнението като незаконосъобразно. Намира,
че посоченото в заповедта правно основание за прекратяване на ТПО- чл.325, ал.1,т.1 от КТ, създавало в достатъчна степен
яснота относно фактическото основание за прекратяването.
Посочва, че съдът е
неглижирал релевантните за спора факти, установени с писмени и гласни
доказателства. Подчертава се, че в отговора на исковата молба, ответникът
оспорил твърденията за уволнение на работника, въпреки, че последният се отклонил
от изпълнение на трудовите си задължения. От дневните отчети за трудова дейност
било видно, че работникът не изпълнявал такава след дата 07.11.2017г. Излага
съображения в тази насока, опирайки се и на събраните гласни доказателства в
първоинстанционното производство.
Във въззивната жалба се
развиват подробни съображения относно иска с правно основание чл.224, ал.1 от КТ. Навеждат се доводи, че платеният годишен отпуск бил разрешен от
работодателя и действително ползван от работника, въпреки, че през съответните
периоди работникът не полагал труд по процесното трудово правоотношение.
Жалбоподателят намира за
необоснован извода на първоинстанционния съд, че в периода 01.06- 30.06.2017г.,
работникът реално изпълнявал трудовите си функции, а не e почивал, тъй като на 01.06.2017г., потеглил за
България с нов влекач, пътувал няколко дни, а след като пристигнал, извършил
дейности във връзка с регистрацията и техническата му поддръжка. В тази връзка,
излага твърдения, че с уточнение, извършено с молба №12844 от 28.03.2018г.,
ответникът (работодател) заявил, че за първия от посочените периоди, началото
на ползвания отпуск било не от 01.06.2017г., а от 06.06.2018г. Посочва, че след
регистрацията на камиона, друг работник заминал с него за Испания, а ищецът
отпътувал със самолет на 30.06.2017г.
Излагат се аргументи за
необоснованост изводите на районния съд, че през целия период на процесното
трудово правоотношение, ищецът не бил ползвал платен годишен отпуск и коректно
престирал работната си сила на работодателя, когато са му осигурявани
съответните условия, а в случай на престой (не по негова вина), бил на
разположение, в очакване отново да стори това.
Жалбоподателят взема
отношение и относно правните изводи на първоинстанционния съд по
иска с правно основание чл.128, т.2 от КТ.
С въззивната жалба се
изразява несъгласие и с приетото от съда, че за целия период на действие на
процесното трудово правоотношение, въззивното дружество не заплащало на работника
договореното трудово възнаграждение, при което уважил иска, приспадайки
удържаните от възнаграждението на работника и внесени от работодателя по
съответните сметки на НАП, суми за осигурителни вноски и данък върху общия
доход.
Жалбоподателят счита, че
пропуските на първоинстанционния съд да обсъди събраните доказателства и
изложените във връзка с тях доводи на ответната страна, представлявали
процесуално нарушение, довело съда до погрешния извод, че за целия период на
действие на трудовия договор, ищецът работил без да му се заплаща договореното
възнаграждение.
Намира, че в случай, че районният съд бе обсъдил събраните доказателства в
тяхната съвкупност, както и доводите на ответната страна, щял да стигне до
извод за неоснователност на иска по чл.128, т.2 от КТ.
Моли за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваните
части, както и за присъждане на
направените съдебно – деловодни разноски в производството по делото.
В срока по чл.263, ал.1
от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба, с който същата се оспорва изцяло.
В отговора на
въззивната жалба се навеждат доводи, че основанието за уважаване на иска по
чл.224,ал.1 от КТ било идентично с установеното по предходния иск- неспазена
процедура за разрешаване ползването на годишен отпуск, която също изисквала
писмена форма (изразена писмено воля и от двете страни). Поддържа становището
си, че че писмено искане не е било
подавано от негова страна, поради което и не ползвал платен годишен отпуск.
Въззиваемият излага, че
съгласно трудовия договор,
работникът имал право на платен
годишен отпуск в размер на 20 дни за всяка календарна година. Развива подробни
съображения относно изложените в тази насока доводи от ответника в
първоинстанционното производство.
Посочва, че съгласно констатираното от вещото лице по
извършената експертиза, полагащият се платен годишен отпуск, пропорционално на
отработеното от ищеца време от 04.07.2016г. до 07.11.2017г., възлизал на 27
работни дни, от които 10 дни за 2016г. и 17 дни за 2017г. Горното налагало извод
за неправдоподобност на наведените от ответника твърдения, че през посочените
дълги отсъствия се касаело за платен отпуск,
а не за неосигуряване на работа от страна на работодателя. Заявява, че
съгласно константната съдебна практика, при непрестиране на работна сила,
работникът имал право на трудово възнаграждение, когато това не се дължи на
негово виновно поведение (Решение №171 от 10.07.2013г., постановено по
г.д.№843/2012г., ІV- то
г.о. на ВКС).
Отбелязва се в отговора на въззивната жалба, че възраженията
на въззивника против онази част от решението на районния съд, с която е уважен
иска за неизплатено основно трудово възнаграждение, били свързани с оспорване
заключенията на единичната и тройна графологични експертизи.
Моли за потвърждаване решението на Районен съд –Бургас и присъждане на направените във въззивното
производство разноски.
Страните
не твърдят нови обстоятелства и не представят нови доказателства.
В с.з., чрез процесуалните си представители, страните поддържат подадените въззивна жалба, респ.отговор.Претендират
присъждане на разноски.
Въззивната
жалба е подадена в предвидения от закона срок отговаря на изискванията на
чл.260 и сл. от ГПК. Жалбоподателят е страна, която има правен интерес от
обжалване на първоинстанционното решение, подадена е от лице с представителна
власт и
е допустима за разглеждане по същество.
Бургаският
окръжен съд, при служебната проверка на обжалваното решение, извършена на
основание чл.269 от ГПК, не установи съществуването на основания за нищожност
или недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо. Като взе пред
вид събраните по делото доказателства, становищата на страните и като съобрази
Закона намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Пред първоинстанционния съд
са предявени кумулативно обективно съединени искове с правни основания чл. 344,
ал. 1, т. 1, т. 2 КТ, чл.128, т.2 КТ и чл.224, ал.1 КТ от И.Т.Т. срещу
„МОМЧЕВИ –ТРАНС“ ЕООД.
Ищецът моли съда да признае уволнението му за незаконно и да го отмени; да го възстанови на заеманата преди уволнението длъжност
при ответника. Претендира неплатеното му
за 16 месеца трудово възнаграждение в размер на 7674,42 /16м. х 479,67 лв./,
както и допълнително такова по чл.2, ал.1,
т.3 от трудовия договор. Претендира и присъждане на направените разноски по
делото.
Ответникът оспорва така предявените искове, като и пред
първоинстанционния съд излага съображения за законосъобразност на прекратеното ТПО, като твърди че е изплатил
дължимото трудово възнаграждение, както и че е платеният годишен отпуск е
ползван изцяло от ищеца. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Страните ангажират
доказателства съобразно указаната им доказателствена тежест. Представени са
писмени доказателства, ангажирани са гласни такива, допуснати и приети са
еднична и тройна съдебно-граофологическа експертизи.
Не се спори между страните по
делото, а и от събраните по него писмени доказателства се установява, че ищецът е заемал длъжността
”шофьор товарен автомобил /международни превози/ ” при ответника - по трудово
правоотношение от 04.07.2016г.. за неопределено
време, което е било прекратено считано от
07.11.2017 год., когато му е връчена заповед за прекратяването му.
Видно от съдържанието на
процесната заповед причините за
уволнението е посочване само разпоредбата на чл.325, т.1 от КТ бе за да са
изложени фактически основания за това.
Прекратяването на
трудовият договор, на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ означава наличие на две насрещни волеизявления на
страните, изразени в писмена форма, съдържащи ясна, категорична и безусловна
воля за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. В случая такива
не са налице. Ищецът изрично заявява, че не е отправял такова, а ответникът не
твърди да го е сторил. Заповедта е подписана от ищеца, но този подпис не
съставлява писмено съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение по смисъла
на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, а само удостоверява нейното връчване /в този
см.Решение № 244 от 3.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2123/2016 г., IV г. о.,
ГК/. Ето защо следва да се приеме, че така извършеното уволнение е незаконно, а
предявеният иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ е основателен. Поради
основателност на претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, основателна е и тази
по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, чието уважаване е поставено в зависимост от
уважаването на първия иск. Ищецът следва да бъде възстановен на заеманата от
него длъжност „шофьор на товарен автомобил/международни превози/“ в ответното дружество.
Неоснователни са възраженията на
ответника, наведени с въззивната жалба, че съдът се е произнесъл свръхпетитум.
Съдът само е констатирал, че процесната заповед за прекратяване на ТПО е
немотивирана, но е признал уволнението
за незаконно на заявеното с исковата молба основание, а именно, че липсва
отправено предложение за прекратяване на ТПО по взаимно съгласие, а тежестта за
установяване спзаване на уреденат в закона процедура, е в тежест на
работодателя.
С въззивната жалба е посочено, че за
работодателя единствената възможност да прекрати ТПО е била именно по чл.325,
ал.1, т.1 КТ. Този аргумент е неотносим към законността на извършеното прекратяване на ТПО по взаимно
съгласие. Но дори и да се приеме за релевантен, това обстоятелство по никакъв
начин не би могло да замести предвидената законова процедура. Освен това
предвид твърденията, че работникът се е отклонил от изпълнение на трудовите си задлъжения, то за
работодателя съществува възможност да прекрати ТПО по реда на чл.190 КТ.
По иска с правно основание чл.224,ал.1 КТ.
Съгласно посочената разпоредба при прекратяване
на ТПО работникът има право на парично обезщетение за неползвания платен
годишен отпуск пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж.
Съобразно разпоредбата на чл.173 КТ
платеният годищшен отпуск се ползва с писмено разрешение на работодателя, а в
чл.22, ал.2 от Наредбата за работното време, почвиките и отпуските, приета с
ПМС №72/30.12.1986г. платеният годишен отпуск се разрешава въз основа на
писмено искане на работника или служителя. По делото са представени заповеди от
31.05.2017г. и от 29.09.2017г., с които работодателят е разрешил на ищеца да
ползва платен годишен отпуск, както следва:22 работни дни, считано от
01.06.2017г. и 20 работни дни, считано от 01.10.2017г. Няма твърдения това да е
станало по искане на работник, както и липсват доказателства в тази насока.
Допълнителен аргумент в полза на извода, че в общия случай ползването на отпуск
става с нарочна заповед на работодателя, но по искане на работника, е
разпоредбата на чл.173, ал.4, пр.1 КТ, която предвижда изключение, а именно
работодателят има право да предостави платен годишен отпуск на работника или
служителя и без неговото съгласие по
време на престой повече от 5 работни дни. Затова отново е необходима мотивирана
нарочна заповед, която да е сведена до знанието на работника или служителя. От
писмените доказателства /бордни карти/ се установява, че от 03.03.2017г. до
03.04.2017г. и от 15.09.2017г. до 28.10.2017г. ищецът е пребивавал в България.
На 01.06.2017г. е пътувал с нов влекач от Испания до България със задачата да
го регистрира и да осигури техническото му обслужване. Върнал се е обратно в
Испания на 30.06.2017г., обстоятелство, което се установява от приетата по
делото бордна карта като не е спорно, че отново самолетния билет е закупен от
работодателя.
От свидетелските показания на
разпитания свидетел Д., воден от ответника, се установява организация на
трудовия процес в ответното дружество, съгласно която шофьорите работята по две
месеца в Испания, след което се връщат в България с билети, закупени от работодателя
и престояват 20-25 дни, а на тяхно място идват други шофьори. Посочил е също
така, че за периодите на престой са заплащани само осигуровките.
При така установените факти изводът,
който се е налага, че ищецът не е ползвал полагащият му се платен годишен
отпуск за периода на действие на трудовия договор. Сочените от ответника дни,
през които е пребивавал в България не могат да се приемат като ползване на
платен годишен отпуск. Но дори да се приеме, че се е намирал в хипотезата на
престой, то отново липсва мотивирана заповед, с която да му се предоставя
ползване на платен годишен отпуск.
Безспорно е по делото, че обезщетение
за неползван платен годишен отпуск при прекратяване на ТПО не е изплатен. Искът
е основателен и доказан.
Съгласно разпоредбата на чл.128, т.2 КТ
работодателят е длъжен в установените срокове да изплаща уговореното трудово
възнаграждение за извършената работа.
От представения трудово договор №9 от
04.07.2016., сключен между страните е видно-чл.2,ал.1,т.1, че основната месечна
заплата е в размер на 463 лв., а в т.2 е уговорено допълнително месечно трудово
възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 0,6%
върху основната месечна заплата за всяка година трудов стаж и професионален
опит.
По делото е ангажирана съдебно-икономическа
експертиза, заключението по която е прието, неоспорено от страните. Дължимото
брутно трудово възнаграждение за процесния период според ВЛ е в размер на
7718,81 лв. и представлява сбор от основната месечна заплата, уговорена в
трудовия договор плюс 0,6% за всяка прослужена година. След удръжките нетната
сума за получаване е в размер на 6180,42 лв. Обезщетението за неползван платен
годишен отпуск в общ размер на 27 дни /10дни за 2016 г. и 17дни за 2017г./ е
595,62 лв. По делото не е спорно, че дължимите за ищеца осигуровки и данък са
заплатени от работодателя.
Твърденията от страна на работодателя
са, че трудовото възнаграждение е изплатено на ръка на ищеца и са представени 8
бр. РКО с дати 01.09.2016г., 09.11.2016г., 03.01.2017г., 03.03.2017г.,
29.04.2017г., 04.07.2017г.,15.09.2017г. и 28.10.2017г. Предвид оспорването им
от ищеца с твърдение, че не са подписани от него е открито производство по
чл.193 ГПК. Допуснатите и приети единична и тройна съдебно-графологически експертизи
категорично установяват, че подписите не са положени от ищеца. Предвид успешно
проведеното оспораване изводът е, че са
неистниски документи, които следва да бъдат изключени от доказателствения
материал по делото.
По делото е разпитана свидетелката
Е.М., управител на дружеството за определен период. Заявеното от нея, че лично
тя е изплащала трудовото възнаграждение и пред нея са подписвани представените
8 бр. РКО не кореспондира с останалите доказателства по делото, а и следва да
бъде отчетена нейната заинтересованост предвид разпоредбата на чл.172 ГПК.
Тежестта да докаже, че е изпълнил задължението си по чл.128, т.2 КТ е на
работодателя. В случая това не е сторено, поради което следва да се приеме, че
предявеният иск е основателен и доказан.
Поради пълно съвпадение на
фактическите и правни изводи на въззивния съд с тези на първата инстанция
обжалваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части, включителво
в частта за разноските, които са присъдени съобразно изхода от делото.
Предвид обстоятелството, че въззивният
съд изцяло споделя установената фактическа и правна страна на делото изложени
от БРС в мотивите на обжалваното решение, не счита за необходимо да ги повтаря
като на основание чл.272 от ГПК препраща към тях.
Страните претендират да им бъдат присъдени направените разноски. Предвид
изхода от делото, такива следва да бъдат присъдени на ищеца съгласно
представения договор за правна защита и съдействие. Уговореното в него
възнаграждение за защита пред въззивната инстанция в размер на 400 лв. е
изплатено изцяло.
Поради изложените съображения и на основание чл.271,ал.1 ГПК Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
в обжалваните части Решение
№ 551 от 12.03.2019г. по гр.д.№8905/2017 по описа на Районен съд- Бургас.
ОСЪЖДА ,,МОМЧЕВИ-ТРАНС“ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.Бургас, ж.к.,,Лазур“, бл.13, ет.4
,ап.24, представлявано от управителя Георги Костов Георгиев, чрез
пълномощника адв. Вирджиния Хайк- БАК,
със съдебен адрес: гр. Бургас, ул.,,Възраждане“ №28, ет.2 ДА ЗАПЛАТИ на И.Т.Т., ЕГН********** ***, чрез пълномощника адв.Калин
Коцев със съдебен адрес гр.Бургас, ул.“Иван Шишман“22, сумата от 400 лв./четиристотин лв./,
представляваща платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Настоящото решение подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд, в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: