Решение по адм. дело №502/2025 на Административен съд - Перник

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 10, ал. 6 от Закона за семейни помощи за деца /ЗСПД/.

Образувано е по жалба на Н. Ч., с адрес [населено място], община Р., област Перник, в качеството й на майка и законен представител на детето Н. Ч., чрез адвокат М. В., с адрес [населено място], ул. „***“ № 3 срещу Заповед № ЗСПД/Д-РК-РМ/1384 от 29.09.2025 година, издадена от директора на дирекция „Социално подпомагане“ Р., с която е отказано предоставяне на еднократна помощ за ученици записани в първи, втори, трети и четвърти клас.

В жалбата се твърди, че оспорената заповед е незаконосъобразна, като издадена в противоречие с норми от европейското и международното право. Моли съда да отмени оспорената заповед и върне преписката за ново произнасяне.

В проведеното съдебно заседание на 24.11.2025 година жалбоподателят редовно призован, не се явява и не се представлява. Подробни съображения развива в представените писмени бележки. Претендира присъждане на направените съдебни разноски по приложен списък.

В проведеното съдебно заседание на 24.11.2025 година ответникът – директор на Дирекция „Социално подпомагане“ Перник редовно призован не се явява и не се представлява.

Административен съд – Перник, в настоящия съдебен състав, като обсъди доводите на страните и прецени по реда на чл. 235, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК приобщените по делото доказателства, намери за установено от фактическа страна следното:

На 26.09.2025 година Н. Ч. е подала в дирекция „Социално подпомагане“ Р. заявление – декларация вх. № ЗСПД-Д-РК-РМ-1384 за отпускане на еднократна помощ за ученици, записани в първи, втори, трети и четвърти клас по чл. 10а от ЗСПД.

Със Заповед № ЗСПД/Д-РК-РМ/1384 от 29.09.2025 година, издадена от директора на дирекция „Социално подпомагане“ Радомир на основание чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД е отказано отпускане на еднократна помощ за ученици записани в първи, втори, трети и четвърти клас. Заповедта е мотивирана, като основанието за отказ е, че няма сключена спогодба между Република България и [държава] за изплащане на семейни помощи за деца.

Заповедта е връчена на 09.10.2025 година, като на 23.10.2025 година Н. Ч. е депозира жалба, въз основа на която е образувано настоящето съдебно производство.

При така установените факти, настоящият състав на Административен съд – Перник, като извърши по реда на чл. 168, ал. 1 от АПК цялостна проверка за законосъобразността на оспорения индивидуален административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, достигна до следните правни изводи:

Жалбата е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, от лице по чл. 147, ал. 1 от АПК, чиито законни права и интереси са засегнати от оспорения акт, против заповед, подлежаща на пряк съдебен контрол, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата е основателна, по следните съображения:

Отпускането на семейни помощи за деца или отказа за отпускането им се извършва със заповед на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ или упълномощено от него лице, с оглед нормата на чл. 10, ал. 4, във връзка с чл. 10, ал. 5 от ЗСПД. В случая оспорената заповед е издадена от директора на Дирекция „Социално подпомагане“ Радомир, поради което е издадена от компетентен орган, в рамките на неговата компетентност и при спазване на законовите изисквания за форма.

При издаването на процесната заповед съществени процесуални нарушения в хода на административното производство не са допуснати. Ето защо не са налице основания за отмяна на заповедта в условията на чл. 146, т. 1, т. 2 и т. 3 от АПК.

По отношение приложението на материалния закон, настоящия съдебен състав приема, че е приложен неправилно, по следните съображения:

Отказът се основана на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, като е посочено, че между Република България и [държава] няма сключена спогодба за изплащане на семейни помощи. По силата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, право на семейни помощи за деца имат бременните жени – чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна. Тази норма е в противоречие с нормите на Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 година и Директива 2011/95/ЕС/ на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година, които макар и да нямат директен ефект за България като държава членка, обвързват същата по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат, а именно получаване на необходимото социално подпомагане, което да е равностойно на предвиденото за гражданите на държавата – членка. След като държавата ни не е ограничила предоставянето на социални помощи на лицата, на които е предоставен статут, само до основните обезщетения, то с издадената заповед ограничаването на помощите е недопустимо.

В заповедта е изведено гражданството като основание за отказ. Настоящият съдебен състав намира, че самият ЗСПД не въвежда ограничение относно статута на децата, които търсят социална подкрепа, а единствено условие е те да са се установили да живеят за продължителен период от време, което в случая е налице и да са записани в първи, втори, трети и четвърти клас, както е в случая, а именно детето Н. Ч. е записано във втори клас за учебната 2025/2026 година. Следователно няма формална пречка тези лица да потърсят социална помощ на основание чл. 10б от ЗСПД.

Според разпоредбата на чл. 51, ал. 1 от Конституцията на Република България гражданите имат право на социално подпомагане, съответно на основание чл. 26, ал. 2 чужденците, които пребивават в Република България, имат всички права по Конституцията с изключение на тези, за които се изисква българско гражданство.

Основният въпрос е има ли право жалбоподателя на социални помощи по реда на ЗСПД. Кръгът от лицата с право на семейни помощи за деца е очертан с нормата на чл. 3 от ЗСПД. По отношение на семействата на чужди граждани е въведено с т. 5 на същата норма изискване да пребивават постоянно и да отглеждат децата си в страната, както и получаването на такива помощи да е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна. Така предвиденото ограничение не съответства на минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица от трети страни, които не са в състояние да се върнат в страната по произход, посочени в Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 година. Според нормата на чл. 13, т. 2 на същата държавите членки създават разпоредби за предоставяне на помощи от „Социални грижи“ на лицата, ползващи се с временна закрила. Предвидените с директивата минимални стандарти са въведени с § 1а от ПЗР на ЗУБ, а с разпоредбата на чл. 39, ал. 1, т. 4 от същия закон изрично е предвидено правото на социално подпомагане на чужденците с предоставена временна закрила. Съгласно чл. 2, ал. 6 от ЗСП право на социални помощи имат и чужденците, ползващи се от временна закрила. Доколкото семейните помощи за деца са елемент на социалното подпомагане (в този смисъл е Решение № 3 от 27.06.2013 г. на КС по к. д. № 7/2013 г.), следва да се приеме, че по отношение на лицата – чужди граждани с предоставена закрила по реда на ЗУБ не следва да се прилага ограничението на чл. 3, т. 5 от ЗСПД. В подкрепа на това е и Конвенцията на ООН за правата на детето, където в чл. 2 е предвидено, че държавите – страни по Конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от раса, цвят на кожа, пол, език, религия и др., а съобразно чл. 27 страните признават правото на жизнен стандарт на всяко дете, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено и духовно развитие. В случая помощта е поискана за дете, записано в осми клас, живеещо в страната и не е настанено за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето.

При така очертаната нормативна рамка в Конституцията на страната и разгледаните по – горе разпоредби на ЗУБ, ЗСП, ЗСПД, и цитираните разпоредби на общностното право се налага извод, че лицата с предоставена временна закрила имат гарантирани равни права с правата на българските граждани в сферата на социалното подпомагане и социалните грижи. Аргумент за това по отношение на социалното подпомагане е нормата на чл. 39, ал. 1, т. 4 от ЗУБ, а по отношение на социалните грижи е правилото на чл. 13, § 2 от Директива 2001/55/ЕО досежно предоставените от държавата помощи от „Социални грижи“. Целта на семейните помощи по чл. 1, ал. 2 от ЗСПД е да подпомагат отглеждането на децата в семейна среда от родителите или лицата, полагащи грижи за тях. Тези помощи са част от правото на всяко дете за жизнен стандарт по чл. 27, т. 3 от Конвенцията за правата на детето. Смисълът на помощта по чл. 10б от ЗСПД е отпускането на тази помощ на учащо се дете, независимо от дохода на родителя и здравословното състояние на детето. Следователно, заложеното в чл. 3, т. 5 от ЗСПД условие противоречи на правото на детето на заявителката за жизнен стандарт и на задължението на държавата за достъп до системите за социални грижи на лицата, ползващи се с временна закрила, поради което нормата следва да остане неприложена. Оспорената заповед, в този си вид не съответства и на целта на закона.

Оспорената заповед е незаконосъобразна и като такава следва да се отмени в условията на чл. 146, т. 4 и т. 5 от АПК. Доколкото естеството на акта не позволява решаване на въпроса по същество от съда, преписката следва да се изпрати по реда на чл. 173, ал. 2 от АПК на органа за ново произнасяне по заявление – декларация вх. № ЗСПД-Д-РК-РМ-1384 от 26.09.2025 година.

Относно разноските:

При този изход на спора жалбоподателят има право на разноски. Искането за присъждане на разноски е заявено своевременно и се следва разглеждането му. Разгледано по същество е основателно. На основание чл. 143, ал. 1 от АПК ответникът по делото следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя сумата от 10.00 лева, представляваща платена държавна такса.

По отношение на искането за присъждане на адвокатско възнаграждение съдът съобрази, че същото е направено на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 във вр. с ал. 2 от Закона за адвокатурата – оказване на безплатна адвокатска помощ и съдействие на материално затруднено лице. За жалбоподателя е представена декларация за материално положение и имотно състояние, поради което адвокат М. В. има право на адвокатско възнаграждение. Ответната страна ще бъде осъдена да заплати възнаграждение на адвоката за оказаната безплатна правна помощ в размер на 400.00 /четиристотин/ лева. Определените по такъв начин разноски напълно съответстват на обема на извършените действия от адвоката – депозирана жалба и на факта, че делото не се отличава с голяма фактическа или правна сложност. Присъдените суми следва да се възложат в тежест на Агенция за социално подпомагане, в чиято структура е органът, издал оспорения акт.

Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2 и чл. 173, ал. 2 от АПК, настоящият съдебен състав на Административен съд – Перник

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ Заповед № ЗСПД/Д-РК-РМ/1384/29.09.2025 година на директора на дирекция „Социално подпомагане“ Радомир, с която е отказано предоставяне на еднократна помощ за ученици, записани в първи, втори, трети и четвърти клас, като незаконосъобразна.

ИЗПРАЩА административната преписката на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ Радомир за ново произнасяне по заявление – декларация вх. № ЗСПД-Д-РК-РМ-1384 от 26.09.2025 година в съответствие с дадените указания за тълкуване и прилагане на закона.

ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане да заплати на Н. Ч., с [ЛНЧ], с настоящ адрес: [населено място], община Радомир, област Перник съдебни разноски в размер на 10.00 /десет/ лева.

ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане да заплати на адвокат М. В. П. от АК [област], с адрес [населено място], ул. „***“ № 3 сумата в размер на 400.00 /четиристотин/ лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, безплатна правна помощ и съдействие на Н. Ч.– жалбоподател по административно дело № 502/2025 година по описа на Административен съд – Перник.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 10, ал. 6 от ЗСПД.