Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 09.07.2019г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
ІІ А въззивен състав,
в публично съдебно заседание на десети юни през две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
Председател: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
при участието на секретаря Емилия
Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно
гражданско дело № 1902 по описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 13.09.2018г. по гр. д. № 41462/2015г. Софийски районен съд, ГО, 46
с-в, е уважил предявеният от Х.С.Т. срещу „Ч.Е.Б.“ АД отрицателен установителен
иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване несъществуването
на вземане в полза на ответника за сумата от 2 141, 82 лева, представляваща
задължение по фактура № **********/31.03.2009г. за периода от 17.12.2008г. до
20.03.2009г. за имот с абонатен номер ********** и кл. № 300042130262, находящ
се в гр. София, ул. „*******, както и сумата от 1 437, 79 лева,
представляваща начислена върху главницата законна лихва до 25.05.2015г., поради
погасяване на вземанията по давност.
Със
същото решение е отхвърлен предявеният от „Ч.Е.Б.“ АД срещу Х.С.Т. насрещен иск
с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 653, 28 лева,
представляваща неустойка за забавено плащане за периода от 29.08.2013г. до
30.08.2016г. върху главница от 2 141, 52 лева по фактура № **********/31.03.2009г.,
ведно със законната лихва върху главницата от 2 141, 52 лева от завеждане
на насрещния иск на 30.08.2016г. до окончателното й изплащане.
Ответното
дружество „Ч.Е.Б.“ АД е обжалвано първоинстанционното решение единствено в
частта, в която е отхвърлен предявеният насрещен иск с правно основание чл. 92,
ал. 1 от ЗЗД. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на постановеното
решение поради нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа, че
изтичането на давностния срок за главницата не означава погасяване на самото
материално право, а само на правото на принудително изпълнение. След като
самото материално право съществува, то не било погасено и в момента, а лихвите
от последните три години не са били изискуеми. Поддържа още, че за разлика от
момента, в който започва да тече давността по главното вземане, което е срочно
– от датата на падежа на всяка от фактурите, то съгласно чл. 114, ал. 4 от ЗЗД,
при искове за неустойка за забава давностният срок започва да тече от последния
ден, за който се начислява неустойката. Счита, че тази разпоредба е специална
по отношение на нормата на чл. 119 от ЗЗД и поради това следва да се прилага.
Жалбоподателят счита, че когато искът е предявен след като са изтекли три
години от възникване на вземането за неустойка/лихви за забава, не се погасяват
всички лихви, а само тези, които са били дължими преди тригодишния срок от
предявяване на иска. Навеждат се съображения, че е допустимо вземанията за
главница и за лихви да се подчинява на различни давностни срокове. Счита, че когато
към датата на завеждане на иска не е извършено плащане на главния дълг и върху
него продължава ежедневно да се начислява неустойка, по давност следва да се
счита погасено вземането за неустойка за период по-голям от три години преди
датата на предявяване на иска, каквото е правилото за погасяване на всички
периодични вземания. По тези съображения се прави искане за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната му част.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна Х.С.Т. оспорва въззивната
жалба по подробно изложени съображения. Счита първоинстанционното решение за правилно
и законосъобразно, тъй като в случая следва да намери приложение нормата на чл.
119 от ЗЗД, според която с погасяването на главното парично вземане се
погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях
да не е изтекла. На следващо място, счита предявеният насрещен иск за
неоснователен и поради обстоятелството, че при установена липса на задължение
по главното парично вземане /извън хипотезата на погасяване на главното
задължение по давност/, ищецът по насрещния иск не е титуляр и на вземане за
неустойка за забава. С оглед изложеното прави искане за потвърждаване на решението
в обжалваната част.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
За
да постанови обжалваното решение, СРС е приел, че вземането на ответното
дружество за доставена ел. енергия, обективирана във фактура № **********/31.03.2009г.
за периода от 17.12.2008г. до 20.03.2009г. за имот с абонатен номер **********
и кл. № 300042130262, находящ се в гр. София, ул. „*******, е погасено на
14.04.2012г. с изтичането на тригодишна погасителна давност. По тези
съображения е уважил предявеният отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, като решението в тази част е влязло в сила
като необжалвано. По отношение на предявения насрещен иск с правно основание
чл. 92, ал. 1 от ЗЗД е посочил, че с погасяване на главното парично вземане се
погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях
да не е изтекла. В приложение на правилото на чл. 119 от ЗЗД е отхвърлил
претенцията за заплащане на неустойка за забава.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Решението
в обжалваната част е валидно, допустимо и правилно. По наведените във
въззивната жалба оплаквания съдът намира следното:
На
етапа на въззивното производство не е спорно, че между страните по делото е възникнало
договорно правоотношение с предмет – доставка на електрическа енергия до обект,
находящ се в гр. София, ул. „*******, клиентски № 300042130262. Страните са в
облигационни отношения, които се регулират от Общи условия на договорите за
продажба на ел. енергия, които съгласно чл. 98 ЗЕ обвързват всички абонати на
енергийния снабдител.
Не
е спорно и обстоятелството, че ответното дружество е издало фактура № **********/31.03.2009г.
за потребена в имота ел. енергия за периода от 17.12.2008г. до 20.03.2009г. на
обща стойност от 3 569, 29 лева, представляваща сбор от сумата от
2 142, 82 лева – главница и 1 437, 79 лева – лихва за забава за
периода до 25.05.2015г.
Спорен
по делото е въпросът относно съществуването на вземане в полза на ответното
дружество и ищец по насрещния иск за неустойка
за забава. Ищецът претендира мораторна неустойка
за периода от 29.08.2013г. до 30.08.2016г., дължима на основание чл. 35
от Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия върху неплатената
главница по фактура № **********/31.03.2009г.
В
настоящия случай се установи, че с влязло в сила решение № 487512/13.09.2018г.,
постановено по гр. д. № 41462/2015г. по описа на СРС, I ГО, 46 състав, е
признато за установено по предявения от Х.С.Т. срещу „Ч.Е.Б.“ АД отрицателен установителен
иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, че ищецът не дължи сумата от
2 141, 82 лева, представляваща задължение по фактура № **********/31.03.2009г.
за периода от 17.12.2008г. до 20.03.2009г. за имот с абонатен номер **********
и кл. № 300042130262, находящ се в гр. София, ул. „*******, както и сумата от
1 437, 79 лева, представляваща начислена върху главницата законна лихва до
25.05.2015г., поради погасяване на вземанията по давност. Съгласно чл. 298, ал.
1 от ГПК решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на
същото основание. Следователно, съществуването на вземането на "Ч.Е.Б."
АД по посочената фактура е отречено между страните със сила на пресъдено нещо,
която има за последица непререшаемост на спора съгласно чл. 299, ал. 1 от ГПК.
Съгласно
чл. 92 от ЗЗД неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Кредиторът може да иска
обезщетение и за по - големи вреди. За да бъде основателен иска за заплащане на
неустойка за забава, ищецът следва да
докаже наличието на главен дълг; договорна клауза за мораторна неустойка; настъпването на уговорените
предпоставки за възникване на договорната отговорност – забава и нейната
продължителност.
Неустойката
е форма на договорна отговорност. Неустойката като съглашение и право има
допълнителен, акцесорен характер, което предпоставя наличността на друг главен
дълг - на главница, зависи от него и се дължи наред с него. Именно от тази
акцесорност на правото на неустойка следват последиците, както за възникването
му, така и за погасяването му. Затова, когато се погаси главното задължение,
което е причина за възникването на правото на неустойка, погасява се и допълнителното
право.
Нормата на чл. 119 от ЗЗД изрично предвижда, че с погасяването на главното
вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар
давността за тях да не е изтекла.
Предмет
на исковата претенция по чл. 92 от ЗЗД е мораторна неустойка върху вземането по фактура № **********/31.03.2009г.,
съществуването на което е отречено със сила на пресъдено нещо. След като
съществуването на вземането на ищеца за главницата по посочената фактура е
отречено с влязло в сила решение, не е налице първият елемент от сложния
правопораждащ фактическия състав на вземането за неустойка
за забава, а именно: наличието на главен дълг.
Неотносими
към процесния случай са релевираните от въззивника доводи, че когато към датата
на завеждане на иска не е извършено плащане на главния дълг и върху него
продължава да се начислява неустойка, по давност следва да се счита погасено
вземането за неустойка за период по-голям от 3 години преди датата на
предявяване на иска, тъй като неустойката за забава се начислява за всеки
просрочен ден. Действително, съобразно чл. 114, ал. 4 от ЗЗД, вземането за неустойка се погасява по давност за период
по-голям от 3 години преди датата на предявяване на иска, каквото е правилото
за погасяване на всички периодични вземания, което произтича от начина на
формиране на вземането за неустойка –
дължимо за всеки просрочен ден. Обстоятелството, че вземането за неустойка за
период от три години преди подаване на насрещната искова молба не е погасено по
давност на самостоятелно основание /чл. 111, б. „б“ от ЗЗД/, не изключва
възможността това вземане да е погасено по давност на друго основание, а именно
– на основание чл. 119 от ЗЗД поради погасяване по давност на главното
/обезпеченото/ парично вземане. Доколкото главното задължение за заплащане на
стойността на потребената ел. енергия по фактура № фактура № **********/31.03.2009г.
е погасено по давност още на 14.04.2012г., т.е. преди подаване на исковата
молба по първоначалния иск, по давност са погасени и всички вземания за
мораторна неустойка, дължима за неизпълнение
на това задължение /така решение № 292 от 16.12.2009г. на ВКС по т.д. № 292/2009г.,
ІІ ТО/. Изложените във въззивната жалба съображения, че след като самото
материално право за заплащане на стойността на потребената ел. енергия
съществува /доколкото погасяването по давност на вземането не води до
погасяване на самото материално право, а само на правото на принудително
удовлетворяване – чл. 118 от ЗЗД/, то и акцесорните вземания продължават да
съществуват за период от три години преди предявяване на иска по чл. 92, ал. 1
от ЗЗД, са неоснователни. Подобно разрешение би означавало да се допусне
възможността определена категория вземания изобщо да не могат да бъдат
погасени, което е в противоречие с общия принцип на облигационното право, че
всяко вземане може да бъде погасено по давност.
По тези съображения се налага извод, че предявеният иск с
правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД е неоснователен и следва да се отхвърли.
Като е достигнал до същите крайни изводи, първоинстанционният съд е постановил
правилно решение, което следва да бъде потвърдено в обжалвана му част.
По отношение на
разноските:
С
оглед изхода на спора и предвид изричното искане, в полза на въззиваемата
страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лева съгласно представения договор за правна
защита и съдействие и списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
С
оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК
настоящето решение е окончателно и не подлежи на обжалване.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 487512/13.09.2018г., постановено
по гр.дело № 41462/2015г. по описа на СРС, ГО, 46 състав, в обжалваната му част
по иска с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „Ч.Е.Б.“ АД, с ЕИК ********, седалище и адрес на управление *** Бизнес
център да заплати на Х.С.Т., ЕГН **********,***, на основание чл. 273, вр. чл.
78, ал. 3 от ГПК сумата от 300 /триста/ лева – съдебни разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.