№ 347
гр. Шумен, 29.04.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в закрито заседание на
двадесет и девети април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:София Анд. Радославова
Членове:Нели Г. Батанова
Димчо Ст. Луков
като разгледа докладваното от Димчо Ст. Луков Въззивно частно гражданско
дело № 20223600500133 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по частна жалба рег. №
12029/23.12.2021 г. /п.кл. 22.12.2021 г./ от К. И.К., действащ чрез
пълномощника си адв. П.Х. от АК гр. В., против определение №
1852/10.12.2021 г. по гр. д. № 2221/2021 г. на ШРС, с което частично е
прекратено производството по делото по два от предявените обективно
съединени искове, а именно: отрицателен установителен иск за право на
ползване по чл. 124 ГПК и иск по чл. 59 ЗЗД, поради недопустимост на
същите. Жалбоподателят оспорва правилността и законосъобразността на
атакуваното определение. Съдът не приложил правилно процесуалният закон
като не дал право на ищеца да докаже твърденията си, че процесния имот не е
придобит в режим на СИО. Освен това ищецът имал правен интерес да
защити правата на сина си, които майка му нарушавала, експлоатирайки
имотите като такива, върху които има право на ползване, а не като собствени
/макар и частично/ на сина й. Съдът не приложил правилно и материалният
закон. Дарението на имотите, за които страните предполагали, че са в режим
на СИО можело да се случи само, ако такава общност съществува. Твърди, че
имотите не са притежавани в СИО, К. участвал в сделката със съзнанието, че
дарява своята част от СИО, а не целия имот. Всеки от дарителите по време на
брака действал със съзнанието, че дарява половината от СИО, но след
прекратяване на брака К. осъзнал, че СИО не съществува. Следователно
ответницата не могла да подари половината от имотите на сина си, нито да
1
запази правото на ползване. По отношение на иска по чл. 59 ЗЗД
жалбоподателят счита същият за допустим, тъй като за него не се изисква
правен интерес, както при установителните искове.
В срока по чл. 276 ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на частната жалба
от ответника по делото – А.И.А., действаща чрез процесуалния си
представител адв. Г. Г. от ШАК, в който взема становище за неоснователност
на жалбата.
Депозирана е и частна жалба вх. № 2988/07.03.2022 г. от К. И.К.,
действащ чрез процесуалния си представител адв. П.Х. от ВАК, против
определение № 457/23.02.2022 г. по гр. д. № 2221/2021 г. на ШРС, с което по
реда на чл. 248 ГПК е изменено определение № 1852/10.12.2021 г. по гр. д. №
2221/2021 г. на ШРС, като е допълнено относно разноските и е осъден ищецът
да заплати на ответницата сторените от нея разноски в размер на 1 500 лв. за
адвокатско възнаграждение за защита по иска с правно основание чл. 124
ГПК. Жалбоподателят счита определението за неправилно. Излага, че на
ответницата не се дължат разноски, тъй като определението за частично
прекратяване на производство не е влязло в сила, поради обжалването му.
Освен това с частичното прекратяване не се слагал край на спора, тъй като с
този иск били обвързани още евентуални претенции, които не били
разгледани от съда. При уважаване на евентуалните искове счита, че ще се
дължат разноски от ответника изцяло.
Постъпил е отговор на частната жалба против определението за
разноски от А.И.А., действаща чрез процесуалния си представител адв. Г. Г.
от ШАК, в който взема становище за неоснователност на същата.
Съдът, след като се запозна с доводите изложени в жалбите и
отговорите, и приложените по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Производството пред ШРС е образувано по депозирана искова молба
/уточнена с молба от 02.07.2021 г. и с молба от 04.10.2021 г./ от К. И.К., с ЕГН
**********, с адрес гр. В. ж.к. бл. ет. ап. действащ чрез процесуалния си
представител адв. П. С.Х. от АК гр. В., против А.И.А. с ЕГН ********** от
гр. Ш. ул. № ап. с която са заявени обективно и евентуално съединени искови
претенции претенции, /след изпращането им по подсъдност от ШОС/, две от
които претенции по т. 1 и т. 2 от исковата молба, а именно:
2
1/ Главен отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК, съдът да
признае за установено, че ответницата не притежава ½ ид. ч. от правото на
ползване на недвижим имот, находящ се в гр. Ш.на ул. № ет. представляващ
апартамент № 12, с идентификатор 83510.675.101.1.12, с площ от 60. 44 кв.
м., ведно с избено помещение № 12 с площ 8. 36 кв. м., ведно с 0.0438 ид. ч.
от общите части на сградата и от ПИ с идентификатор 83510.675.101, целият
с площ от 499 кв. м., както и гараж № 27 с идентификатор 83510.675.101.1.27,
с площ от 26. 48 кв. м., ведно с принадлежащите му 0.0144 ид.ч. от общите
части на сградата и от същото дворно място;
2/ При условията на евентуалност, ако бъде уважен главният иск по т. 1,
да бъде осъдена ответницата да заплати на ищеца обезщетение за ползването
на ½ ид. ч. от същите имоти за пероида от 01.01.2018 г. – 15.05.2021 г. в
размер на 2 050 лв. за гаража и 8 200лв. за апартамента, ведно със законната
лихва върху тези суми от завеждане на исковата молба, до изплащане на
вземането.
В исковата молба, ведно с уточненията, ищецът твърди, че с
ответницата били съпрузи от 2006 г. до 2018 г., когато бракът им бил
прекратен. Семейното жилище – апартамент, както и гараж /описани
подробно по делото/ прехвърлили с договор за дарение на сина си И.К. К. /р.
на 10.03.2011 г./ през 2017 г., като ответницата си запазила право на ползване
върху същите имоти. Ищецът твърди, че имотите били придобити изцяло с
негови лични средства без никакъв принос в тяхното придобиване от бившата
му съпруга. Поради това той бил едноличен собственик на имотите, в
резултат на пълна трансформация. Следователно А. не е могла да придобие ½
ид. ч. от имотите и не е могла да си запази ½ от правото на ползване върху
тях. Понастоящем имотите се владеели от А., а тя имала основание да ги
владее само за ½ като майка и законен представител на детето. По отношение
на останалата ½ собственик продължавал да бъде ищеца. Предвид
изложеното моли съдът да признае за установено, че ответницата няма право
на ползване върху ½ ид. ч. от процесните имоти.
Видно от представения нот. акт за дарение на недвижим имот № 123,
том І рег. № 2257, дело № 105/19.05.2017 г. А.И. К.а и К. И.К. са дарили на
малолетния си син И.К. К. /р. на 10.03.2011 г./ представляван по сделката от
особен представител адв. И.Т., свой собствен недвижим имот – апартамент №
3
12 с идентификатор 83510.675.101.1.12 и гараж № 27 с идентификатор
83510.675.101.1.27, подробно описани в нот. акт. В нот. акт е записано още, че
А.И. К.а запазва пожизнено право на ползване върху имотите, предмет на
дарението. Видно от решение по гр. д. № 3458/2017 г., влязло в законна сила
на 05.02.2018 г. е прекратен гражданския брак, сключен на 23.09.2006 г.
между А.И. К.а и К. И.К.. Упражняването на родителските права над
малолетното дете са предоставени на майката, а семейното жилище –
апартамент № 12 на ул. № в гр. Ш., собственост на малолетното дете И.К. К.
се предоставя за ползване на майката.
При условията на евентуалност, ако искът по чл. 124 ГПК бъде уважен
ищецът претендира ответницата да му заплати обезщетение за ползване на ½
от имотите без правно основание, а именно за сумите: 8 200 лв. за
апартамента и 2 050 лв. за гаража за периода 01.01.2018 г. – 15.05.2021 г.
С определение № 1852/10.12.2021 г. по гр. д. 2221/21 г. ШРС прекратил
частично производство по отношение на исковете по чл. 124 ГПК и чл. 59
ЗЗД. Съдът е изложил мотиви, че отрицателният установителен иск е
недопустим, поради липса на правен интерес у ищеца, с оглед
задължителните указания в ТР № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на
ОСГТК на ВКС. Тъй като ищецът не е собственик на процесния имот, а той е
собственост на сина на страните – И.К. К., дори да се докаже в процеса, че
имотът е придобит с лични средства от К., той пак е прехвърлил целия имот
на сина си. Съпружеската имуществена общност е бездялова и ако се окаже,
че имотът не е бил СИО, то предметът на сделката отново е цялото право на
собственост, което е прехвърлено на приобретателя. Досежно иска по чл. 59
ЗЗД съдът е приел, че ищецът няма право да предяви иск за заплащане на
обезщетение за ползване без правно основание на чужд имот. Според съда
този иск е недопустим на още едно основание, а именно ищецът имал друг
път за защита, тази по чл. 57 ал. 2 СК.
По молба на ответната страна, с определение № 457/23.02.2022 г. по гр.
д. № 2221/2021 г., ШРС изменил определение № 1852/10.12.2021 г. по гр. д.
№ 2221/2021 г. на ШРС, като го допълнил относно разноските, по реда на чл.
248 ГПК и осъдил ищеца да заплати на ответницата сторените от нея
разноски в размер на 1 500 лв. адвокатско възнаграждение по иска с правно
основание чл. 124 ГПК.
4
С оглед така установената фактическа обстановка, настоящата
инстанция достигна до следните правни изводи:
По частната жалба против определението за частично прекратяване на
производството:
С оглед изложението на обстоятелствата на исковата молба и
уточняващите молби, както и заявеният петитум съдът приема, че е сезиран с
главен отрицателен установителен иск за вещно право на ползване с пр. осн.
чл. 124 ГПК за ½ ид. ч. от процесните имоти и евентуален иск по чл. 59 ЗЗД,
за заплащане на обезщетение за ползване без правно основание на ½ то
същите имоти.
Ограниченото вещно право на ползване на недвижим имот, уредено в
чл. 56 ЗС включва правото да се ползва вещта според нейното
предназначение и право да се получават добивите от нея, без тя да се променя
съществено. Ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо като
абсолютно субективно материално право на всеки, в т. ч. и на собственика на
имота.
Абсолютна положителна процесуална предпоставка при
установителните искове е правният интерес. С ТР № 8/27.11.2013 г. по т. д. №
8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, е прието, че правен интерес от предявяване на
отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице
когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се
на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече
правата на ответника. В производството по този иск ищецът доказва фактите,
от които произтича правния му интерес, а ответникът – фактите, от които
произтича правото му. При липса на правен интерес производството се
прекратява. Правен интерес от предявяване на установителен иск за
собственост и други вещни права е налице и когато ищецът разполага с
възможността да предяви осъдителен иск за същото право.
В мотивите към ТР е разяснено още, че правният спор накърнява не
само спорното право, което едната страна претендира, но и правната сфера на
другата страна, която затова отрича претендираното право, защото то засяга
определени нейни права. Всяка от двете страни разполага с право на иск, за
да може да защити това свое право, което според нея се накърнява от правния
спор. От това логично следва, че всеки, който претендира, че е носител на
5
право, засегнато от правен спор, може, като упражни пръв правото си на иск,
да стане ищец по делото, поставяйки другата страна по спора в ролята на
ответник.
Аргумент за допустимостта на отрицателния установителен иск за
собственост или друго вещно право е и правопредпазващото действие на
силата на пресъдено нещо. Ако с решението бъде установено
несъществуването на спорното право, защитната функция на процеса е по
отношение на субективното право на ищеца, чието съществуване и
реализация са били засегнати от отреченото със съдебното решение право.
Правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост
или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано
от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието
съществуване би било отречено или пораждането, респективно
упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на
насрещната страна в спора. Интерес от отрицателния установителен иск за
собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право
върху вещта, както и при конкуренция на твърдени от двете страни вещни
права върху един и същ обект.
В случая, от твърденията в исковата молба и приложените по делото
доказателства не се установява ищецът да има правен интерес от водене на
отрицателен установителен иск за вещно право на ползване срещу
ответницата, тъй като той няма самостоятелни права върху процесните
имоти. Преди депозиране на исковата молба същите са отчуждени чрез
правна сделка, извършена с нот. акт за дарение на недвижим имот № 123, т. І
д. № 105/19.05.2017 г., в полза на друго лице - сина на страните /малолетен/.
Сделката е извършена през време на брака на страните. Т. е. към момента на
предявяване на исковата молба ищецът не притежава самостоятелни права
върху недвижимите имоти предмет на делото, не се позовава и на някакво
съществуващо състояние или на възможност при успешно провеждане на
процеса да придобие права върху процесните имоти, ако отрече правата на
ответницата.
Твърдението, че имотите са придобити изцяло с лични средства на
ищеца, в резултат на пълна трансформация, при липсата на принос на
бившата му съпруга, също не може да обоснове правен интерес от
6
отрицателния установителен иск. Действително съпругът, притежавал
преобразуваното лично имущество, може по всяко време на брака и след
неговото прекратяване да предяви положителния установителен иск за
признаване личния характер на придобитото имущество, с което да го
отграничи и изключи от съпружеската имуществена общност /чл. 23 СК/. С
уважаване на иска за трансформация на лично имущество в придобития по
време на брака имот, евентуално ще се установи, че имотът е изцяло или
отчасти личен на претендиращия съпруг и не се притежава в съпружеска
имуществена общност. Както се посочи по-горе искът е положителен
установителен и при това положение, дори да се установи, че имотите са
придобити с лични средства на ищеца, то тези имоти са прехвърлени на сина
страните чрез процесната сделка /предмет на сделката са целите имоти, а не
ид. части от тях/. Следва да се посочи още, че съпружеската имуществена
общност е бездялова и неделима и по това се различава от обикновената
съсобственост, където съсобствениците имат точно определени дялове. Ето
защо не може да се приеме, че ищецът е прехвърлил на сина си ½ ид. ч. от
имотите.
Досежно твърдението на ищеца, че с иска защитава права на сина си,
следва да се посочи, че видно от исковата молба ищец е именно, в лично
качество. Малолетното дете И.К. К. не е ищец по делото. Съгласно чл. 2, ал. 2
ГПК освен в предвидените в закона случаи никой не може да предявява от
свое име чужди права пред съда. По арг. от чл. 124 ал. 1 ГПК правото на иск
принадлежи на лицето, чието право е нарушено и трябва да бъде
възстановено. Следователно правото на иск принадлежи на носителя на
материалното право.
Правният интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка
за допустимост на процеса, при липсата й той е недопустим и следва да се
прекрати. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с
предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на
делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, прекратява
производството по делото, без да се произнася по основателността на
претенцията. Ето защо определението на районния съд, с което е прекратил
производството по иска по чл. 124 ГПК е правилно и законосъобразно и
следва да бъде потвърдено, а частната жалба против същото като
неоснователна следва да бъде оставена без уважение.
7
По отношение на евентуалния иск по чл. 59 ГПК, производството също
следва да бъде прекратено, отново защото ищецът няма самстоятелни права
върху процесните имоти, за които претендира заплащане на наем от
ответницата. Той не е титуляр на спорното право. Както се посочи по-горе
никой няма право да предявява чужди права пред съда, освен в предвидените
в закона случаи. В случая ищецът не е процесуално легитимиран да упражни
правото на иск по отношение на чуждо материално право. Предвид това
определението и в тази му част е правилно и законосъобразно и следва да
бъде потвърдено, а частната жалбата като неоснователна следва да бъде
оставена без уважение.
По частната жалба против определението за разноски.
Ответникът има право да иска заплащане на направените от него
разноски съразмерно с отхвърлената част от иска - чл. 78 ал. 3 ГПК, а
съгласно ал.4 на същи текст ответникът има право на разноски и при
прекратяване на делото, какъвто е случая.
Отговорността за разноски е обусловена от наличието на няколко
предпоставки, а именно: да е налице искане от страната, то да е направено до
определен момент – до приключване на устните състезания по делото в
съответната инстанция и по делото да са налице доказателства за
изразходването им. В случая посочените предпоставки са налице. С отговора
на исковата молба ответникът е поискал присъждане на направените разноски
по делото за защита по всеки от предявените искове. Приложено е адвокатско
пълномощно за процесуално представителство на А. от адв. Г. Г. от ШАК.
Представени са доказателства и за извършване на разноските, и по-конкретно
в размер на 1 500лв. адвокатско възнаграждение за защита по отрицателния
установителен иск досежно правото на ползване върху процесните имоти.
Това изрично е отразено в договора за правна защита и съдействие. Съгласно
приетото в т. 1 ТР от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТКВКС,
съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато
страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина
на плащане – ако е в брой, какъвто е настоящият случай, то тогава вписването
за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има
характера на разписка.
Не може да бъде споделено възражението на жалбоподателя, че
8
разноски не се дължат, тъй като по този иск производството не е приключило
с влязъл в сила съдебен акт. Разноските се присъждат с оглед изхода на
делото, при приключване на делото в съответната инстанция /чл. 81 ГПК/.
При промяна в резултата при обжалването, то ще се промени и резултата
относно разноските. Неоснователно е и възражението в жабата, че не се
следват разноски по евентуалния иск, тъй като с атакуваното определение
разноски за защита по евентуалните искове не са присъждани.
Ето защо с оглед изхода на делото /прекратяване на производството/,
правилно е ангажирана отговорността на ищеца за сторените от ответника в
производството деловодни разноски, представляващи адвокатско
възнаграждение за отрицателния установителен иск с пр. осн. чл. 124 ГПК в
размер на 1 500 лв., поради което определението следва да бъде потвърдено.
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба рег. № 12029/23.12.2021 г.
/п.кл. 22.12.2021 г./ от К. И.К., действащ чрез пълномощника си адв. П.Х. от
АК гр. В., против определение № 1852/10.12.2021 г. по гр. д. № 2221/2021 г.
на ШРС, с което частично е прекратено производството по делото по
предявените от К. И.К. срещу А.И.А. отрицателен установителен иск за право
на ползване върху ½ ид.ч. от два недвижими имота –апартамент и гараж с пр.
осн. чл. 124 ГПК и иск по чл. 59 ЗЗД, за заплащане на обезщетение за
ползване без правно основание в размер на 2 050 лв. за гаража и 8 200лв. за
апартамента за пероида от 01.01.2018 г. – 15.05.2021 г.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх.№ 2988/07.03.2022 г. от К.
И.К., действащ чрез процесуалния си представител адв. П.Х. от ВАК, против
определение № 457/23.02.2022 г. по гр. д. № 2221/2021 г. на ШРС, с което по
реда на чл. 248 ГПК е допълнено определение № 1852/10.12.2021 г. по гр. д.
№ 2221/2021 г. на ШРС, в частта му относно разноските, като е осъден
ищецът да заплати на ответницата разноски в размер на 1 500 лв.,
представляващи адвокатско възнаграждение по иска с правно основание чл.
124 ГПК.
Определението може да се обжалва с частна жалба, в едноседмичен
9
срок от връчването му на страните пред ВКС на Р. България, при условията на
чл. 280 ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10