№ 40
гр. Враца, 02.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, III-ТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет
и трета година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Калин Тр. Тодоров
Пенка П. Петрова
при участието на секретаря Мария К. Ценова
като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20221400500436 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№ 3369/21.07.2022 г. на „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр. ***, представлявано от изпълнителния директор Ю. Ю., чрез юрк. И.Н.,
срещу Решение № 156 от 28.06.2022 г, постановено по гр.д. № 1030/2021 г по
описа на Районен съд – Козлодуй, в частта, с която е отхвърлен предявеният
от жалбоподателя против А. М. С. установителен иск за следните суми: за
разликата над присъдената главница от 4600,82 лв. до пълния претендиран
размер от 8056,71 лв.; 8312,41 лв. - договорна лихва за периода 20.05.2017 г
до 20.12.2019 г; 4296,61 лв. – лихва за забава за периода от 20.05.2017 г до
20.12.2019 г.
Във въззивната жалба се твърди, че първоинстанционното решение е
неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалния
и процесуалния закон.
Оспорва се изводът на районния съд, че шрифтът на процесния
договор за кредит не отговаря на изискванията на закона. Сочи се, че
несъответствието е констатирано с „просто око“, като съдът е счел за
ненужно назначаването на съдебно-техническа експертиза. В жалбата се
обръща внимание, че по делото е представен процесния договор в оригинал и
като копие, като между шрифта на двата договора има разлика, дължаща се на
сканирането на документа. Иска се въззивният съд в съответствие с текста на
чл. 154 ГПК да разпредели доказателствената тежест между страните досежно
доказване на факта за размера на шрифта на договора за кредит.
1
Жалбоподателят, в принципен план, описва начина на определяне размера на
шрифта, представяйки компонентите, от които следва спецификата му,
заключавайки, че предпоставките за определянето на размера на шрифта
зависят от вида на шрифта. Затова счита, че следва да се определи размера и
вида на шрифта на оригинала на подписания договор, тъй като именно този
документ е подписан от потребителя.
Във въззивната жалба е направено оплакване, че противно на приетото
с обжалваното решение, договорът отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. За съответствието на договора с този текст жалбоподателят е
изложил тълкуване на нормата, заключвайки, че се изисква да се посочи само
какви допускания се взимат предвид, но не и математическите формули или
други разходи по кредита, като е посочил, че договорът съдържа само едно
базово допускане – договорът е валиден за срока му и страните ще изпълняват
точно задълженията си, а останалите допускания не са приложими. В
подкрепа на оплакването си, въззивникът се позовава на съдебна практика.
В заключение се иска решението в обжалваната му част да бъде
отменено и предявените искове да бъдат уважени в пълния претендиран
размер. Претендират се направените в производството разноски за държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата А. М. С. чрез адв. Д.М., е
подала писмен отговор вх.№ 5124/26.09.2022 г., в който излага съображения
за правилност на решението в атакуваната му част. Излага довод, че
договорът за кредит е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 във
връзка с чл. 22 ЗПК, тъй като макар да съдържа размера на лихвения процент,
не са посочени условията на прилагането му – дали е фиксиран за целия срок
на договора или променлив. Твърди се, че нарушението е още по-съществено,
тъй като нито в договора, нито в погасителния план има отбелязване какъв е
общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и
съотношението с главницата по кредита, за да може да се направи проверка
дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания.
В отговора се обосновава, че договорът за кредит е недействителен и
на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 във връзка с чл. 22 ЗПК, тъй като макар да
съдържа процентния размер на ГПР, то няма уточнение какви точно разходи
се включват в него. Изразено е становище, че не става ясно как лихвеният
процент се включва в процента на ГПР. Сочи се, че създадената неяснота
накърнява правата на потребителя да разбере реалният процент на оскъпяване
на ползвания финансов продукт. В подкрепа на този довод, е развито
тълкуване, че по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора следва да се
посочи не само процентното изражение на ГПР, но и всички разходи, които са
отчетени при формирането му. В подкрепа на това си становище въззивникът
цитира съдебна практика.
Застъпено е становище, че процесният договор не отговаря на
условието по чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като макар да съдържа погасителен
план, то същият не отговаря на предвиденото в закона съдържание – не са
индивидуализирани вноските по главница, лихва и застрахователна премия,
което създава невъзможност да се разбере какви компоненти включва
месечната вноска.
Релевирано е, че договорът не отговаря на част от изискванията на чл.
10, ал. 1 ЗПК, тъй като неразделна част от него е сключена застраховка
2
„Защита на плащанията по кредитни карти“, Сертификатът и Общите условия
на която съдържат уговорки за посочената в договора за кредит дължима
сума, поради което към тях следва да се приложат общите изисквания за
защита на потребителите. В продължение, твърди се, че дори без наличието
на специални познания договорът за потребителски кредит и сертификатът с
общите условия са изготвени в различен по размер шрифт, като в
застрахователните документи този шрифт е в размер по-малък от 12 и
практически е нечетлив. При това положение въззиваемата счита, че е
нарушен чл. 10, ал. 1 ЗПК за еднакъв по вид, формат и размер на шрифт на
всички документи, а от друга – че е налице нарушение на изискването за
шрифт не по-малък от 12 по отношение на част от елементите на договора,
касаещи поето със същия задължение за заплащане на застрахователна
премия.
В отговора е обосновано, че договорът нарушава изискването на чл.
11, ал. 1, т. 12 ЗПК, тъй като не съдържа предвидената там информация
относно правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен
договор да получи извлечение по сметка под формата на погасителен план за
извършените и предстоящите плащания, който погасителен план да съдържа
дължимите плащания, сроковете и условията за извършването им, разбивка
на всяка погасителна вноска и допълнителните разходи, когато е приложимо.
Направено е оплакване, че в чистата стойност на кредита, включително към
лихвата, не следва да се включва застрахователната премия от 7875,00 лева,
тъй като няма доказателства кредиторът да е финансирал тази услуга чрез
заплащането на застраховател. Твърди се, че представеният по делото
сертификат не представлява застрахователна полица, поради което не доказва
сключването на действителен договор за застраховка по смисъла на чл. 344,
ал. 1 КЗ. Наред с това, сочи се, че застрахователната премия не е включена в
ГПР, което представлява заобикаляне на императивното изискване в чл. 19,
ал. 4 ЗПК и използване на заблуждаваща търговска практика. Релевирано е,
че предвидената застрахователна премия в размер на 7875,00 лева е в пряко
противоречие с принципа на добрите нрави и справедливостта, тъй като води
до значителна нееквивалентност на престациите.
Иска се решението в атакуваната му част да бъде потвърдено.
Претендират се направените пред двете съдебни инстанции разноски.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от
надлежна страна, в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и срещу
обжалваем съдебен акт.
При извършената служебна проверка по реда на чл.269 ГПК
въззивният съд констатира, че обжалваният съдебен акт е валиден и
допустим.
За да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение,
настоящият съдебен състав взе предвид следното:
Районен съд-Козлодуй е сезиран със заявление на "Агенция за
събиране на вземания" ЕАД, с което се иска да бъде издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК против А. М. С. от с.***, общ.Козлодуй за
следните парични вземания: главница в размер на 8 056,71 лв.,
представляваща неплатени месечни погасителни вноски за периода
20.05.2017 г.-20.12.2019 г. по Договор за потребителски кредит № PLUS-***
от 30.08.2016 г.; договорна лихва в размер на 8 312,41 лв. за периода от
3
20.05.2017 г. /падеж на първа неплатена погасителна вноска/ до 20.12.2019 г.;
мораторна лихва в размер на 4 296,61 лв. за периода 20.05.2017 г. – 20.12.2019
г., както и законната лихва от датата на депозиране на заявлението до
окончателното изплащане на главницата. Претендира се и присъждане на
направените съдебни разноски за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение.
В заявлението се сочи, че вземанията произтичат от Договор за
потребителски кредит № PLUS-***/30.08.2016 г., сключен между „БНП
Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД и А. М. С., задълженията по който са
прехвърлени по силата на Договор за продажба и прехвърляне на вземания от
14.09.2018 г. в полза на "Агенция за контрол на просрочени задължения"
ООД, а впоследствие с Договор за прехвърляне на вземания от 03.05.2019 г. –
на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД. Посочва се също, че на А. М. С. е
бил отпуснат паричен кредит в размер на 25 000,00 лева, като е било
договорено заплащане на възнаградителна лихва и закупуване на застраховка
с премия от 7 875,00 лв. Общата стойност на плащанията по кредита е в
размер на 42 520,60 лв. Дружеството-кредитор е изплатило заетата сума по
уговорения начин, а кредитополучателят се е задължил да я върне на 84 броя
равни месечни вноски, всяка от които в размер на 506,20 лв., според уговорен
погасителен план. Крайният срок на издължаване по договора за кредит е
20.08.2023 г. Посочва се, че длъжникът не е заплатил дължимия паричен заем,
поради което е налице правен интерес от предявяване на претенциите по
съдебен ред.
Въз основа на заявлението е образувано ч.гр.д.№ 521/2021 г. по описа
на Районен съд-Козлодуй и е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК № 14/10.05.2021 г., с което заявлението е уважено
изцяло.
Издадената заповед е връчена на длъжника на 03.06.2021 г. и в срока
по чл.414, ал.2 ГПК е постъпило възражение от А. М. С., поради което с
Определение № 89/06.07.2021 г. заповедният съд е указал на заявителя, че
може да предяви иск за установяване съществуване на претендираните
вземания. Препис от посочения съдебен акт е връчен на заявителя на
29.07.2021 и в срока по чл.415, ал.4 от ГПК същият е предявил иск през КРС,
за което е уведомил заповедния съд.
В исковата молба се излагат обстоятелства, идентични с тези в
заявлението по чл.410 ГПК. Прави се искане за признаване за установено, че
А. М. С. дължи на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД сумите по
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК.
В съдебното производство ответницата С., чрез пълномощника си
адв.Д. М., депозира отговор, в който се оспорва допустимостта и
основателността на исковите претенции.
Пред първоинстанционния съд са събрани писмени доказателства и е
прието заключението на съдебно-счетоводна експертиза. Пред въззивната
инстанция е допусната и изслушана съдебна компютърно-техническа
експертиза /СКТЕ/, чието заключение е прието като обективно, компетентно
и неоспорено от страните. Настоящият съдебен състав обсъди събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната пълнота, във връзка с
изложените от страните фактически и правни доводи, при което приема за
установено от фактическа страна следното:
4
От представения по делото Договор за потребителски паричен кредит,
отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на
кредитна карта № PLUS-*** от 30.08.2016г., сключен между „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ЕАД и А. М. С., се установява, че кредиторът е отпуснал
на ответницата кредит в размер на 25 000,00 лв. Договорено е заплащането на
застрахователна премия в размер на 7 875,00 лв., както и на такса ангажимент
в размер на 875,00 лв. В договора са посочени годишен процент на разходите
/ГПР/ от 11,63%, годишен лихвен процент /ГЛП/ от 9,88 %, както и обща
стойност на плащанията по договора в размер на 42 520,80 лв. Ответницата се
е задължила да възстанови заетата сума на 84 броя равни месечни вноски,
всяка от които в размер на 506,20 лв. В договора е обективиран и погасителен
план, в който са посочени падежните дати на всяка от вноските, размер на
вноската и размера на оставащата главница. Крайният срок за издължаване на
кредита е 20.08.2023 г.
Приложени са условията по Договора за кредит, както и Сертификат
№ PLUS-***, с който се удостоверява, че застрахователите "Кардиф
Животозастраховане, Клон България" и "Кардиф Общо застраховане, клон
България" срещу заплащане на застрахователна премия се задължават да
застраховат съгласно Общи условия на застраховка "Защита на плащанията"
А. М. С. по пакети "Защита на плащанията" и "Злополука". Сертификатът е
подписан от застраховано лице и от кредитора. Приложени са Общите
условия, при които се посочва, че се сключва договора за застраховка.
Представен е и Сертификат № CARD-*** и ОУ на застрахователна програма
"Защита на плащанията по кредитни карти", които също са подписани от
застрахованата и от кредитора.
Видно от представения по делото Договор за продажба и прехвърляне
на вземания от 14.09.2018 г., сключен между "Агенция за контрол на
просрочени задължения" ЕООД, както и Приложение № 1/14.09.2018 г. към
него, вземанията по посочения договор за потребителски паричен кредит
срещу ответницата А. М. С. са цедирани на "Агенция за контрол на
просрочени задължения" ЕООД. С изрично пълномощно законният
представител на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ЕАД е упълномощил
„Агенция за контрол на просрочени задължения" ООД да уведоми
длъжниците за извършената цесия от името на цедента
Впоследствие с Договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) от 03.05.2019 г., чиято неразделна част е Приложение № 1 от същата
дата, "Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД цедира на
ищеца "Агенция за събиране на вземания" ЕАД вземанията по посочения
договор за потребителски паричен кредит срещу ответницата А. М. С..
Представено е и писмено потвърждение от 03.05.2019 г., видно от което
„Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД потвърждава
извършената продажба на „Агенция на събиране на вземания“ЕАД на всички
вземания, индивидуализирани в Договора за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 03.05.2019 г. и Приложение №1/03.05.2019 г. към него.
По реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД от Агенция за събиране на вземания"
ЕАД, в качеството на преупълномощен от "Агенция за контрол на просрочени
задължения" ЕООД пълномощник на "БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД,
до ответницата А. С. са изпратени няколко уведомителни писма за
извършените продажби на вземанията, като от приложените известия за
5
доставяне е видно, че писмото от 14.05.2019 г. е връчено на бащата на
ответницата на 21.05.2019 г., а писмото от 07.01.2020 г. е получено лично от
ответницата на 17.01.2020 г.
От заключението на допуснатата и изслушана пред районния съд
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че от страна на ответницата са
направени 7 месечни погасителни вноски по 506,20 лв. на следните дати:
20.09.2016 г., 20.10.2016 г., 20.11.2016 г., 20.12.2016 г., 20.01.2017 г.,
20.02.2017 г. и 20.03.2017 г. След последната посочена дата плащанията по
договора са преустановени. Вещото лице е конкретизирало каква част от
вземанията за главница, възнаградителна лихва и застрахователна премия са
погасени с така извършените плащания. Според вещото лице, размерът на
неплатената главница е общо 24 008,74 лв., в т.ч. 23 446,24 лв. – неплатен
остатък от главницата по кредита и 562,50 лв. – неплатена главница по
застрахователния договор. В заключението е посочено, че дължимата
възнаградителна лихва за периода от 20.05.2017 г. до 20.12.2019 г. е в размер
на 8 312,41 лв., а обезщетението за забава за периода 20.05.2017 г.-20.12.2019
г. възлиза на 4 296,61 лв. В допълнително заключение на ССЕ е пояснено, че
в претендираната от ищеца незаплатена главница в размер на 8 056,71 лв. към
20.12.2019 г. са включени 6 вноски от непогасената главница по
застраховката, всяка по 93,75 лв., или общо 562,50 лв.
Пред въззивната инстанция съдът е задължил ищеца и същият е
представил оригинала на Договор за потребителски кредит №
PLUS-***/30.08.2016 г. с условията по същия, Медицински въпросник за
приемане за застрапховане, Сертификат № PLUS-*** и ОУ за застраховка
"Защита на плащанията", Сертификат № CARD-*** и ОУ за застрахователна
програма "Защита на плащанията по кредитни карти".
Съдът е назначил СКТЕ, която след изследване на представените
оригинални документи дава заключение, че договорът за кредит е изготвен на
шрифт Times New Roman с размер 11, условията по договора – на шрифт
Times New Roman с размер 9.99, а сертификатите и ОУ към същите са
изготвени на шрифт Arial с размер 7.
При така възприетата фактическа обстановка настоящият съдебен
състав прави следните правни изводи:
Правната квалификация на предявените установителни искове е чл.422
ГПК вр. 79, ал.1 ЗЗД, чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД вр.чл.9 ЗПК и чл.86 ЗЗД.
За уважаването им ищецът следва да проведе пълно и главно доказване
на правопораждащите факти, от които черпи изгодните за себе си последици,
а именно: сключването на валиден договор за кредит между "БНП
Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД и А. М. С. чрез реално предоставяне на
определена парична сума на ответника, в качеството му на кредитополучател;
поемане на задължение от кредитополучателя за връщане на заетата сума и
договорените лихви в претендираните размери; сключването на валидни
договори за цесия, по силата на които ищецът "Агенция за събиране на
вземания" ЕАД е придобил вземанията по сключения с ответницата договор
за потребителски кредит.
При извършеното оспорване на предявените искове в тежест на
ответника е да докаже недължимост на претендираните суми изцяло или
отчасти като установи изпълнение на задълженията си по договора или
докаже наличието на правопогасяващи, правоизключващи,
6
правоунищожаващи или правоотлагащи факти.
При установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав
намира, че ищецът, в качеството си на цесионер, претендира вземане по
договор, имащ правните характеристики на договор за потребителски кредит,
предвид качеството на ответника на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК
и § 13, т.1 ДР на ЗЗП. По отношение на този договор важат всички
императивни изисквания по Закона за потребителския кредит и Закона за
защита на потребителите.
Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Законът въвежда задължителни изисквания относно формата и съдържанието
на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11
ЗПК.Разпоредбата на чл.22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са
установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби
участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното
спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е
въведено като основание за обжалване /в този смисъл са задължителните
указания, дадени с т.1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС/.
При извършената служебна проверка относно действителността на
сключения между страните договор и като взе предвид наведените в тази
насока правни доводи на страните, въззивният съд констатира следното:
Според действащата към момента на сключване на договора
разпоредба на чл.10, ал.1 ЗПК (Изм. – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г.), договорът за потребителски кредит се сключва в писмена
форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора се представят в еднакъв по вид, формат и размер
шрифт – не по малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните.
В конкретния случай, в договора е предвидено предоставяне на
потребителски кредит от една страна под формата на реално предоставяне на
парична сума, а от друга страна и под формата на финансиране на услуга –
сключване на застраховка. В този смисъл е т.2 от Условията по договора, в
която се посочва, че размерът на кредита за покупка на застраховка
"Защита на плащанията" ще бъде платен директно на застрахователния агент
"Директ сървисис" ЕАД, а посочената сума в поле "Застрахователна премия"
се разделя на равен брой вноски, съответстващи на посочения брой вноски в
поле "Брой погасителни вноски" и е част от всяка месечна погасителна
вноска, посочена в поле "Месечна погасителна вноска". При така
постигнатите договорки, настоящият съдебен състав намира, че заплащането
на застрахователната премия е част от условията по договора за кредит,
поради което приложените Сертификат и Общи условия за застраховка
„Закрила на плащанията” съставляват елементи от договора за кредит. Ето
защо и по отношение на тях трябва да бъдат спазени посочените изисквания
на чл.10, ал.1 ЗПК.
7
Настоящият съдебен състав намира, че въведеното от българския
законодател изискване в чл.10, ал.1 ЗПК относно шрифта на договора и
всички елементи и приложения към него не е в противоречие с Директива
2008/48/ЕО, тъй като с него е въведен по-висок стандарт за защита на
потребителя. По този въпрос има и произнасяне на СЕС с Определение от
14.04.2021 г. по дело С-535/2020 г., в което е посочено, че чл.10, ал.1 ЗПК
гарантира, че информацията по договора ще бъде представена прозрачно и
четливо, както и ще възпрепятства използването на дребен шрифт, който би
могъл да породи опасността важна информация към момента на сключване на
договора и по време на неговото изпълнение да бъде пропусната от
съответния потребител. Посочено е също, че националната правна уредба се
ограничава да предвиди правила относно формата, в която трябва да се
предостави информацията, и не налага задължения за предоставяне на
допълнителна информация извън хармонизирано установената в чл.10, пар.2
от Директива 2008/48, поради което чл.10, пар.2 и чл.22, пар.1 от Директива
2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че се допуска национална правна
уредба, която налага всички елементи на договор за потребителски кредит да
бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от
12. Позовавайки се на тази практика на СЕС, касационната инстанция в РБ
също приема, че изискването за големина на шрифта не противоречи на
Директива 2008/48/ЕО /вж Определение № 485 от 14.04.2022 г. на ВКС по
гр.д.№ 2585/2021 г., ІV г.о., ГК; Решение № 50206 от 25.11.2022 г. на ВКС по
гр. д. № 3578/2020 г., III г. о., ГК; Решение № 50162 от 10.01.2023 г. на ВКС
по т. д. № 550/2022 г., II т. о., ТК/.
Разпоредбата на чл.22 ЗПК предвижда сериозни последици при
нарушение изискването на чл.10, ал.1 ЗПК, а именно – недействителност на
целия договор. Тук следва да бъде съобразено, че ключовата част от
разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗПК е текстът да бъде представен по ясен и
разбираем начин. За да може потребителят да разбере текстът на договора,
той трябва да има възможност да го прочете без особени затруднения. Ето
защо българският законодател е въвел изискване за шрифта като гаранция, че
потребителите ще могат да прочетат и разберат съдържанието на договора,
стига то да е написано на ясен и разбираем език. Така се гарантира
възможността им да осмислят съществените клаузи на договора и да вземат
информирано решение. От друга страна обаче, освен размерът на шрифта, за
четливостта на договора основно значение има и вида на шрифта, както и
цялостният стил на текста на договора. Ако договорът е изписан на шрифт
под 12 пункта, но цялостният стил на текста (в т.ч. височината на буквите,
разстоянието между отделните букви, думи и редове) го прави четлив и
разбираем, то не би могло да се приеме, че целият договор е недействителен,
защото в такава хипотеза потребителят реално няма да бъде възпрепятстван
да се запознае със съдържанието на договора, поради което налагане на
подобна санкция би било очевидно непропорционално по отношение
съществеността на нарушението.
Както бе посочено, пред въззивния съд са представени оригиналите на
Договор за потребителски кредит № PLUS-***/30.08.2016 г. с условията по
същия, Медицински въпросник за приемане за застрапховане, Сертификат №
PLUS-*** и ОУ за застраховка "Защита на плащанията", Сертификат №
CARD-*** и ОУ за застрахователна програма "Защита на плащанията по
8
кредитни карти". От заключението на изслушаната пред настоящата
инстанция СКТЕ се установи, че договорът и общите условия към същия, от
една страна, и застрахователните сертификати и общите условия към същите,
от друга страна, са изготвени в различен по вид и размер шрифт, както и че
всички тези документи са изготвени в размер по-малък от 12. При това
положение съдът намира, че е налице нарушение както на изискването на
чл.10, ал.1 ЗПК за еднакъв по вид, формат и размер шрифт на всички
елементи на договора, така и на изискването за шрифт не по-малък от 12. По
отношение на част от елементите на този договор – застрахователните
сертификати и общите условия към същите това нарушение е дотолкова
съществено (шрифт с размер от 7 пункта), че текстовете им са почти изцяло
нечетливи, което отнема възможността на потребителя да се запознае
безпрепятствено със съдържанието им. Както бе посочено, заплащането на
застрахователната премия е част от условията по договора за кредит и се
включва в исковата претенция, поради което приложените сертификати и
общи условия съставляват елементи от договора за кредит. Ето защо
настоящият съдебен състав намира, че при сключването на договора е
допуснато съществено нарушение на чл.10, ал.1 ЗПК, което води до
недействителност на целия договор, съобразно чл.22 ЗПК.
При извършената служебна проверка относно спазването на останалите
императивни изисквания в защита на потребителите, посочени в чл.11, ал.1
ЗПК, се констатира, че в договора са означени дата и място на сключването,
вид на предоставения кредит, индивидуализация на страните, срок на
договора, общия размер на кредита и начин на усвояването му, размер на
годишния лихвен процент, информация относно размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Посочен е
годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита и общата сума, дължима
от потребителя,изчислена към момента на сключване на договора за кредит.
В договора е инкорпориран погасителен план и раздел "Параметри и
условия", в който е посочен размер на кредита 25 000 лв., застрахователна
премия 7 875,00 лв., ангажимент 875,00 лв., брой погасителни вноски - 84,
размер на погасителната вноска – 506,20 лв., обща стойност на плащанията
42520,80 лв., годишен процент на разходите 11.63% и лихвен процент 9.88%.
От т. 2 на договора става ясно, че срещу плащане на такса ангажимент
кредиторът фиксира лихвения процент за срока на договора. В чл. 11 е
предвидено право на потребителя от отказ от договора при конкретно
посочени условия.
Страните спорят дали договорът отговаря на изискванията на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК и по-конкретно дали трябва да съдържа конкретните
компоненти, включени в ГПР. Съдебната практика по този въпрос е
противоречива и не съдържа еднозначен отговор. Посочената законова
разпоредба предвижда, че в договора за потребителски кредит следва да бъде
посочен ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, както и да се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в приложение № 1 начин. В чл.19, ал.2 ЗПК е посочено, че ГПР
по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат
предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. В
конкретния случай договорът съдържа посочване на ГПР, общата дължима
9
сума, както и допълнителните допускания по смисъла на т.3 от Приложение
№ 1, а именно – в т. 3 от договора се пояснява, че погасителните вноски
съставляват изплащане на главницата по кредита, ведно с надбавка,
покриваща разходите и печалбата на кредитора, лихвеният процент е
фиксиран, а началната дата за изчисляване на годишния процент от разходите
е датата на подписване на договора, като се приема, че годината има 365 дни,
независимо дали е високосна и договорът е валиден за целия срок като
страните изпълняват точно задълженията си по него. Законът не поставя
изискване за посочване на конкретния начин на изчисляването на ГПР
съобразно единната математическа формула, а и такова посочване не би
допринесло за способността на потребителя да прецени обхвата на своето
задължение, доколкото извършването, респ. проверката, на посочените в
приложението сложни математически изчисления изисква специфични
познания. При това положение с извършените посочвания договорът
формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, а определеният
ГПР е в рамките на законовото ограничение, въведено в чл.19, ал.4 ЗПК – до
пет пъти размера на законната лихва.
От друга страна обаче разпоредбата на чл.21, ал.1 ЗПК предвижда, че
всяка клауза на договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Посочването на неверен
годишен процент на разходите, който е по-нисък от действителния, може да
доведе не само до заобикаляне изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, но и да се
окачестви като нарушаване правата на потребителя и нелоялна търговска
практика, тъй като е възможно да подтикне потребителя да вземе решение,
което не би взел при посочване действителния размер на ГПР. В разпоредбата
на чл.19, ал.1 ЗПК е предвидено, че ГПР по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а според § 1, т.1 от ДР на
ЗПК, в понятието "общ разход по кредита за потребителя" се включват
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. В случая получаването на кредита при предлаганите
условия /т. 2 от условията по договора/ включва заплащането на
застрахователна премия за покупка на застраховка "Защита на плащанията".
Следователно застрахователната премия представлява разход, който е
следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при
изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК /в този смисъл вж. Определение № 50685 от 30.09.2022 г.
на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о., ГК/. В договора е предвидено и
заплащането на такса ангажимент като условие за фиксиране на лихвения
процент за срока на договора. От договора обаче не става ясно дали тези
10
разходи са включени в посочения ГПР. При това положение не може да бъде
направен категоричен извод, че формално извършеното в договора посочване
на ГПР отговаря на действителните разходи по същия.
На следващо място страните спорят дали договорът отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.11 и т.12 ЗПК. С §2 от ДР на ЗПК са въведени
разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 г. В т. 10, параграф 2, буква "з" от Директивата се
предвижда, че в договора за кредит трябва да се посочат само размерът, броят
и периодичността на дължимите погасителни вноски и когато е уместно,
редът на разпределение на вноските между различни неизплатени суми,
дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Според
чл. 10, параграф 2, буква "и" и параграф 3 от Директивата само при наличие
на искане от потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му предостави
извлечение под формата на погасителен план. В т. 3 на решението на Съда на
Европейския съюз от 9.11.2016 г. по дело С-42-15 Home credit Slovakia a. s.
срещу Klara Biroova е дадено тълкуване на чл. 10, параграф 2, букви "з" и "и"
от Директивата. Тези разпоредби трябва да се тълкуват в смисъл, че в
срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез
последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен
план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на
тази главница. Според чл. 633 от ГПК това решение на Съда на Европейския
съюз е задължително за настоящия състав. Ето защо само при наличие на
искане от потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му предостави
извлечение под формата на погасителен план. Когато не са приложими
различни лихвени проценти, не е необходимо в погасителния план да се
съдържа посочване отделно на главницата и лихвите, които се погасяват с
погасителната вноска. В този смисъл – вж. Решение № 106 от 3.06.2022 г. на
ВКС по гр. д. № 3253/2021 г., III г. о., ГК.
Както бе посочено, в конкретния случай договорът за потребителски
кредит е сключен при фиксиран, а не при променлив лихвен процент, поради
което и при съобразяване на практиката на СЕС не е необходимо отделно
посочване на включените в погасителната вноска компоненти. В този смисъл
не е налице нарушение на разпоредбите на чл.11, ал.1, т.11 и т.12 ЗПК
относно съдържанието на погасителния план . В договора обаче не се
съдържа информация относно правото на потребителя при погасяване на
главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора,
извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящите плащания
Настоящият съдебен състав намира, че при така констатираното
несъответствие на договора с императивни законови разпоредби следва да
бъде прогласена неговата недействителност по смисъла на чл.22 ЗПК.
Последиците от обявяването на тази недействителност са
регламентирани в разпоредбата на чл.23 ЗПК, предвиждаща, че потребителят
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на лихва или
други разходи по кредита. В този случай кредитополучателят дължи връщане
само на остатъка от главницата, след приспадане на заплатените от него на
ищеца суми. С Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г.
на ВКС, IV г. о, Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г.
11
на ВКС, I т. о., Решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. №
3620/2021 г., III г. о., ГК е прието, че при недействителност на договора за
потребителски кредит, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита, като ако тази недействителност се установи в
производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД, съдът следва да установи с
решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на
ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита, без да е необходимо да
се води отделно производство по иск с правно основание чл. 55 ЗЗД.
От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната
експертиза се установява, че в периода от 20.09.2016 г. до 20.03.2017 г.
ответницата е извършила погасявания по кредита в общ размер от 3 543,40 лв.
/7 бр. месечни погасителни вноски по 506,20 лв./, с които е погасила част от
главницата, равняваща се на 1 553,76 лв., част от възнаградителна лихва в
размер на 1 333,39 лв. и част от застрахователната премия в размер на 656,25
лв. Останала е дължима чиста главница /без застрахователната премия/ за
целия срок на договора в размер на 23 446,24 лв.
Предмет на исковата претенция е част от главницата в размер на 8
056,71 лв. за периода 20.05.2017 г.-20.12.2019 г. С оглед констатирана
недействителност на договора и произтичащата от това дължимост само на
чистата стойност на кредита, съдът намира, че от така претендираната
главница следва да бъдат приспаднати следните суми: сумата 875,00 лв.,
представляваща недължима такса ангажимент; сумата 562,50 лв.,
представляваща недължима застрахователна премия за процесния период
20.05.2017 г.-20.12.2019 г. /вж допълнителното заключение на ССЕ/; сумата 1
333,39 лв., представляваща заплатена недължима възнаградителна лихва за
периода 20.09.2016 г. до 20.03.2017 г.; сумата 656,25 лв., представляваща
платена недължима застрахователна премия за периода 20.09.2016 г. до
20.03.2017 г. След приспадане на тези суми, останалата невърната част от
главницата за процесния период е в размер на 4 629,57 лв., до който размер
предявеният иск за връщане на главницата е основателен. Следва да се
присъди и законната лихва върху тази сума от датата на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение до окончателното й изплащане. За
останалата част от претендираната главница до размер от 8 056,71 лв., както и
за претендираните от ищеца възнаградителни лихви в размер на 8 312,41 лв.
за периода 20.05.2017 г.-20.12.2019 г. и лихви за забава в размер на 4 296,61
лв. за същия период, предявените искове са неоснователни.
Районният съд е признал за установена дължимост на главница в
размер на 4 600,82 лв., като е отхвърлил иска над този размер до пълния
претендиран такъв от 8 056,71 лв. Разликата между приетия от въззивния съд
и от първоинстанционния съд дължим размер на главницата се дължи на
допусната техническа грешка от районния съд, който при изцяло правилни
разсъждения относно начина, по който следва да бъде пресметнат дължимата
чиста стойност на главницата за процесния период, неправилно е посочил, че
размерът на платената недължима възнаградителна лихва за периода
20.09.2016 г. - 20.03.2017 г. е 1 362,14 лв. вместо 1 333,39 лв.
В обобщение на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че
12
обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която е отхвърлен
предявения иск за признаване за установено, че А. М. С. дължи на "Агенция
за събиране на вземания" ЕАД главница над 4 600,82 лв. до размер от 4 629,57
лв. и вместо това следва да бъде постановено решение, с което искът да бъде
уважен и в тази част. Обжалваното решение следва да бъде потвърдено в
останалата обжалвана част, в която са отхвърлени предявените искове за
главница над размер от 4 629,57 лв., за възнаградителна лихва в размер от 8
312,41 лв. и за лихва за забава в размер на 4 296,61 лв.
По разноските:
Частичната отмяна налага корекции в присъдените съдебни разноски
за първоинстанционното производство, както следва:
- на ищеца следва да бъдат присъдени допълнителни разноски за за
заповедното производство в размер на 0,60 лв., представляващи разликата
между присъдения от районния съд размер от 103,19 лв. и дължимия размер
от 103,79 лв., съобразно допълнително уважената част от исковите претенции
пред настоящата съдебна инстанция, както и допълнителни разноски в размер
на 1,27 лв., представляващи разликата между присъдения от районния съд
размер от 216,77 лв. и дължимия размер от 218,04 лв., съобразно
допълнително уважената част от исковите претенции пред настоящата
съдебна инстанция;
- дължимите суми на ответницата за разноски в заповедното
производство и в исковото производство са пресметнати от районния съд в
по-ниски размери от дължимите такива, съобразно отхвърлената част от
исковите претенции – така при общ размер на исковите претенции от 20
665,73 лв. и отхвърлена част на исковите претенции пред районния съд от 16
064,91 лв. и при направени разноски за адвокатско възнаграждение в
заповедното производство в размер на 400,00 лв., дължимият размер на
разноските, съобразно отхвърлената част от исковете, възлиза на 310,95 лв., а
районният съд е присъдил 310,08 лв., а при определено по реда на чл.38, ал.1,
т.2 ЗА възнаграждение за първоинстанционното производство в размер на
1149,97 лв. дължимият размер на разноските, съобразно отхвърлената част от
исковете, възлиза на 893,95 лв., а районният съд е присъдил 891,45 лв.
Доколкото обаче от ответницата и нейният пълномощник не е било поискано
изменение на решението в тази част по реда на чл.248 ГПК, пред настоящата
съдебна инстанция не могат да им бъдат присъждани допълнителни разноски
за първоинстанционното производство, тъй като това би довело до влошаване
положението на жалбаподателя. Ето защо решението следва да бъде
потвърдено в тази част.
За въззивното производство на страните следва да бъдат присъдени
следните деловодни разноски:
- на въззивника-ищец – направените разноски са в размер на общо 1
241,31 лв., от които 413,31 лв. – внесена държавна такса, 468,00 лв. – внесен
депозит за експертиза и 360,00 лв. – юрисконсултско възнаграждение. При
обжалваем интерес в размер на 16 064,91 лв. и допълнително уважената пред
настоящата инстанция част от исковите претенции в размер на 28,75 лв.,
дължимите на ищеца разноски по съразмерност възлизат на 2,22 лв.
- на въззиваемата - ответница – същата не е направила разноски пред
настоящата инстанция, но на процесуалния й представител следва да бъде
присъдено възнаграждение в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 ЗА в минимален
13
размер съгласно Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. С оглед обжалваемия интерес от 16 064,91 лв.,
дължимото адвокатско възнаграждение, изчислено по реда на чл.7, ал.2, т.3 от
Наредбата е в размер на 1 845,84 лв., от което следва да бъде присъдена по
съразмерност с неоснователната част на жалбата сумата 1 842,54 лв.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 156/28.06.2022 г. по гр.д.№ 1030/2021 г. по
описа на Районен съд-Козлодуй В ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявеният
от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ***, против А. М. С., ЕГН
**********, иск за признаване за установена дължимостта на главница по
Договор за потребителски кредит № PLUS-***/30.08.2016 г. за периода
20.05.2017 г.-20.12.2019 г. за разликата над присъдената част от 4600,82 лв. до
размер от 4629,57 лв. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 ГПК вр. чл.79,
ал.1 ЗЗД, че А. М. С., ЕГН **********, с адрес: с.***, общ.Козлодуй, ***,
дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление гр. ***, главница от още 28,75 лв., представляваща
разликата между присъдения от районния съд размер от 4 600,82 лв. и
дължимия размер от 4 629,57 лв. по Договор за потребителски кредит №
PLUS-***/30.08.2016 г. за периода 20.05.2017 г.-20.12.2019 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
заявлението – 28.04.2021 г. до окончателното й изплащане, за която сума е
издадена Заповед за изпълнение № 14/10.05.2021 г. по ч.гр.д.№ 521/2021 г. по
описа на КРС.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 156/28.06.2022 г. по гр.д.№ 1030/2021 г.
по описа на Районен съд-Козлодуй в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК А. М. С., ЕГН **********, с
адрес: с.***, общ.Козлодуй, ***, ДА ЗАПЛАТИ на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***,
допълнителни разноски за заповедното производство в размер на 0,60 лв.,
допълнителни разноски за първоинстанционното производство в размер на
1,27 лв., както и разноски за въззивната инстанция в размер на 2,22 лв.,
съобразно уважената част от жалбата.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА "Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, ДА
ЗАПЛАТИ на адвокат Д. В. М., ЕГН **********, със служебен адрес: гр.***,
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 1 842,54 лв.,
съобразно отхвърлената част от жалбата.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок
от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
14
1._______________________
2._______________________
15