№ 306
гр. Варна, 22.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Георги Йовчев
Членове:Николина П. Дамянова
Даниела Ил. Писарова
при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева
като разгледа докладваното от Николина П. Дамянова Въззивно търговско
дело № 20243001000164 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по въззивна
жалба вх. № 1103/05.03.2024г. на „Лейди Шуус“ ЕООД със седалище гр.
Габрово, ЕИК *********, подадена чрез адв. П. К. от САК, срещу решение №
2/12.02.2024 г., постановено по т. д. № 16/2022г. по описа на Разградски
окръжен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от
въззивника искове срещу „Добрев-Н“ ЕООД със седалище с. Езерче, Община
Цар Калоян, Област Разград, ЕИК *********, за присъждане на сумата
22 190.10лв., претендирана като частично неплатено възнаграждение по
договор за изработка, за което са издадени фактури с № 24/07.02.2020г., №
26/04.03.2020г., № 31/06.04.2020г. и № 33/04.05.2020г., и сумата 4 536.40 лв.-
общ размер на мораторна лихва за периода до 10.03.2022г.
Във въззивната жалба се релевират оплаквания за незаконосъобразност
на обжалваното решение поради противоречие с материалния закон и
необоснованост. На първо място, въззивникът счита, че се установява
наличието търговски отношения между дружествата, по силата на които
ответникът е възложил на ищеца изработката на стоки, въпреки че
1
материалите за изработените от него саи (лицева част на обувки) на ишлеме,
са предоставени от друго дружество и на това дружество въззивникът е
предал изработеното от него. Като доказващи сключен между страните
договор за изработка въззивникът счита издадените от насрещното дружество
фактури, от които се установява доставянето на стоката. Противопоставя се на
квалификацията на отношенията между страните като такива по договор за
поръчка, както и че ответното дружество е осъществявало косвено
представителство на ищеца в търговските му отношения с трети лица. В този
смисъл, смята доводите на въззиваемото дружество за двустранна персонална
симулация за неоснователни, доколкото в случая липсвало съгласие за
прикритост по процесните правоотношения. Според страната, изработените от
дружеството стоки съответстват по качество на възложеното, поради което
намира, че представеното писмо от „Май Пикус“ ЕООД, в което се възразява
за некачествено изпълнение, е с недостоверна дата. Иска отмяна на
обжалваното решение и уважаване на исковете.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор, в който е
изразено становище за неоснователност на въззивната жалба, е се иска
потвърждаване на решението, по съображения, че страните не са обвързани по
договор за изработка, въззиваемото дружество никога не е възлагал работа на
въззивника, възложител спрямо въззивника се явява трето лице– „Май Пикус“
ООД, като тези две лица симулират отношения с въззиваемия, за да може
въззивникът да се предпази от имуществени претенции, предявени от трети
лица- кредитори на „Лейди Шуус“ ЕООД, и това, според признанията на
самия въззивник в допълнителната искова молба, е схема от дълги години.
Жалбата е подадена в срок, от легитимирано лице, чрез надлежно
упълномощен процесуален представител, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, при наличие на правен интерес от обжалването и е процесуално
допустима.
За да се произнесе по спора съставът на ВнАпС съобрази следното:
С обжалваното решение Разградският окръжен съд се е произнесъл по
предявени от „Лейди Шуус“ ЕООД срещу „Добрев-Н“ ЕООД обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
предл. 1 във вр. чл. 266, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД, с които е бил валидно сезиран, за
присъждане на сумата 22 190.10лв., претендирана като общ размер на
2
неплатена част от дължими възнаграждения по договор за изработка на
елементи за обувки, за които са издадени фактура № 26/04.03.2020г., фактура
№ 31/06.04.2020г. и фактура № 33/04.05.2020г., както и за сумата 4 536.40 лв.-
общ размер на обезщетение за забава в размер на законна лихва от датата на
съответния падеж по посочените фактури, както и по фактура №
24/07.02.2020г., до 30.03.2022г.
Ищецът, който първоначално е предявил установителен иск по чл. 422
ГПК след снабдяване със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу
ответника, но с допълнителната искова молба преминава към осъдителни
искове за реално изпълнение на парични задължения, ведно акцесорно
вземане за обезщетение за забава, първоначално основава правото си да
получи заявената за присъждане обща сума от 22 190.10лв., (след намаление
размера на иска с молба вх. № 5130/05.122023г.- лист 244 от
първоинстанционното дело), на твърденията, че ответникът му е възложил
изработването и доставката на елементи за обувки, подробно описани по
видове, количества, единични и цени във фактури № 26/04.03.2020г., №
31/06.04.2020г., № 33/04.05.2020г. и № 24/07.02.2020г., издавани за отделните
етапи на доставката; ответникът е получил стоките, но значително е забавил
плащанията, а извършените частични плащания не са достатъчни да покрият
възникналите договорни задължения за плащане на главниците, ведно с
лихвите за забава.
В допълнителната искова молба, с изявление по която ищецът е
преминал към осъдителни искове, се твърди, че между страните съществуват
трайни търговски отношения, свързани с възлагане изработката на елементи
за обувки, за реализацията на които ответникът е намирал съконтрахенти–
трети лица, на които ги е продавал и е реализирал собствена печалба от тази
дейност. Ответникът, който бил на добри пазарни позиции в бранша за
производство на обувки, имал своя конкретна роля по повод на възникналите
между страните, както и между него и предишните фирми на П. Г (баща на
едноличния собственик на капитала на „Лейди Шуус“ ЕООД- А Га) трайни
търговски отношения- да намира клиенти на ищеца, към които да организира
доставки с необходимото качество и своевременност, да намира изпълнители
на поръчките, като през цялото време, с присъствието си в тези бизнес-
вериги, „Добрев-Н“ ЕООД е бил неформален гарант, че свързаните от него
страни ще получат своето. Ищецът определя създалите се между страните по
3
делото правоотношения като договори в полза на трето лице по чл. 22 и чл. 23
ЗЗД.
Ответникът „Добрев-Н“ ЕООД, който е подал своевременно отговори на
исковата и допълнителната искова молба, заявява, че създалото се между
страните правоотношение по повод на процесните фактури не е сключен
между тях договор за изработка. Твърди, че ищецът не му е възлагал
изпълнение на елементи за обувки и не е получавал от него изработени стоки,
а е осъществена двустранна персонална симулация – действителните страни
по сделките са били ищецът, като изпълнител на поръчките от една страна, и
от друга страна- третите лица, а конкретно по процесните фактури,
дружествата „ „Май Пикус“ ЕООД и „Кая“ ООД – гр. Дупница, които са
получавали изработените обувки, а „Добрев-Н“ ЕООД, по искане на ищеца, е
осчетоводявал привидно, като възложител в отношенията между него и
изпълнителите, на поръчаното за изработка. Като причина за симулативното
изготвяне на фактури за възнаграждение по договор за изработка, от ищеца на
ответника, а последният, към изпълнителите по договорите за изработка
между тях и ищеца, за каквито суми и за които дружества му посочи ищеца в
указания, изписани на ръка, се сочи задлъжнялост със „стотици левове“ към
кредитори, на предишните фирми на бащата на едноличния собственик на
капитала на „Лейди Шуус“ ЕООД, при работата с които е започнало да се
осчетоводява по този начин, а именно „АМД- Г“ ЕООД с публични
задължения в големи размери, и „Габ Шуус“ ЕООД, и желанието за помощ
към млад колега в бранша. Твърди се също, че всички възнаграждения за
изработените от ищеца елементи за обувки, платени от възложителите „Май
Пикус“ ЕООД и „Кая“ ООД – гр. Дупница, са преведени на ищеца, а
неплащането на част от изработката се дължи на обстоятелството, че
възложителите, на които е предадена стоката, не са приели част от
продукцията поради незадоволително качество. Моли съда да отхвърли
исковете поради тяхната неоснователност.
Атакуваното решение, с което исковете са отхвърлени, е валидно по
критериите, възприемани в мотивите към ТР № 1/2011г. от 10.02.2012г. по
тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, като постановено от надлежен съдебен
състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и
компетентност, и съдържащо реквизитите по чл. 236 ГПК. Същото е
4
допустимо- налице са всички предвидени от закона предпоставки и липсват
процесуални пречки за възникване и надлежно упражняване на правото на
иск. Исковете са правилно квалифицирани като такива с правно основание чл.
265 и чл. 86 ЗЗД, съобразно обстоятелствата, посочени в исковата молба и
отправеното до съда искане.
Предвид указанията по приложение на процесуалния закон по т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, във връзка с чл. 269,
ал. 1 ГПК, извън задължението за служебно произнасяне по валидността и
допустимостта на решението и проверката за правилност относно допуснати
нарушения на императивни материалноправни норми от първата инстанция,
въззивният съд е ограничен по останалите въпроси от посоченото в жалбата.
За да се произнесе по спора по този иск пред тази инстанция, очертан с
жалбата и отговора на насрещната страна, съставът на ВнАпС приема за
установена от съвкупната преценка на събраните писмени доказателства,
заключения на съдебно- счетоводна и съдебно- почеркова експертиза, във
връзка с изявления на страните с правния характер на признания, следната
фактическа обстановка:
Процесните четири броя фактури, заверени преписи от които са
приложени към исковата молба, са издадени от ищеца „Лейди шуус“ ЕООД
като доставчик, а като получател е посочен ответникът „Добрев-Н“ ЕООД. По
счетоводни книги на ищеца: фактура № 24/07.02.2020г. е отразена на р. 01 в
Дневника за продажби към Справката декларация по ЗДДС за м.02.2020г., и е
с данъчна основа- 22 756.20 лв. и ДДС- 4 551.24лв.; фактура № 26/04.03.2020г.
е отразена на р. 01 в Дневника за продажби за м.03.2020г. и е с данъчна основа
18 056.90 лв. и ДДС - 3 611.38лв.; фактура № 31/06.04.2020г. е отразена на р.
01 в Дневника за продажби за м.04.2020г., и е с данъчна основа- 13 669.10 лв.
и ДДС- 2 733.82лв., и фактура № 33/04.05.2020г. е, отразена на р. 01 в
Дневника за продажби за м.05.2020г., и е с данъчна основа 5 464.10 лв. и ДДС-
1 092.82 лв. Във всяка от фактурите е посочено като основание за издаване:
„ушиване на саи модел…“ и са изброени различни номера на модели, с
посочване на количество, единична цена и сума за плащане, без ДДС и с ДДС.
Фактурите са осчетоводени в счетоводството на „Добрев-Н“ЕООД със
счетоводна статия: Дебит с/ка 453/1- ДДС покупки с начислен ДДС, Дебит
с/ка 602- външни услуги с данъчна основа, и Кредит с/ка 401/1-Доставчици с
5
цялата сума за плащане. Общата стойност на дължимата сума по четирите
фактури е 71 935.56 лв., а осъществените от ответника плащания, с тринадесет
превода в периода от 16.03.2020г. до 10.09.2020г. възлизат общо на сумата
49 745.46 лв. Сборът на непогасените части от паричните задължения по
фактурите е 22 190.10 лв., от които: по фактура № 26/04.03.2020г.– 3 056.90
лв., по фактура № 31/06.04.2020г.– 13 669.10лв. и фактура № 33/04.05.2020г.–
5 464.10лв. Плащанията са отразени в двете счетоводства.
Изработените от „Лейди Шуус“ ЕООД стоки, отразени в процесиите
четири фактури, не са доставени физически на „Добрев-Н“ ООД, а само
документално са отразявани през счетоводството на тази фирма, като със
стокови разписки, съгласно които дружествата „Май Пикус“ ЕООД и „Кая“
ООД в гр. Дупница, са получатели на стоките, са изпращани от ищеца на тези
фирми в гр. Дупница. От същите фирми ищецът преди това е получил
необходимите материали и инструменти, необходими за изработка на ишлеме.
Фактурираните в четирите процесни фактури модели и количества саи за
обувки съответстват на моделите и количествата на изпратените в
приложените по делото стокови разписки. Изработените саи са фактурирани
от „Лейди Шуус“ ЕООД на „Добрев-Н“ЕООД, а „Добрев-Н“ЕООД е
фактурирал изработените стоки на „Май Пикус“ ЕООД и „Кая“ ООД
Дупница. За същите стоки „Добрев-Н“ЕООД е издал 5 бр. фактури към „Май
Пикус“ ЕООД с № № 1022/7.02.2020г., 1023/3.02.2020г. 1025/2.03.2020г.,
1039/1.04.2020г. и 1043/4.05.2020г. за изработени саи за обувки в общ размер
55 661.28лв, и 3бр. фактури към „Кая“ ООД с №№ 1020/31.01.2020г.,
1035/25.02.2020г. и 1040/01.04.2020 г. за изработени саи за обувки в общ
размер 19 626.14лв. Плащанията по тези фактури са, както следва: „Май
Пикус“ ЕООД е превел по банков път на ответника 33 180.96лв и е останал
неплатен остатък 22 480.32лв., а „Кая“ ООД е заплатил 19 626.14лв. и няма
неплатен остатък.
Няма основание съставът на въззивния съд да направи други, различни
изводи от първоинстанционния съд, въз основа на извършената самостоятелна
преценка по чл. 202 ГПК на експертното заключение на съдебно –
счетоводната експертиза, изготвена от вещо лице, разполагащо с
необходимите специалност и квалификация за изпълнение на задачите и чиято
компетентност не е оспорена.
6
Въз основа на предложените от вещото лице експертни изводи,
резултат от проверката в счетоводствата на двете страни по спора, и при
съобразяване на приложените от страните и приобщени към доказателствения
материал по делото справки на ЕКОНТ за движение на материали и ушити саи
и съдържанието на съставените от ищеца стокови разписки, съпровождащи
изпращането на стоките от гр. Габрово към гр. Дупница, съдът приема за
установено по безспорен начин, че ищецът „Лейди Шуус“ ЕООД не е
осъществил физическа доставка на стоки към „Добрев-Н“ЕООД по
процесните фактури, както и че от ответника „Добрев-Н“ЕООД няма
фактическа доставка на готова продукция към „Май Пикус“ ЕООД и „Кая“
ООД. Движението на материалите и готовите саи фактически е ставало между
„Лейди Шуус“ ЕООД от една страна, и от друга- „Май Пикус“ ЕООД и „Кая“
ООД. При извършената проверка в счетоводствата на фирмите вещото лице
установява, че няма заведена аналитична отчетност за материали и
инструменти за изработка на елементи за обувки (саи), а в счетоводството на
„Добрев-Н“ЕООД няма следа от завеждане на материали, които да са
получени от „Май Пикус“ ЕООД и „Кая“ ООД за изработка. Услугата ушиване
на саи е фактурирана от „Лейди Шуус“ ЕООД към „Добрев-Н“ЕООД, а
последният фактурира обработката на получателите на готовата продукция -
„Май Пикус ЕООД и „Кая“ ООД. Материалите на „Май Пикус“ ЕООД са
изпращани от гр. Дупница по ЕКОНТ до „Лейди Шуус“ ЕООД за изработка на
ишлеме, а впоследствие „Лейди Шуус“ ЕООД е изпращал готова продукция,
отново по ЕКОНТ, със стокови разписки, към „Май Пикус“ ЕООД и „Кая“
ООД.
В първата инстанция, ответникът е направил искане за разпит на
свидетели за установяване „различни аспекти“ от персоналната симулация, а с
допълнителната искова молба, ищецът също е направил искане за разпит на
свидетели, за установяване действителните отношения между страните по
делото и дружествата, на които са предадени изработените елементи за
обувки. Исканията на двете страни, с които се цели установяването на
действителните отношения между страните, е отхвърлено от
първоинстанционния съд, по съображения за приложимост на забраната на чл.
164, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид стойността на договора, без да е съобразено, че
при съгласие на двете страни по смисъла на чл. 164, ал. 2 ГПК, прави искането
допустимо и в хипотезата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК.
7
В тази инстанция, в която само ответникът- въззиваем подновява
искането за разпит на свидетели, с твърдения за допуснато от окръжния съд
процесуално нарушение, в резултат на което не са събирани допустими и
относими доказателства, въззивникът – ищец вече изразява несъгласие за
разпит на свидетели, при което съдът следва да обсъди наличието на
изключение от недопустимостта, предвидено в чл. 165, ал. 2 ГПК.
Като съобрази изявленията на ищеца, че процесните фактури са
издадени за предадени стоки по конкретни, приложени по делото, стокови
разписки, също издадени от него, по които като получател на стоките са
посочени съответно дружествата „Май Пикус ЕООД и „Кая“ ООД, приема, че
изявленията на ищеца за получател на стоките, правят вероятни твърденията
на ответника за симулативно осчетоводяване. Още в допълнителната искова
молба, както и във въззивната жалба, ищецът обяснява несъответствието
между осчетоводяването и фактическото приемо- предаване с това, че ищецът
и приемал материали от други фирми и след изработката, е изпращал стоките
на същите фирми, различни от ответника, защото между него и ответника са
сключвани договори в полза на трети лица по см. на чл. 22 и чл. 23 ЗЗД.
Твърдения на ищеца, че действителните отношения между страните
съставляват сключени договори в полза на трети лица, отричат
основателността на исковете, тъй като в това производство ищецът следваше
да установи, че ответникът му е възложил изработването и доставката на
елементи за обувки, подробно описани по видове, количества, единични и
цени в процесните фактури, ответникът е получил стоките, одобрил ги е и не е
платил част от цената на изработката. В тази връзка, с оглед предмета на
спора, с който съдът е сезиран, неотносими се явяват писмените
доказателства, в които са направени изявления от „Май Пикус“ ЕООД за
причините, поради които това дружество е отказал да плати част от
дължимото възнаграждение за приетите стоки по стоковите разписки, приети
по делото.
Несъответни на надлежно въведеното в процеса основание за
възникване на претендираните за присъждане парични задължение, са и
последващо направените твърденията на ищеца, в хода на процеса, че
ответникът, който се ползвал с добро име в бранша, е свързвал него с фирми,
които да му възлагат изработка на елементи за обувки, като през цялото време,
8
с присъствието си в тези бизнес- вериги, е бил неформален гарант, че страните
по сделките ще получат своето. Подобни твърдения отново изключват
основателността на предприетата искова защита от ищеца и съставляват
признания за неизгодни факти, в негова вреда, тъй като преценката за наличие
на основание за присъждане на исковите суми предполага установяване на
отношения, такива каквито се твърдят в исковата молба и въз основа на които
е направена правната квалификация на спора- чл. 79, ал. 1, предл. 1 във вр. чл.
266, ал. 1 ЗЗД, а не договор за посредничество, с поемане на допълнителни
задължения от посредника за гарантиране на плащанията между свързаните
страни.
От разпита на свидетеля Е Й Г, която от 2017г. е управител на „Май
Пикус“ ЕООД, допусната от въззивната инстанция, се установяват същите
обстоятелства, установими и от останалите събрани доказателства, като
единствено новоустановеното обстоятелство е, че ответникът не е вземал
каквото и да е участие при уговарянето на конкретните параметри на
отделните възлагания, от „Май Пикус“ ЕООД на „Лейди Шуус“ ЕООД, на
изработката на елементи за обувки на ишлеме- модели, бройки, цени и др.
Въз основа на посочената фактическа установеност, съставът на
въззивния съд прави извода, че е недоказано възникването на соченото в
исковата молба правоотношение по неформален договор за изработка между
дружествата „Лейди Шуус“ ЕООД и „Добрев-Н“ ЕООД, за дължимо
възнаграждение по който ищецът твърди, че са издадени процесните фактури.
Не е спорно и се установява от съдебно- счетоводната експертиза, че
фактурите, по които се претендира плащане, са осчетоводени в счетоводствата
на двете страни и са включени в подадени от името на ответника СД по ЗДДС
към НАП за месеците февруари, март, април и май 2020г.
С решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, а именно: решение №
51 от 10.12.2012г. по гр. д. № 962/2011г. на ВКС, решение № 166/26.10.2010г.
по т. д. 991/2009г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 96/26.11.2009г по т. д. №
380/2008г. на ВКС, І т.о., решение № 46 от 27.03.2009г. по т. д. № 546/2008г. на
ВКС, ІІ т.о., решение № 42/19.04.2010г. по т. д. № 593/2009г. на ВКС, ІІ т.о. и
др., е прието, че фактурата може да бъде приета като доказателство за
възникнало договорно правоотношение по договор за продажба между
страните доколкото в самата фактура фигурира описание на стоката или
9
услугата по вид, стойност, начин на плащане, наименованията на страните и
време и място на издаване. Само по себе си, отразяването на фактурата в
счетоводството на ответника – купувач, включването й в дневника за
продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея представляват
признание на задължението и доказват неговото съществуване / решение №
42/10 на ВКС, ІІ т.о./. Също в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение №
252/03.01.2013г. на Второ ТО на ВКС по т. д. №1067/2011г. е прието, че
включването на фактурата в дневника за покупко-продажби на ответника,
както и фактът, че същият е ползвал данъчен кредит по нея, представлява
недвусмислено признание както за съществуването на правоотношението по
договор за търговска продажба на стоката, така и за доставка на същата.
Посочената съдебна практика на ВКС следва да се приеме за относима и в
случаите на оспорване наличието на правоотношение по договор за изработка,
обективирано в осчетоводени данъчни фактури.
Извънсъдебното признание обаче не се ползва с абсолютна
доказателствена стойност и то може да се опровергае от ответника, с
провеждането на главно пълно доказване по въведените в спора обстоятелства
относно неговата симулативност, т.е. осчетоводяване при липса на задължение
с посочените в документа предмет, основание, размер, страни. Ответникът
релевира своевременно множество твърдения за факти и обстоятелства,
посочени подробно по- горе в мотивите, за опровергаване наличие на
основанието за възникване на паричните задължения, установимо от
фактурите.
Въз основа на съвкупната преценка на събраните и обсъдени по – горе в
мотивите доказателства, съставът на въззивния съд прави извода, че в хода на
процеса е проведено успешно доказване за множество положителни факти,
свързани с опровергаване наличието на договорно основание за
осчетоводяването на процесните фактури, които в своята съвкупност доказват
несъществуване на соченото от ищеца неформално правоотношение по
договор за изработка на ишлеме и липсата на фактически състав за възникване
на парично задължение за заплащане на търсеното от ищеца възнаграждение
по такъв договор, на основание чл. 266 ЗЗД. Съществуването на посоченото
във фактурите основание за издаването им се опровергава не само от
ангажираните от ответника доказателства, но и от промените в теза на ищеца,
направени в хода на производството, с които се засяга наличието на вече
10
заявеното основание за действителните отношения между страните.
Същевременно, съдържанието на стоковите разписки, издадени от ищеца, в
частта относно посочването на получателя на стоките, преценено във връзка с
твърденията му, че фактурите са издадени за предадени, изработени от
дружеството, елементи за обувки (саи) именно по тези стокови разписки,
предадени след изработката на ишлеме на дружествата „Лейди Шуус“ ЕООД
и „Кая“ ООД, които са предоставили материали за изработката, отново са в
подкрепа на категоричен извод, че правоотношение с посочените във
фактурите параметри (страни, предмет, срок, възнаграждение) не е
възникнало.
Гореизложеното обосновава крайния правен извод на въззивната
инстанция, че предявените осъдителни искове за реално изпълнение на
парични задължения, с правно основание чл. 79, ал.1, предл. първо във вр. чл.
266 ЗЗД, и за мораторни лихви, са изцяло неоснователни и подлежат на
отхвърляне.
Поради съвпадение на крайните правни изводи на двете съдебни
инстанции по съществото на спора първоинстанционното решение следва да
се потвърди.
С оглед резултата от въззивното обжалване, на основание чл. 78, ал. 3
ГПК, предвид направеното искане, с прилагане на списък по чл. 80 ГПК,
въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемото дружество
сумата 2 880лв., представляваща заплатено чрез банков превод адвокатско
възнаграждение, уговорено по договор за правна помощ за въззивна
инстанция.
Воден от горното, ВнАпС, ТО, III - ти състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2/12.02.2024г., постановено по т. д. №
16/2022г. по описа на Разградски окръжен съд.
ОСЪЖДА „ЛЕЙДИ ШУУС“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Габрово, ул. „Мир“ № 12, представлявано от
управителя А Га, да заплати на „ДОБРЕВ-Н“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: с. Езерче, Община Цар Калоян, Област
11
Разград, ул. „Освобождение“ № 2, представлявано от управителя Н Н, сумата
2 880лв. (две хиляди осемстотин и осемдесет лева), представляваща
направени съдебно-деловодни разноски за адвокатско възнаграждение за
въззивна инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12