№ 7065
гр. София, 20.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Райна Мартинова
Виктория Р. Митева
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Виктория Р. Митева Въззивно гражданско
дело № 20241100511583 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 13377/05.07.2024 г., постановено по гр. дело № 48150/2023 г. по описа
на СРС, 42 състав, е уважен предявеният от И. Н. М. иск с правно основание чл. 240, ал. 1
ЗЗД и В. Ц. С. е осъдена да заплати сумата 10 000 лв., представляваща главница по договор
за заем от 13.07.2017 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното
изплащане на вземането.
По делото е постановено и Определение № 30100/15.07.2025 г. по гр.д. № 48150/2023
г. по описа на СРС, 42 състав, с което е оставено без уважение искането на въззиваемия
ответник за изменение на решението на първоинстанционния съд в частта за разноските.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК
въззивна жалба от ответника В. С. при твърдения, че същото е незаконосъобразно,
неправилно и немотивирано. На първо място жалбоподателката излага съображения за
нищожност на процесния договор за заем по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД. Твърди,
че действителната воля на страните не е била отпускането на заем, а да бъде платена част от
неустойка по предварителен договор от 20.03.2017 г. за учредяване право на строеж срещу
обезщетение с жилищни, магазинни и гаражни площи. На следващо място счита, че не е
настъпил падежът на задължението по процесния договор по смисъла на уговорката в т. 3, б.
„а“ от същия. При условията на евентуалност поддържа заявеното пред
първоинстанционния съд възражение за прихващане с остатък от неплатена неустойка по чл.
33, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от Предварителен договор от 20.03.2017 г. в размер на 16 984,09 лв.,
доколкото приемателят – строител не е изпълнил поетите със същия задължения.
Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемия, с който я оспорва като неоснователна. Счита, че решението на
първоинстанционният съд е правилно и моли да бъде потвърдено.
1
В законоустановения двуседмичен срок по чл. 248, ал. 3 ГПК е постъпила и частна
жалба срещу Определение № 30100/15.07.2025 г. по гр.д. № 48150/2023 г. по описа на СРС,
42 състав, с която е оспорено цитираното определение като неправилно и
незаконосъобразно. Жалбоподателката счита, че присъденият с решението размер на
адвокатското възнаграждение в размер на 2 500 лв. е прекомерно завишен. Така мотивиран,
моли обжалваното определение да бъде отменено и първоинстанционното решение да бъде
изменено в частта за разноските.
В законоустановения срок е постъпил отговор на частната жалба, с който същата се
оспорва като неоснователна.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е
допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за
приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД. Съгласно
правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК и характера на предявения иск, в тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване възникването на твърдяното заемно
правоотношение – сключването на договора за заем, реалното предаване на сумата и
настъпването на падежа на задължението за връщането . Ответницата носи
доказателствената тежест за установяване на наведените от нея погасителни или
изключващи правото възражения, включително твърденията за симулация на договора, за
неизискуемост на задължението, както и за наличие на насрещно вземане, годно да погаси
процесното чрез прихващане.
Съгласно представеният договор за заем от 13.07.2017 г. заемодателят И. М. предава в
брой на заемателя В. С. сумата от 10 000 лв. Съгласно чл. 2, ал. 2 от договора, същият служи
като разписка за предадената и получена сума. Страните са уговорили, че заемателят се
задължава да върне заетата сума на по - ранната дата, както следва:
А) в срок до 5 работни дни от получаването от заемателя на сума срещу
прехвърлянето на трето лице на правото на строеж или собствеността върху първия от
самостоятелни му обекти в сградата, която „Пантема“ ЕООД, ЕИК ********* се е задължило
да построи в собствения на заемателя недвижим поземлен имот, а именно УПИ XIX-431,
находящ се в кв. № 235 по плана на гр. София, местност „Подуяне – Редута“, с площ от 295
кв.м.;
Б) в срок до 2 години от датата на подписване на договора за заем.
По делото е представен и предварителен договор за учредяване право на строеж
срещу обезщетение с жилищни, магазинни и гаражни площи от 20.03.2017 г., сключен
между В. С. и В.Б. от една страна, в качеството им на собственици – учредители и
„Пантема“ ЕООД, представлявано от управителя И. М. от друга, в качеството му на
приемател – строител, с който собствениците са се задължили да учредят на строителя право
на строеж върху недвижим поземлен имот, представляващ УПИ XIX-431, находящ се в кв.
№ 235 по плана на гр. София, местност „Подуяне – Редута“, с площ от 295 кв.м. при
изпълнение на описаните в чл. 1 от договора условия – да изработи и одобри идейни
проекти за жилищна сграда при посочени в договора параметри и срещу конкретно
обезщетение.
Съгласно чл. 2 в случай, че в срок от 5 месеца от датата на подписване на договора
приемателят – строител не е изготвил и одобрил идейни проекти за жилищната сграда,
договорът се счита за автоматично прекратен, без да поражда правни последици за която и
да е от двете страни, като всички разходи, направени до момента, остават за страната, която
ги е направила. С допълнително споразумение от 19.12.2017 г. към предварителния договор
страните са продължили срока по чл. 2 до 31.03.2018 г., поради належащо изменение в
кадастралната карта и кадастралните регистри.
2
В чл. 33 страните са уговорили неустойки, дължими от приемателя – строител, както
следва: в случай, че не се яви да подпише нотариалния договор за учредяване на суперфиция
– 10 000 евро, в случай, че не започне строителството на новостроящата се сграда в
тримесечен срок от даване на строителна линия – 3 000 евро, в случай, че не започне
строителството на новостроящата се сграда в шестмесечен срок от даване на строителна
линия – 10 000 евро.
Представена е и декларация от 15.03.2023 г., съгласно която И. М., в качеството му на
управител на „Пантема-2018-8“ ООД, ЕИК ********* декларира, че няма никакви
финансови и други претенции към В. С. по предварителен договор за учредяване право на
строеж от 20.03.2017 г., прекратен на 31.08.2018 г.
Въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд по отношение
основателността на предявения иск, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към
тях в тази част на решението. По доводите във въззивната жалба, въззивният съд намира
следното:
Възраженията за нищожност на договора по смисъла на чл. чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД
съдът намира за неоснователни. По делото отсъстват доказателства, от които да се направи
извод, че договорът прикрива различно по съдържание правоотношение, свързано с
предварителния договор за учредяване право на строеж от 20.03.2017 г. Въззивницата не
установява нито обща действителна воля, различна от заявената в договора за заем, нито
факти, сочещи на симулативност.
Между процесния договор за заем и предварителния договор за учредяване право на
строеж действително съществува връзка, произтичаща от уговорката относно падежа на
заемното задължение. Страните са обвързали настъпването на един от алтернативните
падежи със събития, свързани с изпълнението на задължения по предварителния договор,
поради което правно и фактически двете правоотношения се намират във функционална
зависимост. Тази зависимост обаче не води до извод за прикритие на друга сделка, нито
променя правния характер на договора за заем, тъй като не засяга неговите съществени
елементи и не трансформира заемната сума в плащане с друго предназначение. Самото
обстоятелство, че падежът по договора за заем е обвързан с бъдещи действия по
предварителния договор, не променя правната квалификация на заемната сделка и не
трансформира заемната сума в неустойка или обезщетение.
При съпоставяне съдържанието на договора за заем с клаузите на предварителния
договор и допълнителното споразумение към него, съдът не открива данни, които да
подкрепят тезата, че заемната сума представлява неустойка по предварителното
правоотношение. Налице е несъответствие както във времевия контекст на сделките, така и
в структурата и предназначението на съответните задължения. Договорът за заем е сключен
преди изтичането на първоначалния срок по чл. 2 от предварителния договор и преди да е
възникнала каквато и да е хипотеза, пораждаща неустоечно задължение. След това страните
по предварителния договор изрично са продължили срока за изпълнение, което отново
изключва възникването на неустойка към релевантния момент. Същевременно предвидените
в чл. 33 неустойки са обусловени от последващи действия на строителя, които предполагат
предходно изпълнение – изготвяне и одобряване на идеен проект. При липса на такъв
проект, както сама въззивницата твърди, предварителният договор се прекратява
автоматично по силата на чл. 2, без да възникват неустоечни последици. При тези
обстоятелства липсва както правна, така и житейска логика получената от заемателя сума да
бъде квалифицирана като неустойка, тъй като нито е възникнало неустоечно основание,
нито е налице връзка между размера на заемната сума и договорените неустойки.
Неоснователно е и възражението относно ненастъпил падеж. Страните са уговорили
два алтернативни падежа, като вторият – изтичането на двегодишен срок от сключване на
договора – е настъпил на 13.07.2019 г. Няма твърдения или доказателства за обстоятелства,
спиращи или прекъсващи сроковете, поради което задължението е било изискуемо към
датата на предявяване на иска.
3
Съгласно чл. 103 ЗЗД прихващане на вземания е възможно, при наличие на следните
кумулативни предпоставки: страните по двете вземания са идентични, вземанията са
изискуеми и еднородни, както и активното вземане е определено по размер и основание.
Законът изисква за реализиране на прихващане наличието на две насрещни вземания, които
да са между едни и същи субекти, като едностранното волеизявление на страната, която
желае да извърши прихващане, да бъде отправено до кредитора на другото вземане (чл. 104
ЗЗД). В противен случай липсват предпоставки за упражняване на този институт и
изразеното намерение за прихващане не поражда погасителен ефект.
В настоящия случай по делото е установено, че заемодател по договора за заем е
физическото лице И. М., докато страна по предварителния договор за учредяване право на
строеж е търговското дружество, представлявано от същото лице. Тъй като законът изисква
идентичност на страните за извършване на прихващане, не е налице съответствие между
субектите на двете вземания. Това обстоятелство прави невъзможно упражняването на
прихващане по смисъла на закона. Освен това, съобразно изложените мотиви в случая не се
установява вземане за неустойка по предварителния договор да е възникнало.
Следователно и от правна, и от фактическа гледна точка, възражението на
въззивницата за прихващане на вземането по договора за заем с предполагаеми дължими
суми за неустойки е несъстоятелно.
При така установеното съдът приема, че вземането по договора за заем е валидно
възникнало, заемната сума е фактически предадена, задължението за връщане е станало
изискуемо, а наведените във въззивната жалба възражения не намират опора в
доказателствата. Поради това първоинстанционното решение подлежи на потвърждаване
като правилно и законосъобразно.
По частната жалба.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 248, ал. 3 ГПК, срещу подлежащ на
обжалване първоинстанционен съдебен акт, от процесуално легитимирана страна, отговаря
на изискванията на чл. 275, ал. 2 вр. чл. 260 и 261 ГПК, поради което същата е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Пред първоинстанционният съд за представени доказателства за заплащането й са
претендирани разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4 000 лв. Във връзка с
релевираното с отговора на исковата молба възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, съдът е намалил размера на същото на 2 500 лв.
С Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. Съдът на ЕС прие, че наредба от
национално ниво, която определя минимални размери на адвокатските възнаграждения и на
която е придаден задължителен характер, противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС. СЕС е
категоричен, че националният съд следва да откаже да приложи такова национално право,
дори то да отразява реалните пазарни цени на услугите в страната. Следователно НМРАВ
(сега НВАР) има само ориентировъчен характер и съдът не е задължен да се съобразява с
посочените в нея минимални размери. Съгласно Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д.
№ 1908/2022 г. на I 9 Т.О. на ВКС „нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба №
1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не съответства на правото
на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на
адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне
служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и
приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед
цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът,
видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна
сложност на делото“. В този смисъл са и Определение № 1954/19.04.2024 г. по ч.гр.д. №
3695/2023 г. на III Г.О. на ВКС, Определение № 892/10.04.2024 г. по ч.т.д. № 954/2023 г. на I
Т.О. на ВКС, Определение № 638/18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/2023 г. на I Т.О. на ВКС,
Определение № 2199/08.08.2024 г. по т.д. № 1884/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение №
3149/20.06.2024 г. по ч.гр.д. № 2221/2024 г. на III Г.О. на ВКС, Определение №
4
4107/18.09.2024 г. по ч.гр.д. № 3089/2024 г. на II Г.О. на ВКС и много други.
Воден от изложеното въззивният съд намира така определеното от СРС
възнаграждение за справедливо и обосновано съобразно материалния интерес по делото,
предмета на същото, предявения иск и заявените възражения, както и осъществените
действия по процесуално представителство на ищеца. Следователно частната жалба следва
да бъде оставена без уважение.
По отношение на разноските за въззивното производство.
При този изход от делото право на разноски има въззиваемата страна, която не е
заявила претенция в тази насока, поради което и разноски за настоящото производство не
следва да бъдат присъждани.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 13377/05.07.2024 г., постановено по гр. дело №
48150/2023 г. по описа на СРС, 42 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба, вх. № 252153/22.07.2025 г. срещу
Определение № 30100/15.07.2025 г. по гр. дело № 48150/2023 г. по описа на СРС, 42 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията
на чл. 280, ал. 1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
В частта, с която е оставена без уважение частната жалба по чл. 248 ГПК,
решението, имащо характер на определение, подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5