Решение по дело №1014/2018 на Административен съд - Хасково

Номер на акта: Не е посочен
Дата: 28 януари 2019 г. (в сила от 28 януари 2019 г.)
Съдия: Кремена Костова Грозева
Дело: 20187260701014
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 22 октомври 2018 г.

Съдържание на акта Свали акта

logo                Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   30

                     28.01.2019г., гр.Хасково

     В   И  М  Е  Т  О   Н  А   Н  А  Р  О  Д  А

Хасковски административен съд, пети състав, в открито съдебно заседание на петнадесети януари през две хиляди и деветнадесета година в състав:                                                      

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРЕМЕНА КОСТОВА-ГРОЗЕВА

 

при секретаря Ангелина Латунова

и в присъствието на прокурора

изслуша докладваното от съдията КОСТОВА-ГРОЗЕВА адм.д. 1014 по описа на съда за 2018г.

Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл.172, ал.5 вр. ал.1 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП).

Образувано е по жалба на И.С.О. ***, чрез адв.Т.Ч. против заповед за ПАМ №17-1253-000837/02.10.2018г. на Началник сектор „ПП“ към ОДМВР Хасково.

В жалбата се твърди, че заповедта била неправилна и незаконосъобразна, издадена при неспазване на изискуемата форма, при неспазване на административно производствените правила, материален закон и неговата цел, т.е. на осн. чл.146, т.2-5 от АПК.

Конкретните съображения за тези доводи се свеждат до следното:

Посочената в заповедта фактическа обстановка на отнети всички контролни точки /к.т./ с влезли в сила наказателни постановления /НП/ на водача О. не била вярна. За период, в който против него били издавани сочените НП и му се отнемали к.т. действащи били Наредба № I-139/2002г. /отм./ и Наредба № Iз-1959/2007г. предвиждали отнемането да ставало само след влизане в сила на НП, но това не се сочело в процесната заповед.

На следващо място се сочи, че в закона /чл.171 от ЗДвП/ се сочело, че се налагала „принудителна административна мярка“ /ПАМ/, а в заповедта се сочело, че се налагала „санкция“, което се определя като съществено процесуално нарушение при издаване на заповедта.

На второ място се твърди, че при описанието на нарушението не ставало ясно дали временно се отнемало свидетелството за управление на МПС /СУМПС/ и ако било така, за какъв период ставало това или изобщо му се отнемало. Така се нарушавало правото на защита на засегнатото лице.

На трето място се твърди, че погрешно в заповедта било изписано „водач на МПС“,  а в действителност законът гласял „на лице“, а не бил изписан и нормативният акт, от който бил сочения двукратно текст на чл.171, т.4.

На следващо място се сочи и допуснат порок на формата по см. на чл.59, ал.2, т.4 от АПК, тъй като липсвала фактическа и правна обосновка. Не бил посочен периодът, за който били отнемани к.т. посочването само на правното основание – чл.171, т.4 от ЗДвП не било достатъчно за мотивиране на акта. Не били изяснени фактите от значение за спора, а това било нарушение на чл.35 от АПК. Липсвало предложение за издаване на заповедта, което се определя като нарушение на чл.26 от АПК. Обобщава се, че всичко това било нарушение на формата и на административно-производствените правила и съставлявало основанията по чл.146, т.2-3 от АПК.

На последно място се твърди, че през м. април 2017г. било подновено СУМПС на жалбоподателя, а това той не бил уведомен, че му били отнети всички к.т. и едва 10 години след това узнал за обстоятелството чрез издадената му заповед и то по силата на НП от преди 14 години. Това било пълен правен абсурд.

По тези доводи се мотивира искане за отмяна на процесната заповед. В с.з., жалбоподателят редовно призован, се представлява от адв. Ч., която поддържа оспорването по така наведените доводи.

Ответникът, редовно призован в с.з. не се явява, не се представлява и не взема становище по жалбата.

Съдът, като съобрази събрания по делото доказателствен материал, намира за установено от фактическа страна следното :

 Видно от л.20-22 против И.С.О. с ЕГН- **********  били издадени следните наказателни постановления – НП №5003/03 от 16.10.2003г., с което за извършени нарушения на ЗДвП му били наложени административни санкции и отнети 6 к.т.; НП №2080/04 от 30.04.2004г., с което му били отнети 16 к.т.; НП №2962/04, от 14.06.2004г., с което били отнети 10 к.т., като не се спори, че същите са влезли в законна сила.

От данните на л. 44-49 се удостоверява, че НП №№145747/08.01.2004г. и 98877/27.08.2004г. по описа на СДВР са били бракувани въз основа на Заповед № 4332з-19/2015г., поради което те не се представят от органа.          

От писмо на л.29 от делото се удостоверява от органа, че СУМПС № ********* било издадено на водача О., като било отнето на 11.10.2018г. въз основа на процесната заповед и към момента се намирало на съхранение в сектор „ПП“ при ОДМВР Хасково. След датата 24.04.2017г. на О. не било издавано друго СУМПС. Към 24.04.2007г. О. бил без к.т., които загубил на 14.05.2005г., като водачът никога не бил възстановявал к.т. При издаването на СУМПС през 2007г. на лицето, не било установено, че същото било без к.т., тъй като старата АИС-АНД не отразявала всички НП, това станало след влизане в сила на новата АИС-АНД, след което и на лицето била издадена жалената заповед за налагане на ПАМ.

От писмото на л.37 и приложението му се удостоверява от органа, че СУМПС №********* било отнемано и на 06.12.2010г. от водача въз основа на ЗППАМ № 2333/2010 поради факта, че О. управлявал МПС, за което нямало сключена задължитебна застраховка „ГО“, като на 19.09.2014г. след  представяне на полица за сключена такава застраховка СУМПС било върнато на лицето.

На 02.10.2018г. била издадена процесната заповед, в която било посочено, че с изрично цитирани в акта пет влезли в сила НП на водача И.С.О. били отнети всички притежавани контролни точки, а същият не изпълнил задължението си по чл.157, ал.4 от ЗДвП.

Заповедта била връчена на адресата си на 11.10.2018г., жалбата против нея е подадена чрез органа на 11.10.2018г. По делото се прилага и Заповед №272з-355/16.02.2017г.

При така установеното от фактическа страна, от правна съдът намира следното:

По допустимостта – жалбата е допустима, като подадена от активно легитимирано лице, против годен за съдебен контрол административен акт в установения за това преклузивен 14-дневен срок и пред местно компетентния административен съд, липсват други основания по см. на чл.159 от АПК.

Разгледана по съществото си, съдът я намира за основателна.

На основание чл.168, ал.1 от АПК, Съдът е длъжен служебно да осъществи цялостен съдебен контрол върху законосъобразността на индивидуалния административен акт.

Съгласно чл.172, ал.1 от ЗДвП, ред. от ДВ бр.9/2017г., принудителните административни мерки по чл.171, т.1, 2, 2а, 4, т.5, буква „а“, т.6 и 7 се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон, съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. Няма спор, че издателят на акта изпълнява длъжността Началник група в сектор „Пътна полиция“ към ОДМВР-Хасково. Съгласно Класификатора на длъжностите в МВР за служители по чл.142, ал.1, т.1 и 3 и ал.3 ЗМВР, утвърден със Заповед №8121з-140/24.01.2017г. на Министъра на вътрешните работи и обн. ДВ, бр.13 от 07.02.2017г., в сила от 01.02.2017г., изменян и допълван впоследствие, в Раздел А, IX, т.9  длъжността „Началник група“ в ОДМВР е предвидена за заемане по служебно правоотношение, т.е. изпълняващият е държавен служител и по силата на същия класификатор е и полицейски орган съгласно чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР. С приложената на л. 26 Заповед № 272з-355/16.02.2017г. на Директора на ОДМВР - Хасково, се удостоверява делегиране на правомощията по закона на изрично посочени длъжностни лица, включително и полицейски органи по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, сред които и Началникът на група при ОД на МВР – Хасково, сектор „Пътна полиция”. Обема на предоставените правомощия се заключава и с това да се издава заповеди за прилагане на принудителни административни мерки по визираните по-горе правни текстове от ЗДвП, с оглед на което съдът намира процесната заповед за издадена от компетентен орган, в рамките на предоставените му правомощия.

Спазена е установената форма за издаване на акта – мотивирана писмена заповед. Заповедта за прилагане на ПАМ съдържа необходимите реквизити, визирани в разпоредбата на чл.172, ал.1 от ЗДвП, вр. с чл. 59 от АПК. Актът се мотивира основно с това, че на водачът О. са отнети всички контролни точки, като отнемането им е извършено въз основа на посочени чрез индивидуализиращите ги признаци /номер, дата, месец и година/ наказателните постановления, както и се сочи, че същите са влезли в законна сила, т.е. те са годни за изпълнение. Ирелевантно е обстоятелството кога е моментът на влизане в сила на въпросните НП, щом не се оспорва фактът, че те към датата на процесната заповед са влезли в законна сила. На тази плоскост съдът намира за неоснователно възражението на жалбоподателя и неговия пълномощник. За такива съдът приема и другите възражения, като обосновава извод, че такива не само, че не се установяват, но и така сочените не са съществени по см. на закона, тъй като по никакъв начин не водят до нарушение на правото на защита. На оспорващият е пределно ясно, че цитираните правни норми са именно от ЗДвП, като неговото непосочване навсякъде в заповедта не може и не води до ограничаване на знанието на засегнатото лице от коя законова норма е чл.171, т.4, а това се вижда и от самата жалба, и от процесуалното поведение на пълномощника на страната. Също не съществено е и обстоятелството за неспазване на чл.26 от АПК, доколкото то не ограничава правото на защита по никакъв начин, доколкото и в с.з. засегната страна притежава целия набор от процесуални действия и права да оспорва сочените от органа факти и да представя насрещни доказателства относно обстоятелствата, от които ще черпи благоприятни за нея последици. В изложението в жалбата съдът прозира смесване от страна на пълномощника на възражения против НП и такива против АА, каквато по съществото си е Заповедта за ППАМ. 

Не са налице основанията по чл.146, т.1-3 от АПК за отмяна на жалената заповед като незаконосъобразна.

Налице са обаче основанията по чл.146, т.5 и т.6 от АПК, като съдът приема следното:

Видно от обективираното фактическо изложение на административния акт в него се индивидуализира документът /СУМПС/, което се отнема от водача О. и това е СУМПС № *********. Видно обаче от приложената от самия орган справка, въпросното свидетелство е издадено на /24.04.2007г. и съотв. е било с валидност до 24.04.2017г./, т.е. много преди издаване на процесната заповед и към момента на постановеното разпореждане на „отнемане“ на това свидетелство, то вече е невалидно поради изтекъл срок. Т.е. към релевантния момент – датата на ЗППАМ, както и към настоящ момент този документ вече не съществува в правния мир, тъй като той не е валиден. Това означава, че разпореждането, което обективира процесния акт е без предмет. Само по отношение на един валиден удостоверителен документ, с който законът свързва упражняване на конкретни права, може да е законово оправдано да се издава заповед на осн. чл.171, т.4 от ЗДвП. По делото не се удостоверява след 24.04.2017г. на г-н О. да е издавано ново СУМПС със същия номер.  

Доколкото обаче процесната заповед, с която се постановява властническа воля на временно отнемане на СУМПС № ********* е издадена едва на 02.10.2018г., т.е. година и половина след изтичане на срока на валидност на самото „отнето“ СУМПС, то съдът приема, че тя няма надлежен предмет на изпълнение и на това основание е налице и незаконосъобразност на тази воля. Напълно безсмислено е издаване на акт от страна на изпълнителната власт, чийто изпълнение е фактически и правно невъзможно.

Да, много правилно органът сочи, че към дата на влизане в сила на НП №38877/04 на СДВР водачът О. е вече без к.т., но именно това е и датата към която следва да се преценява нуждата от издаване на заповед по чл.171, т.4 от ЗДвП. Този текст съществува в закона и към 2004 и към 2007 г, поради което е следвало да се приложи, ако са налице предпоставките, които той установява, но не е оправдано с оглед целта на ЗДвП това да става едва 11 или дори 14 години след това. Целта на постановяване на тази ПАМ, а и според изричната законова разпоредба, е предотвратяване извършването на нови нарушения от страна на водача, на който са му отнети всички контролни точки, което обстоятелство го задължава да върне СУМПС на контролния орган и законът го приравнява на неправоспособен водач. Напълно безсмислено е, ако фактът на пълно отнемане на контролните точки настъпва много, много преди датата на процесната заповед и след този момент водачът не върне СУМПС, на него да се налага ПАМ след толкова време. Ново настъпилата законодателна промяна в ЗДвП, напъните на органите чрез налагане на ПАМ да възпрат административните нарушения по този закон, вкл. и ежедневните ПТП с жертви по българската пътна мрежа, не могат да бъдат оправдателни при положение, че мярката не е своевременна, а напротив тя се постановява в повечето случаи много извън разумния срок, в който е можело да има някакъв смисъл от нея и поради това тя би се явявала целесъобразна към този момент. Към датата на процесната заповед и при така визираните факти, съдът я намира за незаконосъобразна и на осн. чл.146, т.6 от АПК.

Не на последно място съдът приема и, че е налице още един довод за незаконосъобразността на заповедта. Видно от самата приложена от органа справка на водач, същата удостоверява, че след 2004г., когато последно са отнети к.т. на водача, следват повече от две години, в които този водач няма издадени НП, с които да му са отнемани к.т., поради което влиза в действие правилото на чл.158, ал.2 от ЗДвП /ред. от ДВ бр.43/ 2002г./ и така към датата на НП 760/2007 от 21.03.2007г., което е повече от две години след влизане в сила на НП № 39877/27.08.2004г., на водача служебно са възстановени 39 к.т., т.е. максималния брой. Така към датата на процесната заповед и отчитайки дори и последващите издадени против г-н О. НП, с които му се отнемат к.т., то те не са изцяло отнети и съотв. той няма задължение да изпълнява вменяваното му в чл.157, ал.4 от ЗДвП задължение, а това означава, че нему не се следва и налагане на ПАМ на осн. чл.171, т.4 от ЗДВП, вкл. и към настоящ момент.

При извод за основателност на оспорването, съдът дължи и произнасяне по акцесорната претенция за разноски. Същата е основателна доколкото са прави в заседанието, в което приключва съдебното дирене и се дава ход по същество на спора от страна на жалбоподателя се доказват общо 310 лева разноски по делото, от които 300 лева договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат /л.6/ и ДТ от 10 лв.

Водим от горното и на осн. чл.172, ал.2 от АПК съдът

 

РЕШИ :

 

ОТМЕНЯ по жалба на И.С.О. ***, заповед за ПАМ №17-1253-000837/02.10.2018г. на Началник сектор „ПП“ към ОДМВР Хасково.

ОСЪЖДА ОДМВР Хасково да заплати на И.С.О. ***, ЕГН-********** разноски в размер на 310 /триста и десет/ лева.

 

Решението не подлежи на обжалване на осн. чл.172, ал.5, изр. второ от ЗДвП.

 

 

 

Административен съдия :