№ 119
гр. Козлодуй, 12.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КОЗЛОДУЙ, I-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Галя В. Петрешкова Ставарова
при участието на секретаря Капка К. Качева
като разгледа докладваното от Галя В. Петрешкова Ставарова Гражданско
дело № 20251440100033 по описа за 2025 година
Делото е образувано по искова молба на А. Т. Ц. с ЕГН ********** и с
адрес с.Бутан, община Козлодуй, област Враца, ....., чрез адвокат П. В. П. с
личен номер **********, вписан към Софийска адвокатска колегия и със
съдебен адрес на кантората гр. София, п.к. 1606, бул. „Ген. Едуард И.
Тотлебен" N 49, ет. 3, ап. 5, тел. 0898 63 40 45, с която е предявил против
„СТИК КРЕДИТ" АД, ЕИК ********* със седалище гр.Шумен,
представлявано от управителя Стефан Николаев Топузаков, иск за признаване
наличието на неравноправни клаузи в подписания договор за потребителски
кредит, като същите бъдат обявени за нищожни, а самия договор съгласно чл.
22 от ЗПК за недействителен и с оглед на установената съдебна практика и
закона, да бъде установена дължимостта само на чистата стойност на кредита.
Препис от исковата молба и приложенията са връчени на ответника и в
срока по чл.131 от ГПК е получен писмен отговор, с който ответникът оспорва
исковете и излага подробни съображения и прилага писмени доказателства.
Като писмени доказателства по делото са приети: Договор за правна
защита и съдействие и пълномощно. Договор за потребителски кредит.
Декларация за имуществено състояние. Епикриза. Заповед № БНБ - 61374 от
16.07.2016 г. относно вписването на Дружеството в регистъра на кредитните
институции. Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити /приложение №2 към чл. 5, ал. 2 от
Закон за потребителския кредит/; Общи условия на договора за потребителски
кредит уреждащи отношенията между „СТИК-КРЕДИТ" АД и потребителите;
Договор за потребителски кредит № 1203295/ 12.11.2024г. сключен между
"СТИК-КРЕДИТ" АД, и А. Т. Ц., с ЕГН **********; Погасителен план по
Договор за кредит №1203295/12.11.2024г., предоставен от "СТИК-КРЕДИТ"
АД на А. Т. Ц. с. Бутан, общ. Козлодуй. Изготвена е съдебно- счетоводна
1
експертиза.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Съдът е сезиран с иск за обявяване на недействителност на договор за
кредит и признаване наличието на неравноправни клаузи от договора и
обявяването им за нищожни.
По делото няма спор, а и след служебна справка в публичния регистър
на БНБ по чл.3а Закона за кредитните институции (ЗКИ) се установява, че
посоченият в договора кредитор е регистриран като финансова институция по
смисъла на чл.3, ал.2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства,
които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Така констатираното обстоятелство определя
дружеството и като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК.
От друга страна отпуснатият заем на ответника като физическо лице
представлява предоставяне на финансова услуга по смисъла на § 13, т.12 от ДР
на Закона за защита на потребителите и същата има качеството на потребител
по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, от
което следва, че договорът е за потребителски кредит, чиято правна регулация
относно формата и начина на сключване се съдържа в ЗПФУР, а относно
съдържанието на договора - в ЗПК, а по силата на препращащата разпоредба
на чл.24 ЗПК - и в ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието
на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 ЗПК.
Разпоредбата на чл.21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон е нищожна, а според чл.22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК целият
договор за потребителски кредит е недействителен. Посочено е също, че за
договора за потребителски кредит се прилагат и чл.143-148 ЗЗП. С оглед
императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в
обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота,
съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне
дори ако нарушението на тези норми не е въведено като основание за
обжалване - в този смисъл са задължителните указания, дадени с т.1 на ТР №
1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС., където е
казано, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по
нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от
значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от
заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката
или от събраните по делото доказателства.
По делото е приложен Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредит, в който са посочени
2
основните параметри на потребителски кредит с размер на главницата по
кредита от 1300лева, като е установено, че задължението подлежи на
погасяване на 24 погасителни вноски в срок до 12.11.2026г. при фиксиран
годишен лихвен процент от 36 % и годишен процент на разходите от 42.58 %.
От събраните по делото доказателства се установява, че между ищецът
А. Т. Ц. с ЕГН ********** и с адрес с.Бутан, община Козлодуй, област Враца,
..... и „Стик - Кредит" АД е сключен договор за потребителски
кредит№1203295/12.11.2024г.
От заключението на изготвената съдебно- счетоводна експертиза се
установява, че съгласно чл. 1 ал 1, както и чл. 5 ал. 1 от договор за
потребителски кредит № 1203295/12.11.2024 г. ищецът е получил в брой
договорената сума в размер на 1300,00 лева. Сумата е изплатена с РКО №
194514/12.11.2024 г.
Ищецът е платил 2 вноски по потребителския кредит както следва:
10.12.2024г. - 184,32 лева, която е погасена главница в размер на 8,82 лева,
лихви 39,00 лева и неустойка 136,50 лева и на 15.01.2025г. - 95,00 лева, която е
погасена неустойка в размер на 95,00 лева .
ГПР е формиран като са взети в предвид условностите, че кредита ще е
валиден за целия срок - 24 месеца, всяка от страните ще изпълнява точно и в
срок своите задължения, съответно няма да бъдат начислени разходи за
събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение. Единствените
калкулирани елементи са размер 1300,00 лева, фиксиран лихвен процент
36,00% и срок 24 месеца. Неустойката не е включена в изчислението на ГПР.
Ако към изчислението на ГПР се включи неустойката, която е прибавена в
погасителния план към всяка месечна вноска, но която към датата на
сключване на договора не е била уточнена, защото е даден 3 дневен срок за
предоставяне от страна на ищеца обезпечение по негов избор то ГПР
многократно ще надхвърли петкратния размер на законната лихва по
просрочени задължения. Същия ще е 300%.
С разпоредбата на чл. 17 от договора страните са постигнали съгласие, и
са договорили обезпечение, потребителят следва, в срок до 3 (три) дни от
сключване на договора да осигури действието на физическо лице, изразяващо
се в сключване на договор за поръчителство, което да отговаря на
изискванията, установени в Общите условия или да предостави банков
гаранция.
С разпоредбата на чл. 27, ал. 1 от Договора е установена неустойка за
непредставяне на обезпечение в размер на 0, 9 % от стойността на усвоената
сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение, като е
установено, че неизпълнение на задължението по чл. 17 от Договора
причинява на кредитора вреди в размер на неустойката, доколкото оценката на
кредитоспособността на потребителя и одобряване на кредита са базирани на
предположението, че последният ще предостави в срок договореното
обезпечение. Установено е, че неустойката се заплаща периодично, заедно с
всяка погасителна вноска.
Неустойката се дължи само за периода през които потребителят не е
осигурил договореното обезпечение. В този смисъл, ако потребителят осигури
обезпечение, макар и след изтичането на срока по чл. 17, неустойка не се
3
дължи от момента на осигуряването на обезпечението. Ако след предоставяне
на обезпечението, неговото действие бъде прекратено, независимо по какви
причини, отново настъпва неизпълнение на чл.17, като потребителят дължи
неустойка, считано от деня, в който действието на обезпечението е било
прекратено.
В клаузата на чл.28 от Договора е установено, че при неизпълнение на
което и да е договорно задължение, включително и при неизпълнение на
плащане на дължима сума в срок, освен другите договорени неустойки,
потребителят дължи и неустойка в размер на 1% от размера на просрочената
сума.
Към договора за кредит е приложен погасителен план, в който е
установено, че главницата + лихва по кредита е 1994.30 лв. Общо дължима
сума по кредита/ главница + лихва+ неустойка/, когато не е осигурена
гаранция /поръчител: 4423.68 лв.В погасителния план е посочено, че размерът
на задълженията по договора са от 1300 лв. при годишен лихвен процент от
36.00 % и годишен процент на разходите от 42, 58 %.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при сключване на договора
за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата
стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита - арг.
чл.23 ЗПК.
С клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на
задължението на Република България за транспониране на разпоредбите на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен
принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде
осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за
кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде
възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за
фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен
договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.
В чл. 10, б. „ж" от посочената Директива е установено, че в договора
следва да се съдържа информация относно годишния процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на
договора за кредит; посочват се всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент. Тази разпоредба е транспонирана и
съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с
разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите-членки
4
следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на
настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в чл.
22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.
Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с
възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента
на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита - арг. чл.
11, т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит- арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Процесният договор противоречи на добрите нрави и императивните
разпоредби на закона, създаден е в ущърб на потребителя, като създава
значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на ищеца,
произтичащи от договора.
В разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП се съдържа легално определение на
понятието "неравноправна клауза" в договор с потребител, съгласно което
такава е всяка уговорка във вреда на същия, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като различните
хипотези на неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени в 20 точки
от посочения текст. Освен това според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, а
съгласно, ал. 2 - не са индивидуално уговорени клаузите, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи
условия. В този смисъл са и разрешенията, дадени в Директива 93/13/ЕИО.
В конкретния случай, процесният договор за потребителски кредит е
сключен при общи условия , т . е при предварително определени от ответника
договорни клаузи. Това е видно и от самия договор, който представлява
стандартизиран бланков формуляр, чието съдържание е предварително
изготвено, поради което трябва да се приеме, че същият не е бил предмет на
предварително договаряне между страните и ищецът не е имал възможност да
влияе върху съдържанието му.
Неравноправна е клаузата за неустойка при незаплатена гаранция, тъй
като ищецът не е могъл да повлияе. Също така, неустойката излиза извън
присъщите й функции: Заобикаля чл. 33 от ЗПК, както и чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
защото въвежда допълнителен разход за потребителя, който би следвало да се
включи при изчисляването на ГПР. В случая неустойката представлява разход,
свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР
по кредита, като тя е била изначално известна на кредитора - същата е
уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, включена е в
погасителния план по него, като липсват данни да е била незадължително
условие за сключване на сделката, дължи се ежемесечно и представлява част
от месечните погасителни вноски. Макар формално заплащането й да е
обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на
5
кредитополучателя, при съвкупното тълкуване на договорните клаузи е видно,
че неустойката би била винаги дължима , тъй като задължението за
представяне на обезпечение е практически неизпълняемо - в тридневен срок
от сключване на договора да бъде осигурено трето лице - поръчител за
вземанията по договора , което да отговаря на подробно описани многобройни
изисквания или да бъде учредена банкова гаранция, като за това потребителят
следва да разполага със средства в общ размер от главницата, лихвата и
неустойката по договора. Така формулирана неустойката излиза извън
присъщите й функции и представлява скрито възнаграждение за кредитора,
поради което е следвало да бъде включена в общия разход по кредита /в този
смисъл напр. Решение № 816 от 13.02.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 13357/2022
г., Решение № 780 от 9.02.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 1255/2023 г. и др./.
Непосочването на действителния размер на ГПР в договора съставлява
нелоялна търговска практика в нарушение на европейското и националното
законодателство. В тази насока е и Решение № 8481 от 10.05.2024 г. на СРС по
гр. д. № 36539/2023 г.: "Неправилното изключване от разходите по кредита на
елементи, които съгласно § 1, т. 1 ЗПК представляват такива, винаги и всякога
води до определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам - и до нищожност
на договора съгласно чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, при която
потребителят е длъжен да върне на търговеца само онова, което е получил по
договора съгласно чл. 23 ЗПКр.".
Задължението за заплащане на сума в размер на 2 429.39 лева въз основа
на процесната договорна клауза съставлява разход по кредита, дължим от
потребителя, а не неустойка от неизпълнение на негово задължение. Тази сума
е следвало да бъде включена в ГПР, доколкото съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК:
"Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит." Това не е било сторено,
тоест посоченият в процесния договор за кредит размер на ГПР (42.58%) не
отговаря на действителния. Посочването на различен от действителния ГПР
не може да се приеме за изпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. Целта на разпоредбата е да се осигури на потребителя ясна и точна
информация за реалните параметри на договора за кредит.
Налице е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - в договора за
потребителски кредит, тъй като не е посочен годишният процент на разходите
по кредита. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 7-12 и 20, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Касае се до особен вид изначална недействителност, тъй като причините за
нея са били налице още при сключването на договора (така напр. определение
№ 50536 от 3.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1646/2022 г., II т. о., ТК, докладчик
съдията Петя Хорозова). По аргумент за по-силното основание не пораждат
действие като изначално недействителни и отделните договорни клаузи.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания
в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Това поставя
потребителя в по-слаба позиция, което противоречи на добрите нрави и
6
същата идея е закрепена в Решение № 6237 от 14.11.2024 г. на СГС по в. гр. д.
№ 7842/2024 г.: "Налице е и поставяне на потребителя, като по-слаба страна
по правоотношението, в неизгодна позиция, което противоречи с принципа за
добрите нрави.".
С оглед съдържанието на клаузата на чл. 17 от договора, във връзка с чл.
27 от договора, и съпоставянето й с естеството на сключения договор за
паричен заем, се налага разбирането, че по своето същество тя представлява
неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика
не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение,
така и какво да бъде то. Предвид това, не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури банкова гаранция в размер по-висок от предоставената
сума. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са
неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Тези изводи са
красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, изначално
разсрочва вземането за "неустойка ". В тази връзка, явно е кредиторовото
очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на
обезпечение. Именно предвид гореизложеното, молим съдът да счете, че
вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за
кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на
разходите.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Това се
отбелязва и в Решение на СЕС по дело С-377/14 и предвид съображения 6, 7,
9, 19 и 31 от Директива 2008/48/ЕО, законодателството в сферата на
потребителските договори има за цел "да бъде развит по-прозрачен и
ефективен кредитен пазар в рамките на вътрешния пазар на ЕС, да бъде
постигната пълна хармонизация в областта на потребителските кредити, която
да гарантира всички потребители в Европейския съюз високо и равностойно
ниво на защита на техните интереси, да се гарантира, че договорите за кредит
съдържат цялата необходима информация по ясен и кратък начин, за да се
даде възможност на потребителите да вземат своите решения при пълно
знание на фактите и да са наясно с правата и задълженията, произтичащи от
договор за потребителски рреиит.". Бланкетното посочване единствено на
крайния размер на ГПР , на практика обуславя невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти , от които се формира и дали те са в съответствие
с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От
посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява
ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В
конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в
7
погасителния план към Договора е посочена общата сума за заплащане от
потребителя, но в тази величина не е включена дължимата по чл. 27 от
Договора "неустойка". Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения
в договорите ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата
величина в края на заемния период.
На следващо място клаузата за неустойка в посочения размер излиза
извън тези присъщи на неустойката функции. Същевременно, цитираната
уговорка е във вреда на потребителя, тъй като не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя като задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка - чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 5 от ЗЗП.
Съгласно трайната практика възнаградителна лихва в размер над 30 % е
в противоречие с добрите нрави, добросъвестността и същата се явява
прекомерна. Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и
използването на финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски
кредит, представляват граждански плод (възнаградителна лихва). При
формиране на годишния процент на разходите, се включват не само тези,
установени към момента на сключване на договора за потребителски кредит,
но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя - арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
На това самостоятелно основание клаузата, определяща лихвата, е нищожна.
В случая съдът намира, че при сключване на договора за потребителски
кредит е допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
доколкото договорът е неясен относно задълженията, които поема
потребителя, дължи ли последният договорна лихва и какъв е годишният
процент на разходите по кредита.
По така изложените съображения и правоотношението по договора за
кредит следва да се приеме за недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр.
с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, поради
което следва да се приеме, че ищецът не дължи на ответника начислените по
договора за кредит разходи за неустойка и лихва.
Чистата стойност по процесния договор за кредит е в размер на сумата
от 1300 лв., която е усвоена от потребителя. С оглед на обстоятелството, че по
кредита са били внесени 2 вноски по на 10.12.2024г. - 184,32 лева, и на
15.01.2025г. - 95,00 лева, то дължимата по договора за кредит сума от към
момента е в размер на 1020.68 лева.
ПО РАЗНОСКИТЕ:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал.1 от ГПК право на
разноски има ищецът.
Ищецът е освободен от внасяне на държавна такса и предвид
уважаването на предявения иск, то ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати сторените разноски в цялост за държавна такса в размер на
176.95 лева и депозит за вещо лице в размер на 300.00лева по сметка на
8
Районен съд, Козлодуй, тъй като ищецът е бил освободен от внасяне на такива.
В случая, видно от приложения по делото договор за правна защита и
съдействие е, че адвокатското възнаграждение е безплатно – при условията на
чл.38, ал.2 вр. с ал.1, т.2 от ЗА, за оказване защита на материално затруднено
лице.
Съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство,
защита и съдействие по граждански дела при интерес от 1000 до 10 000 лв. –
възнаграждението е 400 лв. плюс 10 % за горницата над 1000 лева.
Съдът, счита, че следва да направи преценка дали нормата на чл.38, ал.2
ЗА, която препраща към Наредба № 1/2004 г. и задължава съда да определи
адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея, в
случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ на
материално затруднено лице, е съответна на правото на ЕС.
Адвокатското възнаграждение за предоставената безплатна правна
помощ по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата се определя от съда, като
последният не е обвързан от определените в Наредбата, минимални размери.
Също така определеното възнаграждение от съда следва да бъде съобразено
от една страна с материалния интерес, фактическата и правна сложност на
делото, а от друга страна с осъществените от адвоката процесуални действия
по защита на представляваната страна, което възнаграждение да е в крайна
сметка справедливо спрямо двете страни в производството. Намаляване на
присъденото адвокатско възнаграждение и падането му под минимума
определен с Наредбата е допустимо, съгласно най-новата практика на СЕС,
обективирана в постановеното Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на
Съда на Европейския съюз, като съдът намира, че за да се падне под
определения от Наредбата минимум, следва да са налице такива обстоятелства
по делото, от които да се изведе несправедливост дори и на минималния
адвокатски хонорар.
В настоящия случай, съдът като съобрази липсата на фактическа и
правна сложност на делото, както и осъществените процесуални действия от
адвоката, представлявал ищеца, както и като взе предвид, че производството е
приключило в рамките на едно съдебно заседание, по вътрешната преценка и
убеждение, и прилагайки принципа на справедливостта, намира, че в полза на
адвокат П. В. П. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за
оказаната безплатна правна помощ на А. Т. Ц., като материално затруднено
лице по реда на чл.38, ал. 2 ЗА в размер под минималния по наредбата, поради
което дължимото от СТИК КРЕДИТ" АД, ЕИК *********, е в размер на
400.00лева.
На ответника не се следват разноски при този изход на делото.
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните „СТИК
КРЕДИТ" АД, ЕИК *********, гр.Шумен, представлявано от Стефан
Николаев Топузаков, и А. Т. Ц., ЕГН ********** от с.Бутан, община
9
Козлодуй, област Враца, ....., че сключеният помежду им договор за
потребителски кредит № 1203295/12.11.2024 г. е недействителен, на
основание чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „СТИК КРЕДИТ" АД, ЕИК ********* със седалище
гр.Шумен, представлявано от управителя Стефан Николаев Топузаков, ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на Районен съд- Козлодуй,
сторените в производството разноски за държавна такса в размер на 176.95
лева и депозит за вещо лице в размер на 300.00лева.
ОСЪЖДА „СТИК КРЕДИТ" АД, ЕИК ********* със седалище
гр.Шумен, представлявано от управителя Стефан Николаев Топузаков, ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 и т. 2 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, на адвокат П. В. П. адвокатско възнаграждение за оказаната
безплатна правна помощ на А. Т. Ц., като материално затруднено лице по реда
на чл.38, ал. 2 ЗА в размер на 400.00лева.
Решението подлежи на обжалване пред Врачански окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Да се публикува съгласно чл.4, ал.2, т.2 ВПОПСА в КРС.
Съдия при Районен съд – Козлодуй: _______________________
10