РЕШЕНИЕ
№ 14315
гр. София, 10.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря Д. К. Д.
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско
дело № 20211110164091 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1, вр. чл. 422, ал. 1, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от [фирма-И], ЕИК [ЕИК], срещу Х. В. Г., ЕГН
**********, с която по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени искове за признаване за
установено в отношенията между страните дължимостта на сумите по издадената на
16.06.2021 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
32557/2021 г. по описа на СРС, I ГО, 41 – ви състав.
Ищецът твърди, че по силата на възникнало с ответника договорно правоотношение за
продажба на топлинна енергия за битови нужди при общи условия е доставил на ответника
на адреса на топлоснабдения имот: [населено място], [жк], [жилищен адрес], аб. № [номер]
за процесния период топлинна енергия, като купувачът не е престирал насрещно – не е
заплатил дължимата цена. Поддържа, че ответникът е собственик на топлоснабдения имот, с
оглед което и има качеството на потребител на услугите на ищеца. Сочи, че поради
неплащане на задълженията за топлинна енергия на падежа съгласно приложимите към
договора общи условия, ответникът е изпаднал в забава, с оглед което и претендира
обезщетение за периода на забавата в размер на законната лихва. Счита, че е легитимиран да
претендира стойността на услугата за дялово разпределение на топлинната енергия през
процесния период, както и лихва за забава върху това вземане.
Ответникът оспорва исковете при доводи за нередовност на исковата молба, за
1
неоснователност и недоказаност на претенциите. Отрича да е собственик или ползвател на
процесния имот през исковия период. Счита, че лихви не се дължат върху прогнозните
вноски. Оспорва между страните да е налице договор за продажба на топлинна енергия, а в
случай че наличието на такъв се установи, се твърди същият да съдържа неравноправни
клаузи. Твърди, че разпоредбите на ЗЕ, които задължават собственика на имот да е
потребител на топлинна енергия и клиент на ищеца противоречат на правото на ЕС и
решения на Съда на ЕС, които посочва в отговора. Релевира доводи, че заповедта за
изпълнение е нищожна, съответно предявеният иск за установяване на вземанията по
същата е недопустим, което обосновава с практика на Съда на ЕС и норми от общностното
право. Позовава се на решение по адм.д. № 13721/2017 г. по описа на ВАС. Поддържа, че за
клиентите на топлинна енергия не съществува задължение да заплащат цена за услугата
„дялово разпределение“. Сочи, че е налице непоискана доставка по смисъла на чл. 62 ЗЗП.
Навежда доводи, че от представените доказателства не може да се направи извод, че ищецът
действително е продал на ответника топлинна енергия. Релевира възражение за изтекла
погасителна давност. Позовава се на нарушения на европейското законодателство, подробно
посочени в отговора на исковата молба.
Съдът, като съобрази събраните в производството доказателства и становищата на
страните, достигна до следните фактически и правни изводи:
Отводът за недопустимост на производството поради нередовност на исковата молба и
нищожност на заповедта за изпълнение, направен от ответника с отговора на исковата
молба, съдът намира за неоснователен.
По отношение на исковата молба не се констатира твърдяната от ответника нередовност.
Ищецът е изложил фактическите основания на претенциите си, посочил е размер на същите
и периоди, за които вземанията се отнасят. С определението, постановено по реда на чл. 140
ГПК съдът е изразил позицията си, че не следва да дава допълнителни указания на ищеца за
уточняване на исковата молба. Непредставянето на писмен договор с потребителя в случая
не е изискване за редовност на исковата молба, доколкото ищецът не твърди такъв да е бил
сключен.
По отношение на възраженията за нищожност на заповедта за изпълнение, съдът приема, че
доколкото не е налице персонален идентитет в състава на съда, издал процесната заповед по
чл. 410 ГПК, и съдебния състав, пред който са приключили устните състезания по исковете
по чл. 422 ГПК, то и не е налице процесуална пречка за обсъждане на наведените
възражения за нищожност на заповедта от страна на ответника. Същите обаче са
неоснователни, като съображенията за това са следните:
В случая издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е
постановена от надлежен орган, в рамките на правораздавателната власт на съда, в писмена
форма, подписана е от районния съдия, изразената в нея воля е напълно разбираема. Тя не
съставлява акт, несъвместим с основите на установения правов ред, нито с нея е
разпоредено изпълнение на действие, което е престъпление или такова противоречащо на
добрите нрави.
2
Съгласно трайната съдебна практика, по подадено заявление за издаване на заповед за
изпълнение съдът издава изрично и отделно разпореждане в случаите, когато изцяло или
отчасти отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Когато изцяло уважава
заявлението, съдът издава разпореждане, което е инкорпорирано в самата заповед. Липсва
необходимост от издаването на нарочен съдебен акт - разпореждане, с който да се разпореди
издаването на заповед за незабавно изпълнение при условие, че същият се съдържа в самата
заповед за незабавно изпълнение (в този смисъл и определение № 300/27.03.2018 г. на ВКС
по гр. д. № 3842/2017 г.). Преценката на заповедния съд, че са налице предпоставките за
издаване на заповед за изпълнение, а съответно и че липсват пречки по чл. 411, ал. 2, т. 2
ГПК, е обективирана в самата заповед.
Неотносими за валидността на съдебния акт са наведените с отговора доводи, че не е била
внесена пълната държавна такса по подаденото заявление, оплакванията за нарушаването на
императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на
съдебен акт, също и доводите за нарушение на правото на ЕС, в т.ч. и на съдебната практика
на СЕС. Нарушения от такова естество могат да обусловят недопустимост или неправилност
на съдебния акт, но не и неговата нищожност /така и решение № 15/26.01.2015 г. на ВКС по
гр. д. № 3298/2014 г., I ГО/. Ето защо неоснователни са доводите на въззивника за
нищожност на заповедта за изпълнение, тъй като заповедният съд не е спазил посочените в
отговора на исковата молба разпоредби и съдебна практика.
По мнение на настоящия съдебен състав не следва да бъдат по-подробно обсъждани
доводите на ищеца във връзка с твърдяното постановяване на заповедта в противоречие с
правото на Европейския съюз и касаещи наличието на облигационна връзка между страните,
дължимостта на паричната сума и конкретното потребление на топлинна енергия, тъй като
същите са относими към законосъобразността на издадената заповед, която е предмет на
инстанционен контрол, но не рефлектират върху валидността на заповедта за изпълнение.
Доколкото съдът не констатира основание за прекратяване на производството на сочените
от ответника основания, в т.ч. и поради непредставяне на писмен договор, обвързващ
страните през процесния период, отделно не констатира служебно липса на процесуална
предпоставка или наличието на процесуална пречка, която да е причина за прекратяване на
производството и връщане на исковата молба, то и приема, че следва да разгледа
предявените искове и да се произнесе по съществото на същите.
Изложените от ищеца фактически обстоятелства, от които произтичат претендираните права
и формулираният петитум дават основание на съда да приеме, че е сезиран с обективно
кумулативно съединени установителни претенции с правна квалификация по чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ, вр. чл. 139 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест ищецът следва да установи
при условията на пълно доказване следните правопораждащи факти, а именно: по иска за
главницата - че спорното главно право е възникнало, в случая това са обстоятелствата,
свързани със съществуването на договорни отношения между страните за доставката на
3
топлинна енергия за битови нужди до имота през исковия период, обема на доставената на
ответника ТЕ за процесния период, както и че нейната стойност възлиза на спорната сума,
дължимостта и размера на претенцията за цена на услугата за дялово разпределение,
настъпването на падежите на главните вземания и изпадането на ответника в забава.
Ответникът следва да докаже възраженията си /правоунищожаващи, правоизключващи или
правопогасяващи/ срещу съществуването на вземанията, респективно срещу изискуемостта
им, в това число и че оспорените клаузи от общите условия са нищожни.
В тежест на всяка от страните е да установи фактите, на които основава изгодни за себе си
последици.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.)
потребител, респективно битов клиент на топлинна енергия през процесния период е
физическо лице – ползвател, притежаващ вещно право на ползване, или собственик на имот,
който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си.
Съгласно тълкувателно решение № 2/2017 г. ОСГК на ВКС освен посочените в чл. 153, ал. 1
ЗЕ правни субекти (собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
върху топлоснабдения имот), и трети лица, ползващи имота по силата на договорно
правоотношение, могат да бъдат носители на задължението за заплащане на доставената
топлинна енергия за битови нужди към топлопреносното предприятие, когато между тези
трети лица и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят е клиент
на топлинна енергия за битови нужди и дължи цената ѝ на топлопреносното предприятие.
Следователно договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот, част от сграда
намираща се в режим на етажна собственост, може да бъде както изричен писмен /при
постигане на съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран
/сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване/,
като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина /изричен или
презюмиран/, преустановява действието за вбъдеще на предходно сключен договор за
същия имот с друго лице. Ето защо за преценката с кого дружеството – ищец е в
облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през
процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време е бил
сключен договор за доставка на топлинна енергия.
В хода на съдебното дирене пред първата инстанция като писмени доказателства са приети
документи, които анализирани в съвкупност водят до извода, че ответникът е придобил
правото на собственост върху имота през 1987 г. Видно е от съдържанието на приобщения
по делото договор за замяна на недвижими имоти /нотариален акт № 127, дело № 969/1987
г./, че ответникът е придобил апартамент № [номер], в жилищната сграда на бл. [номер], вх.
[ ], ет. 7, [жк]. По делото е представена още молба декларация, подадена от ответника до
ищеца на 04.10.2002 г. за процесния имот, като е декларирал, че семейството му се състои
4
от един член, както и че ще заплаща ТЕ за подгряване на вода на база брой ползватели.
С оглед изложеното, съдът приема, че през процесния период между страните е
съществувало облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди при общи условия, с оглед притежаваното от ответника до право на
собственост върху недвижимия имот.
Ето защо и следва да се обобщи, че ищецът пълно и главно е доказал материалната си
легитимация на кредитор по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
адреса на процесния недвижим имот и нему ответникът дължи цената на потребената през
исковия период в имота топлинна енергия.
Възражението на ответника, заявено многократно в производството, че за да е налице
облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди, между страните следва да е подписан писмен договор и купувачът писмено да е
приел общи условия, за да го обвързват последните, съдът приема за неоснователно.
Обстоятелството, че не е представен писмен договор или такъв сключен от разстояние
между ответника и ищцовото дружество води до извод, че не е възникнало валидно
облигационно отношение между тях. Разпоредбата на чл.149, т.3 ЗЕ регламентира, че
продажбата на топлинна енергия се извършва на основата на писмени договори при общи
условия, сключени между топлопреносното предприятие и потребителя на топлинна енергия
за стопански нужди, какъвто не е процесният случай, тъй като претенцията на ищеца е
насочена срещу ответника в качеството му на потребител/клиент на топлинна енергия за
битови, а не за стопански нужди.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ (в сила от 17.07.2012 г.) продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от комисията /КЕВР/. Съгласно ал. 2 на същата разпоредба бщите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от клиентите. В ал. 3 на чл. 150 ЗЕ пък е предвидено особено
рекламационно производство - в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия
клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно
предприятие заявление, в което да предложат специални условия. Предложените от
клиентите и приети от топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в
писмени допълнителни споразумения.
В конкретния случай ответникът не твърди, а и не установява по делото по отношение на
него да се прилагат специални условия, договорени между страните, използвайки
установения в закона механизъм.
С решение № 35 от 21.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3184/2013 г., III г. о., ГК е възприето
становището, че потребител на топлинна енергия е лицето, което получава топлинна енергия
и я използва за собствени нужди, като ползва топлоснабдения имот по силата вещно или по
силата на облигационно право на ползване. По силата на закона между битовия потребител
5
и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна
енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане
от потребителя.
В конкретния случай ответникът е заявил писмено волята си пред ищеца, че иска партидата
относно топлоснабдения имот да бъде на негово име. Последното по мнение на настоящия
състав на съда представлява индивидуално писмено предложение, отправено от купувача до
търговеца, за сключване на договор за продажба на ТЕ за собствения на ответника имот.
Ищецът, откривайки партида за имота на името на ответника, е приел отправеното му
предложение. Ето защо и извън всяко съмнение е, че страните са обвързани от договор за
продажба на ТЕ за битови нужди през процесния период при общи условия, публикувани и
на интернет страницата на ищеца, като не са налице твърдения и данни по делото към
исковия период договорът да е преустановил действието си.
На следващо място, съдът прецени като неоснователни възраженията на ответника за
наличието на неравноправни клаузи в общите условия, приложими към обвързващия
страните договор. Тези възражения са бланкетно заявени, без конкретно посочени
разпоредби от общите условия, като при упражняване на правомощията на съда по чл. 7, ал.
3 ГПК не се установява наличие на неравноправни клаузи в тези условия, с оглед което се
приема, че същите обвързват страните по договора.
Установява се на следващо място от приобщените по делото писмени доказателства и
заключението на СТЕ, че сградата, в която се намира жилището, е била с непрекъснато
топлоподаване през процесния период, следователно същото е било топлофицирано. С
Тълкувателно решение № 2/2017 г. на ОСГК, ВКС се възприе становището, че
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа става по решение на общото
събрание на етажната собственост. Прекратяване на топлоснабдяването е уредено като
възможно само при постигнато съгласие между всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сградата (чл. 153, ал. 2 ЗЕ). Отделният етажен собственик може да
прекрати топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, но остава потребител на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите
части на сградата (чл. 153, ал. 6 ЗЕ). Ето защо и етажните собственици са взели решение
ползваната в етажната собственост топлинна енергия да се разпределя по системата за
дялово разпределение, в която връзка ответникът е обвързан от взетото решение.
Както е посочено в решение на Конституционния съд № 5/22.04.2010 г. по к. д. № 15/2009 г.,
топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост неизбежно се извършва
чрез инсталация, която се явява обща част на сградата. Предназначението на сградната
инсталация е да отоплява вътрешната част на сградата - етажна собственост, и чрез
топлопроводите й топлинната енергия да достига до индивидуалните имоти на
потребителите.
Общите части не могат да бъдат отделени от сградата по начин да задоволяват нуждите само
на някои собственици и титуляри на вещни права.
6
Потребителите на топлинна енергия в такава сграда могат да имат различни интереси,
включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който
законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на конфликти
между етажните собственици, е "решава мнозинството". Затова при доставката на централно
отопление в сградите под режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от
всеки отделен етажен собственик (той не би могъл да получи енергията, без да ползва
сградната инсталация като обща част), а от мнозинството етажни собственици, които по
общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.
Потребител на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху
отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно
отопление в тези обекти, но не може да откаже (съгласно цитираното по-горе решение на
Конституционния съд) заплащането на отдадената от сградната инсталация или от
отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно отопление в
сградата.
Въз основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, настоящата инстанция
приема, че за процесния период количеството топлинна енергия за абонатната станция,
обслужваща процесната сграда, в която се намира топлоснабденият имот, се измерва и
отчита от общ топломер. Дяловото разпределение е осъществявано от ищеца.
През част от исковия период съгласно заключението на СТЕ не е осигуряван достъп до
уредите в имота за извършване на отчет. В апартамента не е имало отоплителни тела,
свързани към инсталацията. Не е начислявана ТЕ за отопление на имот, нито такава за
отопление на общите части. ТЕ за сградна инсталация ТЕ е начислена според пълния
отопляем обем на имота /119 куб.м./. За отоплителен сезон 2018 г. – 2019 г. ТЕ за подгряване
на вода е начислена за един брой лице – начисленият разход е 51,100 куб.м., коригиран
разход – 74,016 куб.м., като разходът е разпределен помесечно. За втория отоплителен
сезон, включен в периода /01.05.2019 г. – 30.04.2020 г./, ответникът е осигурил достъп до
имота. Начислена е ТЕ за сградна инсталация на база пълния отопляем обем /119 куб.м./ и
ТЕ за подгряване на вода по показания на един водомер – отчетен е разход 2,10 куб.м.,
коригиран разход 1,988 куб.м., който е разпределен по периоди. Вещото лице е посочило, че
през целия исков период са отчислявани за сметка на ищеца технологични разходи.
Експертът е достигнал до извод, че ищецът е извършил дяловото разпределение за периода в
съответствие с Методиката, приложение към Наредба № I6-334 за топлоснабдяването.
Съгласно направените изчисления задълженията за цена на топлинната енергия за периода
01.05.2018 г. – 30.04.2020 г. експертът е посочил, че възлизат на сумата от 898,11 лева, като
същата представлява дължимата цена на ТЕ след извършеното изравняване. В посочената
сума не са включени суми по изравнявания, корекции и просрочени задължения за
предходни периоди, не са включени стойностите по фактури за цена на услугата за дялово
разпределение. Вещото лице не е констатирало отклонения от нормативните изисквания за
начисляване на ТЕ за периода. Общият топломер е преминавал метрологични проверки на
7
28.04.2017 г. и на 15.04.2019 г., с оглед което и съдът приема, че през процесния период
същия е бил годно средство за търговско измерване на преминаващата през същия ТЕ.
Във връзка с начисляването на топлинна енергия поради неосигурен достъп през процесния
период по делото не са представени протоколи, които да установят, че до имота на
ответника за отоплителен сезон 2018 г. – 2019 г. не е осигурен достъп за отчет на водомера в
същия /доколкото между страните не е спорно, че ТЕ за имота е начислявана само за сградна
инсталация и за подгряване на вода/. От заключението на съдебно-техническата експертиза
по делото е установено, че за този отоплителен сезон ищецът е начислил топлинна енергия
за подгряване на вода на база един брой потребител съобразно предвиденото в Наредбата за
топлоснабдяването на стойност 692,93 лева. Не е спорно между страните, че в имота е имало
узаконен монтиран водомер, по показанията на които е начислен разходът за топлинна
енергия за гореща вода за следващия отоплителен сезон 2019 г. – 2020 г. Начислената сума
по това перо /за БГВ/ за този отоплителен сезон е в размер на 17,21 лева. По отношение на
служебно начислената топлинна енергия за БГВ за отоплителен сезон 2018 г. – 2019 г.
експертизата е оспорена. В настоящото производство ищецът, чиято е била тежестта да
установи това по делото, неоснователно не е представил документите, въз основа на които
претендира като дължима от ответника на стойността на топлинната енергия за битова
гореща вода за отоплителен сезон 2018 г. – 2019 г., доколкото след като именно той е
осъществявал услугата дялово разпределение, следва да се приеме, че той е имал
задължението да състави такива протоколи и да представи същите в производството.
Съгласно чл. 69, ал. 2, т. 2 НТ изразходваното количество гореща вода в отделните имоти се
разпределя при норма за разход на потребление на гореща вода от 140 л. на обитател за едно
денонощие – когато не са монтирани индивидуални водомери за топла вода, индивидуалните
водомери за топла вода са повредени, имат нарушена пломба или не е осигурен достъп за
отчитане; а съгласно чл. 70, ал. 4 НТ, на клиентите, неосигурили достъп за отчет, за всички
отоплителни тела в имота се начислява енергия по реда на т. 6. 5 - от приложението по чл.
61, ал. 1 като отоплителни тела без уреди. От така посочената подзаконова уредба се налага
заключението, че основната предпоставка за определяне на служебна енергия за отопление и
подгряване на вода за процесния период е неизпълнение на задължението на потребителя да
осигури достъп до уредите, разположени в имота му.
Начисляването на служебна енергия представлява изключение от общото правило, че
количеството на потребената от потребителите в сграда в режим на етажна собственост
топлинна енергия се определя въз основа на отчет на уредите за дялово разпределение и
водомерите за топла вода, което изключение е обусловено от фактическата невъзможност
посочените уреди да бъдат отчетени поради причини, за които отговаря съответният
потребител (т. нар. неосигурен достъп).
Според разпоредбата на чл. 70, ал. 3 НТ редът за отчитане на показанията на уредите на
клиентите, неосигурили достъп до имотите си, се урежда в общите условия на договорите
по чл. 149, 149б и 150 ЗЕ, а съгласно чл. 150, ал. 1, т. 5 ЗЕ, общите условия на
топлопреносното предприятие задължително уреждат реда за осигуряване на достъп до
8
отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни
приспособления. Така посочената законова делегация урежда отклонение от
разпределението на доказателствената тежест досежно изпълнението на задължението на
потребителя за осигуряване на достъп – не е в тежест на последния доказването на
предоставения достъп до имота, а в тежест на топлопреносното предприятие е да
установи, че е извършен отчет в сградата, при който отчет не е бил осигурен достъп до
имота на потребителя. Съгласно чл. 41, ал. 1, изр. последно от общите условия,
приложими към договора, неосигуряването на достъп се констатира с протокол, подписан от
упълномощен представител на продавача и от двама свидетели, които не са служители или
на граждански договор при търговеца или продавача. Според чл. 13, ал. 1, т. 3 от ОУ,
клиентите избират лице или лица от етажната собственост, които да подписват протоколите
за неосигурен достъп в датите за отчет. Посочените уговорки уреждат по недвусмислен
начин реда за установяване и доказване на неосигурения достъп – чрез съставяне на
протокол за неосигурен достъп, подписан от представител на топлопреносното предприятие
/респ. на съответната ФДР/ и един или повече представители на етажната собственост.
В конкретния случай по делото не са представени документи, посредством които ищецът
пълно и главно да доказва правото си да начисли по реда на наредбата служебно количество
на топлинната енергия за подгряване на вода, което след това е фактурирал. По делото е
установено, че след извършеното в следващия отоплителен сезон отчитане на водомера в
имота, задължението за ТЕ за подгряване на вода за предходния отоплителен сезон не е било
сторнирано /в този смисъл е както заключението на СТЕ, така и изявлението на вещото лице
в ОСЗ на 10.11.2022 г., направено по реда на чл. 200 ГПК/.
По така изложените съображения съдът приема, че ищецът не е доказал наличието на
основната предпоставка за начисляване на служебна енергия за подгряване на вода по реда
на Наредбата за топлоснабдяването, а именно липсата на осигурен достъп до имота.
Доколкото обаче между страните е съществувало облигационно правоотношение по договор
за доставка на ТЕ за битови нужди през периода, то и искът за главница в тази част е
установен в своето основание, но по делото не са налице достатъчно категорични данни
относно неговия размер. Ето защо и като взе предвид данните от основното заключение на
СТЕ, съгласно което за следващия отоплителен сезон, когато показанието на водомера в
имота е било отчетено, обстоятелството, че в имота през този период е ползвана топла вода
/извод, който се потвърждава и от документа, който ответникът е представил с писмените си
бележки относно преминалата в периода 16.12.2016 г. – 20.12.2019 г. през единствения в
имота водомер топла вода, макар последният да не е прието от първия съд като
доказателство по делото/, както и че ищецът не е установил в производството основание да
начисли топлинна енергия по това перо по посочения ред, съдът на основание чл. 162 ГПК
приема претенцията на ищеца в тази част /за ТЕ за подгряване на вода за периода м.05.2018
г. – м.04.2019 г./ за основателна за 4 куб.м. вода или за сумата от 34,42 лева. За яснота на
страните съдът отбелязва, че от данните на СТЕ за следващия отоплителен сезон, когато е
отчетено потребление в размер на 2 куб.м. вода, преминали през същия водомер, по делото
9
е установено, че стойността на ТЕ за подгряване на това количество вода възлиза на сумата
от 17,21 лева. Въз основа на тези данни и на основание чл. 162 ГПК съдът определя цената
на ТЕ за подгряване на 4 куб.м. вода за отоплителен сезон 2018 г. – 2019 г. в размер на
сумата от 34,42 лева.
По отношение на възраженията, че незаконосъобразно е начислявана ТЕ, отдадена от
сградната инсталация:
С Решение на СЕС от 05.12.2019 г. по съединени дела С-708/2017 и С-735/2017 г. е даден
отговор на поставените с отправените преюдициални запитвания въпроси, като е прието, че
чл.27 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011
година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета
и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива
85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета във
връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци
към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета,
Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и
Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за
нелоялни търговски практики“), трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална
правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна
собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в
разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, дори
индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя
апартамент. Според СЕС допустима е национална правна уредба, която предвижда, че в
сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната
инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата пропорционално на
отопляемия обем на неговия апартамент.
Такова становище е застъпено и с Тълкувателно решение № 2/25.05.2017 г. на ОСГК, ВКС.
Такъв е и настоящият случай – ТЕ, отдадена от сградната инсталация, е начислена съобразно
отопляемия обем на жилището, като е за пълнота следва да се посочи, че за начисляване на
ТЕ по това перо влияние не оказва неосигуряването на достъп до имота от страна на
ответника. Размерът на задължението за ТЕ, отдадена от сградната инсталация, съгласно
заключението на СТЕ е в размер на сумата от 187,99 лева.
По възражението за погасяване на главното вземане за ТЕ по давност:
Възражението за давност е неоснователно с оглед датата, от която искът се счита предявен
/08.06.2021 г./ и настъпването на изискуемостта на месечните задължения за топлинна
енергия съобразно общите условия, приложими към договора.
В обобщение на всичко гореизложено, съдът приема, че искът е основателен за сумата от
239,62 лева /187,99 лева ТЕ за сградна инсталация + 51,63 ТЕ за подгряване на вода/, в
която част следва да бъде уважен и да бъде отхвърлен до пълния предявен размер от 899,22
10
лева.
По останалите възражения, релевирани от ответника с отговора на исковата молба, съдът
приема следното:
Както се посочи и по-горе, съдът не споделя доводите на ответника, аргументирани с
позоваване на норми от общностното право и съдебна практика на СЕС, че за да е пасивно
легититиран по продажбеното правоотношение с ищеца, следва задължително да е сключен
писмен договор помежду им, като за това вече се изложиха съображения по-напред в
решението.
Не може да се приеме на следващо място, че се касае за непозволена държавна помощ или за
хипотеза на непоискана доставка, като в тази връзка съдът намира за достатъчно да посочи,
че е налице произнасяне по този въпрос с Тълкувателно решение № 2/2016 от 25.05. 2017 г.
по тълк.дело № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, в смисъл, че за отношенията, възникващи при
доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат
разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл.62
във връзка с §1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите.
По претенцията за услугата за дялово разпределение за периода:
Установява се от представените по делото доказателства, че сградата, в която се намира
жилището на ответника, е била присъединена към топлопреносната мрежа. От събраните в
хода на производството доказателства и заключението на СТЕ е установено, че услугата е
извършвана през процесния период от ищеца, като са били изготвени изравнителни сметки
след края на всеки отоплителен сезон.
Съгласно чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда-етажна
собственост се извършва по система за дялово разпределение, като начинът на извършване
на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и в действалата към процесния период
Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г. В
отношенията между страните са приложими общите условия, приети по делото като
доказателство, като според чл. 36, ал.2 от същите условия редът и начинът на заплащане на
услугата „дялово разпределение“ се определя от продавача, съгласувано с търговците
извършващи услугата дялово разпределение. Според чл. 22 от ОУ услугата „дялово
разпределение“ се заплаща на продавача – [фирма-И], от което следва, че именно на
ищцовото дружество следва да бъдат заплатени сумите за дялово разпределение за
процесния период, още повече в конкретния случай именно ищецът е извършвал услугата.
Доколкото съдът достигна до извод, че страните са били обвързани от договорно
правоотношение през периода, а от доказателствата по делото и заключението на СТЕ е
установено, че услугата е извършвана, следва да се приеме, че цената на същата е дължима
на ищеца. Ето защо и този иск е доказан по основание. По реда на чл. 162 ГПК и въз основа
на приобщението по делото писмени доказателства и заключението на СТЕ, съдът приема,
че искът е доказан по размер за сумата от 27,02 лева. Възражението за погасяване на това
вземане по давност е основателно за периода 01.05.2018 г. – 31.05.2018 г. и за сумата от 1,12
11
лева, в която част искът следва да бъде отхвърлен и да се уважи до размера от 25,90 лева.
По иска за обезщетение за забава върху главницата за цена на топлинна енергия:
По отношение режима на забавата за дължими суми за топлинна енергия за периода са
приложими Общите условия към договора, одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на
КЕВР, в сила от 13.08.2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2016 г., клиентите
са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. Лихва за забава обаче на основание чл. 33, ал. 3 вр.
ал. 2 вр. чл. 32, ал. 3 от Общите условия от 2016 г. започва да се начислява единствено след
45-дневен срок след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от Търговеца. Не се установява основателност на възражението на
ответника, че лихва е начислявана върху прогнозните сметки.
В ОУ от 2016 г. падежът на задължението за заплащане стойността на ТЕ е изрично
определен – с изтичане на 45-дневен срок след изготвяне на изравнителните сметки след
края на отоплителния сезон. По общите правила на договорната свобода страните са
овластени да уговорят падеж на задълженията си с договора, а в случая такава уговорка се
съдържа в общите условия. Предвижда се лихва да се дължи след установяване на
окончателния размер на задължението, с оглед което и след настъпване на падежа купувачът
изпада в забава и дължи обезщетение в размер на законната лихва.
Предявеният иск за лихва за забава върху главницата за топлинна енергия в размер на сумата
от 139,30 лева и за периода 15.09.2019 г. – 26.10.2021 г. следва да се уважи за сумата от 31,08
лева, която съдът, съобразявайки уважената част от главницата, момента на изпадане в
забава за заплащане на задължението по всяка от двете изравнителни сметки и с помощта на
онлайн калкулатор, изчисли на основание на чл. 162 ГПК. До пълния предявен размер този
иск следва да се отхвърли като неоснователен.
По иска за лихва за забава върху цената на услугата за дялово разпределение на ТЕ:
По отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва предвиден срок за
плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в
забава след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за
отправена покана от кредитора за плащане на това задължение от дата, предхождаща
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, поради
което акцесорната претенция в тази част се явява неоснователна и следва да бъде
отхвърлена.
По разноските:
С оглед изхода от спора право на присъждане на разноски възниква и за двете страни
съразмерно на уважената, респ. отхвърлената част от исковете, като ответникът не е
установил в производството да е сторил разноски.
За исковото производство на основание чл. 78, ал. 1, ал. 8 ГПК на ищеца следва да бъде
присъдена сума в размер на 90,03 лева от общо 325 лева/за държавна такса – 25 лева,
депозит за вещо лице – 250 лева и юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от
12
50 лева/.
За заповедното производство на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се следват разноски в
размер на сумата от 20,78 лева от общо 75 лева.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от [фирма-И], ЕИК [ЕИК], със седалище и
адрес на управление: [населено място],[улица], по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, чл. 139 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Х. В. Г., ЕГН
**********, с адрес: [населено място], [жк], [жилищен адрес], дължи на [фирма-И] сумата
от 239,62 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за
топлоснабден имот, находящ се на адрес: [населено място], [жк], [жилищен адрес], аб. №
[номер] за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със законна лихва от 08.06.2021 г.
до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на сумата от 31,08 лева за периода от
15.09.2019 г. до 01.06.2021 г., както и сумата от 25,90 лева, представляваща цена на
услугата дялово разпределение на топлинна енергия за същия имот за периода от 01.06.2018
г. до 30.04.2020 г., ведно със законна лихва от 08.06.2021 г. до изплащане на вземането, за
които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 2203 от
16.06.2021 г. по ч.гр.д. № 32557/2021 г. по описа на СРС, I ГО, 41 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от [фирма-И], ЕИК [ЕИК], със
седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], срещу Х. В. Г., ЕГН
**********, с адрес: [населено място], [жк], [жилищен адрес], искове с правно основание чл.
79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, вр. чл. 139 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване дължимостта на
сумата над 239,62 лева до сумата от 899,22 лева, представляваща цена на доставена от
дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се на адрес: [населено
място], [жк], [жилищен адрес], аб. № [номер] за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г.,
сумата над 31,08 лева до сумата от 139,30 лева, представляваща мораторна лихва за периода
от 15.09.2019 г. до 01.06.2021 г., сумата над 25,90 лева до сумата от 27,02 лева,
представляваща цена на услугата дялово разпределение на топлинна енергия за същия имот
за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г., както и за сумата от 5,14 лева, представляваща
лихва за забава върху цената на услугата за дялово разпределение за периода 01.07.2018 г. до
01.06.2021 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №
2203 от 16.06.2021 г. по ч.гр.д. № 32557/2021 г. по описа на СРС, I ГО, 41 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК Х. В. Г., ЕГН **********, с адрес:
[населено място], [жк], [жилищен адрес], да заплати на [фирма-И], ЕИК [ЕИК], със
седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], сумата от 90,03 лева - разноски
в исковото производство и сумата от 20,78 лева - разноски в заповедното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач [фирма] на страната на
13
ищеца [фирма-И].
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
14