РЕШЕНИЕ
№ 565
гр. Варна, 24.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
двадесет и осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Константин Д. Иванов
Членове:Николай Св. Стоянов
мл.с. Цвета Б. Борисова
при участието на секретаря Марияна Ив. Иванова
като разгледа докладваното от Константин Д. И. Въззивно гражданско дело №
20253100500393 по описа за 2025 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на Глава Двадесета от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Р. Р. А. от гр. Варна, подадена чрез
процесуален представител, срещу Решение № ************* год.,
постановено по гр. дело № ************ по описа на РС-Варна за 2024 год., с
което е отхвърлен предявен от въззивницата срещу Община Варна
ревандикационен иск за приемане за установено в отношенията между
страните, че ищцата е собственик по давност, във основа на осъществявано в
периода 05.06.2010 год. до 28.04.2023 год. давностно владение, на апартамент,
находящ се в гр. Варна, ж. к. В.В., бл. ***, вх. 3, ет. 2, ап. 75, ведно с
принадлежности, съставляващ обект с идентификатор ************* по
КККР на гр. Варна и за осъждането на ответника да предаде на ищцата
владението върху гореописания апартамент.
В жалбата са наведени оплаквания, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, постановено е в нарушение на материалния закон и при
допуснати нарушения на процесуалните правила, които обобщено се свеждат
до неправилна преценка и анализ на доказателствата, до превратно обсъждане
на събрани по делото доказателства. Решението е и необосновано, тъй като
съдът е приел за установени факти въз основа на доказателства, които не са
представени по делото.
1
Оспорен е изводът на съда, че ищцата не е демонстрирала спрямо
ответника намерението си да владее имота, като не е съобразена установената
в чл. 69 ЗС презумпция.
Неправилен е и изводът на съда, че общината е придобила
собствеността върху процесния апартамент на основание § 7, ал. 1, т. 5 от ПЗР
на ЗМСМА, доколкото липсват доказателства апартаментът да е бил държавна
собственост към момента на влизане на цитираната разпоредба в сила, при
което и изводът на съда, че по отношение на процесния апартамент е
приложима и нормата на § 1 от Заключителните разпоредби на Закона за
допълнение на закона за собствеността, съгласно която за периода 01.06.2006
год. – до 08.03.2022 год. (когато е влязло в сила Решението № 3/24.02.2022 г.,
постановено по к. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Република
България, с което разпоредбата е обявена за противоконституционна), не е
текла придобивна давност, също е неправилен.
Отправено е искане за отмяна на решението и за постановяване на
друго, с което предявеният ревандикационен иск да бъде уважен, ведно с
присъждане на сторените за двете инстанции съдебни разноски.
В писмен отговор, подаден в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК чрез
процесуален представител, въззиваемият – Община Варна, чрез процесуален
представител, оспорва жалбата, счита, че е неоснователна, а обжалваното
решение – правилно и настоява да бъде потвърдено. Претендира присъждане
на разноски.
В съдебно заседание въззивницата не се явява, не изпраща
представител; в писмено становище от 25.04.2025 год. чрез процесуален
представител, поддържа жалбата си.
В съдебно заседание въззиваемият Община Варна, чрез пълномощник,
оспорва жалбата, поддържа подадения писмен отговор.
Съдът съобрази следното:
Предявен е иск по чл. 108 ЗС.
В исковата си молба ищцата Р. Р. А. от гр. Варна е навела следните
твърдения: В началото на месец април 1990 год. семейството й се нанесло да
живее в жилище, представляващо апартамент №**, находящ се в гр. Варна, ж.
к. Вл. В., бл. ***, вх. 3, ет. 2, ап. 75, ведно с принадлежащата му изба № 7 и 0,
8571 % ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху
терена, понастоящем съставляващ обект с идентификатор ************* по
КККР на гр. Варна. По данни на майката на ищцата жилището е било
собственост на фирма „П.“. Семейството се настанило да живее в апартамента
без издадена настанителна заповед или какъвто и да било документ от горното
дружество. Първоначално в апартамента живеело цялото семейство,
включващо ищцата, сестра й и родителите им. През 1998 год. родителите на
ищцата се развели и баща й напуснал жилището. През м. март 2006 год.
сестра й се преместила да живее в друг град. В началото на 2010 г. майка й
също напуснала апартамента и се установила да живее в чужбина и в
жилището останала само ищцата. На 04.11.2020 г. подала декларация по чл. 14
от ЗМДТ и декларирала имота на свое име, платила данък и такса смет за
2
апартамента за пет години назад – за периода 2015 – 2020 год. В началото на
2021 г. предприела процедура по снабдяване с констативен нотариален акт за
собственост върху апартамента по давност, но след като преписката
постъпила в общината, на 17.09.2021 г. Община Варна издала акт за частна
общинска собственост върху горния апартамент. Според извадка от КККР на
гр. Варна към дата 16.12.2020 г. нито община Варна, нито друг правен субект
е бил вписан в кадастралния регистър към КК като собственик на имота.
На 04.06.2021 г. общински служители извършили проверка в процесния
апартамент и установили, че в имота живеела ищцата, за което бил съставен
Констативен протокол № ****** от 04.06.2021 г. На 11.01.2023 г. Общината
уведомила ищцата, че трябва да напусне жилището и след издадена заповед
по чл. 65 от ЗОбС, на 28.04.2023 год. ищцата била принудително отстранена
от апартамента.
Счита, че е собственик на имота по давност въз основа на владение,
осъществявано в периода от 05.06.2010 до 28.04.2023 г.
Въз основа на наведените твърдения е и отправеното искане – да се
приеме за установено по отношение на ответника община Варна, че ищцата Р.
Р. А. е собственик по давностно владение, осъществявано в периода от
05.06.2010 до 28.04.2023 г., на недвижим имот – апартамент, находящ се в гр.
Варна, ж. к. В.В., бл. ***, вх. 3, ег. 2, ап. 75, ведно с принадлежности,
съставляващ обект с идентификатор ************* по КККР на гр. Варна и за
осъждането на ответника да предаде на ищцата владението върху
гореописания апартамент.
В писмен отговор, подаден в срока по чл. 131 ГПК чрез процесуален
представител, ответникът Община Варна оспорва иска. Оспорва ищцата да е
осъществила явно владение спрямо общината. Твърди, че жилищната сграда, в
която се намира и процесният апартамент, е била изградена с държавни
средства и въведена в експлоатация преди 1984 г., при което е била държавна
собственост, за което през 1985 год. е съставен Акт за държавна собственост и
апратаментът е бил предоставен за оперативно управление на ОбНС – Варна.
С влизането в сила на § 7, ал. 1 от ПЗР на ЗМСМА апартаментът е станал
общинска собственост по силата на закона. Позовава се и на нормата на § 10,
ал. 1 от ЗОбС – твърди, че процесният имот е бил държавна собственост и
понастоящем е собственост на Община Варна по силата на цитираната
разпоредба. Оспорва ищцата да е придобила собствеността върху апарамента
по давност, тъй като не е била владелец, а държател. Сочи още, че дори и да се
приеме, че ищцата е обърнала държането на апартамента във владение за себе
си, това е станало най – рано през 2020 год. когато ищцата е декларирала
имота като свой, но до предявавне на иска за собственост не е изтекъл
предвидения в закона десетгодишен давностен срок. Навежда също, че дори
ищцата да е установила владение върху апартамента на 05.06.2010 год., както
тя твърди в исковата си молба, то до предявяване на иска също не е изтекъл
предвидения в ЗС давностен срок, предвид нормата на § 1 от ДР на ЗД на ЗС, с
която давността за придобиване на имоти частна общинска и държавна
собственост е била спряна за времето от 01.06.2006 г. до 30.12.2017 г. и от
20.01.2018 г. до 07.03.2022 г.
3
По тези съображения ответникът счита, че предявеният против него
ревандикационен иск е неоснователен и настоява за отхвърлянето му.
В съдебно заседание ищцата, чрез процесуален представител, поддържа
иска си, а ответникът, чрез процесуален представител, оспорва иска, поддържа
подадения писмен отговор.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
становищата и доводите на страните, прие за установено следното от
фактическа страна:
От представена на л. 12 от делото на РС-Варна справка, изд. от Община
Варна, отдел „МДТ“ е видно, че на дата 04.11.2020 год. с декларация по чл. 14
от ЗМДТ, ищцата е декларирала пред община Варна недвижим имот –
апартамент, находящ се в гр. Варна, ж. к. В.В., бл. ***, вх. 3, ет. 2, ап. 75.
От приходни квитанции на л. 14-24 от делото на РС-Варна е видно, че в
периода 29.12.2020 год. – 16.02.2024 год. ищцата е заплатила дължимите за
процесния апартамент за периода 2015 – 2023 год. данък сгради и такса смет.
С молба декралация от 17.03.2021 год. ищцата е предприела процедура
да се снабди с констативен нотариален акт за собственост по давност върху
процесния апартамент в гр. Варна, ж. к. В.В., бл. ***, вх. 3, ет. 2, ап. 75, ведно
с принадлежности, съставляващ обект с идентификатор ************* по
КККР на гр. Варна.
Според удостоверение от дата 01.10.2021 год., изд. от Община Варна по
повод на заявлението на ищцата от 17.03.2021 год., за апартамент №**,
находящ се в гр. Варна, ж. к. В.В., бл. ***, вх. 3, ет. 2, ап. 75, е издаден акт за
частна общинска собственост № ************* год. Посочено е в
удостоверението, че описаният апартамент е бил държавна собственост,
включен и описан в Акт за държавна собственост (АДС) № ******** год., с
отразяване, че е предоставен (към датата на съставянето на АДС) на
Общински народен съвет – Варна за оборотен жилищен фонд. Според
удостоверението, със Заповед № ДИ-21-7703-42/16.06.2021 год. на Областния
управител на област с адм. център Варна апартаментът е отписан от актовите
книги на държавата, тъй като отговарял на изискванията за имот – преминал в
собственост на общината по силата на закона.
В същият смисъл е и Заповед № ДИ-21-7703-42/16.06.2021 год. на
Областния управител на област с адм. център Варна, с която апартаментът е
отписан от актовите книги на държавата, според съобразителната част на
която заповед имотът е станал общинска собственост на основание § 7, ал. 1,
т. 5 от ПЗР на ЗМСМА.
След издаването на горната заповед от Областния управител на област с
адм. център Варна, процесният апаартамент е актуван като общински с АЧОС
с № ************* год.
Видно е от представената схема на процесния апартамент, издадена от
СГКК – Варна (л. 25 от делото на РС-Варна), че към 12.03.2021 год. (т. е.,
преди актуването на апартамента като общински) в кадастралния регистър
към КК на гр. Варна за собственик на апартамента е вписан „неустановен
4
собственик“. В същият смисъл е и извадката от кадастралния регистър към КК
на гр. Варна на л. 30 от делото на РС-Варна.
В преписката по съставянето на АЧОС № 10677 от 17.09.2021 год. се
съдържа документ, именуван „Окончателно ценообразуване на жилищен блок
***, к-с Вл. В.“, съставен от СД „ИСС“ при ОНС-Варна през 1985 год.
(съгласно чл. 12 от отменения Правилник за устройството и дейността на
стопанската дирекция "Изграждане на селищните системи" при окръжните
народни съвети и на поделенията й, обн. ДВ., бр. 7/25.01.1980 год.), която
дирекция е и предприятие – инвеститор, съобразно чл. 117, ал. 1 ЗТСУ (отм.),
което осъществява изграждането на държавни жилища – в тази смисъл са
разпоредбите на Раздел трети от цитирания ПУДСДИСС (отм.). В
обсъжданият документ, който не е оспорен от ищцата, фигурира и процесният
апартамент, ведно с принадлежщата му изба и съответните идеални части от
общите части на сградата и от правото на строеж върху терена, определени
съобразно ценообразуването на жилищата в блока.
От показанията на свидетелката И.М.Г. се установява следното:
Свидетелката живее в апартамент на 4-тия етаж във входа на ищцата от 1989
г., като познава семейството й, нанесли се в апартамент на втория етаж година
по – късно. През 2000 год. бащата на ищцата напуснал жилището, а майка й –
през 2010 г., сестра й също се изнесла. От 2010 г. в жилището останала да
живее ищцата. Свидетелката сочи, че 15 години е била касиер на входа и през
това време ищцата си е плащала всички задължения към входа. Преди около
три години или три години и половина (т. е., към 2021 год.) ищцата направила
в апартамента ремонт – сложила си ПВЦ, оправила банята, тъй като всичко
било „изостанало“. Свидетелката не знае през времето, откакто ищцата
останала да живее сама в апартамента, някой да е предявявал претенции към
нея; била чувала от съседи, че имало залепено съобщение през 2023 г. – по
времето, когато от общината изгонила ищцата. Знае, че в момента ищцата
живее на квартира.
С оглед така установеното от фактическа страна се налагат следните
правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна с правен интерес от
обжалване на първоинстанционното решение, като неизгодно за нея и е
процесуално допустима. По същество е неоснователна, като съображенията за
това са следните:
Съгласно чл. 108 от ЗС собственикът може да иска своята вещ от всяко
лице, което я владее или държи, без да има основание за това. За да бъде
уважен ревандикационния иск е необходимо да се установи кумулативната
наличност на три материалноправни предпоставки: 1) че ищецът е собственик
на имота, чието ревандикиране се претендира, на заявеното основание; 2) че
имотът се намира във владение или държане на ответника и 3) че ответникът
владее или държи имота без основание. В тежест на ищеца е да установи
първите две условия, а в тежест на ответника – че упражнява фактическа власт
върху имота на основание, което да е противопоставимо на ищеца.
Анализът на доказателствата обосновава извод, че към 1990 год. –
5
годината, в която семейството на ищцата, според твърденията й, се е нанесло
да живее в процесния апартамент – апратаментът е бил държавна собственост.
В тази насока са писмените доказателства – обсъденото по- горе окончателно
ценообразуване на жилищата в жилищния блок № ***, в кв. В.В., гр. Варна,
извършено от СД „ИСС“ при ОНС-Варна през 1985 год., в съответствие със
задълженията, респ. правомощията на тази дирекция по чл. 12 от ПУДСДИСС
(отм.), която пък съгласно чл. 117, ал. 1 ЗТСУ (отм.) и чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от
ПУДСДИСС (отм.) е била предприятието-инвеститор по изграждането на
жилищния блок. Горното, обсъдено и във връзка с установения по делото
факт, че към м. март 2021 год. в кадастралния регистър към кадастралната
карта на гр. Варна за собственик на процесния апартамент е вписан
„неустановен собственик“, обосновава извода, че апартаментът е бил
държавна собственост, построен от държавата съгл. чл. 117 ЗТСУ (отм.) и
подзаконовите нормативни актове по прилагането му. Няма доказателства,
няма и твърдения след построяването му апартаментът да е бил продаден на
граждани, респ., да е придобит и притежаван от друг правен субект. Поради
това и дори и да се приеме, че липсва съставен акт за държавна собственост за
процесния апартамент след неговото изграждане (индиция да е съставен акт за
държавна собственост има, но той не е представен по делото, а самото му
упоменаване в заповедта на областния управител не е достатъчно, защото
заповедта по същността си е диспозитивен, а не свидетелстващ документ, при
което и констатациите на издателя на документа в мотивите, не съставляват
удотоверително изявление на държавен орган в кръга на службата му – с
други думи заповедта не е официален документ по смисъла на чл. 179 ГПК,
тай като такива са само удостверителните документи, какъвто заповедта на
областния управител не е) то при липсата на доказателства (а и на твърдения),
че апартаментът е бил собственост на конкретен правен субект, следва да
намери приложение нормата на чл. 6, ал. 2 от ЗС, в редакцията й от ДВ, бр.
31/17.04.1990 год., действала до изменението на ЗС с ДВ, бр. 77/17.09.1991
год., съгласно която държавна собственост са вещите, които нямат друг
собственик. В случая е без значение дали за процесния апартамент е бил
съставен или не е бил съставен акт за държавна собственост, доколкото самият
акт за държавна собственост сам по себе си няма вещно действие, а само
декларативен ефект.
При това положение след като към 17.09.1991 год. апратаментът е бил
държавна собственост, то с влизането в сила на § 7, ал. 1, т. 5 от ПЗР на
ЗМСМА, ДВ, бр. 77/17.09.1991 год. на дата 17.09.1991 год., според която
преминават в собственост на общините и жилищните обекти, изградени по
реда на чл. 117 от Закона за териториално и селищно устройство, за оборотни
жилища или за социални мероприятия, включително за отдаване под наем на
социално слаби семейства, процесният апартамент е станал общинска
собственост по силата на закона.
На следващо място съгласно § 10, ал. 1 от ПЗР на ЗОбС редакция ДВ,
бр. 44/21.05.1996 год., в сила от 01.06.1996 год., с влизането на закона в сила
преминават в собственост на общините обектите, изградени с държавни
средства, предоставени на бившите народни съвети, или с доброволен труд и
6
средства на населението, включително и тези, които са в капитала, уставния
фонд или се водят по баланса на търговско дружество, фирма или предприятие
с държавно имущество. Т. е., независимо коя от горните две хипотези ще
намери приложение, процесният апаратмент е преминал в собственост на
общината преди началният момент на твърдяното от ищцата давностно
владение – 05.06.2010 год.
С оглед придобиването от общината на собствеността върху процесния
апартамент (най-късно на 01.06.2006 год. съобразно приетото по – горе,), то и
по отношение на него е приложим въведеният с § 1 от Заключителните
разпоредби на Закона за допълнение на закона за собствеността (последна
редакция ДВ, бр. 7/2018 г. в сила от 31.12.2017 год.) мораториум, съгласно
който за периода 01.06.2006 год. – до 08.03.2022 год. (когато е влязло в сила
Решението № 3/24.02.2022 г., постановено по к. д. № 16/2021 г. на
Конституционния съд на Република България, с което разпоредбата е обявена
за противоконституционна), давността върху имоти частна общинска
собственост спира да тече. С обявяването на разпоредбата на § 1, ал. 1 от ЗД
на ЗС за противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект, като
последиците от преустановяването на мораториума настъпват от момента на
влизане на решението на КС на РБ в сила – чл. 151, ал. 2, изр. трето от
Конституцията на РБ.
С оглед изложеното придобивна давност в полза на ищцата е текла в
периода от 08.03.2022 год. до 23.04.2023 год. – 1 год., 1 месец и 15 дни, което
е недостатъчно за придобиването на процесния апартамент по давност.
Ищцата е обикновен (недобросъвестен) владелец и срокът на придобивната
давност е 10 години. Изтеклата в полза на ищцата придобивна давност от 1
година, 1 месец и 15 дни е прекъсната на 23.10.2023 год – с изгубване на
владението за период от шест месеца (чл. 81 ЗС), при което и последиците на
изтеклата давност са заличени.
По същите съображения предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен
давностен срок не е изтекъл и при твърдяното от ищцата присъединяване на
осъществявано от майка й владение върху апартамента за времето от месец
март 2006 год. и продължило до 05.06.2010 год., когато майката на ищцата
напуска имота, тъй като в тази хипотеза давностния срок е 1 година, 4 месеца
и 15 дни, който отново е недостатъчен. Отделен е въпросът, че в случая
институтът на присъединяване на владение не е налице, тъй като липсва
правоприемство между двете – напускането на апартамента от страна на
майката на ищцата не е правоприемство.
Въз основа на изложеното съдът намира, че ищцата не е собственик на
процесния апартамент на заявеното от нея придобивно основание – давностно
владение с начало на владението от 05.06.2010 год. до 23.04.2023 год., когато
ищцата е отстранена от апартамента. Следователно първата материално
правна предпоставка на ревандикационния иск не е налице и искът е изцяло
неоснователен и следва да се отхвърли.
В обобщение обжалваното решение е правилно и следва да бъде
потвърдено.
7
Предвид изхода от делото, отправеното искане и представените
доказателства, в полза на въззиваемата страна – Община Варна, следва да се
присъдят разноски за настоящото производство в размер на сумата от 200 лева
– юрисконсултско възнаграждение, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК и чл. 25,
ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № ************* год., постановено по гр.
дело № ************ по описа на РС-Варна за 2024 год.;
ОСЪЖДА Р. Р. А. ЕГН ********** с адрес: гр. Варна, ул. К.Р. № 51, ет.
2, ап. 4 да заплати на Община Варна, с адрес: гр. Варна, бул. „Осми приморски
полк“ № 43, на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ, сумата от 200 лева (двеста
лева) – разноски за настоящана инстанция, съставляващи юрисконсултско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба при условията на
чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8