Решение по дело №9025/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 260719
Дата: 22 октомври 2020 г. (в сила от 22 октомври 2020 г.)
Съдия: Йоана Милчева Генжова
Дело: 20191100509025
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 9 юли 2019 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ………………../……….10.2020 г., гр.София

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети юли през две хиляди и двадесета година, в състав:   

                                                   

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

        ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА

  мл.с. КРИСТИНА ГЮРОВА

  

при участието на секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело № 9025 по описа за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №105647/02.05.2019г., постановено по гр.д. №8528/2018г. по описа на СРС, 158 състав, е осъдена Г.Т.В.в качеството й на ЕТ „А.-Г.В.“, ЕИК ******, да заплати на Г.Ц.Ц. следните суми: на основание чл.224, ал.1 от КТ сумата от 362,40 лева, представляваща брутен размер на незаплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 16 работни дни за 2017г., ведно със законната лихва върху сумата от 06.02.2018г. до окончателното изплащане на вземането, като е отхвърлен искът за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 1248,56 лева, както и за разликата над размера на установените работни дни неизползван платен годишен отпуск до общо претендираните, като неоснователен; на основание чл.40, ал.5 от КСО сумата от 36,82 лева, представляваща брутен размер на незаплатено от работодателя обезщетение за временна неработоспособност за периода от 12.10.20174г. до 14.10.2017г. по болничен лист №20164615076, ведно със законната лихва върху сумата от 06.02.2018г. до окончателното изплащане на вземането, като е отхвърлен искът за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 149,56 лева относно претендираното обезщетение за временна неработоспособност по болнични листове с №№ Е20164614557, Е20153478678, Е20154118064 и Е2017075852, като неоснователен, и на основание чл.78 от ГПК сумата от 157,05 лева – разноски за заплатено адвокатско възнаграждение по съразмерност, съобразно уважената част от главните искове. Отхвърлен е предявения от ЕТ „А.-Г.В.“ срещу Г.Ц.Ц. иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД за присъждане на сумата от 1518,67 лева, представляваща получена без правно основание сума от Г.Ц.Ц. над дължимото й трудово възнаграждение за периода от м.10.2014г. до м.05.2016г. вкл., ведно със законната лихва от 15.05.2018г., като неоснователен. Осъдена е Г.Ц.Ц. да заплати на ЕТ „А.-Г.В.“ сумата от 214,34 лева, представляваща разноски по делото по съразмерност, съобразно отхвърлената част от главните искове. Осъдена е ЕТ „А.-Г.В.“ да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 26,82 лева – държавни такси по предявените искове по съразмерност, както и сумата от 165,57 лева – разноски по съразмерност за депозит за съдебно-счетоводна експертиза.

Постъпила е въззивна жалба от ищцата Г.Ц.Ц., чрез пълномощника адв. Я.А., срещу първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от нея иск с правна квалификация чл.224, ал.1 от КТ за сумата над 362,40 лева до пълния предявен размер от 1248,56 лева. В жалбата се излагат оплаквания, че решението в обжалваната част е неправилно и необосновано, постановено при нарушение на съдопроизводствените правила, в противоречие със събраните по делото доказателства, при липса на ясни мотиви и в нарушение на материалния закон. Счита, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ищцата е ползвала платен годишен отпуск за 2015г., като за това й е изплатено обезщетение. Намира за неправилен извода на съда, че сума по РКО от 01.07.2015г. за изплатено обезщетение за платен годишен отпуск е начислена във ведомост за м. октомври 2015г. Поддържа, че голяма част от документите са изготвени от ответника за нуждите на делото. Първоинстанционният съд не взел предвид също така оспорването от страна на ищцата на съдържанието на заповед №1/01.10.2015г., с която е разрешен платен годишен отпуск за периода от 01.10.2015г. до 25.05.2015г. Поддържа, че по делото не са представени молби, подадени от работничката за ползване на платен годишен отпуск, нито доказателства да са й връчени заповеди, с които ползването на такъв й е разрешено. Също така първоинстанционният съд не взел предвид оспорването от страна на ищцата на съдържанието на заповед рег. №1/2016г., с която й бил разрешен платен годишен отпуск в размер на 20 дни за периода от 01.09.2016г. до 30.09.2016г., като твърди, че в посочения период е била на работа в търговския обект. С оглед изложеното моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част и да й бъде присъдено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2015г. и 2016г. в размер на 886,16 лева, ведно със законната лихва, считано от 06.02.2018г. до окончателното изплащане на сумата, както и направените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на жалбата от насрещната страна.

Постъпила е въззивна жалба и от ответника в производството Г.В.в качеството й на ЕТ „А.-Г.В.“ срещу първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от нея насрещен иск. Излага оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на процесуалните правила. Поддържа, че не е разпределена от съда доказателствената тежест относно направеното възражение от страна на ответника по насрещния иск за добросъвестност при получаване на сумите. Навежда твърдения, че ответницата по насрещния иск не е получавала сумите добросъвестно, както и, че е знаела, че следва да върне сумите, които е надвзела. Твърди, че същата е взимала заплатата си от оборота на магазина, а работодателят е бил изправен пред вече взети суми и е разписвал разходни ордери. Поради изложеното моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част и да бъде уважен предявеният насрещен иск, както и претендира присъждане на направените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна Г.Ц.Ц., чрез пълномощника адв. Я.А., с който жалбата се оспорва изцяло и е направено искане същата да бъде оставена без уважение.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивните жалби са подадени в законоустановения срок, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и са процесуално допустими.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

По жалбата от ищцата Г.Ц.Ц.:

За да бъде уважен искът по  чл. 224, ал. 1 КТ е необходимо да се установи, че ищецът е работил по трудово правоотношение с ответника, че същото е прекратено, размерът на неползвания платен годишен отпуск към датата на прекратяване на правоотношението, както и размерът на последното получено от ищеца брутно трудово възнаграждение за пълен работен месец преди уволнението, на база на което да се изчисли обезщетението. Право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск възниква само при прекратяване на трудово правоотношение, като основанието за прекратяване е без значение. Втората предпоставка, за да се изпълни фактическият състав на разпоредбата на  чл. 224, ал. 1 КТ е работникът/служителят да не е използвал полагащия му се платен годишен отпуск за календарната година на прекратяване или за предходни години. В случая от събраните по делото доказателства се установява, че със сключения между страните трудов договор и допълнителни споразумения е уговорен платен годишен отпуск за работника в размер на 20 работни дни. Със заповед №17-01/20.10.2017г. на работодателя трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл.325, ал.1 от КТ. От събраните по делото доказателства се установява също така, че ищцата е ползвала платен годишен отпуск за 2015г. От кредитираното заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че обезщетение за платен годишен отпуск за 2015г. е отразен във ведомостта за месец октомври при работодателя, като е начислена сумата от 200 лева. По делото е представен също така разходен касов ордер от 01.07.2015г., в който е отразено, че на ищцата е заплатено обезщетение за платен годишен отпуск за м.06.2015г. в размер на 200 лева, удостоверено с неин подпис, както и с подпис на работодателя, т.е. налице е съвпадаща воля на двете страни по трудовото правоотношение за ползване на платен годишен отпуск от работника в посочения период, респ. за изплащане на съответното обезщетение. Поради изложеното съдът приема за установено по делото, че ищцата е признала ползване на отпуска, респ. заплащане на дължимото обезщетение, поради което първоинстанционното решение, с което искът се отхвърля по отношение на претендираното обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2015г., е правилно и законосъобразно.

По отношение на претендираното от ищцата обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2016г. въззивната инстанция намира, че същото е дължимо. Първоинстанционният съд е приел за установено по делото, че ищцата не е полагала труд 2 дни през м. януари 2016г., 2 дни през м. април 2016г., 6 дни през м. май 2016г. и 10 дни през м. август 2016г., като ползваният платен годишен отпуск за 2016г. е оформен в заповед №1/01.09.2016г. и по ведомостта за м. септември 2016г. на ищцата е заплатено общо възнаграждение за всички дни ползван платен годишен отпуск в размер на 470 лева въз основа на кредитираното заключение на съдебно-счетоводната експертиза. Не са представени по делото доказателства, от които да се установява, че ищцата е отправила искане до работодателя за ползване на платен годишен отпуск в посочените периоди, нито да е признала ползването му, респ. заплащането на дължимото обезщетение. Следва да се отбележи също така, че в приетата като доказателство по делото заповед №17-01/20.10.2017г., издадена от работодателя, с която се прекратява трудовото правоотношение между страните, е отразено, че на ищцата се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2016г. в размер на 20 дни. Посоченото представлява извънсъдебно признание, което съдът цени по реда на чл.175 от ГПК. Поради изложеното първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2016г. в размер на 453 лева.

По жалбата от ответницата Г.В.в качеството й на ЕТ „А.-Г.В.“:

Спорен между страните по делото е въпросът дали има недължимо платени суми в размер над уговореното трудово възнаграждение в полза на ответницата по насрещния иск. Съгласно разпоредбата на чл.271, ал.1 от КТ работникът и служителят не е длъжен да връща сумите за трудово възнаграждение, които е получил добросъвестно, а според чл.8, ал.2 от КТ добросъвестността при осъществяване на трудовите права и задължения се предполага до установяване на противното. Възражението на жалбоподателя, че ищцата сама е вземала възнаграждението си от оборота на магазина, с което обосновава твърдяната недобросъвестност, съдът намира за неоснователно. От кредитираното заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че ответницата е получавала възнаграждението си от касовия оборот на магазина след м. юни 2016г., което е извън исковия период. За исковия период на работника е било изплащано възнаграждение с РКО в размер приблизително около брутно уговореното трудово възнаграждение. С оглед относително дългия период от време, в който от работодателя е бил начисляван и изплащан по-висок размер на трудовото възнаграждение, въззивният съд намира, че същият е добросъвестно получен от работника и не подлежи на връщане.

По разноските:

При този изход на спора първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която на ответника в производството са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение за разликата над сумата от 117 лева до пълния присъден размер от 214,34 лева. На въззивницата – ищца в производството Г.Ц., следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от жалбата, а именно сумата от 255,60 лева, както и разноски за първоинстанционното производство в размер на още 178,45 лева. Ответникът в производството следва да бъде осъден да заплати такси и разноски на основание чл.78, ал.6 от ГПК, както следва: по сметка на Софийски градски съд държавна такса в размер на 12,75 лева, и по сметка на Софийски районен съд държавна такса в размер на още 18,12 лева и 11,20 лева за възнаграждение на вещо лице.

По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІІ-г въззивен състав

 

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ решение №105647/02.05.2019г., постановено по гр.д. №8528/2018г. по описа на СРС, 158 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г.Ц.Ц. срещу Г.Т.В.в качеството й на ЕТ „А.-Г.В.“, ЕИК ******, иск с правно основание чл.224, ал.1 от КТ за разликата над сумата от 362,40 лева до сумата от 815,40 лева, както и в частта, с която е осъдена Г.Ц.Ц. да заплати на Г.Т.В.в качеството й на ЕТ „А.-Г.В.“ разноски над сумата от 117 лева до пълния присъден размер от 214,34 лева, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА на основание чл.224, ал.1 от КТ Г.Т.В.в качеството й на ЕТ „А.-Г.В.“, ЕИК ******, да заплати на Г.Ц.Ц. сумата от 453 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни за 2016г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.02.2018г. до окончателното й изплащане.

ПОТВЪРЖДАВА решение №105647/02.05.2019г., постановено по гр.д. №8528/2018г. по описа на СРС, 158 състав, в останалите обжалвани части.

ОСЪЖДА Г.Т.В.в качеството й на ЕТ „А.-Г.В.“, ЕИК ******, да заплати на Г.Ц.Ц. разноски за въззивното производство в размер на 255,60 лева, както и разноски за първоинстанционното производство в размер на още 178,45 лева.

ОСЪЖДА Г.Т.В.в качеството й на ЕТ „А.-Г.В.“, ЕИК ******, да заплати такси и разноски на основание чл.78, ал.6 от ГПК, както следва по сметка на Софийски градски съд държавна такса в размер на 12,75 лева, и по сметка на Софийски районен съд държавна такса в размер на още 18,12 лева и 11,20 лева за възнаграждение на вещо лице.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

                                                                                                                                                                                                                                                                                                                

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                       

 

ЧЛЕНОВЕ : 1.                       

 

  2.