Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 26.01.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди и двадесета година в състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

          ЧЛЕНОВЕ:  ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН

                                    Мл. съдия  ДИМИТРИНКА КОСТАДИНОВА-

                                                      МЛАДЕНОВА

 

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Костадинова-Младенова в. гр. дело № 4398 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

 

           Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

    С Решение № 217625  от  19.09.2017г.,  постановено по гр. д. № 57734/2015г. по описа на СРС, 52 ответникът „Ф.и.“ ЕООД, ЕИК*********е осъдено да заплати на ищеца „С.и.“ ЕООД  ЕИК ********* на основание чл. 232, ал. 2 пр. първо от ЗЗД сумата 764 лв., представляваща наемна цена с включен ДДС по договор за наем за период м. 08.2015г., заедно със законната лихва върху тази сума от 25.09.2015г. до окончателното й заплащане, като е отхвърлен иска над уважения размер до  пълния предявен размер от 5091 лв.; Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 232, ал. 1 пр. второ от ЗЗД сумата от 1 227.70 лв., представляваща консумативни разходи за топлинна енергия с включен ДДС по договор за наем за периода месец март 2015г. до м. септември 2015г. , заедно със законната лихва върху тази сума от 25.09.2015г. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен над уважения размер до пълния предявен размер от 9831.26 лв.; Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 232, ал. 1 пр. второ от ЗЗД сумата 3382.94 лв., представляваща задължение за извършените разходи  /данък недвижими имоти и такса битови отпадъци/, заедно със законната, лихва върху тази сума от 25.09.2015г. до окончателното й заплащане. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 214.98 лв. разноски за съдебното производство. Ищецът  С.и.“ ЕООД  ЕИК *********  е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК  да заплати на ответника сумата от 988.96 лв. разноски за съдебното производство. 

Срещу решението, в частта в която на основание чл. 232, ал. 2 пр. второ от ЗЗД ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 3382.94 лв., представляваща задължение за извършени разходи /данък недвижими имоти и такса битови отпадъци/  заедно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Ф.И.“ ЕООД, представлявано от управителя С.И.М.чрез процесуалния му представител адв.К.О.. Жалбоподателят  оспорва напълно основанието на  за издаване на фактура № 427/03.04.2015г. от  ищццовото дружество и твърди, че няма основание за плащането й от страна на ответника. Оспорва начина на изчисление  от страна на ищеца на дължимите разходи за данък и такса битови отпадъци за всеки един от наетите имоти. Жалбоподателят поддържа, че съдът е достигнал до неправилен извод за наличие на вземането по посочените разходи единствено въз основа на заключението на съдебно- счетоводната експертиза. Според нея липсва плащане по фактура № 427 /03.04.2015г. , с която са префакурирани от ищцовото дружество разходи за  данък сгради и такса битови отпадъци  на стойност  3 382.92 лв. Въззивникът твърди, че задължението за плащане на това задължение възниква  съгласно чл. 5, ал. 7 от Договорите за наем едва след представяне от ищеца на надлежен документ  удостоверяващ  точните суми за конкретния имот.  В жалбата се твърди, че дължимите от наемателя разходи за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци не били ивдивидуализирани за отделните наети имоти. С оглед на изложеното във въззивната жалба моли за отмяна на посоченото решение в обжалваната част и постановяване на друго, с което да бъде отхвърлена исковата претенция в тази част като неоснователна. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца С.и.“ ЕООД, представлявано от управителя Ф.Т.Д., в който се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. Относно оспорването на издадената фактура № 427/03.04.2015г. заявява, че основание за нейното издаване са договорите за наем, сключени между страните. Заявява, че е неоснователно твърдението на въззивника, че не дължи сумите по посочената фактура. Твърди, че от страна на ответника не е извършено плащане както и че не са представени доказателства за това. Моли решението в обжалваната част  да бъде потвърдено като правилно.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 232, ал. 2 ЗЗД.

    Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

     Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Разгледано по същество същото е правилно.

            По делото е установено и не се спори от страните, между ищеца в качеството на наемодател и ответното дружество като наемател съществуват облигационни отношения по сключени между тях петнадесет договора за наем за жилищни обекти, находящи се в гр. София, бул. „********, жилищна сграда секция „А“, с право да ги преотдава на трети лица. Те са с предмет както следва: осем  договора, сключени на 10.01.2014г. относно следните имоти: апартамент  № А-1; апартамент  № А-3; апартамент  № А-5; апартамент  № А-7; апартамент  № А-8; апартамент  № А-9; апартамент  № А-11; апартамент  № А-12;  и седем договора, сключени на 01.05.2014г. относно следните имоти: апартамент  № А-15; апартамент  № А-16; апартамент  № А-17; апартамент  № А-18; ателие № А-27; ателие № А-28; Срокът на договорите от дванадесет до осемнадесет месеца, считано от дата на сключване на договора за пренаемане. Срещу предоставеното временно и възмездно ползване на описаните имоти отстрана на ищеца ответното дружество се е задължило да заплаща  определената съгласно договорите наемна цена, ведно с всички разходи, свързани н ползването на описаните имоти, както и разходите за данъци и такса битови отпадъци.            От представените по делото писмени доказателства -  договори за наем, приемо-предавателни - протоколи от 31.07.2015г.  и 20.02.2015г. подписани от двете страни се установи, че посочените договори за наем са преустановили действието си съгласно първоначално договорения срок.   

             От представените по делото договори за наем /чл. 5, ал.7/ се установи, че страните са се уговорили страните да си делят поравно при част от наетите имоти или в съотношение 30% към 70% за наемодателя разходите, свързани с държавни такси,  и други подобни данъци, като и данък сгради и такса смет, касаещи имотите. Тези плащания се калкулирали отделно от наемната цена, съгласно договореното между страните. С оглед уговореното между страните ищецът е префактурирал тези задължения и е издал една обща фактура за всички наети имоти с № 427/03.04.2015г. на стойност 3382.92 лв.  По делото е прието заключение на съдебно – счетоводна експертиза, съгласно, което след извършена справка в счетоводството на двете страни задължението по фактура № 427/03.04.2015г. не е погасено от страна на ответника.

Между страните не се спори относно факта на възникване на наемното правоотношение и размера на месечната наемна цена за всички имоти.  Във въззивната жалба не се съдържа оплакване по отношение размера на задълженията, приет от първоинстанционния съд. Наведени са оплаквания само относно претенцията за заплащане на допълнителните задължения за данък сгради и такса битови отпадъци. Твърдят, че същите са недължими, защото съгласно уговореното от страните наемадателят е трябвало да представи надлежен документ, удостоверяващ точния размер на дължимите суми за всеки един  нает имот.

Съдът намира така наведеното оплакване за неправилност на постановеното решение в тази част за неоснователно. В  чл. 5, ал. 7 от договорите за наем, сключени на 101.2014г.  между страните е уговорен, че тези разходи се делят поравно от страните. В договорите за наем от 10.05.2014г. в чл. 5, ал. 7 е променено съотношението за заплащане на тези разходи и е добавено изискването наемодателят да предостави надлежен документ, удостоверяващ точните дължими суми за всеки един недвижим имот. В изпълнение на това свое  задължение ищецът – наемодател е издал фактура № 427 от 03.04.2015г. , в която е описал точните дължими суми за всеки един нает от ответника недвижим имот.

Според чл. 20а ЗЗД договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили, и не могат да бъдат изменени без взаимно съгласие на страните ако няма основания за това, предвидени в закона. Настоящият състав намира цитираните текстове от представените договори за наем за ясни и недвусмислени и ненуждаещи се от тълкуване. По въпроса за предпоставките и обема на тълкуване на договорите съществува задължителна практика на ВКС, създадена с постановени по реда на чл.290 ГПК решения – напр. решение № 115 от 01.11.2010 г. по т. д. № 939/2009 г. на І т. о., решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на І т. о., решение № 89/17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ІІ т. о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ІV г. о., решение № 16/28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на ІІ т. о. и др. С цитираните актове ВКС се е произнесъл по реда на чл.290 ГПК, че на тълкуване според критериите на чл.20 ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите; прилагането на критериите на чл.20 ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. Договорът не подлежи на тълкуване, когато съдържащите се в него уговорки са ясни и точни и разкриват недвусмислено действителната воля на страните да се обвържат с определени права и задължения, за да постигнат желан от тях и позволен от закона правен резултат.

Настоящият съдебен състав намира, за неоснователно твърдението на въззивника, че липсва правно основание на издадената от ищеца фактура № 427 от 03.04.2015г. От представените договори за наем се установи, че цитираната фактура е издадена от ищеца в изпълнение на задълженията си по чл. 5, ал. 7  тях. Размерът на това задължение 3382.92 лв. е установен от приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, което настоящата инстанция напълно кредитира. По делото липсват доказателства за плащане на тези дължими суми. В случая районният съд е приел, че претенцията на наемодателя за заплащане на разходите за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за наетите имоти е основателна. Въззивният съд не намира основание за промяна на този извод.

С оглед на изложеното въззивният съд намира, че въззивната жалба, подадена от ответника  е неоснователна и първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната с нея част.

               По отношение на разноските:

С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК  отговорност за разноските в настоящото производство носи ответникът. С оглед на обстоятелството, че от страна на въззиваемата страна - ищец  не са представени доказателства за реално  направени разноски, то такива не следва да се присъждат.

  На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

                                         

Р    Е    Ш    И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 217625  от  19.09.2017г.,  постановено по гр. д. № 57734/2015г. по описа на СРС, 52, в обжалваната част.

         Решението е окончателно.

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                    ЧЛЕНОВЕ: 1/                              2/