Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 01.02.2021
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на трети ноември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №4315 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 12.02.2020 год., постановено
по гр.дело №33925/2019 год. по описа на СРС, ГО, 162 с-в, е отхвърлен
предявения от Й.С.Г. срещу К.Х.Л. иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 8 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от
противоправно поведение на ответницата, изразяващо се в изнасянето на обидни и
клеветнически твърдения, че ищцата „не работи, няма професия, няма образование,
а и не иска да работи, като цялото й внимание е насочено към нас“,
разпространени в молба за образуване на дело за защита от домашно насилие,
депозирана в СРС на 09.08.2018 год. и ищцата е осъдена да заплати на
ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в
размер на 405 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищцата Й.С.Г.. Жалбоподателката поддържа, че СРС не бил отчел
обстоятелството, че ответницата по всякакъв начин била целяла да бъде наказана
ищцата и била изрекла пред съда лъжи, които имали изцяло обиден характер.
Молбата за защита от домашно насилие не следвало да бъде изцяло уважена, а
частично, но съдът бил проявил преднамереност, като се бил повлиял от
цялостната оценка за ищцата. Част от тази оценка било и изявлението на
ответницата. Когато някой описвал един човек като мързелив и необразован пред
съда, той накърнявал честта и достойнството му публично. Именно ответницата
описвала ищцата пред съда като необразована и неработеща, защото искала да
подчертае нейните недостатъци. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че
унизителният характер на казаното следва да се основава на приетите в
обществото морални норми за нормално човешко общуване, за зачитане на честта и
достойнството на всекиго, като е без значение дали казаното отговаря на
действителността и дали направената от дееца оценка е правилна. Казаното пред
съда трябвало да отговаря на действителността, за да може той да постанови
справедлив съдебен акт. Изричането на унизителни за човешкото достойнство лъжи
и повторното им потвърждаване пред съда позоряло ищцата и представлявало
нарушение на чл. 5 ЕКПЧОС, Конституцията на Република България и чл. 45 ЗЗД.
Установено било от заключението на вещото лице и събраните гласни
доказателства, че ищцата била претърпяла вреди и те имали връзка с изявленията
на ответницата. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът –
уважен.
Ответницата
по жалбата К.Х.Л. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че след правилен анализ на събраните доказателства по делото СРС бил
приел, че не е налице противоправно поведение от страна на ответницата.
Твърденията в исковата молба, по която било образувано делото за защита от
домашно насилие, не представлявали нито обида, нито клевета, те не опозорявали
личността на ищцата и отговаряли на обективната действителност. В тежест на
ищцата било да установи, че е претърпяла претендираните вреди, настъпили в
причинна връзка с виновно и противоправно поведение на ответницата. Делото за
домашно насилие било спечелено от ответницата, което означавало, че твърденията
й и доказателствата, които била представила, били възприети от съда за
достоверни. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е
за разглеждане иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Непозволеното
увреждане – чл. 45
ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да
не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на другите
физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически
факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата,
3/ противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между
противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до
доказване на противното – чл. 45, ал. 2
ЗЗД.
Основният обективен елемент от горепосочения правопораждащ
фактически състав на деликтна отговорност е извършване на противоправно деяние
т.е. такова действие или бездействие, което обективно да води до накърняване на
защитен от закона правен интерес, субективно право или правнозначима ценност от
категорията на естествените права.
В частност ищцата се позовава на
увреждащо поведение на ответницата, изразяващо се в публично разгласяване на отрицателни оценки и мнения за нейната личност,
които са унизителни и разгласяването на позорни обстоятелства – осъществено на 09.08.2018
год. чрез подаването на молба до СРС за защита от домашно насилие /по която е
било образувано гр.дело №52666/2018 год. по описа на СРС, ГО, 92 с-в/, в която
се съдържат следните изрази: „… не работи, няма професия, няма образование, а и
не иска да работи, като цялото й внимание е насочено към нас“.
Безспорно е във въззивното производство, че ответницата е
автор на молбата от 09.08.2018 год., в която са използвани процесните изрази. С
решение от 14.09.2018 год., постановено по гр.дело №52666/2018 год. по описа на
СРС, ГО1 92 с-в, което е влязло в сила
/според удостовереното от СРС на 26.10.2018 год./, е била издадена на основание
чл. 15, ал. 2 ЗЗДН заповед за защита на К.Х.Л., като са били наложени следните
мерки за защита: Й.С.Г. е била задължена на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН
да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на К.Х.Л.; Й.С.Г.
е била предупредена, че при констатирано от полицейските органи неизпълнение на
заповедта за защита, на основание чл. 21, ал. 3 ЗЗДН полицейският орган е
длъжен да я задържи и незабавно да уведоми органите на прокуратурата, като
неизпълнението на заповедта за защита представлява престъпление по чл. 296, ал.
1 НК и на Й.С.Г. е била наложена на основание чл. 5, ал. 3 ЗЗДН глоба в размер
на 200 лв.
Не се спори също така, а и от събраните писмени
доказателства по делото е видно, че ищцата е със средно образование и че от
2015 год. не работи.
При осъществения анализ на
съдържанието на процесните изявления въззивният съд приема
следното:
Свободата на словото не е абсолютна, а се разпростира до
пределите, след които вече се засягат други конституционни ценности – каквито
са доброто име и правата на другите граждани. Следователно въпросът за баланса
при упражняването на конституционно гарантираните права може да бъде решен след
конкретна преценка на всеки случай. Прокламираната в чл. 40, ал. 1 от Конституцията на Република България свобода на печата и другите средства за
масова информация е свързана с правото на личността и на социалната общност да
бъдат информирани по въпроси, които представляват интерес. В нейното съдържание
не се включва предоставена възможност за разпространяване на неверни данни,
засягащи лични граждански и човешки права и не предпоставя налагане на
негативен подтекст /виж Решение № 404 от 13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. №
907/2009 г., III г. о., ГК, Решение № 484 от
9.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1438/2009 г., III г. о., ГК/.
Едно изявление е противоправно само доколкото
накърнява доброто име на адресата му в обществото и доколкото това изявление не
е вярно. Това е така, тъй като съгласно
чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България всеки има право да изразява
мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или
устно, чрез звук, изображение или по друг начин. Обективният критерий за ограничаване на това основно права на гражданите е въведен в ал. 2 на посочения текст, а именно – това право не може да се използва за накърняване
на правата и доброто име на другиго. Безспорно правото на чест и достойнство на
личността е правно значима ценност, която е защитена от законоустановения ред в
държавата като субективно право от категорията на абсолютните права /арг. и от чл. 32, ал. 1 от Конституцията/.
Казването или извършването на нещо унизително за честта и
достойнството на другиго в негово присъствие е противоправно деяние – обида
/чл.146, ал.1 от НК/. Съответно разгласяването на несъществуващо позорно
обстоятелство или приписването на неизвършено престъпление е противоправно деяние – клевета /чл.147, ал.1 от НК/. С тези
деяния се накърнява правото на чест и достойнство на лицето и положителната обществена оценка за личността му, неговата самооценка.
Унизителният характер на казаното следва да се преценява
на основата на обективни критерии: от общоприетите морални и обществени
разбирания за необходимото отношение към другите членове на обществото. Обидата
може да се осъществи както устно, така и писмено, като е необходимо обидните
думи или действия да се възприемат от пострадалия. Обидата не се свързва с
факти и обстоятелства от обективната действителност, а със субективното
личностно виждане и оценка /мнение/ на извършителя на обидата за личността на
пострадалия. Само по себе си, обаче, мнението, ако не е неприлично, непристойно
отнасяне срещу някого, не осъществява престъпния състав на обидата. В този
смисъл следва да бъде направено разграничението между отрицателното мнение,
което по същество представлява критика на някого и обидата. За да е налице
обида, следва да бъдат казани думи, обективно годни да накърнят достойнството
на пострадалия, които според господстващия морал са неприлични, вулгарни и
цинични. Обидата е лично унизяващо отнасяне към някого, докато мнението, макар
и негативно, представлява лично становище, с което се изразява позиция или
оценка на личност или събитие. В този смисъл не всяка негативна или експресивна
оценка може да се приеме за обидна, тъй като това би отрекло напълно
конституционното право на изразяване на мнение, но обидна е оценка, която
съдържа вулгарни, цинични изрази и квалификации по нечий адрес или ако чрез
позорящо внушение създава у трети лица отрицателно впечатление за пострадалия,
поради което отговорност може да се носи и за оценъчни съждения и мнения, ако
те съдържат такива обидни изрази.
Разгласяването на позорно обстоятелство е довеждане до
знанието на трето лице за такова обстоятелство, което деецът свързва с
личността на пострадалия. Позорното обстоятелство е твърдение за съществуването
на определен факт за пострадалия, отнасящ се до минали или настоящи прояви от
личния му живот или неговата професионална реализация /брачна изневяра, побой,
тормоз над близки, отсъствие от работа, немарливо изпълнение на служебните
задължения и др./, укорим от гледна точка на общопризнатите морални норми или
отразяващ отрицателни качества на субекта, характеризиращи го негативно
/мързелив, корумпиран, страдащ от алкохолизъм, наркомания и др./, който е от
естество да накърни доброто му име в обществото, да компрометира честта и
достойнството.
В този смисъл твърдението за позорното
обстоятелство трябва да е ясно и да съдържа
информация за времевите му и пространствени параметри и
всички релевантни детайли, която да бъде поднесена от разгласяващия
като сигурно, несъмнено знание за съдържащите се в нея факти, т.е. необходимо е разгласяващото лице да съобщи свои твърдения,
такива, които изхождат лично от него и зад
които застава с думите си, претендирайки, че знае, че тези обстоятелства са
безспорен факт. И това е предпоставено от необходимостта за
установяване на неговата достоверност, подлежаща на доказване в гражданския
процес. В този смисъл предмет на клеветата могат да бъдат само факти, но не и
субективната интерпретация на тези факти. Освен това обстоятелствата трябва
обективно да бъдат съобщени, а не да се извеждат чрез предположения, асоциации,
интерпретации или други форми на субективна психическа дейност.
Безспорно правото на чест и достойнство на личността е правно значима
ценност, която е защитена от законоустановения ред в държавата като субективно
право от категорията на абсолютните права /арг. и от чл. 32, ал.
1 от Конституцията/. Поради това всякакви твърдения
и оценки за дадена личност могат да се разпространяват свободно, ако не засягат
честта и достойнството й. Ако обаче са разпространени оценъчни съждения, те не
подлежат на проверка за вярност – те съставляват коментар на фактите, а не
възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност /правно значение
оценките имат само ако са обидни/. За вярност могат да бъдат проверявани само
твърденията за конкретни факти, доколкото позорят адресата /в посочения смисъл
са и формираните от СРС изводи, виж и Решение № 62 от 06.03.2012 год. на ВКС по
гр.дело № 1376/2011 год., IV г. о, ГК, Решение № 85
от 23.03.2012 год. на ВКС по гр.дело № 1486/2011 год., IV г. о, ГК, Решение № 278 от 27.11.2019 год. на ВКС по гр.дело № 1140/2019
год., III г. о., ГК, Решение № 213 от 26.01.2021 год. на ВКС по
гр.дело № 970/2020 год., IV г. о, ГК, Решение № 253
от 29.01.2014 год. на ВКС по гр.дело № 1251/2012 год., III г. о., ГК, Решение № 129 от 11.08.2020 год. на ВКС по гр.дело № 2704/2019
год., IV г. о, ГК, Решение № 116 от 24.07.2020 год. на ВКС
по гр.дело № 1960/2019 год., IV г. о, ГК.
СГС приема, че съдържанието на процесните изявления на
ответницата не е клеветническо и обективно не съставлява обида. Изявленията в
частта им, в която се излагат фактическите твърдения, че ищцата няма
образование и професия /очевидно имайки предвид липсата на завършено висше
образование и свързаната с това липса на определена професия/, както и че не
работи, отговарят на истината /извод, която следва от съвкупната преценка на
писмените доказателства по делото/, поради което не са клевета, дори да позорят
адресата и не са основание за ангажиране на деликтната отговорност на
ответницата. В останалата си част изявленията представляват коментар на тези
факти с негативен оценъчен характер. Както вече бе посочено, оценъчното съждение,
мнението, интерпретацията може да са пристрастни, негативни, но не са факти,
поради което не могат да бъдат подлагани на проверка за вярност. В случая
изказаното от ответницата мнение не следва да се квалифицира като засягащо
достойнството на ответницата, тъй като не цели единствено да я опозори. Нейната
оценка е резултат от субективни процеси на мисловен анализ и тълкуване на
информацията, лични впечатления и предпочитания, различна емоционалност и вкус.
Негативното внушение по отношение на личността на ищцата не е направено нито в
недопустима форма /използваните изрази не надхвърлят добрия тон/, нито
самоцелно, за да бъде тя увредена. Следователно не са превишени ограниченията
по чл. 39, ал. 2 от Конституцията на Република България на правото да се изразява
мнение. Следва да се посочи също така, че обидни биха били изрази, използвани
извън контекста на коментираните събития и пряко засягащи достойнството на
адресата, но не и тези, при които личността се характеризира с негативни
изразни средства като участник в процеса, обект на неблагоприятния коментар
/както е и в частност/.
В този смисъл законосъобразно първоинстанционният съд е
приел, че релевираната претенция се явява неоснователна и подлежи на
отхвърляне.
Изводите на въззивния съд съвпадат с тези на СРС. Ето
защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното
решение – потвърдено, като правилно.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора
жалбоподателката няма право на разноски.
Тъй като липсват данни
ответницата по жалбата да е направила реално разноски във въззивното
производство, СГС счита, че няма основание за ангажиране на отговорността на
жалбоподателката /ищцата/ по реда на чл. 78, ал. 3 ГПК.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не
подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 12.02.2020 год., постановено по гр.дело
№33925/2019 год. по описа на СРС, ГО, 162 с-в.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/