Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, ……06.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на втори юли две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 15109 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 162293 от 10.07.2019г.,
постановено по гр.дело № 2993/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 49 състав,
е уважен предявеният от Л.С. Д.-Д.срещу „М.“ ЕООД иск с правно основание по
чл.403, ал.1 ГПК за сумата от 3 750
евро, представляваща обезщетение за имуществени вреди вследствие наложена
възбрана върху недвижим имот, а именно – ателие № 36, находящо се в гр.София,
ж.к.“********вх.********изразяващи се в платена неустойка по договор за
посредническа услуга и анекс към него.
С решението е отхвърлен предявеният от Л.С.
Д.-Д.срещу „М.“ ЕООД иск с правно основание по чл.403, ал.1 ГПК за сумата от 1
330 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие наложена
възбрана върху недвижим имот, а именно – ателие № 36, находящо се в гр.София,
ж.к.“********вх.********изразяващи се в стрес, притеснение, страх и безсъние за
периода от 20.01.2015г. до 30.04.2017г.
С решението съдът се е произнесъл по
разноските в производството, съобразно изхода на спора.
Въззивникът – ищец Л.С. Д.-Д.,
посредством надлежно упълномощен процесуален представител, обжалва решението в частта,
в която е отхвърлен предявеният иск за неимуществени вреди за периода от
20.01.2015г. до 30.04.2017г., с оплакване за неправилност и нарушение на материалния
закон. Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че претенцията
за неимуществени вреди е недоказана в производството, предвид обстоятелството,
че именно за доказването на претендираните морални вреди са ангажирани пред
първостепенния съд гласни доказателства чрез разпит на двама свидетели. На
следващо място излага, че претенцията за неимуществени вреди в настоящия случай
е сходна с претенциите за морални вреди по ЗОДОВ, в която връзка се сочи, че
самото осъзнаване на обстоятелството, че определено право е нарушено и е
подложено на ограничения, представлява негативно изживяване и само по себе си
подлежи на обезщетяване. По изложените съображения моли съда да отмени
решението в обжалваната част и да уважи предявения иск като присъди и
направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК ответникът в
производството „М.“
ЕООД, посредством надлежно упълномощен процесуален представител, е депозирал
писмен отговор, с който въззивната жалба се оспорва изцяло по подробно изложени
съображения. Конкретно се поддържа, че притеснението и психическия дискомфорт,
на които ищцата основава претенцията си, не се дължат пряко на наложената от
ответното дружество възбрана на процесния имот, доколкото е установено в
производството наличие на други възбрани върху имоти на ищцовата страна, както
и наличие на множество парични задължения на същата. Сочи, че събраните в
производството гласни доказателствени материали са тенденциозни и депозирани
единствено с цел да обслужат процесуалния интерес на страната, поради което
правилно са остали извън доказателствените изводи на първоинстанционния съд. Моли
се атакуваният съдебен акт да бъде потвърден в обжалваната от ищеца част като
правилен и законосъобразен. Претендират се разноски.
В законоустановения срок е постъпила и
въззивната жалба от ответника в производството „М.“ ЕООД, чрез процесуален
представител с доказателства по делото за надлежно учредена представителна
власт, срещу първоинстанционния съдебен акт в частта, в която е уважен
предявеният от Л.С. Д.-Д.иск с правно основание по чл.403, ал.1 ГПК за обезщетяване
на имуществени вреди. Поддържа се, че представените в първоинстанционното
производство писмени доказателствени средства, а именно – договор за
посредническа поръчка и анекс към него, представляват частни документи,
надлежно оспорени в производството, които не обвързват съда с материална
доказателствена сила и следва да бъдат преценявани от последния по вътрешно
убеждение и в съпоставка с останалия събран доказателствен материал. Излага се,
че районната съдебна инстанция неправилно не е взела предвид обстоятелството,
че по делото липсват представени каквито и да било доказателства, че
изпълнителят по договора за посредническа поръчка действително е осигурил
купувач на имота, още по – малко за това, че последният е имал сериозни
намерения да закупи именно процесния възбранен недвижим имот. На следващо място
се сочи, че видно от събраните гласни доказателствени средства процесната сума
е предадена доброволно като възнаграждение и не е имала характер на неустойка
или наказателна санкция за неизпълнение на сключения посреднически договор. С
оглед изложеното се моли атакуваният съдебен акт да бъде отменен в обжалваната
част като неправилен и вместо него въззивният съд да постанови решение, с което
от отхвърли изцяло предявения от ищеца иск. Претендират се разноски.
Въззивникът – ищец Л.С. Д.-Д., е депозирала
писмен отговор в срока по чл.263, ал.1 ГПК, в който се заявява становище за
неоснователност на въззивната жалба и се моли първоинстанционният акт, в
обжалваната от ответника част, да бъде потвърден като правилен и
законосъобразен.
Софийски градски
съд, II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
По
отношение на неговата правилност и с оглед доводите
в жалбите, следва да се отбележи следното:
Според
разпоредбата на чл. 403, ал. 1 от ГПК, ако искът, по който е допуснато
обезпечението, бъде отхвърлен или ако не бъде предявен в дадения на ищеца срок,
или ако делото бъде прекратено, ответникът може да претендира от ищеца да му
заплати причинените вследствие обезпечението вреди. В основата на иска е
отговорността за непозволено увреждане по смисъла на чл. 45 ЗЗД, но за разлика
от общия принцип, отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК е безвиновна, обективна, респективно
и ищците по обезпечения иск не могат да се освободят от нея, доказвайки, че са
положили дължимата грижа да проверят допустимостта и основателността на
исковата претенция.
За да бъде уважен
искът с правно основание чл. 403, ал. 1 от ГПК следва да са налице кумулативно
следните предпоставки: 1). допуснато обезпечение, 2). отхвърляне на иска, който
е обезпечен, 3). причинени от обезпечението вреди, както и причинна връзка
между вредите и допуснатото обезпечение. В тежест на ищеца в производството е
да установи по несъмнен начин, че вследствие допуснатото обезпечение е
претърпял вреди, че тези вреди действително са претърпени и са пряка последица
от допуснатото обезпечение.
От представените и
приети по делото писмени доказателствени средства се установява, че с
обезпечителна заповед от 20.01.2015 г. по гр. дело № 2263/2015, СРС, 31 състав,
е допуснато на основание чл. 390, ал. 1 от ГПК обезпечение на бъдещ осъдителен
иск, предявим от „М.“ ЕООД против Л.С. Д.-Д.за сумата от 9 000 евро с ДДС,
частична от 18 000 евро, представляваща възнаграждение по възлагателна поръчка
№ 230162/18.08.2014 за посредничество при продажба на недвижим имот, чрез
налагане на обезпечителна мярка възбрана върху следния недвижим имот - ателие №
36, находящо се на 6-ти етаж, на две нива, в жилищна сграда в гр.********Установява
се също така, че с решение № 2563/19.04.2017г., постановено по гр. дело №
5419/2016г. по описа на СГС, ГО, III „B“ състав, е потвърдено решение от
23.03.2016г., постановено по гр. дело № 5726/2015г. по описа на СРС, ГО, 33
състав, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 348 от ТЗ,
предявен от „М.“ ЕООД против Л.С. Д.-Д.за заплащане на сумата от 17 602,47
лева, представляваща левова равностойност на 9 000 евро, частично от сума в
размер на 18 000 евро, главница по договор за посредничество при продажба на
недвижим имот от 18.08.2014 г.
Въззивникът – ищец
претендира да е претърпял имуществени вреди, в резултат на заплатена от него
неустойка по сключен договор за посредническа поръчка от 26.07.2014 г. за
покупко – продажба на процесния имот, върху който е наложена възбраната на 20.01.2015
г.
За установяване на
посочените обстоятелства в първоинстанционното производство са ангажирани от
страна на ищеца писмени доказателствени средства, а именно - договор за
посредническа поръчка от 26.07.2014 г. и Анекс към договор за посредническа
поръчка от 15.05.2015г., от които се установява, че Л.С. Д.-Д., в качеството на
възложител, е възложила на Д.П.Т.да посредничи при продажбата на недвижим имот,
собственост на възложителя, а именно – ателие № 36, находящо се на 6-ти етаж,
на две нива, в жилищна сграда в гр.София, ж.к.“********, срещу парично
възнаграждение в размер на 2,5 % върху действителната продажна цена. От чл.8 от
процесния договор е видно, че страните са уговорили, че възложителят дължи неустойка,
равна на половината от договорената комисионна в случай, че със свои действия
или бездействия, както и при каквато и да е причина, свързана с него, стане
невъзможно реализирането на сделката.
Установява се също
така от представения Анекс към договор за посредническа поръчка от 15.05.2015г.,
че във връзка с наложена възбрана с определение на Софийския районен съд от
20.01.2015г. по гр.дело № 2263/2015г. върху недвижимия имот - ателие № 36,
находящо се на 6-ти етаж, на две нива, в жилищна сграда в гр.София, ж.к.“********,
и заведено от „М.“ ООД гражданско дело № 5726/2015г. по описа на СРС, ГО, 33
състав, договорът за посредническа поръчка е бил прекратен по съгласие на
страните, след като е заплатена между същите неустойка в размер на 3 750 евро.
По делото са
ангажирани и гласни доказателствени средства посредством разпит в процесуалното
качество на свидетел на Д.П.Т.. Същата е посочила, че за период от около 3 –
4 месеца процесният имот е бил в
продажба, като след намаление на първоначално обявената продажна цена е намерила
купувачи на имота с уговорка за предстоящо сключване на предварителен договор.
Изрично е заявила, че след като възложителят по договора за посредническа
поръчка Л.С. Д.-Д.разбрала и я
информирала, че има наложена възбрана върху имота, дейността по продажбата му
била спряна именно поради наложената възбрана, при уговорка, че след вдигане й
същата ще бъде подновена. Посочила е също така, че тъй като била провела над 30
огледа на процесния имот, ищцата й заплатила сумата в размер на 3 500 – 3 600
евро, като тази сума била възнаграждение и нямала характер на наказателна
санкция или на неустойка за това, че не е изпълнен договора за поръчка.
По делото е
назначена и изготвена съдебно – счетоводна експертиза, видно от заключението на
която е, че: 1). От извършената проверка в ТД на НАП – София, офис „Красно
село“ се установява, че съгласно писмо изх.№ 02 – 10 – 00 – 486/01.04.2019г. за
лицето Д.Т.няма подадена годишна данъчна декларация по чл.50 от ЗДДФЛ за 2015г.,
в която да е деклариран изплатен хонорар в размер на 7 330 лева, 2).
Проверката в счетоводството на Д.Т.установява, че на 15.05.2015г. същата е
получила в брой сумата от 7 330 лева, за което е издадена фактура №
********** от 15.05.2015г. за плащане по договор за посредническа поръчка от
26.07.2014 г. и Анекс към него.
Други релевантни
за спора доказателства, не са ангажирани.
При анализа на така събрания по делото
доказателствен материал, поотделно и в съвкупност, въззивният състав на съда
приема, че от страна на въззивника – ищец в настоящото производство, в
съответствие с носената от него доказателствена тежест, са ангажирани
доказателства за претърпени от същия имуществени вреди, които да са пряка и
непосредствена последица от наложеното обезпечение, а именно – възбрана върху
недвижим имот, представляващ ателие № 36, находящо се на 6-ти етаж, на две
нива, в жилищна сграда в гр.********Установява се безпротиворечиво в
производството, с оглед приложените по делото договор за посредническа поръчка
от 26.07.2014 г. и Анекс към договор за посредническа поръчка от 15.05.2015г.,
последният служещ и за разписка за получаване на сумата, както и от приетото по
делото пред първоинстанционния съд заключение на съдебно – счетоводна
експертиза, което настоящият състав кредитира като компетентно изготвено, че поради
наложената на процесния недвижим имот възбрана е преустановена стартирана
процедура по покупко – продажба на същия, във връзка с което обстоятелство
ищцата е заплатила сумата в размер на 3 750,00
евро. Събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства са
достатъчни за обосноваване на извод, че именно вследствие на допуснатото
обезпечение ищецът е претърпял претендираните вреди, както и че тези вреди
действително са претърпени и са пряка последица от допуснатото обезпечение,
поради което и доводите, релевирани във въззивната жалба на въззивника –
ответник, че процесната сума представлява възнаграждение по изпълнен договор,
въззивният състав на съда намира за неоснователни.
На следващо място, неоснователно е и възражението на въззивника
- ответник за неправилно приложение на нормата на чл. 181 ГПК
от страна на Софийския районен съд. При преценка дали ответното дружество има
качеството "трето лице" по смисъла на чл. 181 ГПК,
следва да бъде съобразена практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК
и обективирана в решение № 235/04.06.2010 г. по гр.д. № 176/2010 г. на ІІ г.о.,
в решение № 207/21.01.2016 г. по гр.д. № 1381/2015 г. на І г.о., решение № 177/13.06.2012
г. по гр.д. № 1672/2011 г. на III г.о.и решение № 176/8.12.2010 г. по гр.д. №
3960/2008 г. на IV г.о. на ВКС. В съдебната практика и правната доктрина се
приема, че изискването за достоверна дата по смисъла на чл. 181 ГПК
важи не в полза на всички лица, които не са участвали в съставянето на
документа. Трети лица по разума на закона са само тези неучастващи в
съставянето на документа, които черпят права от издателите на документа и които
могат да бъдат увредени от неговото антидатиране – например когато е налице
конкуренция на права. Другите, неучастващи в съставянето на документа лица, не
са трети лица и спрямо тях не важи изискването за достоверност на датата на
частния документ. Ето защо, въззивникът – ответник няма качеството на трето
лице, спрямо което да важи изискването на чл. 181 ГПК
за достоверност на датата на съставените частни документи – договор за
посредническа поръчка от 26.07.2014 г. и Анекс към договор за посредническа
поръчка от 15.05.2015г.
Същевременно следва да бъде посочено,
че в практиката на върховната съдебна инстанция многократно е изследван
въпросът кои лица са "трети" по смисъла на чл. 181 от ГПК и за
доказателствената сила на частните документи. Така, според решение №
235/04.06.2010 г. по гр. д. № 176/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., "трето
лице" по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК е това, което черпи права от
лицето, подписало документа и правата, които то черпи могат да възникнат само
при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа. Касае
се до неучаствали в съставянето на документа лица, които биха могли да бъдат
увредени от неговото антидатиране. Относно договорите, сключени в обикновена
писмена форма, ВКС приема, че съставляват частни документи и се ползват с
доказателствена сила само по отношение на авторството им. Такъв документ не
доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление, нито датата и
мястото на съставянето на документа (решение № 748/17.02.2011 г. по гр. д. №
801/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 197/23.12.2014 г. по гр. д. № 7364/2013
г. на ВКС, ІІІ г. о.). Тъй като частните документи не се ползват с обвързваща
материална доказателствена сила, ако бъдат оспорени удостоверените от тях
факти, последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК (решение №
50/21.07.2017 г. по гр. д. № 4880/2014 г. на ВКС, ІV г. о., решение №
270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2014 г. на ВКС, ІV г. о.). Страната не
следва да разчита на доказателствената сила на представен по делото частен
документ, когато е съставен в свидетелство на факт, който насрещната страна
оспорва, защото съдът няма задължението да приеме за осъществен оспорения факт,
нито за вярна датата на съставянето му (решение № 213/15.01.2018 г. по гр. д. №
856/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о.). В този смисъл и съобразно конкретиката на
настоящия случай трябва да бъде отбелязано, че в производството за установяване
на горепосочените обстоятелства, спорни между страните в процеса, са ангажирани
гласни доказателствени средства посредством разпит на свидетел Д.П.Т., като същата категорично е посочила, че
процесният договор за посредническа поръчка, с предмет – покупко – продажба на
процесния възбранен недвижим имот, е сключен месец юли 2014г., респективно
преди налагане на възбраната, както и че поради
налагането й продажбата на имота
била спряна, а договорът – прекратен, като във връзка с последното бил сключен
и Анексът към договор за посредническа поръчка от 15.05.2015г. Съдът кредитира изцяло показанията на свидетеля Т.,
доколкото прецизният анализ на тези гласни доказателствени материали,
съпоставката им с останалия събран по делото доказателствен материал, ценен
поотделно и в съвкупност, вътрешната им непротиворечивост и съпоставката им с
оставалите доказателства, обуслови крайния извод за тяхната достоверност. По
изложените съображения съдът намира, че ищецът в производството, съобразно и в
изпълнение на носената от него доказателствена тежест, е провел пълно и главно
доказване на релевантните за предмета на делото факти и обстоятелства, с оглед
което и всички възражения на въззивника – ответник, настоящият състав намира за
неоснователни.
Доколкото в хода
на производството се установи претендираните имуществени вреди от допуснатото
обезпечение на иска да са пряка и непосредствена последица от наложената
обезпечителна мярка – възбрана върху имота, то искът с правно основание чл.
403, ал.1 ГПК за имуществени вреди е основателен, респективно и първоинстанционният
съдебен акт следва да бъде потвърден в съответната обжалвана част като правилен
и законосъобразен.
По отношение на
иска за обезщетение на претърпени неимуществени вреди:
В производството
са ангажирани свидетелски показания на разпитаните в съответното процесуално
качество Д.П.Т.и Светлин Благоев Дуев. От свидетелските показания на Д.Т.се установява,
че ищцата е приела тежко факта на наложената възбрана, плачела, била много
притеснена и не знаела какво да прави, не можела да спи и да работи спокойно, доколкото
парите от продажбата на имота й трябвали много, тъй като много неща й се били
струпали на главата. От своя страна, свидетелят Дуев е изложил, че след
възбраната ищцата била много притеснена за невъзможността да продаде процесния
имот, започнала да вдига кръвно, правела паник – атаки и тахикардия, тъй като
парите от продажбата били предназначенни за покриване на кредити на починалия й
съпруг на стойност около пет милиона лева, за които вземания били наложени
възбрани и на други имоти – хотел и спортен център. Свидетелства, че допреди
налагането на възбраната не е имала здравословни проблеми и не се е оплаквала.
По отношение доказателствената стойност на
свидетелските показания съдът намира, че допустимо средство за доказване на
неимуществените вреди са именно показанията на свидетели, които са наблюдавали
пряко поведението на ищеца през процесния период. Същевременно обаче, в показанията на свидетелите не се съдържат сведения
за негативните последици от конкретно наложената
възбрана върху психиката на
ищцата, които да послужат за опора на извод
относно един от правопораждащите спорното право факти – настъпването на
горепосочените преки и непосредствени вреди.
Напротив, от същите се установява, че ищцата е имала нужда от парични средства
с оглед необходимостта от погасяване на кредити на висока стойност, във връзка
с които са били наложени и други възбрани върху недвижимо имущество, поради
което и настоящата съдебна инстанция намира, че емоционалният дискомфорт и
негативните изживявания на въззивника – ищец са вследствие именно на нуждата от
финансови средства и наличието на множество вземания на финансови институции, респективно
и не са пряка причинно – следствена връзка именно с наложеното обезпечение.
Отделно
от това и в допълнение следва да бъде посочено, че не се установява и
твърдяново от ищцата влошаване на здравословното й състояние, същото вследствие
на наложената възбрана. По делото не са представени надлежни писмени доказателства в тази насока. Следва
да се отбележи, че събраните гласни доказателства в тази им част също не
представляват годна доказателствена основа, въз основа на която съдът да
изгради доказателствен извод за настъпило увреждане на здравето, поради което и
при липса на представена по делото медицинска документация, твърдението за това
е недоказано, а възражението на въззивника - ответник в тази насока – основателно.
При
липсата на други оплаквания с въззивната жалба на ищеца в производстввото, и
след преценка, че в решението не са допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми, въззивният съд намира, че атакуваният съдебен акт е
правилен и като такъв следва да бъде потвърден.
При този изход на спора и с оглед
неоснователността на депозираните въззивни жалби, на страните не се дължат
разноски.
По горните съображения, Софийски градски
съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
162293 от 10.07.2019г., постановено по гр.дело № 2993/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 49 състав.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок
от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.