РЕШЕНИЕ
№ 956
гр. Пловдив, 07.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
осми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Екатерина Вл. Мандалиева Въззивно
гражданско дело № 20225300500946 по описа за 2022 година
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
Обжалвано е Решение №261616 от 09.12.2021г. на ПРС, постановено
по гр.д.№7670/2020г., седемнадесети гр.с., с което е отхвърлен предявения
иск от Н. Т. Т. с ЕГН ********** с адрес: гр. П., *** ЗА ПРИЗНАВАНЕ ЗА
УСТАНОВЕНО, че В. Х. В. с ЕГН ********** с адрес: гр. П., *** му дължи
сумата, за която е издадена Заповед № 6032 за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 02.07.2019г. по частно гражданско дело №
10303/2019г. по описа на Районен съд – Пловдив, а именно: 10 494 лева
неустойка, дължима по чл. 9 от Договор за паричен заем от 09.03.2017г. за
периода от 01.11.2017г. до 31.05.2018г и разноските в заповедното
производство в размер на 1 210 лева. С постановеният съдебен акт е осъден
Н. Т. Т. с ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ в полза на В. Х. В. с ЕГН
********** сумата от 950 лева. разноски за първата инстанция.
Жалбоподателят Н. Т. Т. с ЕГН **********, чрез процесуалния си
представител адв. Г.К. обжалва изцяло решението на първоинстанционния
съд с оплакване за незаконосъобразност и неправилност, без да се сочи в
1
какво се изразяват нарушенията и кои фактически или правни изводи на
съда се оспорват. От въззивния съд са иска да отмени обжалваното решение
и да уважи предявения иск. Претендират се разноски – внесена държавна
такса пред въззивната инстанция. Прави се възражение за прекомерност на
претендираното от другата страна възнаграждение.
Въззиваемата страна В. Х. В. с ЕГН **********, чрез процесуалния
представител адв. И.В. оспорва жалбата, моли да се потвърди обжалваното
решение като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски,
съобразно представения списък с направени такива.
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД след преценка на събраните по
делото доказателства, допустимостта и основателността на жалбата,
намира за установено следното:
Жалбата са подадена в законния срок, от страна имаща правен
интерес да обжалва, поради което се явява процесуално допустима.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, след преценка на събраните доказателства, настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а по
същество е правилно и следва да бъде потвърдено. Съображенията за това са
следните:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по
предявен от Н. Т. Т. против В. Х. В., с иск с правна квалификация чл.422 във
вр. с чл.415 ГПК, вр. с чл.92 ЗЗД, за признаване за установено, че ответника
В. дължи на ищеца Т., сумата, за която е издадена Заповед № 6032 за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 02.07.2019г. по частно
гражданско дело № 10303/2019г. по описа на Районен съд – Пловдив, а
именно: 10 494 лева неустойка, дължима по чл. 9 от Договор за
паричен заем от 09.03.2017г. за периода от 01.11.2017г. до 31.05.2018г.
Навеждат се твърдения, че вземането произтича от сключен между страните
на 09.03.2013 г. договор за паричен заем, по силата на който заемодателят –
заявител в заповедното производство е предоставил на заемателя - ответник
сумата от 9 900 лева, срещу задължение от страна на последния да върне
предоставената му в заем сума 01.11.2017г..Съгласно клаузата на чл.8 от
2
договора за паричен заем заемателят е длъжен да върне на заемодателя
заемната сума / главница плюс лихви/ по реда и сроковете, посочени в
договора, като съгласно чл.9 - заемателят дължи на заемодятеля неустойка
за всеки ден просрочие по чл.4 в размер на 0,5%.
Твърди се, че заемателят не е върнал в срок предоставената от
заемодателя сума, поради което е начислена неустойка в размер на
0,5 % върху сумата за всеки просрочен ден за периода от 01.11.2017г. до
31.05.2018г.
Ответник В. Х. В. оспорва предявения иск, заявява, че към 02.07.2019г.
главницата по процесния договор за заем е била изплатена. Прави възражение
за нищожност за клаузата на неустойка, поради противоречие на добрите
нрави по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, доколкото последната надхвърля многократно
законната лихва за забава.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че така
уговорената неустойка по чл. 9 от процесния договор за заем се явява
нищожна поради накърняването на добрите нрави по чл. 26, ал.1, предл.3
ЗЗД, тъй като неустойката не отговаря на присъщите й цели – да обезпечи
изпълнението и да обезщети кредитора за вредите от виновното неизпълнение
на длъжника, а води до възможност за несправедливо обогатяване на
кредитора. С оглед на това е отхвърлил претенцията за неустойка.
Първоинстанционното решение жалбоподателя обжалва с бланкетна
въззивна жалба, съдържаща оплакване за неправилност и
незаконосъобразност, каквато жалба е допустима, като изискването на
чл. 260 т. 3 ГПК има пряка връзка с ограничения характер на
въззивното обжалване съобразно чл. 269 пр. 2 ГПК, доколкото посочената в
жалбата порочност на решението определя обхвата на дейността на
въззивната инстанция.
Съгласно посочената правна норма задължението на въззивния съд за
служебно произнасяне се отнася за валидността на първоинстанционното
решение и за допустимостта му в обжалваната негова част. По отношение
правилността на акта, съдът е ограничен от посочените в жалбата основания с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма или когато следи за защита на интереса на
определени частноправни субекти. Извън тези две хипотези при решаване на
3
делото по същество, въззивната инстанция проверява законосъобразността
само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на
първоинстанционния съд и обосноваността само на посочените негови
фактически констатации. В този смисъл е задължителната съдебна
практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.
дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и константната такава, обективирана в
множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК- Р. №
250/27.06.2011 г. по гр. д. № 1061/2010 г. на ІV г.о.;Р. № 764/19.01.2011 г. по
гр. д. № 1645/2009 г. на ІV г.о.;Р. № 14/07.02.2014 г. по т.д. № 1130/2013 г. на
ІІ т.о.;Р. № 196/11.04.2012 г. по т.д. № 994/2010 г., ІІ т.о.;Р. № 702/05.01.2011
г. по гр. д. № 1036/2009 г. ІV г.о. В т. 2 на посоченото Тълкувателно решение
е прието, че предвид съдържащата се в ГПК правна уредба на
второинстанционното производство като ограничено въззивно обжалване,
въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като може да потвърди
или отмени решението, като обект на въззивна дейност не са пороците на
първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор.
Изложени са и съображения, че в изпълнение на основополагащия принцип за
законност /чл. 5 от ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното
приложение на императивния материален закон, дори във въззивната жалба
да липсва оплакване за неговото нарушаване по аргумент от чл. 262, ал. 1,
връзка с чл. 260, ал. 1, т. 3 от ГПК. Предвид характеристиката на въззивното
производство като ограничен въззив, въззивната инстанция следва да
постанови решението си при съобразяване с фактите, установени по делото.
В настоящият случай въззивната жалба е бланкетна – сочи общо само
предвидените в закона основания за незаконосъобразност на обжалваното
решение, без да въвежда конкретни оплаквания относно възприетата от съда
фактическа обстановка и правни изводи. При бланкетна въззивна жалба
дейността на въззивния съд се изчерпва с извършване на правилната според
него правна квалификация и субсумиране на събрания фактически и
доказателствен материал под приложимата според въззивния съд
материалноправна норма.
В конкретният случай, първоинстанционният съд не е допуснал
нарушение на императивни материални норми. Не е налице и служебно
задължение за съблюдаване интересите на някои от страните в
производството, предвид рязясненията, дадени в посоченото ТР. Както се
4
посочи, при съобразяване със задължителния характер на указанията по
приложение на процесуалния закон по т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. №
1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, с оглед приложимостта им в настоящото въззивно
гражданско производство, въззивният съд извърши служебна проверка за
правилност на решението относно допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми от първата инстанция, и не констатира такива.
Няма спор, че на 09.03.2013г. страните са подписали договор за
паричен заем, по силата на който заемодателят е предал на заемателят сумата
от 9 900 лева, който се е задължил да я върне на 01.11.2017г., както и че при
просрочие съгласно чл. 9 от договора заемателят дължи на заемодателя
неустойка за всеки ден просрочие в размер на 0.5%. Установено е, че на
02.07.2019г. на кредитора е изплатена сумата от 15 118,14 лева, с която е
погасена дължимата главница от 9 900 лева, законна лихва за периода от
30.04.2018г. до 02.07.2019г., такси и разноски по образуваното изпълнително
производство при ЧСИ Николова.
От заключението на вещото лице К. по допуснатата ССЕ, която съдът
кредитира като безпристрастна и компетентно изготвена, се установява, че
законната лихва върху главница от 9 900лв за периода от 01.11.2017г. до
31.05.2018г. възлиза на 583лв, а неустойката за същия период възлиза на
сума в размер на 10 494 лева т.е. 18 пъти над размера на законната лихва за
забава.
При тези данни, настоящият съдебен състав споделя направеният от
първоинстанционният съд извод, че е нарушен е принципа за справедливост в
гражданските отношения, тъй като неустойката не отговаря на присъщите й
цели – да обезпечи изпълнението и да обезщети кредитора за вредите от
виновното неизпълнение на длъжника, а води до създаването на основание за
неоснователно обогатяване на кредитора, поради заложния механизъм за
определяне то й, респ. прекомерността й, поради което така уговорената
неустойка по чл. 9 от процесния договор за заем се явява нищожна поради
накърняването на добрите нрави по чл. 26, ал.1, предл.3 ЗЗД. /Според т.3 от
ТР №1/2019г. по т.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради
накърняване на добрите нрави е всяка неустойка уговорена извън присъщите
и функции/ обезпечителна, обезщетителна и санкционна/ и нарушава
принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения/.
5
Гореизложеното обосновава неоснователността на претенцията за
неустойка, предвид нищожността на клаузата, от която произтича вземането.
Обжалваното решение се явява правилно и законосъобразно и като такова
следва да бъде потвърдено, а жалбата като неоснователна – оставена без
уважение..
С оглед изхода на спора на въззиваемата страна се дължат разноски,
представляващи договорен и заплатен адвокатски хонорар, който предвид
направеното възражение за прекомерност, следва да бъде намален от 1200лв
на 700лв, съгласно наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №261616 от 09.12.2021г. на ПРС,
постановено по гр.д.№7670/2020г., седемнадесети гр.с.,
ОСЪЖДА Н. Т. Т. с ЕГН ********** с адрес: гр. П., *** ДА
ЗАПЛАТИ в полза на В. Х. В. с ЕГН ********** с адрес: гр. П., *** сумата
от 700.00лв / седемстотин лева/ направени разноски пред въззивната
инстанция.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6