№ 963
гр. Перник, 22.03.2023 г.
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито
заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Симона Пл. Кирилова
като разгледа докладваното от Симона Пл. Кирилова Гражданско дело №
20221720105790 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК.
С решение, постановено по настоящото дело, е уважен в цялост предявения от М. А.
С. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООЗ, за оспорване на изпълнението по изп.д. № 302/2011 г. на
ЧСИ С. Д., поради изтекла погасителна давност за вземанията. На основание чл. 78, ал. 2
ГПК съдът не е присъдил разноски в полза на ищеца.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила молба по чл. 248 ГПК от
ищеца чрез процесуалния му представител, с която се иска постановеното решение да бъде
допълнено в частта за разноските, като в полза на ищеца бъдат присъдени всички направени
по делото разноски.
В законоустановения срок насрещната страна е оспорила молбата, като е изложила
съображения, както и съдебна практика, с оглед приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК.
Молбата е редовна и допустима, като депозирана от легитимирана страна в
преклузивния срок за съответното процесуално действие. Разгледана по същество, същата е
неоснователна, като мотивите за това са следните:
Отговорността за разноските по делото представлява по правната си същност
облигационно отношение между страните в процеса, по силата на което едната страна, в
чиято полза съдът е решил делото, има правото да иска от противната страна да плати
направените разноски. При решаване на въпроса, за кого възниква задължението да заплати
разноските, съдът се ръководи от правилата на чл. 78 ГПК в зависимост от изхода на
правния спор и процесуалното и извънпроцесуалното поведение на страните. Диспозицията
на нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК предвижда две кумулативни предпоставки, при наличието на
които ответникът не носи отговорност за разноски, независимо, че решението е
благоприятно за ищеца – 1) ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на
делото и 2) ако признае иска. В подобна хипотеза логиката на законодателя е, че ответникът
не е предизвикал изобщо състояние на правен спор, поради което и не следва да носи
отговорността за разноските по делото.
Предмет на настоящото съдебно производство е бил оспорване на изпълнението по
смисъла на чл. 439 ГПК на изп.д. № 302/2011 г. на ЧСИ С. Д., с твърдения, че въпреки
настъпила перемпция и несъществуване на изпълняемо право в полза на взискателя, поради
изтекла погасителна давност за вземанията, същото е със статут „висящо“, с което е
обоснован и правният интерес от съдебна защита.
1
Същевременно в процесния случай ответникът е признал както иска като
процесуално действие по смисъла на чл. 237 ГПК, така и изрично е признал всички факти,
пораждащи спорното материално право, но такова не е било постановено по воля на ищеца.
При постановяване на решението си настоящия състав е констатирал, че са налице
предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК, която изключва отговорността за разноски на ответната
страна. Правната преценка на съда остава непроменена.
В конкретния случай първата предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК е налице, тъй като
ответникът е признал иска по смисъла на чл. 237 ГПК.
Втората предпоставка на нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК също е налице, доколкото от
събраните данни се установява, че с извънпроцесуалното си поведение ответникът не е дал
повод за завеждане на делото, съгласно разрешенията, застъпени от съдебната практика.
Въпреки издадения изпълнителен титул в полза на праводателя си по договор за
цесия, след молбата за конституиране като взискател, на 11.05.2016 г., с която са възложени
правомощия по чл. 18 ЗЧСИ и не са поискани конкретни изпълнителни действия (т.е.,
непрекъсваща давността за вземането, съгласно ТР № 2/2013 г.), ответникът не е поискал
или предприемал изпълнителни действия, поради което не може да се приеме, че с
поведението си е дал повод за завеждане на делото.
Няма данни след настъпилата перемпция длъжникът да е поискал от съдебния
изпълнител изрично да прекрати делото, респ. да е налице постановен отказ, който да е
обжалван по реда на чл. 435, ал. 2, т. 6 ГПК, нито да са били поискани или предприемани
изпълнителни действия след перемпцията и след изтичане на давността за вземането.
В този смисъл е и актуалната практика на ВКС, обективирана в Определение № 365
от 23.09.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3019/2022 г., III г. о., Определение № 66 от 12.02.2018
г. на ВКС по ч. гр. д. № 4770/2017 г. на III ГО на ВКС, Определение № 75/21.04.2017 г. по ч.
гр. д. № 1371/2017 г. І г. о., Определение № 95/22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на
ВКС, ІV г. о., Определение № 318/25.07.2018 г. по ч. гр. д. № 2828/2018 г. на ВКС, ІII г. о.,
Определение № 420/16.11.2018 г. по ч. гр. д. № 3300/2018 г., III г. о. на ВКС и др.,
постановена по случаи на предявен отрицателен установителен иск на длъжника, че не
дължи вземането, за което е образувано изпълнителното дело, тъй като е изтекла
погасителната давност. В същата е застъпено разбирането, че чрез иска по чл. 439 ГПК
длъжникът не цели да отрече материалната легитимация на кредитора по вземането по
отрицателния установителен иск, тъй като след изтичане на погасителната давност то
продължава да съществува като естествено (не се ползва от държавната принуда), а
доброволното изпълнение по него е дължимо (чл. 118 ЗЗД). С предявяването на този
отрицателен установителен иск длъжникът цели да осуети възможността за принудително
изпълнение по вземането, защото погасителната давност е изтекла. Решението, с което
искът е уважен, формира сила на пресъдено нещо върху това, че кредиторът не притежава
право на принудително изпълнение за своето вземане срещу длъжника, но задължителната
сила на влязлото в сила решение не рефлектира върху предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК
(арг. чл. 298, ал. 1 ГПК). Отговорност за разноски за кредитора би възникнала, ако той
предприеме действия за принудително събиране на погасеното по давност вземане, респ.
оспори предявения основателен иск за несъществуване на това вземане.
В част от цитираната практика се застъпва тезата, споделена от настоящия състав, че
дори „извънсъдебната покана на кредитора до длъжника да плати, дори със заплаха да
бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването на иск за несъществуване на
вземането и не влече отговорност за разноски, ако е налице признание на иска до
изтичането на срока за отговор на исковата молба. Отговорност за разноски би
възникнала за кредитора, ако той предприеме съдебни мерки или оспори предявения
основателен иск за несъществуване на вземането, поради изтекла погасителна давност.
Действията на кредитора, с които той кани длъжника си да плати съществуващото
2
задължение, макар за част от него, или за цялото, да е изтекъл давностният срок, не са
неправомерни, нито обуславят необходимост длъжникът да се защити чрез предявяване на
иск. При подобни обстоятелства правата на длъжника са гарантирани от
отговорността на недобросъвестния кредитор за обезщетение на вредите от
предявяването на последващи извънсъдебни претенции /от кредитора или негови
универсални и частни правоприемници/, след като длъжникът е направил възражение за
изтекла погасителна давност.“ – така Определение № 468 от 18.12.2018 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 4586/2018 г., III г. о., ГК.
Ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на
делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да
получи решение при признание на иска. Ответникът обаче може да удовлетвори този правен
интерес на ищеца, като направи признанието, какъвто е и процесният случай. При такова
поведение и доколкото не е предприемал извънпроцесуални действия по повод вземането,
той не дължи разноски.
Ето защо в контекста на обсъдената съдебна практика, постановена от ВКС, не е
налице основание за изменение на решението в частта за разноските, доколкото в същото
съдът е обсъдил предпоставките, поради които такива не следва да бъдат присъждани.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба, вх. № 3906/22.02.2023 г. за допълване на
решението, постановено по настоящото дело в частта за разноските като неоснователна.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да бъде обжалвано с частна жалба в едноседмичен срок
от връчването му на страните пред Окръжен съд Перник.
ПРЕПИС от определението да се връчи на страните на осн. чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
3