Р
Е Ш Е Н И Е
№
171
гр. Хасково, 15.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд Хасково, ГО, II
въззивен граждански състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети април
две хиляди и деветнадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕЛЯНА ПЕЙКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ГОЧЕВ
ИРЕНА АВРАМОВА
при участието на секретаря В.К.,
като разгледа докладваното от младши съдия Ирена Аврамова в. гр. д. № 190 по
описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №
272 от 04.12.2018 г., постановено по гр. д. № 540 по описа за 2016 г., РС –
Свиленград е отхвърлил предявения от В.Т.Н. срещу С.Д.К., лично и като заместила
в хода на процеса Я.Н.К., починал на 05.04.2017 г., Н.Я.Н. и Д.Я.Т., заместили
в хода на процеса Я.Н. К., починал на 05.04.2017 г., иск с правно основание чл.
108 от ЗС за признаване на собствеността на основание Нотариален акт № 169 от
30.12.1965 г. за покупко-продажба на недвижим имот, т. I, н. д. № 450/1965 г.
на Свиленградски районен съдия, и предаване на владението на самостоятелно
помещение с площ от 16,23 кв. м., находящо се в самостоятелен обект в сграда с
идентификатор № 65677.701.1360.1.1 по КК и КР на гр. ***, ограничено с червен
контур между точки 4, 5, 6 и 7 в Скица № 1 към заключение вх. №
14145/16.10.2018 г. на съдебно-техническа експертиза на вещо лице инж. Д.Е.К.,
която скица е приподписана от съда и се счита неразделна част от решението;
както и за признаване на собствеността на основание давностно владение за
периода 29.05.1972 г. - 15.11.2018 г. и предаване на владението на избено
помещение от 30 кв. м. на двуетажна жилищна сграда с идентификатор №
65677.701.1360.1 по КК и КР на гр.***, находящо се под самостоятелен обект в
сграда с идентификатор № 65677.701.1360.1.1 по КК и КР на гр.***, ограничено с
червен контур в Скица № 2 към заключение с вх. № 14145/16.10.2018 г. на
съдебно-техническа експертиза на вещо лице инж. Д.Е.К., която скица е
приподписана от съда и се счита неразделна част от решението. Със същото
решение ищецът В.Т.Н. е осъден да заплати на ответниците С.Д.К. и Д.Я.Т. сумата
общо от 1 400 лв. или на всяка по 700 лв., а на Н.Я.Н. сумата от 700 лв.,
представляващи направени по делото разноски.
С определение
№ 21 от 16.01.2019 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК, е оставено без
уважение искането на В.Т.Н. за изменение на постановеното решение в частта за
разноските.
Срещу
решението в срок е подадена въззивна жалба от адв. Н.Н., като пълномощник на В.Т.Н., с
твърдение, че е необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и
при допуснати съществени процесуални нарушения, като установената фактическа
обстановка не съответства на доказателствата по делото. Наведени са доводи, че
избеното помещение е обслужващо първия етаж, който е собственост на ищеца, а
над втория етаж има тавански помещения, които също са обслужващи и са на
разположение на ответниците. Изтъква се, че още от 1965 г. ищецът е във
владение на избеното помещение, поради което е придобил собствеността на
основание давностно владение. Сочи се, че избата е включена като предмет на
продажба едва в нотариалния акт от 2007 г., но не и в предходните актове,
поради което се прави извод, че е продадена чужда вещ. По отношение на спорното
помещение с площ от 16,23 кв. м. се поддържа, че е различно от външното
стълбище с площ 11 кв. м., което именно е прехвърлено с нотариалния акт от 2007
г. Оспорва се твърдението, че в това помещение е съществувало вътрешно
стълбище, което в миналото се е използвало за достъп до втория етаж. Събраните
в тази насока свидетелски показания, както и заключението на вещото лице са
подложени на обстоен анализ и критика. На следващо място е изложено, че
извършеното в спорното помещение преустройство е незаконно, защото строителното
разрешение е издадено на несобственик и в противоречие със закона, поради което
същото е нищожно. Твърди се, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално
нарушение, като е отхвърлил искането за откриване на производство по чл. 193 от ГПК за оспорване истинността на строителното разрешение. В заключение се
възразява срещу извода на съда, че избата и помещението с площ 16,23 кв. м.
имат статут на общи части, като се изтъква, че те са собственост на ищеца, а
ответниците са само държатели. С оглед изложените във въззивната жалба доводи
се иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което да бъде
уважен предявеният ревандикационен иск. Претендират се направените по делото
разноски.
В
законоустановения срок е постъпил писмен отговор от адв. В.К., като пълномощник
на Н.Я.Н., с който се оспорват наведените в жалбата доводи, с изключение на
този, че спорните помещения не представляват общи части. Изразено е становище,
че първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е отхвърлил исковата
претенция на ищеца, поради което се иска потвърждаване на постановеното решение
и присъждане на сторените деловодни разноски.
Отговор на
въззивната жалба е подаден в срок и от адв. М.Р., в качеството ѝ на
процесуален представител на С.Д.К. и Д.Я.Т.. Моли се за потвърждаване на
постановеното решение, като са изложени съображения за неоснователност на
ревандикационния иск и подадената жалба. Изразено е съгласие единствено с
възражението на въззивника, че спорното помещение от 16,23 кв. м. не представлява
обща част. Претендира се присъждане на разноските по делото. В съдебно
заседание се поддържа, че в мотивите на обжалвания съдебен акт неправилно е
прието, че спорните помещения имат статут на общи части, но доколкото крайният
извод на съда е за неоснователност на предявения ревандикационен иск, се иска
потвърждаване на решението.
Срещу постановеното по реда на чл. 248
от ГПК определение № 21/16.01.2019 г. е
постъпила в срок частна жалба от адв. Н.Н., като пълномощник на В.Т.Н..
Изложени са доводи, че адвокатското възнаграждение за процесуалните
представители на ответниците следва да е съобразено с материалния интерес по
смисъла на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. Претендира се обжалваното определение
да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно, а постановеното съдебно
решение да бъде изменено в частта за разноските. С допълнителна жалба се сочи,
че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като не
е изпратил на ищеца становището на ответниците по молбата по чл. 248 от ГПК и
по този начин го е лишил от възможността да вземе отношение.
В срока по чл.
276, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор от адв. В.К. - пълномощник на Н.Я.Н.,
с който оспорва подадената частна жалба и моли същата да бъде отхвърлена като
неоснователна.
Подаден е
отговор на частната жалба и от адв. М.Р. - процесуален представител на С.Д.К. и
Д.Я.Т., с изразено становище, че постановеното определение е правилно и
законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.
Съдът, като
взе предвид становищата и доводите на страните и след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 от ГПК, намира за
установено следното:
Жалбата е
подадена в предвидения в чл. 259, ал. 1 от ГПК срок, от легитимирана страна и
против съдебен акт, подлежащ на обжалване, с оглед на което е процесуално
допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен в
рамките на доводите, заявени във въззивната жалба. Постановеното решение е
валидно и допустимо.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с ревандикационен иск по чл. 108 ЗС, предявен от В.Т. С. против Я.Н.К.
В хода на производството по делото, на 05.04.2017 г. ответникът е починал и на
негово място по реда на чл. 227 от ГПК като страна в процеса са конституирани
законните му наследници – С.Д.К., Н.Я.Н. и Д.Я.К..
От фактическа
страна по делото се установява, че въз основа на Нотариален акт за
покупко-продажба № 169,
том I,
дело № 450/1965 г. на
30.12.1965 г. В.Т. С., тогава малолетен, чрез баща си Т.Н.С.
като негов законен представител, е придобил от Н.Т.С. собствеността върху
60/159 ид. части от дворно място в гр.*** с пл. № 1410, ведно с целия първи етаж от
построената в него масивна двуетажна постройка.
По делото е
приета като писмено доказателство обява на СД „Изграждане на селищните системи“
– Свиленград от 14.05.1982 г., с която е съобщено на интересуващите се
граждани, че Н.Т.С. и Д.Н.Н. са обявили за продажба имота си, намиращ се на ул.***,
състоящ се от втори етаж на масивна жилищна сграда, със складово помещение
/изба/, лятна кухня и дворно място от 76 кв. м. Видно от представените
протоколи с дата 02.06.1982 г., съставени от комисия при Общински народен съвет
Свиленград, в оценката на обявения за продажба имот е включена и стойността на
складово помещение /изба/. С Нотариален акт за собственост на недвижим имот по
покупко-продажба чрез ГОНС - Свиленград по ЗСГ № 153, том I, дело № 364/1983 г. на 08.12.1983 г. Н.Т.С.
и Д.Н.Н. са продали
на С.С.Б. дворно място от 76 кв. м., находящо се в гр.***, съставляващо имот
пл. № 1410, ведно с целия втори етаж на масивната жилищна сграда, построена в
имота, с лятната кухня и подобренията в него. На 22.07.1994 г., видно от Нотариален
акт за собственост на недвижим имот придобит по покупко-продажба № 104, том II, дело № 711/1994 г., С. С. Б. и
съпругата му Х.Х.Б. са продали имота на внука си С.А.Б.
От представените по делото обяснителна
записка, виза за проектиране и одобрен архитектурен проект се установява, че
през 1996 г. е извършено преустройство на част от I-ви етаж от масивната двуетажна
сграда в магазин за промишлени стоки. За това преустройство е издадено разрешение
за строеж № 104 от 29.08.1996 г. на С.С.Б., което е приложено по делото.
На 12.09.2007
г. с Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 181, том VII, рег. № 8201, дело № 1286/2007
г., С.А.Б. е продал на Я.Н.К. 138/193 ид. части от собствения си недвижим имот,
ведно с целия втори етаж от построената двуетажна жилищна сграда със
самостоятелен вход откъм ул.***, цялото избено помещение на сградата, заедно
със самостоятелно помещение, представляващо стълбище с площ от 11 кв. м.,
обслужващо само втория жилищен етаж и находящо се на югозападната стена на
сградата, както и лятна кухня. С Нотариален акт № 121, том I, рег. № 1361, дело № 94/2010 г.
на 23.03.2010 г. е извършена поправка в горепосочения нотариален акт относно местоизвършване
на сделката – в кантората на нотариуса в гр.***.
През 2016 г.
са изготвени кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Свиленград,
одобрени със Заповед № РД-18-107/13.12.2016 г. на Изпълнителния директор на
АГКК, в които поземленият имот е нанесен с идентификатор 65677.701.1360, а
построената в него двуетажна сграда – 65677.701.1360.1. Видно от служебна
бележка от Общинска администрация – Свиленград ул.*** е идентична с ул.***.
По
делото е представено постановление от 14.08.2015 г.на прокурор при РП –
Свиленград, с което е отказано да се образува досъдебно производство за
престъпление от общ характер във връзка с извършената покупко-продажба с Нотариален
акт № 181, том VII,
рег. № 8201, дело № 1286/2007 г. С постановление от 12.10.2015 г. на прокурор в
ОП – Хасково е отменено предходното такова и е разпоредено извършване на
допълнителна проверка.
За изясняване
на делото от фактическа страна е назначена съдебно-техническа експертиза, от
която се установява, че по действащия кадастрален и регулационен план в
двуетажната масивна жилищна сграда с идентификатор 65677.701.1360.1 са нанесени
два самостоятелни обекта: първия с идентификатор 65677.701.1360.1.1, на първия
етаж с начин на трайно ползване „за търговска дейност“, записан на В.Т. С. и
втория с идентификатор 65677.701.1360.1.2, на втория етаж с начин на трайно
ползване „жилище, апартамент“, записан на Я.Н.К. В заключението е посочено, че
на първия етаж в двуетажната жилищна сграда има два самостоятелни обекта
/помещения/, които са отразени в приложена Скица № 1, а именно - търговски
обект „А“ с площ 61,71 кв. м., ограничен по контура означен с номера 1, 2, 3,
4, 5 и 6 на скицата; търговски обект „Б“ с площ 16,21 кв. м., ограничен по
контура означен с номера 4, 5, 6 и 7 на скицата. Вещото лице е констатирало, че
в дъното на търговски обект „Б“ има изградена дървена двураменна стълба -
вътрешно стълбище /с площ 4,21 кв. м./, служеща за достъп от първи до втори
етаж. При огледа на втория етаж е установено, че върху изхода на това стълбище
към втория етаж, представляващо капандура на пода, е поставено дюшеме и върху
него ламинирани плоскости, за което е изготвен снимков материал. В сутеренния
етаж на двуетажната жилищна сграда има само един самостоятелен обект
/помещение, мазе/ с площ 54,12 кв. м., отразено в приложена към заключението
Скица № 2. Експертът е констатирал, че достъпа до това помещение е възможен
единствено през отвор с капак с размери 0,80 х 0,80 м /разположен на пода на
търговски обект „Б“/ и стръмно бетоново стълбище. Вещото лице е направило
извод, че според вида на конструкцията на двураменната дървена стълба,
състоянието ѝ, начина, по който е изградена и закрепена в стените,
липсата на достъп между обекти „А“ и „Б“, достъпа до мазето единствено през
търговски обект „Б“ може да се приеме, че те са изградени по този начин при
строителството на сградата. В заключението е посочено още, че обслужването на
втория жилищен етаж се извършва от допълнително пристроени външни стълби с площ
7,64 кв. м., разположени от страната на ул.*** /в североизточната част на
дворното място, долепени до западната фасада на жилищната сграда/.
При изслушването
си в съдебно заседание вещото лице допълва, че спорното помещение с площ 16,23
кв. м. е идентично със самостоятелното помещение, описано в нотариалния акт от
12.09.2007 г., представляващо стълбище с площ 11 кв. м., което попада в обема
на сградата и се намира в югозападната част на първия етаж откъм ул.***.
Разликата в квадратурата обяснява с обстоятелството, че по време на
преустройството е съществувала дървена преградна стена, скриваща вътрешността
на това помещение, където се намира двураменната дървена стълба, при което
проектантът е изчислил площта от 11 кв. м., изключвайки допълнителната
преградена площ и площта на зидовете, с които се получава 16,23 кв. м.
Експертът разяснява, че в изготвената Скица № 1 спорното помещение е отразено
като търговски обект „Б“, ограничен по контура с номера 4, 5, 6 и 7. Допълнително
е уточнено, че мазето е разположено в сутеренния етаж на сградата и достъпа до
него е единствено през капандура, която се намира в спорното помещение с
вътрешната дървена стълба. Вещото лице е категорично, че между търговски обект
„А“ и „Б“ няма достъп, а изграден плътен зид.
В хода на
първоинстанционното производство са събрани гласни доказателства чрез разпита
на свидетелите Н. Ц.К. и М.Г.А., ангажирани от ищеца, както и Я.М.К., Н.И.К. и
Х.И.В., ангажирани от ответниците. Показанията на свидетелите са като цяло
еднопосочни и без съществени противоречия установяват, че на първия етаж на
жилищната сграда има две отделни помещение без достъп помежду си - едно голямо,
функциониращо като магазин и едно по-малко, което преди също се е използвало
като магазин, но понастоящем не работи. Свидетелите М. А. и Н.К. си спомнят, че
през 1995 - 1996 г. предишните собственици на втория етаж направили ремонт на
по-малкото помещение и отворили магазин, който функционирал до затварянето си
преди около 2 години. Единственото противоречие в събраните гласни
доказателства произтича от обстоятелството, че свидетелите М.А. и Н.К. твърдят,
че не са виждали вътрешно стълбище в по-малкото помещение на първия етаж.
Свидетелят К. дори заявява, че за известно време в края на 70-те години бабата
и дядото на ищеца ползвали това помещение като стая за живеене. Изложеното
обаче не опровергава показанията на другите разпитани свидетели – Я.К., Н.К. и
Х.В., които са категорични за наличието на вътрешно дървено стълбище към втория
етаж, намиращо се в дъното на спорното помещение на първия етаж.
При така
установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Предмет на
настоящия правен спор е принадлежността на правото на собственост върху
помещение с площ от 16,23 кв. м. на първия етаж и избено помещение с площ 54,12
кв. м. в сутеренния етаж на жилищна сграда с идентификатор 65677.701.1360.1,
построена в имот с идентификатор 65677.701.1360 по КК и КР на гр.***, одобрени
със Заповед № РД-18-107/13.12.2016 г. на Изпълнителния директор на АГКК. Ищецът
претендира да е носител на това абсолютно вещно право, като
се легитимира с нотариален акт от 1965 г., въз основа на който е придобил от
дядо си Н.Т..С
целия първи етаж от сградата. От материалите по делото се установява, че на
първия етаж се намират две самостоятелни и несвързани помежду си помещения,
означени в заключението на назначената съдебно-техническа
експертиза като „търговски обект А“ и „търговски обект Б“. По отношение на
първото помещение между страните няма спор, че е собственост на ищеца, а
второто - „търговски обект Б“ е именно процесното помещение с площ от 16,23 кв.
м. След
извършена съвкупна преценка на събраните по делото доказателства въззивната
инстанция намира за установено, че към 1965 г. това помещение
е имало предназначение на преддверие и вход на сградата от страната на ул.*** /понастоящем ул.***/. От показанията на
разпитаните свидетели, както и от заключението на назначената експертиза с
категоричност се доказва, че в помещението се намира вътрешно дървено стълбище,
което е изградено още при строителството на сградата, за да служи за достъп до
втория етаж. От друга страна се установява, че единствено от тази спорна част
на първия етаж се осъществява достъп до избата посредством отвор с капак и
стръмно бетоново стълбище. Следователно процесното помещение от 16,23 кв. м. е
функционално свързано както с втория етаж, така и с избата, като осигурява и достъпа
между тях, без обаче да има връзка с другото помещение на първия етаж
/“търговски обект А“/. В тази насока е неоснователно възражението на въззивника
- ищец, че избата обслужва неговото собствено помещение, доколкото над втория
етаж имало обслужващи тавански помещения, което твърдение наред с това е
въведено едва във въззивната жалба.
Ответниците С.Д.К., Н.Я.Н.
и Д.Я.К. противопоставят на ревандикационната претенция на ищеца нотариален акт
от 2007 г., с който наследодателят им Я.К. е придобил собствеността на втория
етаж от сградата наред със спорното помещение и избата, като допълнително се позовават
и на изтекла придобивна давност. Твърдението на ищеца, че предмет на тази
продажба е било външното стълбище, а не спорното помещение, не отговаря на
обективната истина. Така в нотариалния акт изрично е посочено, че вторият етаж
е със самостоятелен вход откъм ул. ***, където в североизточната част на
дворното място се намира външното стълбище с площ 7,64 кв. м., което според
експертизата е допълнително пристроено. От своя страна спорното помещение е
описано в акта като стълбище с площ от 11 кв. м.,
обслужващо само втория жилищен етаж и находящо се на югозападната стена на
сградата, където е излазът към ул.***. По отношение на разликата в
квадратурата, а именно измерените на място 16,23 кв. м. и посочените в
нотариалния акт 11 кв. м., по делото е установено, че това се дължи на
изключване от общата площ на спорното помещение на площта на дървеното
стълбището и зидовете. От изложеното следва, че праводателят на Я.К. – С. А. Б.
му е продал именно процесното спорно помещение, ведно с функционално свързаната
с него изба. С оглед оспорване от страна на ищеца, че тази продажба не е
породила вещнопрехвърлително действие, доколкото С.А.Б. не е бил собственик на
помещението с площ 16,23 кв. м. и избата, в предмета на доказване по делото е
включено установяване на неговото право на собственост и това на неговите
праводатели – С.С.Б.
и съпругата му Х.Х.Б. Действително и в двата представени по делото нотариални
акта от 1983 г. и 1994 г., с които посочените лице се легитимирали като
собственици на втория етаж от жилищната сграда, не се споменава нищо за
спорното помещение и избата. Продажбата от 1983 г., при която С.С. Б. е
придобил имота от дядото на ищеца – Н.Т.С., е извършена при
действието на Закона за собствеността на гражданите /отм./, съгласно чийто чл.
15, ал. 1 собствеността върху недвижими имоти се прехвърля чрез общинския
народен съвет. В Правилника за приложение на ЗСГ е регламентирана процедурата
за прехвърляне и придобиване на недвижими имоти от
граждани, която включва извършване на оценка за цената на имота от комисия от
определени специалисти и поставяне на обявление от общинския народен съвет за
разгласяване на продажбата. В представените по делото протоколи за оценка на
имота е включена стойността и на избата, която е изрично посочена и в обявата
за продажба. Следователно, като се има предвид и гореизложеното за
конструкцията на двата етажа и функционалната свързаност на избата единствено с
процесното помещение от 16,23 кв. м. и втория етаж, може да се направи извод,
че С.С.Б. и
съпругата му Х.Х.Б. са придобили и са били
собственици на спорните по делото помещения, които впоследствие през 1994 г. са
прехвърлили заедно с втория етаж от сградата на внука им – С.А.Б. Дори и да се
приеме противното, доколкото тези помещения не фигурират в съответните
нотариални актове, от събраните по делото доказателства се установява, че С.А.Б.
е придобил собствеността върху тях на основание давностно владение. От
представените строителни книжа е видно, че през 1996 г. е извършено
преустройство на спорното помещение, след което според разпитаните по делото
свидетели тази част от първия етаж се е използвала като магазин от С.А.Б. По
отношение на направените в жалбата възражения във връзка с издаденото за преустройството
разрешение за строеж въззивната инстанция намира следното: Преди всичко
първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение, като е отхвърлил
искането за откриване на производство по чл. 193 от ГПК. Разрешението за строеж
е официален диспозитивен документ и при спор относно верността на съдържанието
му не се открива производство за проверка на истинността по чл. 193 от ГПК /в този смисъл Решение № 315/09.11.2011 г. на
ВКС по гр. д. № 1216/2010 г./. Що се отнася до автентичността, чието
оспорване по реда на обсъжданата процедура е допустимо при всички подписани
документи, доколкото не са наведени конкретни твърдения свързани с авторството
на строителното разрешение, районният съд правилно не е открил производство по
чл. 193 от ГПК. На следващо място във връзка с твърдението, че разрешението за
строеж е нищожно, защото е издадено на несобственик, следва да се посочи, че
поначало в разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ГПК е предвидена възможност за
инцидентно произнасяне на гражданския съд по валидността или
законосъобразността на индивидуален административен акт. В случая настоящият
състав намира, че извършването на косвен съдебен контрол не е необходимо,
доколкото валидността на издаденото разрешение за строеж и законността на
извършеното въз основа на него преустройство нямат обуславящо значение по
въпроса дали спорните по делото помещения са били във владение на С.А.Б. до
прехвърлянето им на наследодателя на ответниците. Положителен отговор на
поставения въпрос се съдържа в събраните по делото гласни доказателства, от
които, както бе посочено, се установява, че процесното помещение с площ от
16,23 кв. м. се е използвало необезпокоявано и непрекъснато като магазин от
1996 г. до 2007 г. от С.А.Б., а след това до затварянето му през 2016 г. от Я.К.
Тези обстоятелства се потвърждават и от ищеца В.Н., който макар и в хода на
устните състезания своеобразно признава, че през 1972 г. е напуснал имота и
поради лични и служебни ангажименти не е препятствал упражняваната от
посочените лица фактическа власт. От изложеното може да се направи извод, че С.А.Б.
е осъществявал постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно владение
върху спорното помещение с площ 16,23 кв. м. и функционално свързаното с него
избено помещение в продължение на изискуемия по чл. 79, ал. 1 от ЗС десет
годишен срок, поради което е придобил собствеността по давност, след което я
прехвърлил на наследодателят на ответниците Я.К.
По изложените
съображения настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 108
от ЗС, кумулативната даденост на които обуславя основателност на предявения
ревандикационен иск.
С оглед
обстоятелството, че крайният правен извод, до който достигна въззивната
инстанция, макар и при различни мотиви, съответства на този на
първоинстанционния съд, постановеното решение следва да бъде потвърдено, а
подадената въззивна жалба като неоснователна следва да бъде оставена без
уважение.
По
отношение на жалбата срещу определение № 21 от
16.01.2019 г., постановено по реда на чл. 248, ал. 1
от ГПК, въззивният състав намира следното:
Частната
жалба е подадена в законоустановения едноседмичен срок, от процесуално
легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което се явява
процесуално допустима.
С
първоинстанционното решение в тежест на ищеца В.Т.Н. са възложени 2 100 лв. деловодни разноски, от които по 700
лв. за всеки от ответниците С.Д.К., Д.Я.Т. и Н.Я.Н..
С
обжалваното определение е оставено без уважение искането на ищеца по чл. 248,
ал. 1 от ГПК за изменение на постановеното решение в частта за присъдените
разноски, като първоинстанционният съд е приел за преклудирано направеното в
молбата възражение за прекомерност на заплатеното от ответниците адвокатско
възнаграждение.
В
подадената частна жалба ищецът възразява срещу изводите на районния съд, като в
допълнителна постъпила жалба твърди, че съдът е допуснал съществено процесуално
нарушение, като не му е изпратил препис от становището на ответниците по
молбата по чл. 248 от ГПК.
Настоящият
въззивен състав намира частната жалба за неоснователна по следните съображения:
В
разпоредбата на чл.
78, ал. 5 от
е регламентирана възможността поисканото от едната страна като разноски по
делото адвокатско възнаграждение да бъде намалено от съда, ако насрещната
страна направи възражение за неговата прекомерност. Същевременно това
възражение е обвързано със срока по чл. 80 от , който се отнася не само
до искането за присъждане на разноски, но и до всички искания на страните във
връзка със спора по разноските. В съдебната практика последователно се застъпва,
че когато страната, която се позовава на прекомерност, е имала възможност да се
запознае и вземе отношение по искането на насрещната страна за разноски в
рамките на производството, то тя не може да го изтъква като основание за
изменение на присъдените разноски по реда на чл. 248 от . В този смисъл се
приема, че ако страната е била редовно призована за насрочените по делото
открити съдебни заседания, срокът, в който може да заяви възражение по чл. 78, ал. 5 срещу направено
искане за разноски, е до приключване на устните състезания в съответната
инстанция. Пропускането на този срок води до преклудиране на възражението за
прекомерност.
При
това положение, доколкото в случая възражението за прекомерност на заплатеното
от ответниците адвокатско възнаграждение е релевирано едва в искането по реда
на чл. 248, ал. 1 от ГПК, то се явява несвоевременно и преклудирано, а искането
за изменение на решението в частта на разноските – неоснователно. Що се отнася
до твърдението за допуснато процесуално нарушение, следва да се отбележи, че
осъществяваната от съда размяна на книжа в производството по чл. 248 от ГПК се
изчерпва със съобщаване на насрещната страна за постъпилото искане и
възможността за подаване на отговор. В този смисъл районният съд не е бил
длъжен да връчи постъпилите становища на ищеца, който при процесуална активност
е можел и сам да се запознае с тяхното съдържание.
С
оглед изложеното постановеното от първоинстанционния съд определение, с което
молбата по чл. 248, ал. 1 от ГПК е оставена без уважение, е правилно и
законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.
При
този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на въззиваемите
следва да се присъдят направените от тях във въззивното производство разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от общо 1 200 лв. за С.Д.К. и
Д.Я.Т. и сумата от 600 лв. за Н.Я.Н..
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 272 от 04.12.2018 г. и определение № 21 от 16.01.2019 г., постановени по гр.
д. № 540 по описа за 2016 г. на Районен съд – Свиленград.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК В.Т.Н., с ЕГН **********, с адрес: ***, да
заплати на С.Д.К., с ЕГН **********, с адрес: ***, и на Д.Я.Т., с ЕГН **********,
с адрес: *** сумата от общо 1 200 лв., както и на Н.Я.Н., с ЕГН **********,
с адрес: ***, сумата от 600 лв., представляващи направени във въззивното
производство разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: Членове:
1.
2.